Лев Еджубов
Грешката

Спаси го това, че не спря веднага, а направи още три-четири крачки по пътечката. С тези излишни крачки той промени разположението на трите фигури и сега хищникът, изскочил от храстите, трябваше да вземе ново решение. И тримата замряха на пътечката — той, неговата самка и детето им. Пътечката тук, на открития участък, се извиваше в остра дъга и детето, изпъчило издутия си рахитичен корем и полюлявайки се на извитите си крачета, стоеше безпомощно на нейния прашен и утъпкан връх. Хищникът се намираше в центъра. Едър, с гладка и лъскава козина, притиснал се към земята в стегната и готова за скок топка. Мъжът стоеше на единия край на дъгата, тя — на другия, на еднакво разстояние от малкото.

В първия момент, когато се обърна от шума, той бе обхванат от страх. Не, изплаши се не от хищника. Просто за миг разбра, че сега всичко зависи не от него, дори не и от хищника, а от нея, от самката, която стоеше на пътеката с пръчка в ръка. Когато той огриза парчето дърво при разклонението и после с каменното стъргало бавно изпили сухите жили, тя негодуващо скимтеше и го буташе с юмрук в гърба. Тя искаше да яде, а той преряза дървото не така, както винаги, а това значеше, че и не както трябва. Но когато в замяна на счупената пръчка беше вече готова новата, тя се успокои. Леко разширяващият се прав клон завършваше с тежка издутина, от едната страна на която сгърчеше твърд отрязък. С такава тояга можеше да се нанесе и удар, и да се захване клонче с плодове. След време, когато пръчката стана гладка, тя обичаше да я държи в ръце.

Те вървяха по пътеката един след друг, тя напред, детето в средата, и той с тоягата отзад. Този, у когото е тоягата, трябва да върви отзад и близо до групата. Те и двамата знаеха това добре и никога не нарушаваха това важно правило. Разбира се, по-добре той да върви отзад. Но тя също беше достатъчно внимателна, а слухът й беше дори по-остър. И когато тя спря и го докосна с ръка, той й даде сопата, а сам тръгна спокойно пред детето.

На най-опасното място, там, където пътеката заобикаляше храстите, самката видя в гъстака нещо за ядене и без да подаде някакъв знак, се спря. И ето че сега те и тримата стоят на пътеката, а в центъра между тях се е присвил за скок едър хищник. Самецът разбираше, че хищникът няма да се хвърли върху малкото. Докато родителите му са живи, те ще се сражават за него. Затова хищникът ще избере или самката, или самеца. Сега всичко зависи от нея. Тя непременно трябва да се хвърли първа към животното. Тогава, грабвайки подходящ камък, той ще се хвърли на помощ и ще му се удаде да прогони хищника. Но изведнаж той съвършено ясно разбра, че тя може да вземе друго решение — погрешно и съдбоносно за него, а дори и за тримата. Та без него и самката, и малкото са обречени на гибел.

Цялата тази редица от мисли прелетя някъде под ниското му изпъкнало чело и изчезна, като остави само резултата — ясното разбиране на това, което може да настъпи. Той целият се напрегна в очакване, наклонил напред глава върху дебела и къса шия. Но в дълбините на съзнанието му се таеше още някакво друго чувство. Ако той би могъл да разсъждава и запомня своите мисли, възможно би било да разбере, че това е недоумението. Действувайки правилно през целия път, тя, неговата другарка и майка на тяхното дете, на най-опасното място кой знае защо беше допуснала най-груба грешка.

След няколкостотин хиляди години самците при аналогични случаи ще твърдят, че им се паднала самка, на която те не могат да се облегнат и която може да те подведе в най-решителния момент.

— Точно така и ще кажа: на нея не можеш да разчиташ и тя може да те подведе в най-решителния момент.

Всичко това той си го повтаря многократно, гледайки зеленото табло за съобщения. Накрая то пламна с ярки светлини и от скритите в стените и тавана високоговорители се разнесе сух и повелителен глас:

— Станете! Съдът идва!

Той се изправи и едва сега видя, че предната стена е закрита със завеса, както в широкоекранна кинозала. Завесата трепна и започна да се отваря. Появи се командното табло на огромна електронноизчислителна машина. Към него, примигвайки, гледаха многобройни разноцветни светлинки, укоризнено му кимаха стрелките на някакви прибори, а от двете страни на машината от широките отвори насмешливо плезеха езици широки хартиени ленти.

Под самия таван от широките хромирани ивици напираха огромните медни букви на надписа „Темида“, а под тях се мъдреха акуратни емайлирани таблички с черни надписи: „Блок за оценка на доказателствата“, „Блок за свидетелските показания“, „Блок за кръстосан разпит“, „Система за анализ на веществените доказателства“ и още много други таблички, които той не успя да разгледа.

В средата на машината с щракане се отвори един капак и се откри зъбеста метална уста.

— Кажете си името — безстрастно нареди машината.

Той каза името си и протегна заявлението.

— Кажете характера на делото — разпореди машината.

— Аз съм за бракоразводно — смутено промълви той — с жена ми. На нея не можеш да се облегнеш…

— Исковите заявления се приемат в левия долен ъгъл — съобщи „Темида“.

Той видя как край табличката „Вкарване на искови заявления“ запремигва ярко зелено око и се появиха валяци като на пишеща машина. Само че бяха два, и то един до друг. Той приближи ръката си до валяците, те се завъртяха и започнаха да вмъкват неговото заявление с къси дърпания, сякаш предъвквайки и с мъка преглъщайки хартията.

— Повторете накратко основната причина за развода.

— На нея не можеш да разчиташ и тя може да те подведе във всеки момент — каза той със слаб и треперлив глас.

Машината замига хитро, разнесе се меко бръмчене и хартиените ленти отстрани станаха толкова дълги, че започнаха да изпълват хромираните кошове, поставени направо на пода.

— В момента липсва причина за развод — сухо констатира „Темида“. — Съобщавате, че тя може да ви подведе във всеки момент. Следователно постъпката, която служи за основа на исковото заявление, още не е извършена. Вашето дело ще бъде разгледано само след настъпването на посочения момент.

Той искаше да възрази, но грубо го бутнаха и пред очите на „Темида“ застана мъж в къси панталони и сако до коленете, с голям брой златни копчета. С ръка той държеше едно от копчетата, а с другата сочеше към ищеца.

— Обвинението — каза той с тържествен глас — ходатайствува за незабавно разглеждане на делото предвид на неговия обществен интерес. Семейството е същност и база. Същността е неделима, а базата е неприкосновена. Заявлението на ищеца в рамките на гражданското съдопроизводство е престъпно и почива на недоказуеми намерения. Невъзможността да разчиташ на член от семейството не е основание за развод. Възможното поведение на съпругата се определя от момента. Моментът на свой ред се определя от преценката. По този начин поведението може да бъде спряно в стадия на нарушението. Следователно мотивите на ищеца не са обосновани.

Той говори и още нещо, но ищецът и обвинителят бяха обвити от мек и лепкав облак, и обвинителят неочаквано се стопи, а на неговото място се появи същество с някакво неопределено разлято лице, но с внушителна фигура. Фигурата беше облечена в блестяща адвокатска мантия, а на главата й се мъдреше метална каска от времето на Първата световна война.

— Известно е, че най-добрата форма на защита е нападението — каза това същество с добре поставен глас. — Оттук може да се направи изводът, че, хе-хе, обвинението е най-добрият метод за защита. Ръководейки се от този принцип, ще си позволя да избера обекта на обвинението. Обвинителят не подхожда за тази цел, тъй като, ако се изходи от правилата на формалната логика, обвинението на обвинителя е всъщност защита. Що се отнася до защищавания, то нападението срещу него е служебна функция на адвоката и тя е безпогрешна.

Адвокатът вдигна многозначително пръст към тавана, а след това вяло и неохотно го отпусна надолу.

— Обаче — в гласа му зазвуча съжаление — изпълнението на служебните функции винаги е свързано със затруднения, а често е и нежелателно. Поради това ще си позволя обвинението срещу подзащитния да заменя с нападение срещу непогрешимостта. Ваша електронна светлост, непогрешимостта е смърт, а животът се изгражда върху грешки. Що се отнася до съдебния процес, то той започва поради грешки и протича погрешно, бори се с грешките, съгласява се с тях и завършва с погрешното твърдение за липсата на грешка в това, което погрешно се нарича безпогрешно решение. Казват, че не греши само този, който нищо не прави. Това твърдение е грешно от начало до край, тъй като безделникът допуска продължаваща във времето грешка. А онзи, който прави нещичко? Нима той би могъл да мине без грешки?

Адвокатът се завъртя рязко на високите си токове и посочи с пръст ищеца.

— Ако се върнем към моя доверител — провъзгласи той, — ще стане очевидна погрешността, а следователно и разумността на неговото поведение. През целия си живот той е правил нещо и следователно е извършвал и грешки. А веднаж той е видял своята бъдеща жена и й предложил най-безгрешния път към извършването на най-голямата грешка. Останалите грешки са били съществено по-малки, обърнете внимание, ваша електронна светлост, значително по-малки от грешката, довела го пред вашите многоцветни очи и силен високоговорител. При това тази най-голяма грешка той направил, без дори да се замисли, докато над всяка друга по-малка той поне малко се е блъскал и си е мислил дали си струва да я прави.

 

 

Той спря пред дебелата кафеникава врата и се замисли:

„Може би дойдох напразно? Сигурно не си заслужава да правя това?“

Вместо да се обърне и си отиде, той решително натисна копчето на звънеца и се ослуша: на площадката беше тихо и картечното дрънчене на звънеца се чуваше отчетливо. Вратата се отвори доста бързо. Разбира се, трябваше да позвъни по-кратко и не толкова настойчиво — в рамката на вратата се мъдреше полугола фигура със сънено и разтревожено лице.

— Гранаткин? — в гласа се долавяше удивление, смесено с неудоволствие. — Нещо сериозно ли е? Или може би просто не знаеш колко е часът?

Михаил изсумтя презрително и потъна в дълбините на своята ергенска квартира. Гранаткин внимателно изтри обувките си в гофрираната каучукова изтривалка и тръгна след Михаил, гледайки с неприязън как той шляпа с меките си домашни пантофи и в движение включва светлината на полилея, лампиона и дори лампата върху бюрото. Михаил облече спортен халат, явно предназначен за боксьори, и като се пльосна в креслото, покани с жест неочаквания си гост да седне.

— Предполагам, че нищо лошо не ти се е случило в работата — започна той да размишлява, без да дочака каквото и да е обяснение от страна на Гранаткин. — Началството не е толкова неразумно, че да те изхвърли. Дори и трохички от разум са напълно достатъчни на един администратор, за да осъзнае печалния факт, че нищо по-добро не може да получи в замяна.

Михаил погледна очаквателно към Василий, но той мълчеше и се усмихваше някак си криво.

— Да се опитаме да задълбаем в други области — продължи Михаил. — През нощта човек може да налети на неприятности в обществени места като гари, ресторанти, пристанища, входове и направо на улицата. Най-често тези неприятности са свързани с грабители, милиция, алкохолни напитки, разбира се, с жени. Но всичко това няма към тебе никакво отношение. Крадците са твърде разумни, за да се досетят, че в джобовете ти няма повече от една рубла, икономисана от обеда в диетичния стол. Милицията не се интересува от такива като тебе. Сигурен съм, че дори и посред нощ не си пресякъл неправилно улицата, а си стигнал до ъгъла и си минал през подлеза. Алкохолните напитки? Глупости! Повече от микроскопична чашка преди вечеря… Остават жените. Това е област на големи изненади. Но за човек, отдал се изцяло на дома, безумно влюбен в жена си, занимаващ се сериозно с ремонта на апартамента…

— Стига — стана решително Василий, загаси лампата върху бюрото, обърна се към лампиона и решително дръпна късото шнурче с мъничко пухкаво пуделче накрая.

След това се приближи до Михаил, наведе се почти до самото му лице и каза, отсичайки всяка дума:

— Напуснах дома и ще се разведа с Татяна!

Михаил се изправи бавно, пресече стаята по някаква невероятно сложна траектория и отново включи светлината на абажура и настолната лампа. За малко се спря край бюрото и едва след това се върна към креслото си.

— Е, добре — каза той с равен глас. — Ти си напуснал дома си… Това можеше и да не го казваш. Такова съобщение след среднощното ти звънене съдържа нулева информация. Остава само втората част на твоята фраза, така да се каже, футурологичната.

Известно време той мълча, разглеждаше косматите си крака, стърчащи изпод мъхестия халат, и едва след това продължи с пресилен присмех:

— Значи ще се развеждаш… Също не съдържа много информация. Естествено, в три часа след полунощ нито един съд няма да ти приеме заявлението и ще ти се наложи да чакаш най-малко още седем часа. Виж това вече е важно за човек, който умее да мисли. На теб ти е известно, че аз принадлежа именно към този вид хора и ми е ясно защо си се явил при мене.

— Е, защо? — запита раздразнено Василий.

— Дошъл си, за да мога до десет часа сутринта — времето, в което отварят съдилищата — да те накарам да се откажеш от тази съдбоносна стъпка и те върна в лоното на…

— Разбира се, сега ти ще изложиш подробно целия ход на разсъжденията, които са те довели до тази идиотска мисъл.

— Естествено. Аз съм човек обичащ точността и ненавиждащ неяснотите. И така, ходът на разсъжденията е следният. Ти, както е известно и на двама ни, си излязъл от къщи в три часа през нощта и си тръгнал към мене. Нима след един приличен семеен скандал не би могъл да се поразходиш из града? Нима не би могъл да отидеш в института и да поработиш там до сутринта? Та това не би изненадало никого. Всички биха решили, че проверяваш поредната си налудничава идея, която ти е хрумнала през нощта. Ти идваш при мене. При мене, при човека, който познава Таня от много години и ще я защити.

— Всички, кой знае защо, все за нея мислят. А аз? Какво? За теб аз нищо ли не знача?

— Не, откъде накъде? Ти за мен значиш нещо повече от Таня. Разбира се, ако тя е намислила да те убие с ютия или да те отрови с някаква екзотична отрова… Дори ако само ти е изменила… Аз съм изцяло на твоя страна и съм готов да съчиним заедно заявлението за развода.

— О, боже — Василий удари с юмрук по коляното си. — Защо дрънкаш всички тези излишни неща? Защо ти са тези ютии и отрови! И дори не ми е изменяла… Та нима хората само за такива работи се развеждат. Може би би било хиляди пъти по-добре, ако тя… Така поне всичко би станало веднага ясно и не би имало никакви пътища за връщане. А така животът ми е непоносим, а като че няма никакви видими причини за това.

Василий спря с жест Михаил, който отново направи опит да анализира положението, и продължи:

— Разбираш ли, тя не е сигурен човек и това се проявява във всяка дреболия, във всеки неин жест, на всяка крачка. В нейното отношение към мене в края на краищата. Та аз правя всичко за нея, давам й всичко… А тя… На нея не можеш да разчиташ… Тя може да те подведе в най-неподходящия момент.

— Ти откъде знаеш какво ще стане утре. И кой момент може да се смята за подходящ и кой не. Някакви си общи приказки.

— Не ме разбра правилно. Не предполагам, а съм сигурен, че тя може да ме подведе. Та тя цял живот само това и прави — да ме подвежда. Разбира се, става дума все за дреболии… Но когато те са много, когато всеки ден това ти се набива в главата…

— Въпреки всичко нищо не разбирам. Какво ти прави тя? Не съм забелязал такова нещо у Татяна…

— Не си ли забелязвал? И то при твоята наблюдателност! Знаеш ли например с какво се започна днес? Минаваше шест часът вечерта, когато тя се обади по телефона в къщи и каза, че излиза от работа. А дори да върви пеша, това прави петнадесет минути. Пишех нещо и не гледах часовника. А след това погледнах и изтръпнах — беше изминал час и половина. Обадих се по телефона до службата й, но там ми казаха, че си е тръгнала навреме. След още един час разбрах, че трябва да я търся по болниците и милицията. Но реших предварително да изтичам по пътя до работата й. Та нали би могло да й се случи нещо и по пътя. Изскачам от къщи, а тя стои до входа и най-спокойно си говори със съседката. Виждаш ли, съседката има неприятности с мъжа си и трябва да й се посъчувствува. А това, че аз едва не се побърках, разбира се, не я интересува. И при това пред къщи. А би могла да отскочи за една минута и да ми каже да не се тревожа. Но защо да го прави? Много я интересувам аз и моите тревоги.

— Интересна ситуация — усмихна се Михаил. — Е, добре, а ти запита ли я защо тя…

— Разбира се. И знаеш ли какво ми отговори? „Какво искаш от мене? Не те разбирам. Та аз веднага след работа се прибрах в къщи. Бързах, тичах като ненормална. А ти отгоре на всичко ми искаш сметка.“

Михаил престана да се хили и с някакъв нов интерес погледна към Василий.

— Слушай, та всичко това е много интересно. Направила всичко така, както се полага на една добра жена. Бързала, тичала и изведнаж в последния момент — грешка, грешно решение. Сякаш тя вече си е в къщи, стои на прага. Тя има усещането, че си е дошла в къщи, а оттук и неверния извод, че за това всички трябва да знаят. Разбира се, този извод е подсъзнателен… Тя е трябвало да се досети за нещо съвсем дребно, а именно, че ти съвсем не си могъл да знаеш за нейното идване. Но за малко човек може да сбърка. Колко интересно е всичко това! Ти даже не си представяш колко е интересно.

— На теб може и да е интересно. Но знаеш ли на мен какво ми е? Особено когато това се повтаря всеки ден.

— Всеки ден ли казваш? Да, това очевидно може да става и всеки ден. Слушай, Василий, ще ти задам още един въпрос. Само не се изненадвай, а ми отговори напълно сериозно.

— Какъв е въпросът?

— Засега още не съм го измислил. Дай ми да си помисля няколко минути. Ясен ми е само принципът, на който трябва да почива този въпрос. Сега ще приготвя нещо да хапнем. Имам хубаво коняче. Ще сложа вода за кафе.

Михаил скочи и като потриваше ръце от удоволствие, изтича в кухнята. Там той изтрака с някакви съдове, тръшна вратата на хладилника и изведнаж изкрещя от кухнята:

— Измислих въпроса. Готви се.

Върна се в стаята, свали халата и започна да намъква спортен екип. Виждаше се, че още мисли върху въпроса, който се готвеше да зададе. Вече облечен, той отново се настани в креслото и сега погледна сериозно към Василий.

— Имай предвид, че въпросът е важен. Само не си измисляй, а ми отговори точно.

Василий кимна и започна нетърпеливо да барабани с пръсти по кожените облегалки на креслото.

— Кажи ми, Василий… — настъпи дълга пауза. — Кажи ми, Василий… Татяна често ли изкипява млякото, когато го вари?

Василий скочи и се хвана за главата.

— Кога най-сетне ще свършиш с твоите идиотски шеги! — развика се той. — Аз вече не зная какво правя. Може би всичките ми работи ще идат по дяволите. Може би ще мога да виждам собствения си син само в неделя. Няма да мога да работя даже. А ти ми се навираш с някакво си мляко.

— Я си седни на мястото и не крещи из целия апартамент. Не се готвя да се шегувам с тебе. Въпросът се отнася към това, защо ти си дошъл при мене.

— Добре, добре. Ще ти отговоря. Да, тя вари за Петя мляко всеки ден и всеки ден то изкипява. Между другото това е също доказателство за нейното безразлично отношение към мен. Поради това всеки ден ми се налага да мия печката. Колко пъти съм й казвал, молил съм я. Нула внимание.

— А ти наблюдавал ли си някога как става това при нея — изкипяването?…

— Съвсем скоро я наблюдавах специално. Престорих се, че чета вестник… и че млякото съвсем не ме интересува. Няколко минути тя стоя, като гледаше втренчено в тенджерата. Внимаваше и след това изведнаж се обърна. И в този момент…

Михаил скочи на крака и започна да ръкопляска от удоволствие.

— Слушай, Васка, ти не можеш дори да си представиш какво ми съобщи сега. Та това всичко е по моята тема… Разкош! А ние някак си сме забравили да пренесем този модел върху съвременната популация. Просто някакво затъмнение. Досега строяхме само хипотези, а тук моля — обектът е налице и дори може да се организира експеримент.

— Ти какво, побърка ли се? Готвиш се да изграждаш научната си кариера върху моето нещастие. А аз дойдох при тебе за съвет. Забрави ли?

— Не, не съм забравил. Но ти разбираш ли, че в това се корени такъв рядък случай. С един удар — два заека. В живота не се случва така. А сега моля ти се. И твоят въпрос е решим, и моята тема…

Внезапно Михаил спря и вдигна пръст.

— Стоп. Налага се да прекъснем. Сега ще възври чайникът. При мен той няма да изкипи. Аз не съм ти някаква си Татяна.

 

 

Те седяха на твърдите табуретки в малката чистичка кухня. Михаил с апетит ядеше сандвичи, обръщаше в широко отворената си уста мъничките тумбести чашки с коняк и пиеше от грамадната глинена чаша някаква гъста течност. Василий отпиваше на малки глътки кафе от чашката си. До храната, както се полага при семейни трагедии, не се докосваше. Първоначално той слушаше Михаил без всякакъв интерес, с нетърпението на човек, който мисли само как да прехвърли разговора върху интересуващата го тема. Но постепенно започна да разбира връзката между разказа на Михаил и това, което го беше довело през нощта при приятеля.

— Разбираш ли — говореше Михаил, — този биолог естествено, се появи с празни ръце. Направо с празен джоб и празна глава. Нула. Сякаш не му е била поставяна задача. Или по-точно поставяна му е, но от типа: „Иди не знам къде. И донеси не знам какво.“ А аз съм математик. На мене ми е необходимо всичко да е разпределено по полиците, за да е напълно ясно. Но веднага се виждаше, че този човек може да върши работа и е фанатик. И аз му простих неграмотността. Идеята му беше следната: съществуват интереси на отделния индивид и интереси на популацията. В първобитното общество тези интереси в много отношения не са съвпадали. Ти например имаш лоша генетична болест, но на тебе ти се живее. А за популацията като цяло е по-изгодно ти да лъснеш петалата, да не живееш и да не оставиш потомство. В това е именно въпросът: как природата е решила този проблем. Върху кого е възложила грижата за отделния индивид и върху кого за популацията като цяло. И какъв е механизмът на разпределянето на тези обязаности. Точно тогава разработих собствена система за кинаджиите. На тях им трябвало да получат образна картина на сцените, но това да стане без актьори и снимки. Аз разработих именно това, което им беше необходимо. В машината се вкарват основните характеристики на личностите — външният им вид, обстановката, сценарият и прочие. И върху екрана на телевизионното устройство една ЕИМ може да покаже всякакъв брой варианти на различни сцени. Нещо като съставян за миг мултфилм, само че значително по-естествен. Разбира се, аз направих тази система много по-сложна, отколкото искаше инвеститорът. И тя се оказа напълно пригодна за този биолог. Когато му разказах за възможностите на тази система, той се впи в мен и заяви, че никъде няма да мръдне, докато не извъртим поне един модел. Общо взето, ние не излязохме от квартирата ми два месеца. Излизахме само за тютюн и ядене. Подаващ пулт и екранно устройство бях монтирал тук отдавна. Така се работеше по-удобно. И знаеш ли, получиха се много интересни неща. Постепенно започна да се очертава следната картина: грижата за отделната личност природата е възложила на мъжа. Той се грижи за себе си, за своята самка и на първо място за потомците. След това за интересите на племето. Какво му е дала природата за изпълнението на тази функция? Много неща. Сила, ловкост, твърдост и точни движения. Но най-главното — рационалност и възможност при сложни житейски обстоятелства да извежда дълга верига от безпогрешни разсъждения. Нека да са неосъзнати, но безпогрешни. А ето че на жената природата е възложила по-важна задача — грижата за популацията като цяло. И знаеш ли с какво е въоръжила жената, тази природа-хитрец? Няма да се сетиш за нищо на света.

Михаил бутна чашката си настрана и направи многозначителна пауза.

— За опазване на популацията природата е снабдила жената с мощно средство — гласът на Михаил зазвънтя. — Тя е снабдила жената с възможността да греши! Това не значи, че и мъжът не прави грешки или че жената не може да действува безгрешно… Не, разбира се. Просто дължината на веригите от безгрешни разсъждения при жената се оказват статистично по-къси, отколкото при мъжа. Това е всичко. Просто и гениално. Нима не е така?

— Е и какво? — Василий гледаше недоумяващо тържествуващия Михаил. — Добре, тя прави по-често грешки от мъжа. А какво общо има с това популацията? Колкото повече грешки, толкова по-малко шансове да оживее популацията.

— Ето тук се лъжеш. В първобитното общество огромна роля е играел естественият отбор. Грешката само е засилвала фактора на отбора, а това означава, че е трябвало да подобрява популацията. Но това не е достатъчно, защото видът на човекообразните е можел да попадне в благоприятни условия и тогава естественият отбор би започнал да действува твърде слабо. И в този момент на помощ на човечеството винаги е идвала жената. Колкото по-добри са били условията, толкова по-често тя е трябвало да прави грешки, съдбоносни за отделните личности и преди всичко за самците. Това именно уравновесявало рационализма на мъжете. Та те със своята загриженост са били готови да предпазват всекиго от гибел. А в резултат на това биха могли да обрекат на измиране популацията. Способността на самката да прави грешки е велико благо, на което човечеството е задължено за своето съществуване. Този навик да се правят постоянно грешки е заставял самците да бъдат на висотата на своите възможности и да намират изход от най-невероятни положения. Това през цялото време е изостряло техния ум, издръжливост и памет. А тези, които не са можели да се приспособят, да си изработят сложен комплекс в борбата за съществуване… Общо взето, оставали само умните и силните… И това направило човека господар на Земята…

— Започвам да се досещам накъде клониш. — Василий си наля от горещото питие. — Но на мен днес нещо не ми се спори с теб, макар и да чувствувам, че в твоята хипотеза може да се намерят слаби места.

— Аз пък не се готвя да споря с теб. Виж го ти. Намери се опонент. На мен ми стига критиката от страна на специалистите. А на тебе просто сега ще ти покажа нещо. Да идем в кабинета.

Василий беше влизал тук само няколко пъти. Михаил не обичаше в тази стая да влизат външни хора. Може би това се обясняваше с това, че за разлика от останалите части на апартамента тук цареше хаос и бъркотия. Книги и списания се търкаляха по пода и креслата, топки смачкана хартия и накъсани перфокарти просто покриваха килима около плетеното пластмасово кошче. Относителен ред цареше само в ъгъла, където стоеше миниатюрен подавателен пулт, печатащо устройство и огромен телевизионен екран.

Михаил се приближи до пулта и натисна няколко клавиша. След това каза спокойно и деловито в микрофона:

— Серьожа, не се стряскай, тук е Жеберин. Ако съм те разбудил, можеш да ме наругаеш.

— Казвай какво искаш — веднага се разнесе от високоговорителя. — Тук сме на зор и нямам време да се разправям с тебе.

— Серьожа, ти знаеш, че съм сериозен човек. Няма за глупости среднощ…

— А бе кой не те знае тебе. Казвай, разправяй бързо какво ти трябва.

— Добре, добре. Аз накъсо. Включи моя телик към деветнадесети куб и дай онази програма, ти я помниш, от осма серия…

— Да не е онзи модел, който вие с режисьора?…

— Серьожа, не задавай излишни въпроси. При мен има външни хора — прекъсна Михаил говорещия. — Да, правилно си ме разбрал. Юнак. От осма серия, модел четиристотин и четиринадесети. Чакам.

— Включи телика си. След една минута ще получиш образ.

Екранът на телевизора се освети и Василий видя поляна, по която като дъга преминаваше пътечка. От едната страна, близо до пътечката растяха гъсти храсти.

— Ето ти мястото на действието — каза Михаил. — Сега ще започнем да го запълваме. Моделът ще бъде следният: по пътечката вървят самец, самка и хилаво рахитично дете. Самката е допуснала грешка и без да предупреди самеца, е изостанала от групата, въпреки че единственото им оръжие — сопата — е именно в нейните ръце. Значи така… Сега да разпределим участниците.

Михаил нещо баеше над пулта и на екрана се появи най-напред обрасъл в гъсти косми самец, с мощни бицепси, прегърбен, с ниско чело и широки ноздри на плоския си нос. След това на върха на дъгата се появи кривоного дете и на известно разстояние от него — прегърбена, плещеста, но вече с известни елементи на изящество самка. След това в центъра Михаил изобрази свит на топка и готов за скок хищник.

— Нека да придвижим самеца мъничко напред. Да приемем, че като прави няколко излишни крачки, той е объркал първоначалните планове на хищника, който трябва да вземе ново решение. Нека сме снизходителни и дадем на невъоръжения самец още един шанс за спасение: да нахвърляме около него малко клони и камъни.

Михаил говореше, като в същото време натискаше копчетата по пулта и върху екрана необосновано и необичайно се местеха застиналите фигури, сякаш избирайки си по-удобни места. След това в краката на самеца се появиха няколко дебели пръчки и едри камъни. Една от пръчките беше дебела колкото ръката му и се намираше почти до самата пътечка.

— Сега всичко е на мястото си. Разпределението на участниците е известно на машината. Тя е получила също така и известна допълнителна информация. Например затова, кое е типично поведение на самеца и на самката. Освен това тя знае, че този хищник няма да нападне малкото: ползата от това би била малка, още повече, че родителите му няма да го изоставят и той няма да може да го изяде спокойно. Е, разбира се, освен това в модела е вложено условието, че на самеца е възложена грижата за семейството, а на самката — за популацията като цяло. Моделът трябва да ни покаже какво е типичното поведение на самеца и самката в дадената ситуация. Сега аз ще се включа към моделния блок на машината, която се намира там при Серьожа, и ще разиграем тази ситуация на телика. Гледай.

 

 

Преценяването на ситуацията отне на самеца само миг. Още един миг отиде за подготовка и търсене на начин за защита. Клоните, търкалящи се под краката му, бяха непригодни за тази цел. Те бяха много тънки, а пръчката, която се намираше съвсем близо, беше прекалено голяма и нямаше да може да я вдигне достатъчно бързо. Камъните бяха малко встрани и нямаше да стигне до тях веднага. Те биха могли да свършат работа по-късно, когато битката с хищника започнеше. Но сега в този миг той беше напълно обезоръжен. Оставаше само възможността да скочи встрани. Но това няма да спаси самката и малкото, следователно не трябва да се прави.

Той търсеше трескаво изход и внезапно вълната на радост и злоба едновременно го обхвана целия. Изходът беше намерен и сега цялото му същество се беше устремило към битката с хищника, осмелил се да нападне него, самката и детето му. Сега трябваше само да дочака нейното решение и тогава или да се хвърли към камъните, или самката му щеше да отскочи встрани, или…

Той целият се напрегна, сви леко колене и почти докосна с дългите си ръце земята. И в този миг самката скочи. Не, тя скочи не към хищника. Тя скочи към детето и го закри с широката си фигура. Почти в този миг хищникът се хвърли към самеца. Само миг преди това самецът се беше навел бързо, хванал края на дебелото дърво и с рязко изправяне дръпнал нагоре. Протегнал напред лапи, хищникът вече летеше над поляната, когато солата се метна нагоре и въртейки се тежко, го удари във въздуха първо по лапите, а след това и по муцуната. Докато животното се бранеше от непознатото въртящо се същество, самецът успя да вземе в двете си ръце по един камък, а самката дотича с детето до него. Той метна един от камъните в хищника и той, зъбейки се и ръмжейки, бавно се оттегли.

 

 

Екранът на телевизора угасна и само една светла точка се затича по него, смали се към центъра, където след секунда изчезна.

— Както виждаш, при подобна ситуация за самката грешката е нещо типично, а самецът се оказа на висота. На такива като него грешките на самките не влияят. Може би само нервите му с нейна помощ се напрегнаха малко, но когато става дума за естествен отбор, с подобни дреболии не се занимават. Залогът е твърде голям.

Василий се облегна на креслото и сега с интерес се вгледа в Михаил. Той се усмихна и поклати глава.

— Ако говорим за естествения отбор — каза той със съмнение, — самката трябваше да доведе до гибел своето рахитично отроче, а не якия и съобразителен самец.

— Това е друга тема. Бих могъл да ти покажа как самката се блъска от единия край на пещерата до другия с болното си дете на ръце, без да го изпуска, вместо да го остави за малко и изтича за вода. Природата и тук е снабдила самката с достатъчно мощно оръжие — сляпата и безумна любов към малкото. Сега подбрах нарочно този модел, за да ти покажа отношението на самката към самеца. Това засяга пряко тебе, както, вярвам, се досещаш. Е, добре, съвременний самецо, да вървим да си допием кафето.

Всяко явление трябва да си има име. Предлагам откритият от нас ефект да се нарича „парадоксът на тъщата“. Нали добре звучи?

— Звучи чудесно — Василий се усмихваше малко пресилено. — Само че какво общо има тъщата? Струва ми се, че ти полагаш грижи не за тъща ми, а за жена ми.

Михаил наля кафето, намаза с масло резен черен хляб и сложи върху него парче салам. Отхапа с апетит почти една четвърт от този грамаден сандвич и се зае с кафето. Този път Василий също започна да яде, макар да действуваше не така енергично като приятеля си.

— Известен е един парадокс — проговори накрая Михаил, — който има пряко отношение към разглеждания от нас проблем. Майките, които имат дъщери, страшно им се иска да ги оженят. При това за тази цел те винаги намират кандидатури. А ето че майките, които имат синове, винаги са недоволни от кандидатките. Но ето че най-сетне настъпва дългоочакваният момент и младите за радост на първата майка и за огорчение на втората се обвързват със съответните възли. Струва ни се, че при това положение младата булка е обречена на вечен натиск от страна на свекървата, а младият съпруг, напротив, не е заплашен от нищо. Но тук на бял свят неочаквано се появява знаменитата и често споменавана във всички вицове тъща. Забележете, не свекървата, която дори не е искала да види снаха си преди брака, а именно тъщата, която едва ли не е падала на колене пред своя бъдещ зет. Никога ли не си се замислял защо става точно така?

Михаил се заля във весел смях.

— Току-що ми стана ясно всичко. Това е резултат на същата тази генетична отживелица. Като правела верига от малки грешки в разсъжденията, в оценките на ситуациите, в изводите, самката трябвало да държи в постоянно напрежение самците. Та нали именно от тяхната издръжливост, сила и ум е зависело бъдещето на цялата популация.

— Значи ти предполагаш, че Татяна…

— Разбира се… Та нали тя е Жена. Жена с голяма буква. Но не е само в нея работата. Работата освен това е и в тебе. Ти винаги си бил хипертрофирано самолюбив. Вместо да се отнасяш снизходително към дребните грешки на своята половинка, ти си се заел с психоанализа и си доказал на самия себе си, че са престанали да те обичат и не мислят за теб.

— Може би в това, което говориш, има известна истина. Но заедно с това е имало случаи, при които Таня ме е поставяла в положението на този самец, който хищникът едва не излапва.

— Не преувеличавай. Ние живеем в цивилизован свят и най-многото, което може да ти се случи поради грешките на жена ти, е да си навлечеш някаква неприятност. Главното е, че такива като теб тълкуват погрешно женското поведение. Може би знаменитата теза за тайнствената психология на жената се състои именно в това, че ние, мъжете, не можем да разберем една проста истина: жената греши там, където ние действуваме безпогрешно, и напротив, тя е безпогрешна там, където ние изглеждаме като пълни глупаци. Разбираш ли, различни области с големи вероятности за неправилно решение. И това е всичко. Поради това, че тази проста истина си е оставала неизвестна, типове като тебе ходят по различните инстанции и пишат разнообразни искови молби. Затрупват съдилищата с работа. Направо да монтираш в тях електронноизчислителни Темиди.

Василий неочаквано остави сандвича настрана, отстрани недопитата си чаша и се изправи над масата. Беше очевидно, че е осенен от някаква невероятна мисъл.

— Какво си се ококорил в мене? — запита Михаил предпазливо.

— А ти какво ме баламосваш? Мимоходом съчиняваш всякакви теории. Татяна ли спасяваш? — В гласа на Василий се долавяше раздразнение.

— И аз изгубих за този глупак цяла нощ. — Михаил плесна с ръце. — Откъде си измисли това, че те будалкам?

— А този твой Серьожа…

— Какъв Серьожа?

— От изчислителния център. Сетих се за вашия разговор. Първо не обърнах внимание, а сега изведнаж се сетих. За модела, който ти си извъртял на телика. „Това е — запита те той — онзи модел, който вие с режисьора?…“ Не с биолог си правил този модел, а с режисьор. Това значи, че си ми показал парче от бъдещ филм. И това съвсем не е биологичен модел. Ти просто измисли мимоходом всичко останало.

Михаил стана и затича из кухнята.

— Ах, каква проницателност — крещеше той. — Ах, каква тънка съобразителност. Не мога. Махни кафеника от масата, иначе ще го излея върху главата ти. Е, добре, нека съм измислил всичко. Сега независимо от всичко ти няма да ми повярваш. Нека съм го измислил. Нима в това е работата? Ти по-добре си помисли дали всичко е вярно, или не. Та нали всичко това става наистина поради глупавите грешки на твоята Таня… Тя не може иначе. А и не само тя. Та това наистина у всички жени го има. А ти си мъж. Къде е твоята снизходителност? Къде е умението ти да схващаш правилно действителността?

— Добре, успокой се — примирително каза Василий. — Може и наистина да си прав, макар да измисли всичко. Импровизацията ти е изключително сполучлива.

— Мерси. Комплиментът е изключително деликатен. Още няколко като него и ще те изритам през вратата. Затова нека прекратим нашия разговор и дремнем малко. Може би утре сутринта ти ще можеш вече да съобразяваш малко по-добре.

Михаил се съблече и се пъхна под одеялото. Василий сне сакото си и като се уви в големия вълнен шал, се настани в креслото.

— Лека нощ — промърмори Михаил. — И нека ти се присъни страшният сън, че те развеждат с достойна и обичаща те жена.

Василий дълго не можа да се настани удобно, макар креслото да беше широко и меко. Най-накрая легна настрани, облегна глава на ръката си и започна да заспива.

… Стоеше сам изправен пред „Темида“ и без да мига, гледаше хипнотичния танц на многобройните сигнални светлинки. В ушите му още звучаха заключителните думи на неразбираемата реч на защитника. Той апелираше пред електронноизчислителната машина и настойчиво искаше нещо неясно. Всяка негова дума, взета отделно, беше разбираема и ясна. Но същите тези думи, свързани с усукани фрази, губеха по тайнствен начин смисъла си и минаваха край съзнанието, без да оставят в него забележима следа.

— Повторете накратко основната причина за развода — раздразнено нареди машината.

— На нея не можеш да разчиташ и тя може да те подведе…

— Може, може — неочаквано го прекъсна машината с креслив глас. — Тя не може, а е длъжна да подвежда систематично. В това е същността на генетичната защита на популацията.

„Откъде знае машината за това — помисли си той. — Аз не съм й казал нищо.“

И внезапно той се досети с ужас, че „Темида“ е точно тази машина, с която се разпорежда непознатият Серьожа и е включена към пулта за управление в стаята на Михаил. Той разбра, че е обречен, и оброни глава.

— Смятате ли брака по принцип неприемлив? — запита машината.

— Не, защо пък — промърмори той. — Ако жената…

— Смятате ли за неприемливи каквито и да са отношения с жена? — загърмя „Темида“.

— Не, защо пък. Ако жената…

— Всичко е ясно — избръмча мощният високоговорител. — Подаването на информация е завършено. Сега всички блокове на машината ще бъдат изолирани за две хилядни части от секундата от притока на нова информация и от вероятен натиск от страна на други електронни устройства. Това ще осигури вземането на обективно и справедливо решение.

Две хилядни от секундата се разтеглиха необикновено дълго. Най-напред той забеляза как една след друга започнаха да гаснат светлинките, след това машината за миг замря в неподвижност и изведнъж затрепера ситно от усилената вътрешна работа. След това замря облекчено и светлинките отново пламнаха по панелите й.

— Съдът провъзгласява своето справедливо и окончателно решение, което не подлежи на обжалване и оспорване. Внимание! Съдът провъзгласява решението си.

Последва кратка тържествена пауза, след която, като ясно разделяше думите, „Темида“ провъзгласи:

— Разводът е безполезен. Претенциите на ищеца са необосновани и вредни.

Той искаше да възрази, но си даде сметка, че това няма да промени нищо. Тогава демонстративно седна направо на пода и показа своето несъгласие с мнението на електронния съдия. „Темида“ за миг се поколеба. През многобройните отвори се виждаше как в недрата й прескачат искри и неочаквано машината започна с шипящ извинителен шепот да обяснява причината за своето решение.

— Борбата със способността на жената да греши в името на запазването на популацията е невъзможна. А напускането на жената е грешка. Грешенето при ликвидиране на грешка може да доведе до безпогрешност, което само по себе си съдържа грешка, която на свой ред е недопустима поради безпогрешното въздействие на греш…

Тя търтореше нещо съвсем неразбрано, а искрите в утробата й пламтяха като постоянен огън. И внезапно машината със спокойния глас на Михаил нареди:

— Ставай, ставай, ставай…

Той отвори очи и видя Михаил над себе си. Той го разтърсваше за рамото и се усмихваше.

— Ставай. Татяна е дошла за тебе.