Лавърл Спенсър
Горчиво и сладко (1)

1

В стаята имаше малък, хладилник, пълен с ябълков сок и разхладителни напитки, печка с два котлона, грамофон, наредени в кръг овехтели, но удобни столове и зацапана с тебешир зелена дъска, на която пишеше: „ГРУПА ТЪГА 2.00-3.00“.

Меги Стърн влезе пет минути по-рано, окачи си дъждобрана и си наля чаша гореща вода, в която сложи пликче чай.

Погледна надолу през прозореца. Сградите на Сиатъл се очертаваха смътно, а проливът Пуджет беше напълно скрит зад сивата завеса на дъжда.

Дъжд. Толкова много дъжд, а след него щеше да дойде зимата…

Тя въздъхна при мисълта, че й предстои да посрещне всичко това сама, дръпна се от прозореца точно когато други две жени от групата влязоха.

— Здравей, Меги — едновременно казаха те още от вратата. Дайън, трийсет и шест годишна, съпругът на която бил починал от спукване на кръвоносен съд в мозъка, докато събирали миди с трите си деца на остров Хуитби, и Нелда, на шейсет и две години, мъжът на която бил паднал от покрив, който поправял, и вече никога не станал.

Меги не си представяше как би преживяла последната година без Дайън и Недда.

— Здравейте — отговори тя с усмивка.

Пресичайки стаята, Дайън попита:

— Как мина срещата?

— Не питай — отговори с гримаса Меги.

— Все така лошо, а?

— Как да преодолееш чувството, че си омъжена, след като всъщност вече не си? — Това беше въпрос, на който всички се опитваха да си отговорят.

— Знам какво искаш да кажеш — намеси се Нелда. — Аз най-после отидох с Джордж на бинго, спомняте си, разказах ви за него — мъжът от моята църква. През цялата нощ имах усещането, че съм изневерила на Лу. А само играхме бинго, представяте ли си?

Докато си съчувстваха взаимно, към тях се присъедини един мъж, слаб и оплешивял, в края на петдесетте, със старомодни панталони и раздърпан пуловер, който висете на кокалестата му фигура.

— Здравей, Клиф. — Те разшириха кръга си, за да го приобщят.

Клиф кимна. Беше най-новият член на групата. Жена му бе загинала при злополука — пресякла на червено, защото периферното й зрение било увредено след операция на сънната артерия.

— Как ти мина седмицата? — попита го Меги.

— О… — въздъхна той и сви рамене, като не каза нищо повече.

Меги поразтри гърба му.

— Някои седмици са по-добри от други. Трябва време. — Неведнъж на нея самата бяха разтривали гърба в тази стая и тя знаеше лечебната сила на човешкото докосване.

— А какво става с теб? — обърна се Нелда към Меги. — Дъщеря ти тази седмица заминава в колеж, нали?

— Оле! — отговори Меги с фалшива веселост. — Остават още само два дни.

— И аз минах през това с три от моите. Ще се обадиш, ако ти стане тежко, нали? Ще излезем да погледаме малко мъжки стриптийз или нещо подобно.

Меги се засмя. Нелда щеше да отиде на стриптийз толкова, колкото би станала стриптийзьорка.

— Вече дори няма да знам какво да правя със съблечен мъж.

Всички се разсмяха. Беше по-лесно да се присмеят на липсата на секс в живота си, отколкото да направят нещо.

Д-р Фелдщайн влезе. В едната си ръка носеше табло за залепване на фигури и букви, а в другата димящо кафе. Разговаряше с Клеър, която бе загубила шестнайсетгодишната си дъщеря при катастрофа с мотоциклет. Разменяйки поздрави, д-р Фелдщайн затвори вратата, отиде до любимия си стол и постави кафето на близката масичка.

— Изглежда, всички сме тук. Да започваме.

Заеха местата си, разговорът утихна.

Меги беше тази, която забеляза отсъствието. Оглеждайки се наоколо, запита:

— Няма ли да почакаме Тами? — Тами беше най-младата сред тях — само на двайсет години, неомъжена, бременна, изоставена от бащата на бебето и бореща се да преодолее неотдавнашната загуба и на двамата си родители. Тами беше любимката им, всеки я чувстваше като своя дъщеря.

Д-р Фелдщайн постави таблото си на пода и отговори:

— Тами днес няма да бъде с нас.

С лакти върху дървените облегала на стола д-р Фелдщайн сключи ръце на корема си.

— Тами е погълнала свръхдоза приспивателни преди два дни и все още е в интензивното отделение. Днес ще се занимаем с това.

Шокът ги блъсна с пълна сила и те млъкнаха потресени. Меги имаше чувството, че малка бомба експлодира в стомаха й и взриви цялото й тяло. Взираше се в доктора, в неговото продълговато интелигентно лице с гъста черна брада, малко прегърбен нос и пълни червени устни. Очите му проникваха във всеки един от групата, наблюдавайки реакцията му.

Най-после Меги наруши мълчанието и попита това, за което мислеха всички:

— Ще оживее ли?

— Още не знаем. Има тилонолово отравяне.

От канала долетя изсвирването на корабна сирена. Всички седяха, без да помръднат, сълзи пълнеха очите им.

Клеър скочи от мястото си и отиде до прозореца, удряйки перваза с двата си юмрука.

— По дяволите! Защо го е направила?

— Защо не е повикала някой от нас? — попита Меги. — Щяхме да й помогнем.

Те се бяха борили с това и преди — с безпомощността, с гнева, че си безпомощен. В момента преживяваха едно и също, защото всяка несполука, изстрадвана от някой от тях, беше страдание за всички. Бяха си посветили време, бяха плакали заради другия, бяха си доверили всичките си болки и страхове. Дори само мисълта, че бяха постигнали всичко това и все пак чергата им се беше подпалила откъм гърба, беше равносилна на отстъпление.

Клиф стоеше неподвижен и тежко примигваше.

Дайън подсмърчаше, заровила чело във вдигнатите си колене.

Д-р Фелдщайн се пресегна зад стола си и смъкна от грамофона една кутия с хартиени салфетки, протегна се до масата в средата на кръга и я остави там.

— Добре, да започнем с основното — каза той твърдо. — Щом тя не се е обадила на никого от нас, значи е нямало никакъв начин да й помогнем.

— Но тя е като всички нас — натърти Маргарет, разпервайки ръце. — Искам да кажа, ние всички тук се стремим към едно и също нещо, нали? И мислехме, че напредваме.

— А след като тя е могла да го направи, никой от вас не е застрахован, така ли? — попита д-р Фелдщайн, преди да отговори на собствения си въпрос. — Погрешно! Това е първото нещо, което искам да затвърдя в съзнанието ви. Тами е направила своя избор. Всеки от вас прави избор всеки ден и имате основания да й се сърдите, че е постъпила така, но не и да виждате себе си на нейното място.

След като обсъдиха чувствата си, д-р Фелдщайн обяви:

— Днес ще направим едно упражнение, нещо, за което вярвам, че всеки от вас е готов. Ако не сте, просто го пропуснете, няма да има въпроси. Но съм уверен, че ще помогне на тези, които биха искали да преодолеят чувството на безпомощност, породено от опита на Тами за самоубийство.

Той се изправи и постави в средата на стаята един твърд дървен стол.

— Днес всеки ще се сбогува с човека или с нещото, което досега е било пречка да се почувства добре. Някой, който ни е изоставил, умирайки, или просто напускайки ни, или нещо, пред което не сме успели да се изправим. Може да е място, на което не сме могли да отидем, или някаква стара злоба, която дълго сме носили у себе си. Каквото и да е то, ще го сложим на стола и на глас ще се сбогуваме с него. И след като му кажем сбогом, този човек или това нещо ще знае, че отсега нататък ще се опитаме да бъдем по-щастливи. Разбирате ли ме? — Когато никой не отговори, д-р Фелдщайн каза: — Аз ще бъда пръв.

Застана пред празния стол, отвори широко уста и прокара длан по брадата си. Пое дълбоко въздух, погледна към пода, после към стола.

— Сега ще се сбогувам веднъж завинаги с моите цигари. Оставих ви преди две години, но все още посягам за вас към джобчето на ризата си, затова сега ви слагам на този стол и ви казвам: Сбогом „Доралс“. Ще бъда по-щастлив, като престана да се ядосвам, че съм приключил с пушенето. Отсега нататък всеки път, когато посегна към джобчето, вместо да проклинам наум, че е празно, мълчаливо ще благодаря за доброто, което съм си направил. — Той махна с ръка на стола: — Сбогом, „Доралс“!

Придвижи се назад и седна на мястото си.

Сълзите по лицата около него бяха пресъхнали. Всички бяха вглъбени.

— Клеър? — каза меко д-р Фелдщайн.

Клеър не помръдна. Никой не проговори. Накрая тя се изправи и застана пред стола.

От устата й не излизаха никакви думи и д-р Фелдщайн попита:

— Кой е на стола, Клеър?

— Дъщеря ми Джесика — успя да продума.

— И какво би искала да кажеш на Джесика?

Клеър изтри ръце в бедрата си и преглътна. Всички чакаха. Най-сетне тя започна.

— Много ми липсваш, Джес, но отсега нататък няма да позволя това да ръководи живота ми. Остават ми още много, години и за да се почувстват щастливи баща ти и сестричката ти, трябва преди всичко аз да бъда щастлива. Първото нещо, което ще направя, когато се върна вкъщи, е да извадя дрехите ти от гардероба и да ги дам за благотворителност. Това ще бъде сбогуването, Джес. — Запъти се към мястото си, но отново се обърна. — О, и ще ти простя, че не си си сложила каската, когато си се качила на мотоциклета в онзи ден, защото знам, че и това ще ми помогне да се чувствам по-добре. — Вдигна ръка. — Сбогом, Джес!

Меги чувстваше, че очите й парят, и като през мъгла наблюдаваше как Клеър седна и на нейно място дойде Дайън.

— Човекът на стола е моят съпруг, Тим. — Дайън избърса очите си с хартиена салфетка. Отвори уста, затвори я и отпусна глава върху едната си ръка. — Толкова е трудно — прошепна.

— Може би предпочиташ да не е сега? — попита д-р Фелдщайн.

Дайън отново избърса очите си с упорита решителност.

— Не, искам да го направя. — Фиксира погледа си върху стола, мобилизира се и започна. — Наистина ти бях сърдита, Тим, защото умря. Искам да кажа, че винаги сме били заедно — откакто завършихме училище. Бях запланувала да бъдем още петдесет години, знаеш ли? Това, което ще направя, за да се почувствам по-добре, е да взема децата и да отида на виличката ни в Хуитби този уикенд. Те все искат, а аз им отказвам, но сега ще го направя, защото, докато аз не съм добре, как биха могли те да са щастливи? Така че, сбогом, Тим. Чувствай се свободен.

Бързо се върна на мястото си.

Всички насядали наоколо избърсаха сълзите си.

— Клиф? — подкани го д-р Фелдщайн.

— Аз ще пропусна този път — прошепна Клиф, гледайки в скута си.

— Добре. Нелда?

— Отдавна казах сбогом на Карл. Отминете ме.

— Меги?

Меги бавно се изправи и се приближи към стола. На него седна Филип със своите десет фунта свръхтегло, които никога не успя да свали, след като навърши трийсет години, с пъстрите си очи и пясъчнорусата коса, която се нуждаеше от подстригване (както когато се качи на онзи самолет), и любимата си фланелка „Морски ястреби“, която все още не беше изпрала и от време на време сваляше от закачалката в гардероба и я миришеше. Чувстваше се ужасена от мисълта да отхвърли мъката си, ужасяваше се, че когато престане да я има, нищо друго няма да заеме мястото й и тя, Меги, ще бъде неспособна на каквито и да е чувства. Сложи разтворената си длан върху дъбовата облегалка на стола и неуверено пое дъх.

— Е, Филип — започна. — Мина вече цяла година, така че е време. Струва ми се, че и аз като Дайън съм малко сърдита, защото се качи на този самолет по много глупава причина — един комарджийски гуляй, а комарджийството беше единственото нещо, което мразех. Не, това не е вярно. Мразех също и факта, че ти умря точно преди Кейт да завърши училище и вече щяхме да можем да пътуваме повече и да се радваме на свободата си. Но обещавам, че ще преодолея това и ще започна да пътувам сама. Скоро. Освен това ще престана да мисля за парите от застраховката като за кървави, за да мога да им се порадвам поне малко, и ще се опитам някак да я карам с мама, защото мисля, че сега, след като Кейт заминава, тя ще ми е необходима повече. — Отстъпи назад и махна с ръка. — И така, сбогом, Филип. Обичах те.

След като Меги приключи, дълго седяха в мълчание. Накрая д-р Фелдщайн попита:

— Как се чувствате?

Мина известно време, преди да отговорят.

— Уморена — каза Дайън.

— По-добре — призна Клеър.

— Облекчена — сподели Меги.

За момент д-р Фелдщайн им даде възможност да свикнат с тези нови чувства, преди да се наведе напред и да заговори със своя дълбок плътен глас.

— Те вече принадлежат към миналото, тези предишни чувства, които дълго носихте у себе си и които ви пречеха да се почувствате по-добре. Помнете това. Мисля, че без тях ще станете по-щастливи, ще мислите по-здравословно.

Отпусна се назад в стола си.

— Въпреки всичко тази седмица няма да е лека за вас. Ще се тревожите за Тами и тази тревога ще премине в депресия. Ето защо искам да ви дам един съвет, когато това се случи. Потърсете стари приятели. Колкото по-стари, толкова по-добре. Хора, с които сте загубили контакт. Обадете им се, пишете им, опитайте се да се срещнете с тях.

— Искате да кажете приятели от училище? — попита Меги.

— Разбира се. Поговорете си за старите времена, посмейте се на смешните неща, които сте правили, когато сте били твърде млади, за да бъдете много разумни. Онези дни за повечето от нас са най-безгрижните в живота ни. Връщайки се назад, в миналото, ние можем да погледнем на настоящето си отстрани. Опитайте и ще видите как ще се почувствате. — Погледна часовника си. — Ще говорим за това на нашето следващо събиране, нали?

Стаята се изпълни с мекия шум от движенията — часът бе приключил. Присъстващите се протягаха или се опитваха да напъхат някъде намокрените от сълзи книжни салфетки.

Меги отиде до асансьора с Нелда. Чувстваше я по-близка от останалите, защото положението им беше сходно. Понякога Нелда биваше припряна и разсеяна, но имаше златно сърце и никога неизменящо й чувство за хумор.

— Ти поддържаш ли връзки с толкова отдавнашни познати — попита Нелда.

— Не. Мина много време. А ти?

— Господи, момиче, та аз съм на шейсет и две. Дори не съм сигурна, че мога да открия някого.

— Имаш ли намерение да опиташ?

— Може би. Ще видя. — Постояха в преддверието да си облекат дъждобраните и Нелда я прегърна на сбогуване. — Помни какво ти казах. Когато дъщеря ти замине, само ми се обади.

— Добре. Обещавам.

Навън дъждът тежко барабанеше. Меги отвори чадъра и се запъти към колата си. Докато стигна, краката й се намокриха, от дъждобрана й започна да се стича вода и цялата измръзна. Запали мотора и остана една минута с ръце, притиснати между коленете, наблюдавайки как дъхът й замъглява прозорците, преди вентилаторът да ги изсуши.

Беше особено изтощителен час. Толкова много неща, за които трябваше да мисли: Тами, сбогуването с Филип, как да изпълни обещанията, които даде, заминаването на Кейти — дори нямаше удобен момент да постави този въпрос, въпреки че той изпъкваше над всички други проблеми, заплашвайки да провали всяка стъпка на напредък, която бе направила през изтеклата година.

И времето не й помагаше. Господи, така й беше омръзнал дъждът.

Но Кейт си беше все още вкъщи и им предстояха две вечери заедно. Може би довечера ще приготви любимите й спагети с кюфтенца, след това биха могли да запалят камината и да планират как ще посрещнат Деня на благодарността, когато дъщеря й щеше да си дойде за ваканцията.

Меги включи чистачките и потегли през моста на Монтлейк, който жужеше под гумите като зъболекарска машинка, после зави на север към Редмонд. Когато колата започна да се изкачва в подножието на хълмовете, вентилаторът я изпълни с острия аромат на смола и борове. Мина покрай входа на „Беър Крийк“ — кънтри клуб, в който с Филип членуваха от години и където след неговата смърт не един от приятелите им женени мъже, се беше опитвал да й прави разни предложения. Кънтриклубът беше изгубил за нея привлекателната си сила след смъртта на Филип.

На „Люкън лейн“ сви в една странична алея пред къщата приличаща на ранчо и изградена от кедрово дърво и тъмни оранжеви тухли. Къща за хора от средната класа, с грижливо подреден бордюр от невен край алеята и саксии здравец, които като стражи ограждаха стъпалата пред входа. Едно докосване на механизма отвори вратата на гаража и Меги се разочарова като видя, че колата на Кейт не е там.

Тишината в кухнята се нарушаваше само от шума на дъжда, стичащ се по прозореца и от автоматичното спускане на вратата на гаража. На масата между недоизядена английска кифла и яркорозова шнола за коса имаше надраскана бележка върху синьо тефтерче с формата на стъпало.

„На пазар съм със Смити. Ще потърсим още празни кашони. Не ми прави вечеря.

Обичам те. К.“

Потискайки разочарованието си, Меги си свали палтото и го закачи в преддверието, мина през хола и спря пред вратата на стаята на Кейти. Навсякъде имаше дрехи — надиплени, подредени в кашони, или нахвърляни в полупълни куфари. Защо Кейт не беше избрала тукашния университет? За да избяга от една майка, която не беше най-веселата компания през последната година?

Усещайки сълзите да запушват гърлото й, Меги се извърна, решена да прекара остатъка от деня, без да позволи да бъде сломена. В собствената си спалня избегна да погледне огромното легло заради спомените, които то й навяваше. Отиде право до облицования с огледала гардероб на Филип, извади неговата фланелка „Морски ястреб“, върна се в стаята на Кейти и я зарови в една от черните найлонови торби сред нещата за изхвърляне. Завръщайки се в спалнята си, навлече комплект бяла и червена фланелка „Пепси“ и влезе в съседната баня. Откри малка кутийка с грим, бръкна и размаза дебел слой от него под зачервените си клепачи.

Докато правеше това, сълзите й отново избликнаха и ръцете й се отпуснаха. Кого мамеше? Приличаше на четирийсетгодишно плашило. След смъртта на Филип бе отслабнала от дванайсета на осма мярка дрехи, бюстът й бе намалял с един номер и косите й с цвят на кестен бяха изгубили блясъка си, защото не се хранеше нормално. Пет пари не даваше за готвенето, нито за работата си, нито за почистването на къщата или за облеклото си. Правеше всичко колкото да не е без хич, защото не искаше да свърши като Тами.

Взираше се в огледалото.

„Той ми липсва и дяволски ми се иска да плача.“

След петнайсет минути самосъжаление захвърли грима в едно чекмедже, загаси и излезе.

В кухнята намокри една гъбичка и събра от масата трохите от кифлата на Кейти. Докато отиваше до кофата за боклук направи грешката да хапне един залък. Вкусът на канела, стафиди и фъстъчено масло любим както на Кейти, така и на баща й отключи реакция, която беше твърде силна, за да бъде овладяна. Отново сълзите й рукнаха горещи, изгарящи.

Захвърли останалата кифла така силно, че тя отскочи от отсрещната стена на кофата. Хвана се за ръба на бюфета и се наведе напред.

„По дяволите, Филип, защо се качи на онзи самолет? Сега трябваше да си тук. Трябваше заедно да изживеем това.“

Но Филип си беше отишъл. Скоро и Кейти щеше да си отиде. И тогава? Цял живот да вечеря сама?

 

 

Два дни по-късно Меги стоеше на алеята до колата на Кейти и наблюдаваше как дъщеря й натъпква последната торба на задната седалка. Въздухът преди разсъмване беше студен и мъглата образуваше ореоли около светлините на гаража. Колата беше нова, скъпа, платена с много малка част от парите от застраховката на Филип, цената, която авиокомпанията плащаше като утеха, че дъщеря й щеше да изживее живота си без баща.

— Ето, това е. — Кейти се изправи, спусна назад облегалката на седалката си и се обърна към майка си. Красива млада жена с кафявите очи на баща си, с дупчица на брадичката като Меги и с космическа прическа, подходяща за корицата на научнофантастичен роман — нещо, с което майка й никога не можа да свикне. Гледайки я сега, на раздяла, Меги си спомни с носталгична болка времето, когато косата на дъщеря й беше мека и тя я решеше на едри къдри.

Кейти наруши тъжното мълчание.

— Благодаря ти за кифлите с фъстъчено масло, мамо. Ще ми дойдат добре някъде към Спекойн.

— Сложих ти и малко ябълки, и две кутийки кола. Сигурна ли си, че имаш достатъчно пари?

— Имам всичко, мамо.

— Помни като караш какво ти казах за скоростта.

— Ще включа автоматичния ограничител, не се безпокой.

— И ако ти се доспи…

— Ще дам на Смити да кара. Знай, мамо.

— Толкова се радвам, че идва с теб, че ще бъдете заедно.

— И аз.

— Е…

Реалността на раздялата ги завладя изцяло. През последната година те твърде много се бяха сближили.

— По-добре да тръгвам — каза Кейти спокойно. — Обещах на Смити да бъда пред тях точно в пет и половина.

— Да, по-добре е да…

Очите им се срещнаха, замъглени от мъката на раздялата, създала някаква неловкост между тях.

— О, мамо… — Кейти се хвърли в обятията на майка си и силно се притисна, сините й джинси се изгубиха в гънките на робата на Меги. — Ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш, сладка. — Притиснати една до друга сред уханието на невена, увиснало тежко във въздуха, и стичащите се от покрива върху лехата капчици влага, те се сбогуваха сърдечно.

— Благодаря ти, че ме пусна да замина, а и за всичко, което ми купи.

Меги й отговори само с кимване; нещо беше притиснало гърлото й и не можеше да продума.

— Съжалявам, че те оставям тук сама.

— Знам. — Държеше момичето в прегръдките си и усещаше как сълзите — неясно дали нейните собствени или на Кейти — се стичат топли във врата й, а дъщеря й здраво я притискаше и я люлееше насам-натам.

— Обичам те, мамо.

— И аз теб.

— И ще се върна за Деня на благодарността.

— Разчитам на това. Бъди внимателна и се обаждай често.

— Разбира се. Обещавам.

Отидоха до колата прегърнати.

— Знаеш ли, трудно ми е да повярвам, че си същото малко момиченце, което му удари такъв рев първия ден в детската градина. — Меги погали ръката й.

Момичето се засмя непринудено, докато се наместваше зад волана.

— И все пак ще стана дяволски добър психолог, защото разбирам дни като този — каза тя, поглеждайки към майка си.

Очите им се срещнаха за последен път.

Кейти запали мотора, Меги тръшна вратата и се облегна с две ръце на нея. Фаровете хвърлиха снопове светлина в гъстата мъгла на утрото. През смъкнатия прозорец Меги целуна дъщеря си по устните.

— Дръж се! — каза момичето.

Меги й направи приетия в семейството знак, че всичко е наред.

— До скоро — изрече Кейти.

— До скоро — обърна се да каже Меги, но само устните й се раздвижиха.

Моторът изпърха, когато Кейти подкара на заден ход по алеята, обърна, смени скоростите и замина. Гумите меко изсъскаха по мокрия паваж и остана само незабравимият спомен за едно младо момиче, което маха с ръка за сбогом от смъкнатия прозорец.

Сама в тишината, Меги обгърна с ръце тялото си, отметна глава назад и потърси изгрева на хоризонта. Върховете на боровете оставаха невидими на абаносовочерното небе. Капчиците все още се стичаха върху лехата с цветя. Главата й някак олекна, изпита някакво странно усещане като да е извън тялото си — беше Меги Стърн, но и стоеше някак встрани и наблюдаваше собствените си реакции. Не искаше да бъде сломена, това означаваше сигурно унищожение. Обиколи къщата, намокряйки чехлите си в тревата, а по полите на робата й се набиха борови иглички. Без да им обръща внимание, мина покрай ярките светлини, падащи на двора от прозорците на банята, където Кейти беше взела душ за последен път, и на кухнята, където беше закусила за последно.

Ще издържа този ден. Само този. Следващия ще бъде по-леко. А след него още по-леко.

Изплашена. Самотна. Отчаяна.

Мислеше за Тами и как самота като тази я беше накарала да прекрачи границата. Страхуваше се, че няма да осъзнае, ако някога нещата стигнат дотам.

Тя прекара този първи ден като отиде до гимназията „Удинвил“, където преподаваше организация на дома. Зданието беше празно, работеше само канцеларията. Преподавателите щяха да се върнат едва след седмица и половина. Сама в спретнатите просторни стаи, тя смаза шевните машини, излъска някои умивалници, използвани по време на лятното училище, изрови модели и размножи няколко екземпляра за първия ден, украси и таблото за съобщения: „Работно облекло от син док за есента“.

Не даваше и пет пари за дока, нито за неговото ушиване. Перспективата да преподава още веднъж същото, на което беше обучавала в продължение на петнайсет години, беше така безсмислена, както и да готви само за себе си.

Следобед домът й я очакваше празен — така щеше да е занапред. Обади се в болницата и научи, че състоянието на Тами още е критично.

За вечеря си изпържи две филийки от франзела и седна да ги изяде в кухнята пред десетинчовия телевизор. Докато се хранеше, телефонът й иззвъня и тя скочи, очаквайки да чуе гласа на Кейти от някой мотел край Бют, Монтана. Вместо това чу записан трениран баритон с изработени паузи: „Ало… имам да ви предам важно съобщение…“.

Тресна слушалката и с отвращение продължи да я гледа, омерзена. Скочи сърдита, чувствайки се някак заплашена от това, че апаратът, чието звънене в миналото често беше източник на раздразнение, сега ускоряваше пулса й, защото очакваше.

Останалата половин филийка от вечерята започна да плува пред очите й. Без да си направи труда да я изхвърли, влезе в кабинета и седна на тапицирания в зелена кожа стол на Филип, стисна дръжките и подпря главата си на облегалката, както той често правеше.

Ако беше запазила фланелката му, щеше да я облече, но тя беше вече изхвърлена и вместо това позвъни на Нелда. Телефонът звъня тринайсет пъти, без някой да отговори. След това опита на Дайън, но и там напразно звъня, като най-накрая се сети, че Дайън сигурно е с децата на остров Хуитби. У Клеър вдигнаха, но дъщеря й каза, че е отишла на някакво събрание и ще се върне късно.

Меги окачи слушалката и остана загледана в апарата със захапан между зъбите си палец.

Клиф? Отхвърли главата си назад. Горкият Клиф не можеше да се справи със собствената си загуба, камо ли да помогне на други.

Помисли за майка си, но дори само мисълта я накара да потрепери.

Едва когато всички други възможности бяха изчерпани, Меги си спомни предписанието на д-р Фелдщайн.

„Обадете се на стари приятели, колкото по-стари, толкова по-добре, приятели, с които сте изгубили контакт.“

Но кои?

Отговорът дойде като по поръчка: Бруки.

Името предизвика светкавица от спомени — толкова живи, сякаш всичко се беше случило вчера. Тя и Гленда Холбрук — и двете алтистки — стояха една до друга на първата редица в хора на гимназията „Гибралтар“, безмилостно тормозейки диригента мистър Прюит, като тихо, със затворени уста държаха една неправилна нота във финалния акорд, което му придаваше неуместно джазово звучене.

Понякога Прюит оставяше тяхното творчество да мине така, но по-често се намръщваше и махаше заканително с пръст; за да възстанови чистотата на акорда. Веднъж спря целия хор и им нареди:

— Холбрук и Пиърсън, излезте и стойте прави в коридора и пейте своите дисонанси колкото ви сърце иска. Когато сте готови да изпълните музиката така, както е написана, можете да се върнете.

Гленда Холбрук и Меги Пиърсън бяха заедно от първи клас. Наказаха ги прави в ъгъла за това, че си шушукат, още на втория ден в училище. В трети клас получиха мъмрене от директора, че са счупили предния зъб на Тимоти Остмайер с камък, хвърлен в разгара на някакъв бой, макар че никое от момичетата не издаде кой го е хвърлил. В пети клас мис Хартмън ги хвана по време на обедната почивка с щръкнали под блузите им чашки. Мис Хартмън — плоска стара мома с кисела физиономия и с едно криво око, отвори вратата на момичешката тоалетна в момента, когато Гленда казваше: „Ако имахме такива цици, вероятно щяхме да бъдем филмови звезди“. В шести клас в трио заедно с Лиза Айделбах спечелиха награди за изпълнението на „Три бели гълъба литнаха към морето.“ В началото на гимназията посещаваха заедно часовете за изучаване на Библията и пишеха с молив в полетата на учебниците си неподходящи, но умно измислени отговори. В тетрадките по здравно обучение рисуваха изумителни части на мъжкото тяло, години преди да разберат как изглеждат те в действителност.

В горните класове на гимназията бяха първи във веселбите — чак мускулите ги боляха(след първите им изяви за сезона), правеха бомбички, ходеха на танци в гимназиалния салон. Правеха си срещи с момчета двете едновременно, разменяха си дрехите, споделяха хиляди юношески тайни и толкова често спяха заедно ту в едната, ту в другата къща, че всяка от тях имаше четка за зъби в банята на приятелката си.

Бруки и Меги — приятелки завинаги, мислеха си тогава.

Но Меги постъпи в университета „Нортуестърн“ в Чикаго, омъжи се за инженер аеронавт и се премести в Сиатъл, докато Гленда се записа в училище за козметика в Грийн бей, омъжи се за плантатор, производител на череши в Доор, Уисконсин, премести се в неговата ферма, роди шест — а дали не бяха седем? — деца и никога вече не се върна във фризьорския салон да подстригва коси.

Колко ли години минаха откакто изгубиха връзка? Известно време класът се събираше и двете редовно си пишеха. После паузите между писмата се удължиха, постепенно останаха само коледните картички, докато накрая и те спряха. Меги пропусна юбилейното събиране на класа по случай двайсет години от завършването, а и при редките посещения при родителите си не й се случваше да налети на Бруки.

Да се обади на Бруки? И какво да й каже? Какво общо биха могли да имат те сега?

От чисто любопитство Меги се наведе на стола на Филип и натисна буква Х на металния телефонен указател. Върхът щракна и отскочи, отваряйки страница със спретнатия почерк на Филип.

Разбира се, че беше там с моминското си име: Холбрук, Гленда (мисис Юджийн Кершнър), P. P. 1, Фиш крийк, УИ 54212.

Импулсивно Меги хвана слушалката и набра номера.

Някой отговори след третото позвъняване.

— Ало? — Мъжки глас, млад, силен.

— Там ли е Гленда?

— Мамо! — извика гласът. — За тебе е! — Телефонът изтрака — вероятно слушалката бе поставена на дървена плоскост, и след кратка пауза някой я вдигна.

— Ало?

— Гленда Кершнър?

— Да!

Меги вече се усмихваше.

— Бруки, ти ли си?

— Кой е… — Макар и по жицата, Меги усети изненадата на Бруки. — Меги, ти ли си?

— Аз съм.

— Къде си? В Доор ли си? Можеш ли да дойдеш тук?

— Бих искала, но съм в Сиатъл.

— По дяволите! Почакай за миг. — Тя извика някой: — Тод, спри това проклето нещо и го премести в друга стая, за да мога да чувам. — Извинявай, Меги, Тод прави пуканки с една банда свои приятели и можеш да си представиш колко шумни могат да бъдат толкова момчета. Боже мой, как си ти?

— Окей.

— Наистина ли, Мег? Чухме за съпруга ти, когато загина в онази самолетна катастрофа. Имаше статия в „Адвокейт“. Исках да ти пратя една картичка със съболезнования, дори купих специално, но времето някак си ме завъртя и така и остана неизпратена. Беше точно сезонът на черешите и нали знаеш как всичко тук се побърква по това време. Меги, толкова съжалявам. Хиляди пъти съм си мислила за теб.

— Благодаря ти, Бруки.

— И как се справяш?

— Е, някои дни са по-добри от другите.

— Днес е лош ден, а? — попита Бруки.

— Нещо такова… Имала съм и по-лоши, но… — Внезапно Меги се огъна. — О, по дяволите, Бруки! — Тя заби лакът в бюрото и покри очите си. — Ужасно е. Кейти току-що замина за „Нортуестърн“ в Чикаго, една от жените в моята група, където се възстановяваме от мъката си, се опита да се самоубие, а аз седя в тази празна къща и се питам що за проклятие връхлетя моя прекрасен живот.

— О, Меги…

Подсмърчайки в шепата си, Меги каза:

— Психиатърът ми каза, че понякога помага да поговориш със стари приятели… да си припомните за старото време. И ето ме, плача на твоето рамо, както, когато бяхме второкласнички и имахме проблеми с момчетата.

— О, Меги, трябва да бъда разстреляна за това, че не те потърсих първа. Когато човек има толкова много деца, колкото мен, понякога забравя, че има друг свят, освен кухнята и пералнята. Съжалявам, че не ти се обадих или не се свързах по някакъв начин с теб. Никакво извинение нямам за това. Още ли си на телефона? — Бруки звучеше обезпокоена.

— Да — успя да отговори Меги.

— Ъъъъ… Господи, бих искала да съм по-близо.

— И аз. Бих дала всичко да мога да седна с теб и да си излея мъката.

— Меги, моля те, не плачи.

— Съжалявам. Аз май само това правя през последната година. Всичко е толкова дяволски трудно.

— Знам, скъпа, знам. Така бих искала да съм при теб…

Меги изтри очите си с длани и пое дълбоко въздух.

— Тази седмица трябваше да направим такова упражнение в нашата група — да поставим мислено на стол човека, за когото тъжим, и да му кажем сбогом. Аз поставих Филип, казах му моето сбогом и мисля, че това подейства, защото най-после усетих, че той си е отишъл и няма вече да се върне.

Толкова лесно беше да се говори с Бруки. Като че ли годините на раздяла не съществуваха — Меги й разказа всичко: колко щастлива е била с Филип, как го е убеждавала да не ходи на този комарджийски гуляй, как най-после я беше убедил и тя капитулира, когато й обеща, че ще планират заедно пътуване във Флорида за великденската ваканция. За шока, когато научи, че самолетът с шейсет и шест души на борда се е разбил, за агонията, която изживя, очаквайки да бъдат потвърдени имената на загиналите, ужасното усещане за нереалност, когато присъстваха на погребение без труп и телевизионните камери фиксираха нея и Кейти.

И за това, което стана после.

— Наистина е странно какво ти се случва, когато овдовееш. Най-добрите ти приятели се държат с теб, като че ли си прокажена. Винаги ти си тази, която прави числото на масата нечетно. Петата на бридж. Тази — без колан в колата. С Филип бяхме членове на един кънтри клуб, но дори и там нещата се промениха. Приятелите ни — е, аз наистина мислех, че са ни приятели, докато той умря, но двама от тях ми предложиха срещи, когато жените им бяха само на двайсет стъпки от нас. Тогава се отказах от голфа. През пролетта най-после един колега успя да ме убеди да отида на среща с някакъв непознат.

— Как беше?

— Бедствено.

— Искаш да кажеш като Франки Питърсън?

— Франки Питърсън?

— Да. Нали си спомняш Франки Питърсън? Пръст за всяка дупка.

Меги избухна в смях. Смя се до пълно изтощение, облегната на гърба на стола, отпуснала слушалката на рамото си.

— Господи, бях забравила Франки Питърсън.

— Как е възможно момиче от гимназията „Гибралтар“ да забрави ексцентричния Франки!

Те отново се разсмяха, а после Бруки попита сериозно:

— И така, този тип се опита да ти го пъхне, нали?

— Точно така. В един часа през нощта. На прага на моята къща. Беше ужасно. Човек изгубва навика да отблъсква такива, знаеш ли? Беше смущаващо и унизително и… и… и вярвай ми, Бруки, направо се вбесих.

— И какво направи? Изрита го навън или какво?

— Треснах вратата под носа му, влязох вкъщи и направих кюфтета.

— Кюфтета? — Бруки така се смееше, че едва успя да произнесе думата.

За пръв път Меги видя смешното в тази ситуация, която през всичкото време й беше изглеждала толкова обидна. Разсмя се заедно с Бруки със силен, пречистващ смях.

— Господи, хубаво е да си поговоря с теб. От месеци не съм се смяла така.

— Е, в края на краищата ставам и за нещо друго, освен да се плодя.

Отново смях, докато накрая линията затихна и Меги каза сериозно:

— Това е истинска промяна. — Намести се удобно в кожения стол и си заигра с жицата на телефона. — Човек закоравява не само в секса, но и в чувствата си. После отиваш на среща и когато той се опита да те целуне, замръзваш и ставаш истински глупак. Отново го направих миналата седмица.

— Пак ли среща с непознат?

— Не, не съвсем. Един мъж, който работи в нашия супермаркет и загуби жена си преди няколко години. Отдавна го познавам бегло и само усещах, че ме харесва. Както и да е, моята група ме убеди да направя нещо и накрая се съгласих. Не мисли, че това не е неудобно. Винаги съм излизала на среща с мъже, които ме канят. Сега аз го поканих. Той се опита да ме целуне и аз… аз замръзнах.

— Хей, я не бързай, Мег. Казват, че това иска време, а ти си излизала само два пъти.

— Да… Но… — Меги въздъхна, потърка челото си и призна. — Човек загрубява, нали разбираш. Това помътнява преценката му.

— Добре, слушай, стара, загрубяла уличнице! Знаеш ли какво? Сега, след като си призна всичко, умря ли от шока? Не се ли чувстваш по-добре?

— Безкрайно.

— Е, това е облекчение.

— Д-р Фелдщайн беше прав. Той каза, че разговорът с приятели от миналото е здравословен, защото ни отвежда назад във времето, когато не сме имали много грижи. Затова ти се и обадих и ти не ме разочарова.

— Много се радвам, че го направи. Обаждала ли си се на някой от другите? Фиш? Лиза? Тани? Сигурна съм, че ще се радват да те чуят.

— От толкова години не съм говорила с никоя от тях…

— Но петте заедно бяхме Върховната напаст. Знам, че ще искат да ти помогнат, ако могат. Ще ти дам телефоните им.

— Искаш да кажеш, че ги имаш? На всички?

— На два пъти отговарях за срещите на класа. Избират мен, защото останах да живея тук и защото имам повече от половин дузина деца да надписват пликовете. Фиш живее в Брасълс, Уисконсин, Лайза — в Атланта, а Тани е в Грийн бей. Ето, почакай минута и ще ти дам номерата им.

Докато Бруки търсеше, Меги се опита да си представи лицата им: Лайза, тяхната местна кралица, която приличаше на Грейс Кели; Керолайн Фишър, наречена Фиш, с вирнат нос, който тя мразеше и върху който се подписваше всяка година на снимката в училищния албум; Тани — червенокоса с лунички.

— Меги, там ли си?

— Да.

— Имаш ли молив?

— Давай.

Бруки изброи телефонните номера на момичетата, после прибави:

— Имам още няколко тук. Какво ще кажеш за Дейв Кристиансън?

— Дейв Кристиансън?

— Е, по дяволите, кой е казал, че не може да се обаждаш на момчетата? Ние всички бяхме приятели, нали? Той се ожени за момиче от Грийн бей и управлява някаква фабрика за сачмени лагери, мисля.

Меги записа номера на Дейв, после този на Кени Хедлънд (оженил се още в първи курс за своя колежка на име Синтия Трой, сега живеят в Боулинг Грийн, Кентъки), Бари Брекхолд (в щата Ню Йорк, женен, с две деца) и Марк Мобридж (Марк, каза Бруки, бил хомосексуалист, женен за мъж на име Грег, живеят в Минеаполис).

— Можеш ли да си представиш това? — запита Меги с широко отворени очи.

— Не, не мога. Изпратих им поздравление за сватбата. Какво, по дяволите, да си живеят, както искат. С Марк сме прекарвали много весело като пътувахме с оркестъра.

— Ти не се шегуваше, когато каза, че имаш следите на всички.

— Ето. Имам още един за тебе. Ерик Севърсън.

Меги се изправи в стола си. Усмивката изчезна от лицето й.

— Ерик?

— Да. KJI5-3500, същият код като моя.

След няколко мига мълчание Меги заяви:

— Не мога да се обадя на Ерик Севърсън.

— Защо не?

— Ами… защото…

Защото много отдавна, когато бяха в горните класове на гимназията, Меги Пиърсън и Ерик Севърсън бяха влюбени. Търсещи, още зелени, влюбени за пръв път, изпълнени с ужас да не бъдат хванати или тя да не забременее, с късмет и в двете неща.

— Той живее тук, във Фиш крийк. Има чартърен риболовен кораб отвъд Гилс рок, точно като баща си.

— Бруки, казах ти, че не мога да се обадя на Ерик.

— Защо не? Защото ходеше през онези години с него?

Челюстта на Меги увисна.

— Бруки-и-и.

Бруки се засмя.

— Ние май тогава не си казахме съвсем всичко, а? И не забравяй, че в деня след завършването аз също бях на кораба на баща му. Какво друго бихте могли да правите двамата долу в кабината през цялото това време? Но това няма значение сега, нали? Ерик е все още тук и е все така красив, както винаги, и съм сигурна, че ще се зарадва, ако му се обадиш.

— Но той е женен, нали?

— Да. Има красива жена. Направо взима акъла на всеки и доколкото знам, живеят щастливо.

— Е, ето на, Амин!

— Меги, по дяволите, порасни най-после. Ние сме вече големи.

Меги чу как от устата й излизат изненадващите думи:

— Но какво ще му кажа?

— Например: „Здравей, Ерик, как я караш?“. — Меги почти можеше да види как Бруки размахва ръка във въздуха. — Откъде, по дяволите, аз да знам какво да му кажеш. Просто ти дадох номера заедно с другите. Не мислех, че е кой знае какво.

— Не е.

— Тогава не го прави такова.

— Аз… — На ръба да продължи да спори, Меги размисли и каза: — Слушай… благодаря ти, Бруки. Благодаря ти много, казвам ти го от все сърце. Беше за мен точно това, което лекарят ми препоръча.

— Избий си го от главата, Пиърсън. Не можеш да благодариш на приятел за такова нещо. Сега нали ще си добре? И няма да си пъхнеш главата в клозета или нещо подобно?

— Чувствам се стопроцентово по-добре.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Окей, тогава. Трябва да вървя. Имам да слагам деца да спят. Обаждай ми се, когато искаш, разбрано!

— Ще ти се обаждам. И ти също.

— И аз. До скоро, Мег.

— До скоро, Бруки.

След като затвори, Меги се излегна на стола и лениво остана така дълго време, усмихвайки се. През съзнанието й минаваха скъпи спомени като на филмова лента спомняше си за себе си и за момичетата от гимназията — Фиш, Тани, Лайза и Бруки. Особено Бруки, не съвсем блестяща, но всеобща любимка заради страхотното й чувство за хумор и защото се отнасяше към всеки справедливо, никога не критикуваше и не говореше зад гърба на другите. Чудесно беше, че не се е променила, че е все още в Доор — една некъсана нишка, свързваща с миналото, пазителка на контактите.

Меги дръпна стола по-близо до бюрото и погледна към телефонните номера, осветени от писалищната лампа. На Фиш, на Лайза, на Тани, на Дейв Кристиансън, на Кени Хедлънд.

На Ерик Севърсън.

„Не, не бих могла.“

Облегна се назад и се замисли, люлеейки се. После стана й започна да рови из етажерките с книги. Намери едно тънко, подвързано с кремава кожа томче, с износен от времето златен надпис.

„Гибралтар“, 1965 г.

Отвори корицата и видя собствения си ясен почерк във вмъкнатото указание „Запазено за Бруки“ и ужасните ситни драсканици на самата Бруки.

„Скъпа Меги,

Е, направихме го, нали? Господи, не вярвах, че ще можем. Мислех, че Мори-бейби ще ни хване, като пием бира, и ще ни изгони, преди да сме завършили. Ама ние наистина си пийвахме, а? Никога няма да забравя колко много се веселихме и танцувахме, как пътувахме през нивите в камиона на Фиш с Върховната напаст. Спомняш ли си, когато спряхме и пуснахме да изтече бензинът насред Мейн стрийт. Господи, ако ни бяха хванали! Не забравяй турнето с хора и как сипахме зелената тиня в термоса на Прюит, както и колко пъти го ядосвахме, като прибавяхме наши ноти към песните, и когато сложихме плаката с голата жена в гардеробната на момчетата и написахме на него помниш кое име, нали? (Майка ми и до днес не знае за всички неприятности, които това ни докара на главата.) Най-хубавото от завършването беше с Арт и Ерик на другия ден, когато пътувахме в залива Герет с кораба на бащата на Ерик (Въздишка!). Аз се надявам, че всичко ще се развие добре за теб и Ерик и съм сигурна, защото сте толкова сладка двойка. Макар и ти да отиваш в «Нортуестърн», а аз в Грийн бей в козметичното училище, ще се срещаме през уикендите, ще излизаме с Фиш, Лайза и Тани, затова нека да поддържаме връзка… Ама непременно, непременно! По-полека с момчетата в Чикаго и успех във всичко, което правиш. Ти имаш и ум, и талант, затова знам, че ще успееш, без значение в какво. Винаги си ми била най-добрата приятелка, Мег, затова, каквото и да стане, не се променяй. И не ме забравяй. Обещай!

С обич, Бруки“

Стигайки края на монолога, Меги откри, че се усмихва тъжно. Не помнеше да са сипвали зелена тиня в термоса на мистър Прюит, нито чие име са изписали на плаката с голата жена. И кой беше Мори-бейби? Толкова изгубени спомени.

Разгледа снимките — на Бруки, на Тани, Лайза и Фиш, собствената си намръщвайки нос с огорчение — всички толкова детски и наивни. Но снимката, заради която беше отворила албума, бе на Ерик Севърсън.

Ето го. Изключително красив, седемнайсетгодишен, висок, рус, с вид на северняк. Снимките в училищния годишник бяха черно-бели, Меги си представяше цветовете — впечатляващото синьо на очите му като поляна с цикория в Доор през август; изруселите от слънцето коси, падащи като сухи житни класове, трайния тен на кожата му, добит на риболовния кораб, където помагаше на баща си.

„Ерик Севърсън, първата ми любов.“

Намери написаното от него на последния лист в албума.

„Скъпа Меги,

Не съм предполагал, че ще ми бъде толкова трудно да ти напиша това. Каква чудесна година имахме ние двамата. Спомням си първата нощ, когато те попитах дали мога да те заведа у дома, и ти ми каза «да». Мислех си — Меги Пиърсън с мен, уха! А сега, погледни ни, завършили, с толкова спомени. Няма никога да забравя първия ни танц, когато ми каза да не дъвча дъвка в ухото ти, и първия път, когато те целунах на снежната пътека при Олд Блаф Роуд, и всеки път, когато треньорът Джилбърт ни говореше през почивките, а аз не свалях очи от теб, гледайки как се забавляваш в другия край на гимнастическия салон. Харесвахте много преди да набера смелост да те поканя да излезем, и сега ми се иска да го бях направил три години по-рано. Дяволски ще ми липсваш тази есен, като отида в Стаут стейт, но за Деня на благодарността имаме среща в Доор и за Коледа също. Никога няма да забравя деня след абитуриентския бал на кораба «Мери Диър» и нощта в овощната градина на стария Ийзли. Не забравяй Фелисити и Арон и че през пролетта на 1969-а имаме среща, за да говорим ти знаеш за какво. Продължавай да носиш розово (но само когато идваш на среща с мен). Никога не съм виждал жена, която да изглежда така прелестна в розово. Няма никога да те забравя, Меги, моето момиче.

С много любов, Ерик“

Фелисити и Арон, имената, които бяха избрали за бъдещите си деца. О, небеса, беше забравила! И срещата през пролетта, когато бяха решили да говорят за своята женитба. И как винаги я беше харесвал в розово. И неговото специално любимо „Меги, моето момиче“.

Спомняйки си за Ерик, я обхвана носталгия. Като гледаше назад към онези щастливи дни през призмата на зрелостта, помисли, че Бруки има право. Той е щастливо оженен за много красива жена и ние всички сега сме големи хора. Как би могло едно обаждане от момиче, останало двайсет и три години назад в неговото минало, да заплаши брака му или нейното собствено положение? Ще бъде едно приятелско здрасти, това е всичко.

Изпълнявайки препоръката на д-р Фелдщайн, Меги вдигна слушалката и набра номера.