Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Последний жетон [= Ложь], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.52/1975 г.

Разказът е публикуван под псевдонима В. Владимиров.

История

  1. — Добавяне

Седемдесет и два жетона за седем дни.

Много ли са или малко? Зависи как гледаш на този въпрос. Много са, ако ги изразходваш само за хранене. И малко, безкрайно малко, ако за първи път си се оказал на свобода и от всички страни те обкръжават изгарящите съблазни на големия град.

След дългите години на суровия режим в Базата, на програмирани и непрограмирани опасности, след постоянните учебни тревоги — почти неправдоподобното блаженство на шумните улици, ободряващия ромон на препълнените увеселителни заведения и във всяко от тях, ако имаш жетони, можеш да влезеш; да седнеш например на високото столче и да сърбаш — не, не уиски, към което Кросби беше равнодушен, а дяволски интересна информация.

Автоматът щракна със стоманените си челюсти, глътна жетона и Кросби прекрачи в шумната зала.

Колко неразбираеми неща има тук! Как например да опишеш математически поведението на онзи джентълмен с луничката на бузата, разположил се на съседната масичка? Той дъни вече трета бутилка, а успя да си поръча и четвърта.

— Жажда те гони? — с копринен баритон се осведоми Кросби, когато съседът му трясна изпразнената чаша върху пъстрата мушама.

В отговор непознатият измърмори нещо неразбираемо. Той дори направи някакъв заплашителен жест, но навреме се удържа, виждайки широките рамена на Кросби.

— Излишните течности са вредни за човека — рече Кросби, блясвайки с огромните си лилави очи.

— Карай си колата, момче, хайде. Виждал съм такива шегобийци — изръмжа съседът. — И ти да беше се шлял цяла година без работа…

— Без работа?

— Локаут — загадъчно избоботи непознатият. Той каза още нещо, но загърмелият бясно джаз заглуши думите му.

„… Локаут! Какво може да значи това?“

Сред десетките хиляди думи, известни на Кросби, нямаше такава дума. Подобни загадки се срещаха на всяка крачка…

Бедата дойде, когато най-малко я очакваше.

Течеше последният, седмият ден…

Кросби се разхождаше по Централното авеню, без да пропусне нито една витрина.

Ето зад огромното стъкло се върти синтетична коледна елха, а под нея са Червената шапчица, Сивият вълк и Бабата, които разиграват вечната пантомима.

„Изделие на западната Киберкомпания“ — си отбеляза Кросби.

Прекалено гримирана девойка, тракайки с токчетата си, мина край него и след няколко крачки се обърна с примамлива усмивка.

В отговор Кросби закачливо й намигна и юнашки килна шапката си назад…

Внезапно улицата трепна и се залюля. Той едва успя да се хване за никелирания парапет на витрината.

Ушите му писнаха. Кросби дръпна ръкава си и погледна часовника на живота. Синята стрелка трептеше. Ясно! Течността на Лайден е на свършване. Кросби облекчено си отдъхна: работата не беше фатална. Флаконите с животворната течност се мъдреха едва ли не във всеки автомат.

Кросби бръкна в джоба си — там беше празно! Последният жетон беше изразходвал преди един час. Лицето на Кросби се изкриви от ужас. Мигом си представи как тежката му маса ще рухне върху тротоара, как ще дойде патрулният фургон и едрите полицаи ще вмъкнат в колата безжизненото му тяло. Картината беше толкова ярка, че от ужас Кросби замижа. И веднага трескаво започна да измисля план за спасение. Да отиде при този минувач с папката от крокодилска кожа? Вероятно той няма да му откаже. Но — уви! — Кросби от никого не можеше да ПОИСКА жетон — така беше програмиран. Да лъже той също не умееше…

По широката улица, осветена както подобава за предпразнична вечер, олюлявайки се, унило се мъкнеше едра фигура. Кросби се стараеше да се държи по-близо до стените на къщите. Когато долови подозрителния поглед на полицая, той ускори крачка с последни сили.

Спря пред масивната врата с табелка „Национален киберцентър“.

„Не издържах — помисли си той, — край.“

Спомни си за последния — точно преди една седмица — разговор с шефа.

— Имай предвид, че това е последният тест — каза той тогава и като се изправи на пръсти, плесна Кросби по масивното рамо. — Борба за съществуване! Ти си длъжен да оживееш, събирайки максимум информация. И така, на добър час!

И ето че сега Кросби се явява пред шефа, без да се е добрал до определения срок само с няколко си часа!…

Някой дръпна Кросби за ръкава. Той се огледа — пред него стоеше някакъв дрипльо.

— Студено е, приятелю — прохриптя просякът.

— Минус двадесет и седем по Целзий — автоматично потвърди Кросби.

— Слушай — плахо каза дрипльото. — Услужи ми с една монета. А?

— Услужи?… Услужи… — повтори Кросби. — Еврика! — радостно извика той.

Като отблъсна просяка, Кросби с един скок прелетя през четирите заледени стъпала и се скри зад вратата.

… — Аха, и ти, гълъбче, благоволи — усмихвайки се мрачно, каза шефът.

— Какво, нима останалите?…

— Всички до един. Започнаха да се връщат още от вторник. Ти пристигаш последен. Да, очевидно изпитанието на свети Антоний не е още по силите ви.

— И… къде са те?

— Там. — Шефът небрежно посочи към низката врата, водеща в съседното помещение. — Там са твоите белтъчни братя!

Той ядно натисна угарката си в луксозната пепелница и излезе иззад бюрото.

— Няма как, сега и тебе — проговори той, приближавайки се към Кросби и протягайки ръка към тила му.

Достатъчно беше шефът да се докосне до едва забележимото копче, за да…

— Чакай! — дръпна се Кросби. — При мен всичко си е наред.

— Наред? — с недоверие попита шефът. Той взе китката на Кросби и погледна часовника на живота. Отрепката наближаваше аварийната черта. — А това как ще обясниш?!

— А, това ли… — небрежно подхвърли Кросби. — Това с дреболии. Свършил се е лайденът. Ще бъдете ли така любезен…

Върху широката длан на Кросби лъщеше новичък жетон.

— Последният — каза Кросби.

Шефът взе жетона и изпитателно погледна към своя възпитаник. След това, като се приближи до сейфа, извади от него розово шишенце.

— Дръж!

Кросби подскочи като дресирана пантера, хвана с уста флакона и веднага с хрускане го строши, след което деликатно изплю парченцата стъкло в медната мивка.

Отпуснатите рамена на Кросби се изпънаха, буквално пред очите на шефа той се изправи и в лилавите му фотоелементи отново се появи блясък.

— Ти всъщност защо си дошъл?

— Да ви навестя, шефе! Адио! Ще ида да се поразходя още! — Последните си думи Кросби каза, тичайки.

— … Кой беше това? — запита дежурният инженер, пъхайки глава през вратата. — Едва не ме събори в тъмното…

— Големият Кросби. Представи си, беше дошъл със запазен жетон. Наистина последният — шефът подхвърли жетона върху дланта си.

Инженерът погледна блестящото кръгче и прехапа език. Само преди две минути Кросби беше при него и го помоли да му услужи с един жетон, като му каза, че веднага ще го даде на шефа. А нали белтъчните роботи от клас А, както е известно, никога не лъжат.

Край
Читателите на „Лъжата“ са прочели и: