Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Емет Дъкуърт
Оригинално заглавие
Me and My Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.44/1986 г.

История

  1. — Добавяне

Един ден обядвахме с Дъкуърт в Клуба на факултета, когато накуцвайки, влезе доктор Доминик Фолио с мрачен израз на красивото си неаполитанско лице. Той с мъка се приближи до шведската маса и без особен интерес посочи няколко ястия.

— Дом е голям учен — каза Дъкуърт, като се наведе към мен. — Освен това е един от най-изявените страдащи от депресия маниаци в университета. Когато е в маниакална фаза, може да реши и най-сложните проблеми. Но когато изпадне в депресия, може да се държи така, сякаш да спечели Нобелова награда би означавало катастрофа.

— Струва ми се, че идва към нас — подхвърлих аз тихо.

Така беше.

— Ще изтърпите ли, джентълмени, присъствието на един застарял неудачник? — попита Доминик, като постави таблата си на празното място на нашата маса и внимателно се отпусна на стола. Когато седалището му докосна дървото, той потръпна.

— Усмихни се, Дом — рече Дъкуърт. — Светът още няма да загине.

— Не бих се обзаложил, че е точно така — отвърна Доминик. — Хемороидите ми си играят на гоненица с рецепторите ми за болка, така че дори ядрената зима не ми се вижда страшна. А ако прибавим към това и две години неуспешни експерименти, можете да разберете защо гледам усмихнатите лица със силна омраза.

Веднага изличих усмивката и се опитах да си придам мрачен израз.

Дъкуърт въобще не направи опит да прикрие захилването си и продължи с апетит да яде телешкото задушено, въпреки че готвачът не се бе справил много добре със задачата си.

— Само да можех да разбера защо не стигам доникъде — продължи Доминик. — Ембрионните ми клетки изглеждат съвсем наред. И усилвателят ми работи отлично. Може би се дължи на стъклото в електродите?

— Разправят се най-различни неща за електродите — подхвърлих аз.

— Абе, да върви всичко по дяволите! — възкликна Доминик. — И без това всичко е магия. Понякога си мисля, че е трябвало да стана шаман в някой забутан кът на джунглите.

По-късно Дъкуърт ми обясни по-подробно какви са експериментите на Доминик.

— Той изследва селективността на провеждащите канали в ембрионалните клетки с идеята след това да прибавя антибиотици в културите, за да види какво ще стане с проводимостта на клетките. Ако открие онова, което търси, може би ще намерим отговор на въпроса, как антибиотиците действат на клетъчно равнище.

— Труд, достоен за Нобелова награда?

— Твърде възможно — отвърна Дъкуърт.

Тъй като самият Дъкуърт беше лауреат на наградата, предположих, че знае какво говори.

— Знаеш ли защо не успява?

— Имам известно понятие — рече Дъкуърт. — Той притежава необходимата интуиция и ум. Но понякога затъва в тълкуването на определени данни и губи поглед върху общия проблем.

— Не вижда гората от дърветата? — подхвърлих аз.

— Досаден шаблон, но в този случай е точен — потвърди той.

Известно време мислих над проблема. После взех решение.

— Мисля, че виждам известен изход за Доминик — казах аз.

Нашият нов ректор на университета, който наследи насила пенсионирания диктатор Хинкъл, също е лауреат на Нобелова награда и се казва Ишмаил Уедъруокс. Закръглен нисък човечец с бакенбарди до брадичката, той с усърдие се навираше навсякъде.

Отказваше да издига хора от факултетите и се зае да вербува Нобелови лауреати от цял свят, като твърдеше, че е по-добре да има една птичка сега, отколкото две в бъдеще. Макар че ректорът Уедъруокс, изглежда, страдаше от злокачествен егоцентризъм, който според Дъкуърт трябваше да се подложи на операция, той извърши нещо, което одобрих напълно.

Университетът „Мериуедър“ дължеше новата си лаборатория по изкуствен интелект на Ишмаил Уедъруокс. В качеството си на ръководител на лабораторията по електроника и микрокомпютри участвах при проектирането на електронните системи, необходими за новата лаборатория. Но едно от подразделенията й привлече особено вниманието ми — Центърът по симулация.

Доктор Емил Венър, директор на центъра, ми изнесе цяла минилекция за същността на неговото подразделение.

— Всичко се извлича от психоаналитичните модели, които създадох. Враговете ми ме наричат неофройдист и признавам, че са прави. Като използваме създадени от мен въпросници, ние изготвяме пълен реактивен профил на който и да е мъж или жена. Някои на шега наричат това профил на личността. Елате насам и ще ви покажа какво точно имам предвид. — Доктор Венър постави един диск в някакво устройство и след това завъртя няколко ръчки на едно контролно табло. — Сега ще включа триизмерен прожекционен апарат. Само гледайте нататък.

Внезапно възникна добре обзаведен апартамент. Висок мъж с дълбоки бръчки по бузите говореше със стройна привлекателна жена. Тя седеше на табуретка и вчесваше косата си. Имаше почти класически черти, макар бледата й кожа да издаваше ограничено излагане на слънчева светлина.

Мъжът се разхождаше напред-назад с някакво потискано силно чувство.

— Значи ти си готова да го направиш? — попита той пресипнало.

Жената кимна, без да отговори, и продължи да вчесва косата си.

— Искам това дете — продължи упорито мъжът.

Жената престана да се вчесва и го изгледа уморено.

— Ами тогава си го роди — отвърна тя с твърд като стомана глас.

— По-дяволите! — възкликна внезапно доктор Венър. — Преди не ми казваше такова нещо. — Той натисна едно копче и сцената се стопи.

— Какво е това, което гледах? — попитах аз.

— Образите на двама души, съществуващи действително. Мъжът е мой пациент. Жената никога не съм виждал. Тя е приятелка на моя пациент и, както сте разбрали, е в начален стадий на нежелана бременност. Нежелана от нея, разбира се. Изградих реактивния й модел по онова, което той ми разказа за нея.

— В такъв случай нейният модел е съвсем случаен? — попитах аз.

— Напълно — отвърна доктор Венър. — Но аз се интересувам как я вижда моят пациент, а не каква е действителната жена. Научихме се как да вкарваме в паметта на компютъра всяка подробност от реактивния профил или модела на личността на всеки пациент, включително всички физически качества.

— Дори и истинските им гласове?

— Това е от голямо значение.

— После?

— После поставяме двамата в провокационна ситуация. В този случай по-специално се води спор дали жената да извърши аборт, или не.

— Но — вметнах аз — като се изхожда от вашето схващане, това дете никога няма да се роди. Ами ако представата на пациента ви за жената е погрешна?

— Детето се роди и сега е на две години — обясни Венър сухо. — Явно мнението на моя пациент за тази жена не отговаря на действителността. Трябва да определя защо е така. Дали се дължи на пациента, или на моя модел? Възнамерявам да изменя профила на жената, за да видя дали тогава действията й ще съвпаднат с действителността.

— Завършвали ли сте успешно нещо подобно? — осведомих се аз.

— Няколко пъти — отвърна доктор Венър. — Бавно, но сигурно стигаме до топографски модел на човешката нервна система, който е просто невероятно точен. Дори понякога нашите предсказания за поведението съвпадат напълно с действителността.

— Какъв механизъм прожектира образите?

— Компютърно управлявана система, която дава триизмерно холографско изображение. Освен това нашите хора имат и чувство за пространство. Могат да се докосват и да се „усещат“ при допир. Всичко това е част от компютъризирания модел.

— Простете ми за невежеството — извиних се аз, — но на мен тези изображения ми се сториха истински. И ми мина ужасната мисъл, че е възможно ние да сме също такива холографски изображения, наблюдавани от някое друго измерение.

— Глупости! — възмути се доктор Венър. — Четете прекалено много фантастика.

Чувствах се доста потиснат от обясненията на доктор Венър, но това не ми попречи да видя как бих могъл да използвам неговата апаратура, за да се реши безизходицата, в която бе изпаднал Доминик Фолио. Щяха да са необходими две съгласия: първо, на доктор Венър и, вероятно много по-трудно, на самия Дом Фолио.

Когато изложих предложението си на Венър, той веднага се заинтригува.

— Това ще включи цялото схващане за научно творчество — рече той с ентусиазъм. — Възхитен съм, че ще експериментирам заедно с такъв виден гост като доктор Фолио. Смятате ли, че има възможност да се съгласи?

— Не зная — отвърнах аз. — Но петдесет процента от битката е спечелена. Нека да видим как ще реагира доктор Фолио на идеята.

Реших да постъпя по заобиколен начин. Дъкуърт се съгласи да ми помогне.

— Дом — обърнах се към него един ден, когато отново на обед седна на нашата маса, — какво мислите за Центъра по симулация на доктор Венър?

— Психоаналитичната бълкоч ли? Нямам високо мнение. Бих я класирал на едно стъпало над цифрологията.

— Не зная — обади се Дъкуърт. — Някои хора, изглежда, мислят, че има висока научна стойност.

— А ти? — попита го Дом.

— Не съм точно на същото мнение — отвърна Дъкуърт. — Но не я сравнявам с цифрологията. По-скоро ми прилича на черна магия.

— Не мога да повярвам на ушите си! — викнах аз. — Никой от вас не е ходил в Центъра по симулация. И въпреки това говорите, сякаш знаете какво става там. Аз посетих центъра и говорих надълго и нашироко с Венър. Видях как действат системите за симулиране и прожектиране. Струва ми се, че в тях има достатъчно научна стойност.

— Много важно — подметна Дъкуърт.

— Честно казано — добави Дом Фолио, — не зная почти нищо за този център. Но не мога да кажа, че ме интересува.

Почувствах се ужасно от тази стена, изправена пред намеренията ми.

— Много добре — рекох гневно аз. — Смейте се. Ще си взема таблата и ще ида другаде да се нахраня.

— Почакайте — спря ме Дом. — Не се обиждайте. Ние просто сме скептични спрямо всичко, което не е чиста наука.

— Ако искате да знаете — продължих аз, — имам една идея, която може да ви помогне.

— На мен ли? Как?

— Мислили ли сте някога колко ценно ще е да се видите отстрани как работите? Да видите по какви методи действате? Да можете обективно да прецените начина си на мислене, на постановките на вашите експерименти?

— Това може да се постигне и със снимачна камера — рече Дом.

— Снимачна камера — изрекох подигравателно аз. — Системата за симулиране ще снеме от вас модел с вашите лични качества и ще го постави в лаборатория точно като вашата. Като се променят по малко някои от личностните ви характеристики, ще се установи дали с това се помага на експериментите, или им се пречи. В това има милион възможности. Защо не пристъпите към този проблем научно, без предубеждение? Защо не отидете при Венър и не му позволите да направи модел на личността ви? Той е много запален от тази идея.

— Май ще трябва да го направиш — подхвърли Дъкуърт, — защото в противен случай той много ще се обиди.

— Не зная — отвърна Дом. — Не мога да приема подобна идея.

— Направи го — настоя тихо Дъкуърт. — Заради нас.

Когато накрая Дом кимна в знак на съгласие, макар и не много убедено, Дъкуърт ми смигна иззад гърба му.

Макар и с нежелание, Дом Фолио съвестно запълни въпросника на Венър. Забелязах как му светкат очите и се подсмихва при вписване на отговорите. Но отношението му се промени коренно, когато за пръв път се видя да работи в лабораторията. Мога да се закълна, че макар да беше убеден атеист, той се прекръсти, когато неговият двойник се появи и се зае с епруветките.

— Не вярвам в това — каза той. — На осцилоскопа там в изображението се появяват остри върхове.

— Естествено — обясни му доктор Венър. — Нашият програмист е включил всички аспекти на вашия експеримент, така както сте го описали.

Фолио ходеше в лабораторията по симулация всеки ден и наблюдаваше напредъка на своята „сянка“, както наричаше модела. След това двамата с доктор Венър обсъждаха как да се измени моделът на неговата личност, за да се получат промени в желаната насока.

— Е — подхвърли Дъкуърт един ден, когато Дом отново седна на нашата маса. — Как напредваш?

— Не е зле — отвърна Дом. — Струва ми се, че започвам да виждам какво не е било наред в моя начин на действие.

— Желаете ли да разговаряте за това? — попитах аз.

— Още не — отвърна Дом. — Нека кажем, че започвам да виждам светлина в края на тунела.

Но след една седмица Дом бе потънал в дълбока депресия.

— Какво е станало? — попитах аз, колкото е възможно по-внимателно.

Той понечи да ми отговори, задави се, размаха ръце и се отдалечи. В този миг влезе Дъкуърт и се загледа след него. Той цъкна с език, за да изрази съчувствието си.

— Знаеш ли какво е станало? — попитах аз.

— Зная. Вината е твоя. Все се бъркаш, където не ти е работа. А този път се намеси съвсем лошо.

— За бога! — извиках аз. — Какво е станало?

— Сянката на Дом е решила проблема, с който той се е занимавал толкова години — обясни Дъкуърт и въздъхна. — Докато той обмислял какво не е направил както трябва, моделът му свършил цялата работа.

Аз заподскачах на място.

— Не означава ли това, че Дом може да се надява на Нобелова награда? Всъщност сянката му е само версия на неговата личност.

— Ти така казваш. Но Дом мисли различно. Виж го само!

Дом се връщаше към нас, като накуцваше болезнено.

— Искам да ви се извиня за нелюбезното си поведение — рече Дом. — Прекалено потиснат съм, за да разговарям с вас. Можете ли да си представите колко неловко е това положение? Създаден от компютър модел, холографско изображение, решава проблем, който един идиот от плът и кръв, тоест аз самият не успях да реша в продължение на десет години! Помислете си само, аз съм се наричал учен!

— Гледаш на всичко това от погрешен ъгъл — увери го Дъкуърт.

Но въпреки всичките му доводи Дом оставаше непримирим. Той отказа да опише резултатите, постигнати от сянката му, и се закле, че ако продължаваме да го убеждаваме, никога вече няма да говори с нас.

Въпреки това два месеца по-късно доктор Венър публикува подробности за експеримента в блестящ труд, в който беше включено и пълно описание на работата на Дом Фолио, написано от сянката му.

Хората, присъждащи Нобелови награди, сигурно доста са се повеселили с това объркано положение. На следващата година трудът в труда (както го нарече пресата) спечели на доктор Доминик Фолио Нобелова награда за медицина. Дом отказа да отиде в Стокхолм и дори да напише реч при приемане на наградата. На церемонията в Стокхолм бе прочетена речта, написана от сянката му.

Отначало Дом не искаше да осребри чека със значителната сума от наградата. Но накрая Дъкуърт го убеди да подари половината от нея на Центъра по симулация и другата половина на университета.

А пък аз си обещах за последен път да се набърквам в чужди работи.

Край
Читателите на „Аз и сянката ми“ са прочели и: