Оригинално заглавие
The Wheel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.7/1974 г.


Старикът се настани по-удобно на табуретката и облегна гръб на варосаната стена. Някога самият той беше тапицирал седалката със заешка кожа, тъй като беше страшно слаб — само кожа и кости. Фактът, че това е неговата лична табуретка, знаеха абсолютно всички във фермата. Табуретката беше удобна, слънцето припичаше. Ремъците, от които се готвеше да изплете бич, се измъкнаха от втвърдените му пръсти, пръстите замряха и той започна да клюма с нос.

Дворът беше празен — само кокошките се ровеха в праха, по-скоро от любопитство, отколкото разчитайки да намерят зърна, но всекидневните звуци говореха за присъствието на другите обитатели на фермата, които, за разлика от стареца, нямаха право на следобедна почивка. Иззад къщата от време на време се разнасяше пляскането на ведрото по водата в кладенеца, сменящо се от стържене, когато пълното с вода ведро биваше изтегляно нагоре и се закачаше по издатините. От сайванта, който се намираше на другия край на двора, се дочуваха монотонни ритмични удари.

Главата на стареца клюмна още по-надолу — той задряма.

Изведнъж зад грубата ограда на фермата се разнесоха нови звуци, ставащи заедно с приближаването си все по-силни. Нещо тракаше, тресеше се и към всичко това дори скриптеше пронизително. Старецът недочуваше и за това първоначално новият шум не го обезпокои. След това той отвори очи и като разбра откъде идва скърцането, се изправи, изумено гледайки към вратите. Скърцането стана още по-силно и над оградата се показа детска глава. Момчето се усмихна на стареца, очите му светеха възторжено. Без да каже нищо, то още по-бързо закрачи към портата и влезе в двора, като влачеше гордо след себе си сандък, поставен на четири дървени колела.

Старецът скочи от табуретката и от всеки негов жест лъхаше тревога. С двете си ръце той се размаха към момчето, сякаш прогонвайки го надалеч. То се спря. Възторгът и гордостта върху лицето му повяхнаха. То удивено гледаше стареца, който така настойчиво го гонеше навън. Докато то още стоеше в недоумение, старецът, продължавайки с едната си ръка да му дава същия знак, притисна показалеца на другата към устните си и закуца към него. Момчето най-накрая тръгна назад, нерешително и неохотно, но вече беше късно. Чукането в сайванта спря. На прага му се появи възрастна жена. Устата й беше отворена, сякаш крещи силно, макар от нея да не излизаше никакъв звук. Долната й челюст беше увиснала безсилно, очите й сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си; най-сетне тя се прекръсти и зави.

Воят й раздра следобедната тишина. В този момент зад къщата ведрото падна със звън и иззад ъгъла надзърна младо момиче. Очите му се разшириха. Тя притискаше към устата си тилната страна на дланта си, а с другата се кръстеше.

Някакъв младеж се показа на вратата на конюшнята и замръзна закован на място.

Още една млада жена изскочи от къщата, а след нея и едно малко момиченце. Жената така рязко се спря, сякаш се беше сблъскала с нещо. Момиченцето също замря, без да разбира причината за всеобщия ужас, и се впи в майчините си поли.

Под техните погледи момчето се вкамени. То местеше очи от едно изкривено от ужас лице на друго, докато не срещна очите на стареца. Онова, което видя в тях, очевидно го ободри, по-точно му внуши по-малък страх. То трескаво преглътна.

И когато заговори, гласът му трепереше от напъващите го сълзи.

— Дядо, какво е станало? Защо ме гледате така?

Възрастната жена оживя, сякаш неговият глас премахна някаква магия. Тя грабна облегнатата на сайванта стара вила. Като насочи острото към момчето, тя започна бавно да заобикаля между него и портата. Тя твърдо му каза:

— Марш! Марш в сайванта!

— Но, ма… — започна момчето.

— Да не си посмял да ме наричаш така! — изкрещя тя.

В резките черти на лицето й то прочете нещо, което приличаше на омраза. Лицето на момчето се изкриви и то зарида.

— Марш! — гневно повтори тя. — Там!

Момчето — олицетворение на недоумение и мъка — заотстъпва. След това внезапно се обърна и се хвърли към сайванта. Майка му затръшна вратата и сложи мандалото. Измери с поглед останалите, сякаш отправяше предизвикателство. Юношата мълчаливо се скри в мрака на конюшнята. Двете девойки тихичко отминаха, взимайки със себе си момиченцето. Останаха само жената и старецът.

Двамата мълчаха. Старецът стоеше неподвижно, втренчено гледайки сандъка с колелата. Изведнъж жената закри лицето си с ръце. Тя застена тихо, поклащайки се от една страна на друга, а сълзите й се стичаха между пръстите. Старецът се обърна към нея. Лицето му беше лишено от всякакъв израз. Накрая тя малко се поуспокои.

— Не бих повярвала на това нещо за нищо на света! И това е моят Дейвид! — проговори тя.

— Ти ако не беше крещяла, никой нямаше да научи — отвърна старецът.

Беше необходимо време, за да може смисълът на думите му да стигне до нея. Лицето на жената отново се вкамени.

— Ти ли си го научил на това? — запита тя подозрително.

— Аз съм стар, но още не съм мръднал! — беше отговорът. — А освен това обичам Дейвид — добави той.

— Но ти си нечестивец! Това, което сега каза, е богохулство!

— В замяна на това е истина.

— Аз съм богобоязлива жена. И няма да търпя Злото в къщата си, в какъвто и образ То да се появи. Но щом То се появи на моя жизнен път, аз винаги зная в какво се състои моят дълг.

Старецът вече беше поел въздух, за да отговори, но премълча. Само поклати глава. След това се обърна и закуцука към своята табуретка, още по-грохнал, отколкото преди няколко минути.

Разнесе се тихо чукане по вратата. Шепот: ш-ш! За миг Дейвид видя квадрата на нощното небе и върху неговия фон нечия тъмна фигура. След това вратата отново се затвори.

— Вечерял ли си, Дейви? — запита тих глас.

— Не, дядо. Никой не е идвал при мене.

Старецът изохка.

— Така си и мислех. Всички се боят от тебе. Ето, вземи. Студена кокошка.

Ръката на Дейвид се залута, преди да напипа протегнатото от стареца. Момчето глождеше кокошето бутче, а старецът шумолеше в тъмното, търсейки къде да седне. Намери и въздишайки, седна.

— Лоша работа, Дейви, момчето ми. Те изпратиха за свещеника. Той ще пристигне утре.

— Не разбирам нищо, дядо. Защо те се държат така, като че ли съм направил нещо лошо?

— Ох, Дейви! — каза старецът с упрек.

— Ами аз в нищо не съм виновен! Честна дума!

— Остави това, Дейви! Ти всяка неделя ходиш на черква и винаги се молиш. За какво се молиш, моля те, кажи ми!

Момчето започна да мърмори молитва. След малко старецът го спря.

— Ето — каза той — последното изречение. Повтори.

— И ни предпази от Колелото? — повтори изненадано Дейвид. — А какво е това Колело, дядо? Зная, че това е нещо ужасно мръсно, защото когато питам за него, винаги ми казват, че това е Грях и за това трябва да се мълчи. Но така и не ми обясниха какво представлява то.

Старецът помълча, преди да отговори, а след това каза:

— Този сандък, който ти домъкна… Кой те научи как да го направиш?

— Никой, дядо. Просто реших, че ще бъде по-лесно така да го мъкна. Така и стана работата.

— Слушай, Дейви. Всяко от тези неща, които ти си окачил отстрани, е КОЛЕЛО!

Измина доста време, преди от тъмнината отново да се чуе гласът на момчето. В него се долавяше недоверие.

— Нима тези дръвчета?! Това не може да бъде, дядо! Та това са всичко на всичко кръгчета от пънче! А КОЛЕЛО е нещо ужасно, страшно, от което всички се страхуват.

— И въпреки всичко това именно е КОЛЕЛО. — Старецът се замисли. — Ще ти разкажа какво ще стане утре, Дейви. Утре тук ще дойде свещеникът, за да разгледа твоя сандък. Сандъкът все още ще бъде тук, защото никой няма да се реши да го пипне. Свещеникът ще го напръска с вода, за да може да се приближи до сандъка без вреда. След това ще отнесат сандъка в полето и ще запалят под него огън, и докато той гори, ще застанат около него и ще пеят химни.

След това ще се върнат тук и ще те вземат за разпит в селото. Ще те разпитват как е изглеждал Дяволът, когато ти се е явил, и какво Той ти е обещал, за да се съгласиш да се възползуваш от Колелото.

— Ами, че нали никакъв дявол нямаше, дядо!

— Може и да не си го видял! Щом те са убедени, че ТОЙ Е БИЛ, то рано или късно ти ще разкажеш и за НЕГО, и дори как е изглеждал. За целта те си имат свои методи… Слушай, момче, ти трябва да се направиш на невинен. Кажи им, че просто си намерил сандъка, такъв, какъвто си е. Кажи, че не си знаел какво е това и си го домъкнал, мислейки да го нацепиш на подпалки. Дръж се за това и се дръж здраво. Ако не се огънеш, каквото и да правят с тебе, то МОЖЕ БИ все пак да се размине.

— Но, дядо, какво лошо има в това КОЛЕЛО? Убий ме, не разбирам!

Този път мълчанието беше още по-дълго.

— Е добре… Това е дълга история, Дейви, и е започнала много, много отдавна. Казват, че още когато хората са били добри и щастливи. След това един път се появил Дяволът. Пред него се изпречил някакъв човек и Той му казал, че може да му даде нещо такова, което ще го направи по-силен от сто души, ще му позволи да се движи по-бързо от вятъра, да лети по-високо от птиците небесни. Е, и човекът му отговорил, че ако това не е глупост, какво иска Дяволът в отплата за всичко? А Дяволът отвърнал, че нищо не иска. Всеки случай в момента. И дал на човека Колелото. Е, а после, когато човекът се повозил с Колелото, той научил много неща за неговите свойства: и как То произвежда други Колела — все по-сложни, и как се прави всичко, за което говорел Дяволът, и още много, много неща.

— А То хвърчало ли е? И нима е правило всичко?…

— Разбира се. Всичко, което обещал Дяволът. А след това То започнало да убива хората. По различен начин. Хората свързвали все повече и повече Колела, както ги научил Дяволът, и скоро научили, че могат да правят още по-сложни неща, които да убиват още повече хора. Но те не можели вече да се откажат от Колелото, защото биха измрели от глад.

Именно така се сбъднало онова, към което се стремял Дяволът. ТОЙ, разбираш ли, уловил хората на въдицата си. Почти всичко на света зависело от Колелото, но всичко вървяло наопаки, а на стария Дявол му се пръскал коремът от смях, като гледал какво правят неговите Колела.

А нещата се развивали все по-лошо и по-лошо. Вече не зная как е станало, но се случило така, че почти никой не останал жив — само една малка шепичка, нещо като след потопа. И те дори били полумъртви.

— И всичко това заради Колелото?

— Хъм-м, във всеки случай без него не е минало. И все пак хората някак си оживели. Започнали отново да строят къщи, да сеят жито, но след това Дяволът отново срещнал човека и отново започнал да го изкушава с Колелото. Този път той попаднал на доста стар и мъдър човек, който освен това бил и богобоязлив, та за това казал на Дявола: „Не! Махай се в своя ад!“ — и тръгнал из целия окръг да предупреждава хората за Дявола и Колелото, с което изплашил страшно всички.

Но старият Дявол не се предал така просто. Та нали и Той е доста хитър. От време на време на някой му хрумне мисъл, от която може да се получи нещо като Колело: валяк, винт или нещо друго, но в това още няма грях, докато тези неща не са закрепени на оси. И тогава Дяволът се мъчи да въвлече човека в съблазън и да построи Колело. Тогава се появява свещеникът и Колелото се изгаря. И прибират този човек. А за да не му позволят да прави Колела и за да предпазят другите, него също го изгарят.

— Из-га… га-рят? — прошепна, заеквайки момчето.

— Именно. Сега вярвам да разбираш защо трябва да кажеш, че си намерил Колелото и да поддържаш твърдо това?

— А може би, ако обещая да не правя други…

— Няма никакъв смисъл, Дейви. Те треперят от страх пред Колелото, а когато хората се страхуват, те стават лоши и жестоки. Не, направи както аз ти казвам.

Момчето помисли и запита:

— А мама? Тя ще се сети. Тя видя, когато вчера измъкнах този сандък. Това май че е важно?

Старецът попъшка и тежко изтърси:

— Много е важно. Жените често само се правят на изплашени, но ако те наистина се изплашат, то се страхуват много повече от мъжете. А твоята майка е много наплашена.

Сред тъмата на сайванта настъпи дълго мълчание. Старецът отново заговори с тих и спокоен глас.

— Слушай, Дейви, момчето ми. Ще ти кажа още някои работи. Но ти ще трябва да си държиш езика зад зъбите, може би дотогава, докато не станеш старец като мене.

— Добре, както кажеш, дядо.

— Аз ти казвам това, защото ти си измислил Колелото сам. В бъдеще винаги ще се намират момчета, които ще правят същото. Трябва да има. Мисълта не може да се души, както се опитват да направи това сега. Да се подтисне е възможно, но рано или късно тя ще се измъкне на свобода. И ти трябва да разбереш, че ЗЛОТО НЕ Е В КОЛЕЛОТО. Не слушай това, което дрънкат наплашените хора. Откритието никога не е добро или лошо, в добро или в зло го превръщат самите хора. Помисли върху това, момчето ми, когато и да е, колела ще се появяват отново. Мечтаех това да стане по мое време, но е по-сигурно, че това е дело на твоето поколение. И когато това стане, не се оказвай между страхливите. Бъди между тези, които ще покажат как да се използува по-добре, отколкото в миналото. ЗЛОТО НЕ Е В КОЛЕЛОТО. ЗЛОТО Е В СТРАХА, Дейви. Запомни това.

Той зашава в тъмното. Краката му застъргаха по дървения под.

— Сякаш е време да тръгвам. Къде си ти? — ръката му напипа рамото на Дейвид и за миг се отпусна върху главата на момчето.

— Бог да те благослови, Дейви. И не се безпокой за нищо. Всичко ще бъде наред. Вярваш ли ми?

— Да, дядо.

— Тогава спи. Там в ъгъла има сено.

Отново за миг се видя тъмното небе. След това стъпките на стареца, пресичащи двора, замряха и настъпи тишина.

 

 

Когато свещеникът пристигна, той намери група поразени от ужас хора, струпани в двора на фермата. Те вдървено гледаха стареца, който с чук и свредели работеше върху дървения сандък. Свещеникът замря при такова светотатство.

— Спри! — изкрещя той. — Спри, в името Господне!

Старецът обърна лицето си към него. Върху него блуждаеше хитра старческа усмивка.

— Вчера — каза той — аз бях идиот. Направих само четири колела. Днес измислих нещо по-добро — направих още две и сега ще се мъкне два пъти по-лесно.

Както беше казал, изгориха сандъка. След това отведоха него. Около обяд момчето, за което всички бяха забравили, откъсна поглед от стълба дим, издигащ се откъм селото, и захлупи лицето си с ръце.

— Ще запомня, дядо. Ще запомня. Злото е само в страха! — каза то и гласът му се прекъсна от ридания.

Край
Читателите на „Колелото“ са прочели и: