Валерий Полишчук
Теорема 54

Михаил Петрович Рязанцев отдавна беше престанал да се грижи за външността си и затова нямаше никакво понятие как се променя неговата черупка. А пък му се наложи в магазина да пробва костюм — жена му го убеди — и Рязанцев попадна в кабина, където имаше огледала от трите страни. Докато в кабината под надзора на Олга Сергеевна оглеждаше новокупената премяна, той видя трима неприличащи си, но еднакво неприятни мъже. Единият имаше тесни рамене и сплескано като на маймуна теме, другият беше с провиснал нос и лъснало голо теме, а третия познаваше добре — с торбички под очите, двудневна брада и започващи да увисват бузи. От това наблюдение го обзе привичното чувство за поражение.

Той се разтревожи, но не заради признаците на остаряване, поднесени му от безсловесното стъкло. Внезапно стана очевидно, че изоставената му черупка беше прераснала в отделно същество, при това същество от дълбоко чужд за него вид. Такава личност би трябвало да пуши цигари „Беломор“, безропотно да чака по цял час на опашка за чаша мътна бира и над всички други блага да цени тъпото вглеждане в телевизора. На общоприетия външен език тя можеше да се нарече твърде слабо еснаф или мижитурка. На вътрешния език на Рязанцев това същество се назоваваше с особен израз, хиляди пъти по-точен, но който поради случайно съвпадение звучеше непристойно за другите хора.

Михаил Петрович говореше на вътрешния си език от ранно детство и без него може би щеше да пропадне в този свят, защото беше лишен напълно от способността да дава и изпълнява заповеди.

Жителите на нашата планета всяка минута, без сами да го забелязват, си разменят заповеди, а Рязанцев имаше някакъв вроден порок. Щом чуеше нечий началствуващ глас, той се вцепеняваше и губеше координация на движенията. Като дете Рязанцев понякога шепнеше някакви птичи думи, но и те не му помагаха. Поради това, като попорасна, той се научи да крие думите, а от волята на другите хора да се откупва.

Не държеше на цената — откупваше се с измъчени прилични бележки, с непохватно ласкателство и дори със сандвичите, които майка му му даваше за обед. Той и в института се изхитри да постъпи, за да се откупи от военната служба и от многото чужди хора, които щяха да придобият правото да му заповядват; дори се ожени, за да се откупи от сълзите на състудентката си Олечка — слабичка, сериозна и накуцваща. А по-късно поглеждаше в огледалото само когато се бръснеше, като предостави на външността си пълна свобода за самостоятелна мимикрия. Така, без сам да го забележи, Рязанцев се бе превърнал в човек, чиято възраст трудно може да се отгатне и още по-трудно да се разбере за какво мисли и мисли ли въобще — във възрастен образцов съпруг, чиято съдба е да носи костюми с неопределена кройка, каквито винаги се намират свободно. Ето какво разбра в кабината за проби на магазина „Мъжки дрехи“.

Докато крачеше към дома си в поредния торбест костюм, Михаил Петрович тъжно мислеше за несъвършенството на хилавото си тяло, за бедността на външния език и за това, че очевидно отново ще се наложи да променя службата си.

Заради определения му от природата характер Рязанцев често променяше местоработата си, така че на четиридесет и две години беше проектирал мостове, изчислявал данни за напоителни системи и създавал транспортни мрежи. Той беше отличен програмист и се славеше като незаменим работник. От всяко място го пускаха със съжаление, без да разберат защо този мрачен човек си отива. А Михаил Петрович си подаваше оставката веднага щом началникът му, след като свикнеше с новата личност, започваше да му говори на „ти“.

Сега след кабината за проби реши, че въобще не заслужава друго отношение — но въпреки това помисли, че е време да приключва и с проектирането на химически комбинати. Към своите нетрайни служби Михаил Петрович не се отнасяше сериозно и никога не ги наричаше с думата „работа“.

Работата беше нещо друго, тайно нещо, с което непрекъснато се занимаваше и за което знаеше само приятелят му Василий Степанович — математик, увличащ се по лингвистика, извънземни цивилизации, упражнения йога, спиритизъм и поради всичко това до четиридесетата си година беше останал младши научен сътрудник.

На Василий Степанович не му разрешаваха да държи ръкописи у дома и той можеше да работи над речника на езика ахту само нелегално, у приятеля си. Пред съпругата си той се правеше, че не знае езици, разправяше глупави вицове и говореше само за бъдещото си повишение в службата — поради това много хора го смятаха за посредствен безделник. Но цялото си свободно време Василий Степанович отдаваше на речника, съставяше го по някаква своя система, която величествено наричаше интегрална. Трудно беше да се разбере каква е тази система и откъде той знае езика ахту; Василий Степанович не беше виждал нито един жив ахтуанец.

Когато идваше у Рязанцеви, домакинята се радваше. Гост в къщи — радост в къщи, повтаряше тя, когато някой я слушаше. При това не го казваше от лицемерие. Който и да дойдеше, дори Василий Степанович, ставаше причина съпругът й да придобие дар слово. А тя и не мечтаеше за нещо повече. Олга Сергеевна се стараеше колкото може, за да хареса на госта у тях — поставяше на масата бира, простичко мезе и с накуцване отиваше в кухнята.

Само да знаеше как презира бирата нейният мъж…

И сега, преди да стигне до къщата, Рязанцев отдалеч видя закръглената фигура на Василий Степанович, който кротко седеше на пейчицата пред входа. И веднага се зарадва и се разбърза… Не минаха и пет минути и мъжете вече седяха край масата.

Веднага щом домакинята излезе, Василий Степанович чевръсто нареди ръкописа си върху масата, а Рязанцев затвори очи.

Вътрешният език не се поддаваше на записване върху хартия и поради това изискваше специално съсредоточаване. В противен случай думите губеха съгласуваност и Рязанцев се объркваше от примитивната външна логика. За да се отърве от нея, той за загряване решаваше по своя система някаква задача, която във външния свят се смяташе за свръхсложна. Доказваше великата теорема на Ферма или набързо се справяше с някой труден проблем. Този начин на разгряване беше тайна дори за Василий Степанович, който не знаеше, че приятелят му разбира нещичко от чистата математика.

Логиката не се поддаваше на настройка. Пречеха и детските викове под прозореца, и острата миризма на сельодка, тържествено поставена на масата от Олга Сергеевна. А когато накрая работата потръгна, гостенинът внезапно се размърда на стола и наруши обета на мълчание.

— При нас, скъпи Михаил Петрович, хвърлиха целия отдел да се справя с три точки — каза той плахо.

— Какви точки? — произнесе неохотно Рязанцев, като премина на външен език.

— Изобщо не бива да се разправя. Но да, в най-общ вид… Изобщо задачата е такава: при какви условия точката последователно ще се сблъска с двете други. И трите се движат произволно. Вече половин година си блъскаме главите. Сега ни предадоха целия отдел.

— Глезотии — измърмори Рязанцев, като все още пазеше постигнатата съсредоточеност.

— За вас са глезотии, а на хората премиите им изгарят. Ако някой я реши, могат и старши да го направят.

С това разговорът прекъсна. Рязанцев отново затвори очи. Но предишният проблем беше изчезнал, а в главата му се замотаха тези безсмислени три точки.

Василий Степанович дъвчеше сандвич и търсеше осемнадесетото значение на думата „тай“, когато чу сякаш непознат глас.

— Възможност за сблъскване с двете други точки има точката, която лежи върху повърхност, чиято кривина се определя от първата… не, втората производна на ето такава функция.

Василий Степанович се смая. Познаваше Рязанцев не от една година, но никога досега той не бе произнасял толкова думи подред. Гостът вдигна поглед и видя нещо напълно немислимо. Това беше Рязанцев, нямаше съмнение, но какво беше станало с него? Стегнат, дори сякаш беше спортист, той се разхождаше безшумно из стаята, като държеше в ръката си лист хартия с формули. Нямаше ги увисналите бузи, а очите му блестяха. Къде беше обичайното му пораженство?

— Защо мълчите? — сурово попита той Василий Степанович.

— Сега не трябва да ви прекъсвам, не трябва, гълъбче — задавяше се дебелакът, като го гледаше с влюбен поглед.

— При такива условия — продължи Рязанцев — решението се намира чрез количествени методи. Само че ще са необходими много изчисления. Хайде, не мълчете!

— Не бива! Обзел ви е киай, непреодолим киай!

— На какъв език е това? На ахтуански ли? Но да се върнем към нашите точки. Може да се реши и не с количествени методи. Ако скоростите на точките са различни от скоростта на светлината, то като се спазва такова условие…

Влязлата при звука от счупена чиния в стаята Олга Сергеевна завари невероятна гледка. Нисичкият Василий Степанович се беше повдигнал на пръсти и целуваше мъжа й по небръснатата буза, като мърмореше „Общо решение! Това е общо решение! Да, прав бях аз за петдесет и третата теорема!“ Когато я видяха, и двамата веднага оклюмаха, мъжът й отвори уста и впери поглед в празното пространство, а Василий Степанович с фалшив глас заговори за повишаване на заплатата.

А сега трябва да се обясни за каква теорема „петдесет и три“ се смяташе прав Василий Степанович. Трябва да погледнем през пръсти на неподходящия израз, който често се използува в научните съчинения, когато трябва да се обозначи някоя известна на читателя теорема или той да се отправи към съответната точка в списъка на използуваната литература.

Василий Степанович намекваше за откритата от него в градската библиотека брошура със загадъчното заглавие „Петдесет и шест теореми на еволюцията, произтичащи от седмия постулат на Харченко“. Неин автор беше никому неизвестният доцент Швиндлер и тази брошура не можа да се намери в никое друго книгохранилище. Неуспешен се оказа и опитът да я вземе отново — зле отпечатаната книжка беше изчезнала. Вследствие на което потънаха в забвение много от странните й свойства, включително и съвсем подозрителните данни за отпечатването: „Васюки, 1 април 1996 г.“ Но Василий Степанович бе успял да научи наизуст теоремите. Въпреки показната научна недоверчивост той лесно ставаше привърженик на всяко тайнствено учение. А теоремите бяха тайнствени и без доказателства, което беше особено ценно за подобен род хора.

Седмият постулат на Харченко гласи: познавателните възможности на мозъка имат предел, също както разрешаващата способност на всеки физически уред. От това доцент Швиндлер правеше редица чудати изводи, включително и теорема петдесет и три за причините за излишното количество човешки мозък, който — както е известно — най-често осъществява само малка част от възможностите си.

Последните етапи от еволюцията на човека — твърдеше загадъчният доцент — са били скокове в еволюцията на езика. Зараждането на отвлечени понятия, а после на математичната логика освобождавало множество мозъчни клетки, които дотогава били запълнени догоре с частни случаи, и създавало излишък, който позволил на този непостижим апарат да работи по-нататък, за да повишава разрешаващата си способност.

Вече две години Василий Степанович измъчваше Рязанцев с теорема номер петдесет и три, като го гледаше молитвено и твърдеше, че вътрешният рязанцевски език е поредният скок в еволюцията на мисленето, че според неговите на Василий Степанович наблюдения логиката на този език е няколко пъти по-съвършена от математичната.

Да, какво можеше да се иска от Василий Степанович — той беше запалянко! Въпреки това понякога Рязанцев му вярваше.

Домът трябваше да е стар. В противен случай откъде щеше да има душа? И дали поради това нашият век се смята за нервен, защото никой не живее там, където се е родил и израснал?

Ако на Рязанцев му се случеше да види сън, то всички, дори най-нелепите събития ставаха в едно и също място. В тясната, нелюбима наяве майчина стая във вмирисаното комунално жилище. Той не обичаше и новия си лакиран апартамент, който жена му бе изпросила от нейната служба — Рязанцев наричаше мрачно и величествено тази блоково-панелна крепост „машина за живеене“. Въпреки това сред съседите Рязанцев се ползуваше със славата на примерен домакин, образцов радетел на благоустрояването — имаше навика чрез дребни домашни задължения да се откупва от разговорите с Олга Сергеевна.

Утрото на следващия ден Михаил Петрович посрещна на балкона, където майстореше нова, никому ненужна полица. Жена му дори не се приближаваше до него, защото усещаше, че настроението му е тежко. В това време Рязанцев обмисляше вчерашното си нехайство. Макар Василий Степанович да не беше чужд човек, не трябваше да се разкрива така пред него — подобни неща никога не минават без последствия.

И последствията не закъсняха. Зазвъня телефонът, което рядко се случваше в жилището на Рязанцеви.

— Здравейте, Михаил Петрович. Обажда ви се докторът на техническите науки професор Константин Иванович Калмиков — тържествено се обърна към него добре поставен глас.

Рязанцев замижа болезнено и веднага видя сивокос мъж в сако от велур. Слабоват, загорял от слънцето, постоянен посетител на международни конференции, блестящ с патентованата си интелигентност. Професорът изпълнително, също като в службата си, всеки месец отиваше в планината, там с умело прикрито отвращение пиеше сухо вино, а сред подчинените си предпочиташе евтиния портвайн. Преди Калмиков да продължи разговора, без да дочака отговор на приветствието, Рязанцев успя да разбере, че мисли на външен език.

А Калмиков започна така:

— Василий Степанович ми докладва, че вие там нещо сте съобразили. Сами разбирате, аз веднага го смъмрих много строго. Но това ще го уредим — победителите не ги съдят. И естествено, ще се наложи да ви включим като съавтор, а може дори да ви преместим при нас. Така че, направете си труда да наминете и да подадете в три екземпляра…

Рязанцев престана да слуша по-нататък, защото думите „направете си труда“ му бяха познати отдавна. Който казва „направете си труда“, скоро ще заговори на „ти“. И веднага го обзе униние и веднага станаха непостижими не само решението на задачата с трите точки, но дори простата логика на професор Калмиков. А професорът накрая все пак достигна до слуха му.

— Чакам те утре в десет. Пропускът ти ще бъде готов.

— Няма да дойда — с труд произнесе Михаил Петрович. — Всичко забравих. — И остави слушалката.

— Какво сте направили, неандерталец такъв!

— В какъв смисъл? — загорелият от слънцето мъж в сако от велур изблещи очи. Редовият изпълнител Василий Степанович никога досега не беше говорил с него така безцеремонно.

— В смисъла на петдесет и третата! Слушали ли сте за петдесет и третата теорема на Швиндлер?

— Не съм чувал.

— Откъде ли ще я знаете! Нали ви казах — същински неандерталец. Във вашия мозък се побират само тези три нещастни точки. Не сте дораснали до отвлеченото мислене.

— Я внимавай!

— Моля да не ме прекъсвате! Швиндлер пише така: до днешния си обем мозъкът е достигнал у неандерталеца. Първобитният човек, както и на вас ви се е случвало, е трябвало да запомня милиони несвързани помежду си подробности. А Рязанцев има свой език, своя система на логика. Дори мисля, че може да смята по-бързо от машина. Той е еволюционно издигнат!

— По-скоро е мръднал — подметна иронично човекът в сакото от велур. — Щом е такъв умник, защо не са го избрали за академик?

— О, на негово място вас отдавна щяха да ви изберат. Вече щяхте да се возите в „Чайка“. А за него е невъзможно. У тях, издигнатите, е развита етиката. Чували ли сте тази дума? Петдесет и четвъртата теорема на Швиндлер, Теорема на етиката: по-нататъшната еволюция на езика, а с нея и следващият етап в еволюцията на човека са невъзможни, преди да се осъществи скок в развитието на етиката.

Рязанцев не понася никакво насилие. А вие все с вашето академик, та академик… Нима не разбирате какво сте направили? Той сега никога няма да дойде, никога! А може и с мен да престане да говори. Но защо ли ви разправям…

Ето каква сцена се разигра, когато Калмиков повика Василий Степанович и му разказа за тайнствения си разговор с Рязанцев — безотговорният младши научен сътрудник прежали мечтите си за увеличение на заплатата и нахока надутия си началник.

Михаил Петрович трябваше да застъпи нощна смяна. За програмистите това беше обичайно — машината не трябваше да бездействува. Докато се готвеше да тръгва на работа, той внезапно забеляза, че Олга Сергеевна е някак си пожълтяла, покашля и накуцва по-силно от обикновено. Той нищо не каза на жена си на сбогуване — нямаха такъв обичай, — но след като излезе, помисли, че сигурно е болна. И отново установи, че мисли на външен език.

Както винаги вечерно време, в машинната зала беше прохладно и пусто. Михаил Петрович обичаше нощните смени и безропотно ги поемаше — нощно време се работеше по-добре, а службата не му пречеше на работата. Едва щом остана сам и вратата скръцна. В залата влезе заместник-директорът Саркисян. Това беше човекът, заради когото Рязанцев дълго се колебаеше дали да зареже проектирането на химически комбинати.

Кой знае, ако Людвиг Аветисович му беше станал началник преди петнадесет години, може би Рязанцев нямаше да смени толкова служби. Саркисян умееше без нито една фалшива нотка в гласа да попита „Как се чувствувате?“ Ако му даваше задача, винаги излизаше, сякаш това не е никаква задача, а молба, която не може да изпълни никой друг, освен Рязанцев. С една дума, той беше мъдър и проницателен, макар да нямаше понятие нито от вътрешния, нито от машинния език.

Саркисян го поздрави и заговори за омръзналия на всички в института белореченски проект. Вече трета година се занимават с него, а все още няма оптимален вариант. А ако утре до обед го нямат, то по-добре да легнат върху релсите. Надеждата е само в кибернетиката. Да, разбира се, машината е остаряла, ще изчислява две денонощия. Трябва да се погрижат за нова. Но сега се налага да се помогне. Неизвестно как, но нали Михаил Петрович всичко може — това е известно на всеки.

Людвиг Аветисович изкусно подметна и за това, че е необходим не просто оптимален вариант — трябва да се отчетат и глупавите искания на петролодобивниците и съображенията, изложени в записката на Кузмин от главното управление и указанията, които заместник-министърът е дал по телефона. Праволинейната машина едва ли би могла лесно да смели всичко това. И как трябва да се направи всичко до сутринта, само бог знае. Та дори самият Айнщайн нямаше да се оправи. Но на него, на Михаил Петрович Рязанцев, се надяват всички.

Саркисян говореше, без да бърза, но въпреки това монологът му не продължи повече от минута; той имаше безпогрешно чувство за ритъм. Помоли, усмихна се, дори го потупа по рамото и изчезна.

И ето че се откри възможност да се започне онова, което Василий Степанович наричаше тържествено „Великата проверка“. Рязанцев отвори малкото прозорче. Изключи пулта. Започна да се съсредоточава. Успя бързо и добре да докаже теоремата за загряване. Но когато настъпи мигът да премине към изходните данни, вместо белореченския проект пред него изникна лицето на Олга Сергеевна. А след това напълно безпричинно си спомни майка си; изражението на лицето й беше сякаш тревожно. Припомни си миризмата на нейната стая, миризмата на старо уютно жилище, непозната на хората, които живеят в бетонните машини — в главата му се завъртяха най-различни неща, които нямаха нито названия, нито цена на вътрешния език.

А след това му се появи глаголът „откупвам се“. На вътрешния език значението му беше незначително, но на външния — Михаил Петрович внезапно го разбра с вледеняваща яснота — изчерпваше до дъно жалкия му живот. Кому беше нужна тази негова изсушаваща работа, след като през своите четиридесет и две години той не бе зарадвал, не бе ощастливил нито едно живо същество, не се бе сетил дори да си създаде деца, след като с кротката жена, която живееше единствено заради него, разговаря едва ли не само за полиците на балкона? Теоремите на Швиндлер сигурно са измислица, глезотия — всичките, освен петдесет и четвъртата. Освен Теоремата на етиката.

Рязанцев опита още веднъж да се вглъби в себе си. Направи няколко дихателни упражнения, на които го бе научил Василий Степанович, но вътрешният език не се връщаше. Наложи се отново да включи машината и да вдигне телефонната слушалка. Знаеше, че за щастие Василий Степанович тази нощ също работи на изчислителна машина.

— Вие дълбоко грешите по отношение на мен в смисъла на петдесет и четвъртата теорема. Аз не съм дорасъл до еволюцията. И изобщо всичко това са глезотии — Михаил Петрович откри у себе си способността да се усмихва тъжно.

— Не бива да се отчайвате — засуети се Василий Степанович. — Понякога става така. Киай невинаги идва лесно.

— Какво общо има с това вашият киай? За какъв дявол са ми тези диалекти — аз едва сега започвам да разбирам руски език. Кажете, вашата голямата не е ли натоварена — прекъсна го Рязанцев.

— Днес е свободна — унило отвърна приятелят му.

— Тогава позволете ми да се включа…

В онзи институт най-строго се забраняваше да включват в голямата машина чужди хора. Рязанцев го знаеше, но внезапно разбра, че не бива да подвежда Саркисян. Голямата машина щеше да се справи с оптималния вариант за два часа.

Василий Степанович досега не бе чувал Рязанцев да е молил някога някого за нещо. „Калмиков да върви по дяволите!“ — реши той за себе си и каза гласно:

— Включвам.

Сега Михаил Петрович имаше два свободни часа. Той заключи машинната зала и се втурна към съседния двор. Магазинът беше вече затворен, но около служебния вход един здравеняк с моряшка фанелка и цигара в устата мъкнеше някакви сандъци.

— Бъдете така любезен да ми кажете — обърна се към него Рязанцев — не може ли да се намери пакет мляко?

— Я виж ти! — прозвуча в отговор. — Аз пък си мислех, че си дошъл за бутилка.

Фамилиарното обръщение не прозвуча никак обидно.

— Не, за мляко. Жената е болна.

— Почакай… — Мъжагата се втурна през вратата и заедно с него се отдалечи благодушният аромат на жигулевска бира. След минута товарачът се върна с изцапан пакет. Рязанцев му подаде една рубла.

— Бог да ти помага, братко — отвърна мъжът в моряшка фанелка, като запали нова цигара. — Да не си се побъркал? Скрий парите. Тичай при жена си.

И внезапно му стана леко, както никога досега. Нови леки думи и формули изплаваха от мътните дълбини на неразбирането. Това не беше неговият таен, забравен вътрешен език; думите можеше да ги разбере и малко дете. Рязанцев почувствува обезоръжаващата им, но здрава сила и мигновено облече в тях проблемата на Гилберт, белореченския проект и много други неща, непознати още за самия него.

Свърши работа и последната му рубла. При трамвайната спирка неизвестно откъде изникна старица, която продаваше цветя. Рязанцев притича към нея и изведнъж установи, че за първи път в живота си купува цветя.