Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Analogues, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.2-3/1975 г.

История

  1. — Добавяне

Върху кушетката се гърчеше и стенеше човек. Чак до ушите главата му беше покрита с яйцевидна мрежовидна конструкция. От нея излизаше снопче изолирани проводници и се стичаше към контролното табло в краката на пациента.

— Не! — изкрещя мъжът. След това замърмори неясно и отпуснатите черти на лицето му се изкривиха сякаш от болка. И изведнъж: — Дори не съм и помислил!… Не! Недей!… — Той отново замърмори, опита се да се повдигне, жилите на шията му се напрегнаха. — Ама, моля ти се! — промълви той и от очите му се зарониха сълзи.

Лекарят се наклони над мъжа и прошепна в ухото му:

— Сега ще изчезнете оттук. В тази минута.

Пациентът се успокои и като че ли заспа.

По бузата му бавно се стичаше сълза.

Лекарят се изправи, кимна на техника, стоящ пред таблото и той, преди да прекъсне тока, бавно премести стрелката на реостата на нулата.

— Добра работа — тихо каза лекарят.

Техникът кимна, усмихна се и се почеса по крака.

— Ще го изпитаме ли утре?

Лекарят пишеше.

— Аха. Засега не мога да кажа сигурно, но ми се струва, че ще направим от него човек.

 

 

… Олфи Странк стоеше на твърдия стол и втренчен в празното, ритмично се прозяваше. Брат му отиде в хола за доктора и му нареди да почака тук. На Олфи му се струваше, че е изминала цяла вечност от този момент.

Беше тихо. Стаята, в която седеше, беше съвсем празна: само неговият стол и две масички с книги. Стаята беше с две врати. Едната беше отворена и водеше навън, в дълъг празен коридор. В коридора също имаше врати, но всички бяха затворени, а в самия край на коридора имаше още една врата, също сега затворена. Олфи обаче помнеше колко силно тя се беше затръшнала след брат му.

Олфи се чувствуваше напълно самотен и в безопасност. Изведнъж долови някакво движение и мигновено, без да разсъждава, се извърна към него. Зад втората, сега едва открехната врата на неговата стая, имаше някой.

Той стана изключително внимателно. На пръсти се приближи до вратата и надзърна през цепката. Първоначално не видя нищо. Но отново се разнесоха стъпки и пред него се мярна синя рокля на цветчета, бял пуловер и блестящи червеникави коси.

Олфи разшири тихичко цепката. Сърцето му ускори ударите си и дишането му се затрудни. Вече виждаше цялата стая. Само една кушетка. Момичето сега седеше на нея и държеше на коленете си разтворена книга. То беше само.

С дебели и къси пръсти Олфи опипа джобовете си. Напразно: те бяха взели ножа му. Случайно хвърли поглед към масичката до вратата и затаи дъх. На масичката между книгите се подаваше неговият собствен с острие на пружина нож. Вероятно брат му го беше оставил там. Олфи се протегна към ножа.

Гневен женски глас произнесе:

— Олфи!

Уплашен, той се обърна и видя майка си. Два пъти по-висока от него, тя гневно пробиваше Олфи със своите сиви очи. Всяка чертичка на лицето й беше така ясна, така истинска, та той дори за миг не се усъмни, че това е майка му, макар да знаеше за нейната смърт вече от петнадесет години.

В ръката си тя държеше върбова сопа.

— Ти си долен, долен, долен! — изкрещя тя. — В тебе е влязъл дяволът и аз сега ще го изгоня оттам.

— Моля ти се, недей! — молеше я Олфи и от очите му бликнаха сълзи.

— Остави на мира това момиче — говореше тя, настъпвайки към него. — Остави го завинаги и да не ти е минало през акъла да се върнеш тука. Махай се!…

Олфи се обърна и побягна, сдържайки риданията си.

В съседната стая момичето продължаваше да чете книгата, докато нечий глас не каза:

— Това е. Рита, юнак си!

Тя вдигна глава от книгата.

— Нима това е всичко? Та аз нищо не съм направила.

— Направи всичко, което трябваше — възрази гласът. — Някога ще ти обясня. А сега да вървим.

Тя стана, усмихна се и изчезна, тъй като се намираше един етаж по-долу, а тук беше само нейното отражение, пренесено от цяла система огледала. Двете стаи, където Олфи беше подложен на изпитания, бяха абсолютно празни. Майката на Олфи влезе, влезе в дълбините на неговото съзнание и сега той не можеше да избяга никъде от нея, никъде и никога, през целия си живот.

 

 

… Дългите студени пръсти на Мартин стискаха кръглата като топка чаша. Чашата едва-едва се поддаваше на натиска на пръстите и течността в нея едва забележимо се повдигаше. Мартин знаеше, че такава чаша е невъзможно да бъде счупена. Чашата нямаше остри краища и дори да я хвърлиш върху някого, няма да го нараниш. Тя изглеждаше като символ… Впрочем в същата степен, както и всичко останало, което обкръжаваше Мартин.

Музиката на петопрограмния автомат в другия край на залата беше като тази чаша — притъпена, мека и разслабваща. Уискито беше само двадесет и четири и половина градуса.

Но хората все пак съумяваха да се напият, хората все още инстинктивно се присягаха към оръжието, за да убиват.

А ако искате вярвайте, ако искате не, има и по-лоши неща. Например лечението понякога се оказва по-страшно от самата болест. „Операцията премина успешно, но болният почина — помисли си Мартин. — Ние сме знахари. Още не разбираме това — поне някои от нас. Но все пак сме знахари и това е точно така. Лекарят, който само лекува, е слуга, но лекар, в чиито ръце са животът и смъртта на пациента, е тиранин“.

Малкият тъмнокос човек, седящ на масата с Мартин, можеше да разбере това. Така поне мислеше Мартин. Нека това да не беше професионален политик, но в ръцете му имаше колосална сила — силата на милиони читатели, силата на приятелите в правителствените кръгове и ето че това беше един истински борец за демокрация…

Дребничкият партньор вдигна чаша и с привично движение я изпразни в гърлото си. Меката розова светлина на бара блесна в неговите очила.

— И така, за какво намеквате, мистър Мартин? — попита той.

Говореше бързешком, със скърцащ глас, но дружелюбно. Този човек живееше напрегнат живот, но беше се приспособил към него, както плувецът се приспособява към бързото течение.

Мартин вдигна своята чаша с бавно и пресметнато движение.

— Най-напред ми се иска да ви обясня някои неща — каза той. — Помолих ви да дойдете именно тук поради две причини. На първо място, тук идват малцина, а предпазливостта, както скоро ще се убедите, съвсем няма да ни попречи. На второ място, тук всяка вечер идва един човек. Той се нарича Ернст Фокс и работи като машинист. Вижте го, ей там, до бара. Едрият мъж с риза на квадрати. Виждате ли го?

Тъмнокосият, без да извръща глава, хвърли поглед към бара.

— Аха, пияната муцуна ли?

— Да. Прав сте, той е много пиян. Мисля си, че сега му трябва мъничко…

— Защо продължават да го обслужват?

— Скоро ще разберете — каза Мартин.

Ернст Фокс леко се поклащаше на високата си табуретка. Лицето му, лице на холерик, пламтеше, а ноздрите му очевидно се издуваха при всяко вдишване. С присвити очи той се взря в съседа си отляво — малко набръчкано човече с увиснала периферия на шапката си.

Фокс неочаквано се изправи и трясна с чашата по бара — питието се разля наоколо. Сбръчканото човече тревожно погледна към Фокс. Той вече беше издигнал над него юмрук.

Гостът на Мартин се обърна със стола си. Той наблюдаваше с интерес разиграващата се сцена.

Лицето на скандалджията изведнъж се промени рязко, сякаш някой беше се обърнал с думи към него. Той се взря в невидимия си събеседник и бавно отпусна издигнатата за удар ръка. Явно се вслушваше в нещо. Постепенно гневът върху лицето му се смени с мрачен израз. Той промърмори нещо и погледна надолу към своите ръце. Отново се заслуша. След това се обърна към сбръчканото човече, каза нещо и очевидно му се извини; човекът махна с ръка, сякаш успокоявайки го: „Струва ли си да говорим за това!“ и надигна чашата.

Скандалджията рухна отново върху табуретката си, тресейки глава и мърморейки нещо под носа си. След това събра от тезгяха рестото, стана и излезе от залата.

Неговото място веднага беше заето от друг.

— Всяка вечер като по часовник става едно и също — обясни Мартин. — Ето защо продължават и да го обслужват. Никога и никому той не е причинил и няма да причини вреда. Удобен клиент.

Тъмнокосият очаквателно погледна към Мартин.

— В какво се състои работата?

— Преди година и половина — каза Мартин — него не биха го пуснали в нито едно заведение на града, а в полицията имаше „дело“ на негово име, дебело колкото вашата ръка. Той обича да пие, а напивайки се, започваше побоища. И това беше задължително. Не можеше да бъде излекуван, макар да се случва да излекуват и такива. Той и СЕГА е неизлечим. Той и сега е същият, както преди — маниак и убиец. Но сега… сега той е безопасен.

— Разбирам, докторе, следя мисълта ви. Как е станало това?

— Сега той има аналог — продължи Мартин. — Ако говорим сериозно, сега той е по-неразумен отпреди. Има слухови, зрителни и осезателни халюцинации — пълен и съвършен комплект. Това е достатъчно, за да бъде поставен в лудница, но лудниците, както е известно, и без него са претъпкани. Но виждате ли, неговите халюцинации са полезни за обществото. Те са предизвикани умишлено. Сега болният може да остане член на обществото именно поради това, че те СЪЩЕСТВУВАТ У НЕГО.

Гостът беше заинтересуван и възбуден. Той запита:

— Какво всъщност той вижда и чува?

— Никой освен самият той не знае. Може би полицаи, може би майка си, такава, каквато я помни от детството си. С една дума, онзи, от когото той се страхува и чийто авторитет признава. Подкорието има своите способности да създава подобни лъжливи образи; ние само стимулираме подсъзнанието — останалото то прави само. Ние смятаме, че обикновено е достатъчно престъпникът да бъде предупреден. Една дума, необходима на човека в определен момент, като правило е достатъчна, за да може при деветдесет и девет случая от сто да се предотврати престъплението. Но има обстоятелства, когато на аналога се налага да въздействува на своя подопечен и чисто физически — в онази степен, каквато е необходима. И така халюцинациите, както вече ви казах, са съвършени.

— Идеята не е лоша.

— Идеята е много добра, ако се използува правилно. Ние се надяваме, че след десет години броят на болните в психиатричните заведения ще намалее толкова, че онези, които останат, ще могат много по-ефективно да се обучават и лекуват.

— Значи вие ще създадете за всекиго нещо подобно на личен ангел-хранител?

— Абсолютно точно — съгласи се Мартин. — Аналогът винаги подхожда на пациента, тъй като той самият е всъщност този пациент или поне частичка от неговото съзнание, действуваща против намеренията му, когато те влизат в противоречие с предписаните от нас забрани. Дори изключително интелектуален човек не може да се противопоставя на своя аналог, тъй като неговият аналог не е по-малко интелектуален от него. Нищо няма да ви помогне, ако знаете за проведения с вас лечебен курс, макар обикновено болният и да не се досеща за него. За пациента неговият аналог е реално съществуваща личност и в действителност аналогът дори е по-съвършен, тъй като няма недостатъците, присъщи на реалните личности.

Гостът се усмихна.

— Няма ли да ми дадете назаем едно екземплярче, за да ме предпазва от излишна доверчивост?

— Всичко това не е толкова смешно, както може да ви се стори на пръв поглед — възрази Мартин, без да отвърне на усмивката на своя гост. — Твърде е възможно след около десетина години вие да имате такъв аналог. Всъщност аз очаквам днес от вас помощ, за да се предотврати именно тази катастрофа.

 

 

… Високият младеж излезе от своя пикап и с безгрижен вид се насочи към хола на хотела. Занимаваше го само едно: как по-добре да нареди огромното помещение в Ист-Сайд, което беше наел днес. Може би най-добре би било да постави и двете софи край стената… А отсреща да прилепи бара… Или пък да окачи еленова кожа и от двете й страни да постави кресла…

В хола нямаше никой освен портиера в неговата будка и скучаещия на поста си обслужващ асансьора.

Младежът поверително се наклони към портиера:

— Да, сър? — обърна се към него портиерът.

— Вижте — каза младежът. — От един прозорец на вашия хотел току-що се подаде един мъж и извика за помощ. Той изглеждаше много зле.

— Къде точно? Покажете ми.

Заедно с портиера и обслужващия асансьора той излезе на улицата и показа два отворени прозореца на горния етаж.

— Ето там, на върха! В един от тези два прозореца го забелязах.

— Благодаря, сър — каза портиерът.

— Няма за какво — отвърна младежът, като наблюдаваше от входа как и двамата служители се качват в асансьора. Когато вратата се затвори зад тях, той отново влезе в хола и внимателно огледа синия килим, покриващ пода от асансьора до, входната врата. Килимът беше почти новичък, без никакви следи на износване и подхождаше по размери.

Младежът се наведе и хвана края на килима.

— Я остави тая работа! — се разнесе до него.

Той се огледа изненадано. Отново същият човек, същият, който вчера го спря в мебелния магазин… Да не би пък да го преследва?

Младежът пусна килима.

— Стори ми се, че лъсна някаква монета под него — опита той да се оправдае.

— Знам какво имаше намерение да направиш — възрази непознатият. — Стига си лъгал.

Младежът се върна при своя пикап и замина.

Чувствуваше се някак си недобре, зиморничаво. Какво, нима сега това ще се случва винаги когато му се поиска да си вземе нещо?…

 

 

Тъмнокосият гледаше с проникновение към Мартин.

— Е добре, докторе — каза той. — Илюстрациите са достатъчни. Разкажете ми за самата същност.

— Институтът си е осигурил подкрепата на редица лица и вече може да пристъпи към изпълнението на първия стадий от програмата през тази есен, когато ще се състои сесията на Световния съвет. Ето какво се готвят да осъществят като начало: на първо място да снабдят с аналози всички, които се подозират в склонност към престъпни действия „в мигове на временно умопомрачение“, вместо да ги затварят в лудниците или да ги подлагат на наказания. Те ще доказват, че целта на обществото не е да наказва престъпника, а да го предпазва от нови престъпления.

— И са прави — забеляза неговият събеседник.

— Разбира се. Но почакайте малко. На второ място те ще поискат разрешение от правителството за неотложно най-широко разпространение на „аналогослужбите“ с цел да се запазят за обществото полезните граждани и за да се облекчи задачата както на поправителните, така и на наказателните учреждения.

— Какви възражения могат да съществуват в тази насока?

— Никакви, ако всичко би се ограничило само с това. Но уви, не е така.

Мартин въздъхна тежко и постави на масата ръцете си с дълги, здраво сплетени пръсти. На него му беше ясно всичко, но съзнаваше, че да се обясни това на непрофесионалист е нещо не чак толкова лесно. Но ако той, Мартин, не ги спре, неизбежното ще се случи.

— Бедата е там — каза той, — че нашето откритие е направено в неподходящ исторически момент. След третата световна война са изминали съвсем малко години, някакви си тридесет години, и проблемът за възстановяването на човешките ресурси се постави съвсем остро и да се отлага неговото решаване повече не е възможно. Оттогава много неща са се изменили, отминаха времената на страховете и ние отидохме далече напред. Нови са мащабите на строителството в градовете. Скоростите бяха намалени. Беше намалено и съдържанието на алкохола в напитките. И още много такива неща. На дневен ред днес са аналозите. Специалистите смятат, че тяхното прилагане ще достигне максимума си след около десет години.

Тогава институтът ще пристъпи към осъществяването на втория стадий от програмата. Най-напред с аналози, предотвратяващи престъпленията, съпроводени с насилия, ще бъдат снабдени всички граждани, достигнали седемгодишна възраст.

— Можеш да се побъркаш! — възкликна тъмнокосият, взирайки се в Мартин. — И това ще подействува дори в такива мащаби?

— Да. Това ще премахне сигурно всяка възможност за избухване на война и ще намали наполовина нуждата от полицаи.

Тъмнокосият подсвирна.

— И какво по-нататък?

— На второ място — продължи Мартин — прилагане на аналозите при всички кандидати за обществен пост: срещу разсипничеството, семействеността, подкупничеството и всичко останало. Това трябва да укрепи демократичната система во веки веков.

Тъмнокосият постави молива си върху масата.

— Доктор Мартин — каза той, — вие ме объркахте окончателно. Аз съм привърженик на свободната воля, това ви е известно, но би трябвало да съществува метод за предпазване на човечеството от самоубийство. И ако прилагането на аналозите наистина е толкова ефективно, както излиза от вашите думи, то аз съм за него, дори ако то заплашва по някакъв начин да засегне гражданските права. Аз искам да живея, искам да живеят и моите внуци — между другото имам двама. Ако тук няма някакъв капан, за който още не сте ми разказали, аз съм за прилагането на аналозите!

Мартин продължи:

— Аналозите не са лекарство, а патерици. Както вече ви казах, аналогът прави болния не повече, а напротив, по-малко здравомислещ. Причините за неговото ненормално, антиобществено поведение не се изкореняват, а само се подтискат, при това за ограничено време. Те не се появяват повече навън в предишния си вид. Това напомня издигането язовирна стена пред река. Но рано или късно тя ще намери за себе си изход — някакъв друг път. Когато прелялата вода пробие на друго място, вие какво правите?

— Издигам още една стена.

— Така — съгласи се Мартин. — А след това? А след това още една, и още и още?

— Но това само по себе си означава здравина!

 

 

… Николас Дос, абсолютно трезвен, гледаше разсеяно каменния блок, стоящ на подставка в двора на къщата. Това беше парче новоанглийски гранит, по който тук-там се виждаха линии, начертани с тебешир.

Ето че вече от три месеца камъкът е тук, а той, Николас, и досега не се е докоснал до него с длетото.

Слънцето грееше гърба му. Денят беше доста топъл и тих. Само от време на време леките подухвания на бриза разклащаха върховете на дърветата.

От кухнята се дочуваше потракване на съдове и гласът на жена му. Николас помнеше, че в камъка е заключена определена форма — всеки камък крие в себе си присъща само на него форма и когато работиш по него, се появява чувството, сякаш ти помагаш само за нейното раждане.

Дос дори помнеше каква точно форма съдържаше в себе си този камък: жена държи на коленете си дете.

Той помнеше, но вече не виждаше това.

В дясната му ръка и по гърба му се появяваха чести, къси и много болезнени спазми. Всичко се разиграваше като във водевил: той ставаше, отиваше да си вземе уиски, преизпълваше се от страх, който не му позволяваше да пийне и го заставяше да се върне. Именно в този момент започваха спазмите. Той отдавна не беше пил, дори не беше се опитвал. Той бълнуваше за пиене, да, той постоянно мислеше за него и чувствуваше парене в гърлото и стомаха си. Въпреки това дори не се опитваше да пийне. Беше безполезно дори да се опитва.

Отново погледна към камъка, но този път не успя дори да си припомни за тази група. Спазмите отново започнаха. Дос чувствуваше как вътре в него започва едно напрежение, което си търси изход.

Той гледаше камъка и виждаше как очертанията му се разплуват и сливат с първичната синева на морето, превръщайки се постепенно в нищо.

Ужасен, той се обърна към дома си.

— Марта! — повика той.

Но дочу само потракването на съдовете.

Като протегна напред ръце, той закуцука към къщата.

— Марта! Марта! Ослепях!

 

 

— Поправете ме, ако не съм прав — помоли тъмнокосият. — Струва ми се, че като имате работа само с психически ненормални хора, страдащи от сложни комплекси, вие сами си създавате само неприятности. Но от друга страна, доколкото съм ви разбрал, би следвало аналозите да се прилагат спрямо такива и само към такива личности. Тъй като при нормален среден човек едва ли ще се появи подбуда да убие или ограби, или пък нещо друго от този род. Ех, може би поне веднъж в живота му може да се появи подобно изкушение. Ако аналогът го спре именно този единствен път, ще му нанесе ли с това някаква щета?

— В продължение на една или две минути той ще бъде невменяем — отвърна Мартин. — Но аз съм съгласен с вас! Ако всичко се ограничи с това, подобна намеса няма да му причини голяма вреда. И в института мнозина смятат, че ще бъде именно така: всичко ще се ограничи с еднократно вмешателство. Но те грешат и това е грешка, която може да доведе до трагедия! Поради това, че в тяхната програма липсва една точка, която веднага ще предложи още първият законодател. Аналозите са средство срещу всеки опит за държавен преврат.

Тъмнокосият мълчеше.

— А оттук — продължи Мартин — има само една микроскопична крачка до тиранията, която ще господствува до свършека на времето.

Събеседникът му кимна.

— Прав сте. Какво трябва да направя?

— Трябва да се създаде паричен фонд — отвърна Мартин. — В момента средствата на института са малко, ние растем много бавно и откриваме не повече от един нов център годишно. Предложете ни благотворителна вноска — необлагана с данъци — от около половин милионче и ние ще я глътнем. А примката ще се състои в следното: благотворителите ще поискат правото да вкарат в ръководството на института трима свои членове. Ако никой не се досети за нашата договореност с вас, това предложение ще бъде прието без възражения, тъй като ръководството ще си остане в предишните ръце. Но при решаването на главния за мене въпрос — за втория стадий от програмата на института — ние ще имаме болшинство. Това е както при епидемия. Ако им се позволи да действуват в тази насока още няколко години, вече нищо няма да може да ги спре. Но ако ние самите влезем в работата незабавно, докато всичко може да бъде управлявано, ние ще ги потиснем.

— Ясно — каза тъмнокосият. — Не ви обещавам половин милион още утре, но имам предвид хора, които като чуят от мене разказаното от вас, охотно ще си развържат кесиите. Ще направя всичко, което е по силите ми. Ще намеря пари, дори да трябва да ги открадна. Разчитайте на мене.

Той плати сметката. Двамата излязоха на улицата в топлата лятна нощ.

— Между другото — каза Мартин — съществува възможност аналозите да се приложат така, че болният да не чувствува какъвто и да било натиск. Наистина и тогава аналогът няма да се превърне в средство за лекуване, както и преди ще си остане патерица и нищо повече не може и да се очаква от него. Наскоро ние открихме нови аналози. Това вече не са ангели-хранители, а обект на атака от страна на пациента в случаите, когато пациентът има намерение да атакува. По такъв начин ние не упражняваме натиск върху личността, а постигаме разредка, като при това болният никого няма да удари, няма да убие и негова жертва ще бъде само един фантом.

— Това е велико и хуманно изобретение — напълно сериозно отбеляза тъмнокосият. — Но ако не бихте били вие, доктор Мартин, то би могло да се превърне в страшно бедствие за човечеството. Лека нощ!

— Лека нощ! — му пожела преизпълненият с благодарност Мартин.

Той съпроводи с поглед доскорошния си събеседник, докато той не изчезна в тълпата, и се насочи към дома си, към източната страна. Вечерта беше прекрасна и Мартин не бързаше.

Сервитьорът си подсвиркваше тихо, без да се замисля върху това, каква мелодия изпълнява джазът, както обикновено не се замисляш какъв е въздухът, който дишаш. Той философски вдигна двете недокоснати чаши, оставени на края на масата, и ги пресуши една след друга. И всъщност какво лошо има в това, че добре облеченият елегантен дребосък си стои цяла вечер на масата сам и разговаря с някого, който го няма?

Не, в това няма нищо лошо, реши сервитьорът.

Край
Читателите на „Аналози“ са прочели и: