Пол Андерсън
Съкровищата на марсианската корона

Сигналът достигна целта, когато корабът се намираше още на четвърт милион мили и записаната върху лента команда извика техниците на работните им места. Нямаше голямо бързане, тъй като „Х-28749“, известен повече под името „Джейн Брекни“, се движеше строго по разписанието си; да се осъществи обаче управлението по кацането на кораб без екипаж винаги е изисквало голяма прецизност. Хората и машините се намираха в постоянна готовност да приемат поредното безпилотно устройство, но върху раменете на контролната група се струпваше голяма отговорност.

Ямагата, Щайнман и Раманович се събраха в кулата на диспечерската служба, а Холидей също се навърташе наоколо в случай на непредвидени усложнения. Ако автоматиката изведнъж откажеше — тя никога не беше отказвала, — то хиляда тона товар и самият кораб със своя ядрен двигател, сгромолясвайки се надолу, биха помели на Фобос всичко и всички до последния човек. Така че Холидей следеше какво става по приборите, готов в случай на необходимост да се включи в работата мигновено.

Ловките пръсти на Ямагата танцуваха по скалите на локаторите. Очите му непрекъснато бяха впити в екрана. „Улових го!…“ — промълви най-накрая той. Щайнман измери разстоянието, а Раманович — скоростта на сближаването по Доплер. Като свериха бързо данните си с компютъра, те установиха, че цифрите почти съвпадат с изчисленото.

— Можем и да си починем — каза Ямагата, вадейки цигара. — До точката на завоя е още далеч…

Като огледа тясната стая, той се взря в прозореца. От кулата се откриваше поглед към космопристанището, което, трябва да се признае, не правеше кой знае какво впечатление: хангари, работилници и жилища на персонала бяха нагъчкани в дълбочина. Гладкото бетонено поле изглеждаше като обрязано — повърхността на микроскопичния спътник извиваше доста остро. Фобос гледаше към Марс с едната си страна и космопристанището беше разположено на другата, но Ямагата си спомни за огромната планета, надвесила се върху противоположното полукълбо — блед тухленочервен диск, размит по краищата от хилавата атмосфера, изпъстрен със зелено-кафявите петна на полетата и пущинаците. Фобос се миеше от вакуума, но тук, на пристанището, не се виждаха дори и звездите: твърде ярки бяха прожекторите и Слънцето.

На вратата се почука. Холидей се приближи, като почти доплува до нея — призрачното притегляне почти не пречеше, — и обърна ключалката.

— По време на кацане за странични хора входът е забранен — изтърси той.

— Полиция!…

Неканеният гост, мускулест, кръглолик и намръщен, беше цивилен, или по-точно беше навлякъл мундира си върху панталони от пижама; впрочем с подобни комбинации бяха свикнали всички — кой в малката колония не познаваше инспектор Грег! Но днес инспекторът беше взел оръжието си, което вече излизаше от рамките на обикновеното.

Ямагата отново погледна през прозореца и видя върху полето и четиримата водещи се към пристанището полицаи: намъкнали своите официални скафандри, те наблюдаваха обслужващия персонал. И всички те също бяха въоръжени.

— Какво е станало? — запита той.

— Нищо… надявам се, че нищо. — Грег влезе в стаята и се опита да се усмихне. — На „Джейн“ обаче има твърде необикновен товар.

— Така ли? — Широкото и сякаш подуто лице на Раманович пламна от яд. — Защо тогава не ни казаха нищо?

— Нарочно. Работата е съвсем секретна. На борда са съкровищата на марсианската корона.

Грег измъкна от гънките на мундира си цигара. Холидей и Щайнман си кимнаха. Ямагата подсвирна:

— На кораба-автомат?…

— А-ха. Корабът-автомат е единственият вид транспортно средство, откъдето те и при най-голямо желание не могат да бъдат откраднати. Регистрирани са три опита за кражба, когато съкровищата се откарваха на Земята с рейсовия лайнер, и още кой знае колко, докато се мъдреха в Британския музей. На един от пазачите това струваше живота. Сега моите момчета ще ги извадят, преди някой да се докосне до тях, и ще ги изпратят по най-пряк път до Сабеус.

— А колко струват? — заинтересува се Раманович.

— Ами на Земята би могло да се пласират вероятно за половин милиард международни долари — отвърна Грег. — Но крадецът би постъпил много по-разумно, ако предложи на марсианците да ги откупят обратно… ама не, ще ни се наложи да се бръкнем пак ние, земните хора, щом сме взели съкровищата на своя отговорност. — Той се обгърна в облак тютюнев дим. — Тайно от всички са ги поставили на „Джейн“ буквално една секунда преди отлитането. Дори на мен не ми съобщиха нищо до тази седмица — с последния рейс пристигна специален пратеник. Вероятните злосторници нямат никаква възможност да надушат за съкровищата до момента на самото им благополучно завръщане на Марс. А там вече не ги заплашва нищо, бъдете сигурни!

— Не е така, все пак някой е научил — замислено произнесе Ямагата. — Онези например, които на Земята са товарили кораба.

— Което е вярно, е вярно — усмихна се Грег. — Някои от тях са успели дори да напуснат работа, както ми предаде пратеникът. Но сред тези космически скитници винаги има голямо текучество — не им се стои на едно място…

Той прехвърли погледа си от Щайнман на Холидей и отново обратно: и двамата преди бяха работили на Земята в станцията за прехвърляне и на Марс бяха долетели едва преди няколко рейса. Лайнерите, пътуващи по хиперболична орбита, изминаваха разстоянието между планетите за две седмици; корабите-автомати използуваха по-дълга и по-икономична крива, така наречената орбита на Хоман, и пътят им продължаваше 258 дни. Човекът, надушил на кой от корабите са попаднали съкровищата, би могъл преспокойно да напусне Земята, да пристигне на Марс дълго преди товарния кораб и дори да се настани тук на работа — Фобос винаги изпитваше недостиг на работни ръце.

— Не ме гледайте така! — със смях възкликна Щайнман. — Разбира се, и Чак, и аз, и двамата знаехме за това, но подписахме декларация за запазване на тайната. И не сме казали на нито една жив душа…

— Точно така. Ако бяхте казали на някого, щях да науча — потвърди Грег. — Тук слуховете се разпространяват бързо. Не се обиждайте, момчета, но аз и за това се появих тук, за да не може никой от вас да мръдне от мястото си, докато съкровищата не се окажат на борда на полицейския катер…

— Какво пък. Значи ще се наложи да ни плащат извънредни.

— Ако аз бих поискал да забогатея, то бих предпочел да заложа на геологически търсения — добави Холидей.

— И още дълго ли смяташ да прахосваш свободното си време, скитайки по Фобос с гайгеров брояч? — подхвърли Ямагата. — Та тук няма нищичко освен желязо и камъни.

— В това отношение аз съм на специално мнение — без да се замисли, отвърна Холидей.

— На тази забравена от бога планетка всеки има нужда от някакво увлечение — провъзгласи Раманович. — Може би самият аз не бих се отказал да опитам да пипна тези стъкълца просто заради самото преживяване…

Той се запъна, когато долови в очите на Грег хищно огънче.

— Стига толкова — намеси се Ямагата. — Корабът е в позиция за приставане.

„Джейн“ навлизаше в зоната на маневрирането за кацане — скоростта на движението й по предварително изчислена орбита почти съвпадаше със скоростта на движението на Фобос. Почти, но не съвсем: отразяваха се неизбежните дребни смущения, които следваше да се компенсират с помощта на управляваните от разстояние двигатели, а след това предстоеше още и самото кацане. Контролната група уточни координатите на кораба и от тази секунда започна работа, от която просто не можеше да се вдигне глава.

В режим на свободен полет „Джейн“ се приближи до Фобос на разстояние от хиляда мили — сфероид с радиус от 500 фута, огромен и тежък, но истинска прашинка в сравнение с масата на спътника.

Когато корабът долетя достатъчно близко, жироскопите получиха по радиото команда за завой — бавно, много бавно, докато приемната антена не се оказа насочена точно към площадката за кацане. След това бяха включени двигателите — само за миг и с една четвърт от силата им. „Джейн“ беше вече над самото космическо пристанище, движейки се по допирателна спрямо повърхността на Фобос. Секунда по-късно Ямагата удари рязко по клавишите на управлението и ракетите избухнаха в яростен пламък и върху небето се запали ясно видима червена ивица. Ямагата отново изключи двигателите, провери всички данни и подаде още един тласък, само че по-мек.

— Пълен ажур — констатира той. — Хайде да я поставим на пистата.

Скоростта на „Джейн“ спрямо Фобос и неговото въртене сега беше равна на нула и корабът леко падаше. Ямагата го доизправи по хоризонта и двигателите започнаха да гледат вертикално надолу. След това той се облегна назад и изтри лицето си с кърпа — задачата беше доста сложна, за да може да я изпълни само един човек от начало до край. Потейки се, Раманович изведе чудовищната маса на няколко ярда над опорната възглавница. Щайнман довърши операцията, поставяйки кораба на пристана като яйца в полог. Двигателите се изключиха и настана тишина.

— Ух! Какво ще кажете, ако пийнем нещо?…

Ямагата протегна напред треперещите си пръсти. Холидей се усмихна и извади една бутилка. Бутилката тръгна по кръга. Грег отказа да пийне. Очите му бяха приковани към полето, където един от техниците проверяваше кораба за радиоактивност. Заключението му се оказа благоприятно и Грег видя как полицаите се понесоха над бетона, обкръжавайки гигантския сфероид. Един от тях се изкачи по стълбата, отвори люка и се вмъкна вътре.

Сякаш измина цяла вечност, преди той да изплува обратно. След това започна да тича. Грег изруга и натисна клавиша на радиоселектора:

— Хей, ти! Ибара! Какво става там?

Шлемофонът на полицая предаде неговия боязлив отговор:

— Сеньор! Сеньор, инспектор!… Съкровищата на короната… те са откраднати.

 

 

Сабеус е, разбира се, приблизително измислено от хората име на старинния град, приютил се в марсовите тропици, на кръстовището на „каналите“ Физон и Ефрат. Устните на земните хора просто не са в състояние да изговорят три думи в съответствие с литературните норми на езика хланах и трябваше да се ограничат само с груба имитация. А и ръцете на хората никога не бяха издигали градове, състоящи се изключително от кули, на които върховете са много по-широки от основата, градове, съществуващи по двадесет хиляди години. Дори ако на Земята се намери подобен град, хората сами биха го хвърлили на туристите за разрушаване; марсианците обаче предпочитаха други, по-достойни начини за печелене на пари, дори въпреки обстоятелството, че славата за тяхната стиснатост отдавна беше затъмнила тази на шотландците. И макар междупланетната търговия да процъфтяваше и Фобос да беше се превърнал в оживено пристанище, в Сабеус и досега хората си оставаха редки гости.

Крачейки бързо по булевардите между каменните гъби, Грег неволно чувстваше, че привлича върху себе си вниманието. Пак добре беше, че кислородният уред му закриваше лицето. Не че благовъзпитаните марсианци се взираха в лицето му, те варкаха, а това е много по-лошо.

Улицата „Печащите храната върху огнища“ беше тиха уличка, харесвана от занаятчии, философи и солидни наематели. Тук не можеше да се види танца на ухажорите, нито парад на войниците с алебарди. Тук не се случваше нищо по-интересно от продължилия четири денонощия спор за релативистката природа на телата от класа нула или епизодична престрелка, породена от обстоятелството, че тук бяха свили гнезда най-известните частни детективи на планетата.

Марс с неговото студено дълбоко небе и настръхнало слънце, с шумовете, притъпени от разредената атмосфера, винаги беше внушавал на Грег суеверен страх. Но към Шиалох той изпитваше определена симпатия и когато най-накрая се изкачи по стълбата, изруча с бръмчилото на втория етаж и беше допуснат в апартамента, той изпита облекчение, сякаш се освободи от кошмар.

— Ах, Хрехх! — Великият детектив остави настрана струнния инструмент, на който свиреше до идването на госта, и надвисна над инспектора. — Какво рядко удоволствие е да ви види човек тук! Влизайте, драги приятелю, влизайте…

Той се гордееше с английското си произношение, но никакво удвояване на гласните не беше в състояние да предаде свистящия и щракащ марсиански акцент.

Инспекторът влезе внимателно във високата и тясна стая. Дъгоцветните змии, осветяващи жилището вечер, сънно се навиха на пода сред куп хартии, улики и различни оръжия; первазите на готическите прозорци бяха покрити с ръждив пясък. Жилището на Шиалох се отличаваше с подреденост, макар той старателно да се грижеше за своята външност. В един от ъглите беше уредил химическа лаборатория. Останалата част от стените се заемаше от полици, натъпкани с криминологична литература от три планети — марсиански книги, земни микрофилми и говорещи камъни от Венера. Патриотизмът на домакина се доказваше от барелефа на управляващата императрица-майка, пробит тук-таме от куршуми. На един земен човек не би му струвало нищо да се настани на някой от местните трапецовидни мебели, но Шиалох, като любезен домакин, държеше за гости столове и тазове — клиентите му също бяха от трите планети.

— Предполагам, че сте дошли по служебна, но строго конфиденциална работа…

Шиалох взе една доста обемиста лула. Марсианците с готовност се бяха пристрастили към тютюна, но поради местната атмосфера им се налагаше да го смесват с калиев хиперманганат.

Грег просто подскочи:

— Как, по дяволите, се досетихте?

— Много просто, скъпи ми приятелю. Вие сте много възбуден, а аз зная, че изглеждате така само когато имате служебни неприятности.

Грег се изсмя сухо.

Според земните мащаби Шиалох беше направо гигант: двуног, висок седем фута, той леко напомняше щъркел. Но тясната и завършваща с гребен червеноклюна глава върху гъвкавата шия беше твърде голяма за щъркел, жълтите очи твърде дълбоки, а белите пера по тялото приличаха повече на оперението на пингвина, отколкото на летяща птица, без да говорим за синия пискюл от пера на опашката; вместо крила той имаше червени кожести ръчички с по четири пръста. Освен това Шиалох, не като птиците, се държеше изправен.

Грег трескаво потръпна, мъчейки се да се съсредоточи върху работата, за която беше дошъл. Боже господи! Зад прозореца се простираше градът толкова сив и спокоен, слънцето се носеше на запад над фермите в долината Сабеус и пустинята Ериа, по улицата току-що прогърмя колата на мелничаря, а той беше дошъл тук с разказа, който можеше да разнесе Слънчевата система на съставните й части!

— Да, прави сте. Работата е строго конфиденциална. Ако успеете да я разплетете, ще можете да определите сумата на хонорара си сам. — Блясъкът в очите на Шиалох го накара да се разкае за думите си и той заекна. — Но първо ми кажете откровено: как се отнасяте към нас, към земните хора?

— Аз нямам предразсъдъци. Ценен е мозъкът, а не онова, с което е покрит — пера, коси или кокалени пластинки.

— Не, не питам за това. Та нали доста марсианци не ни обичат много. Ние успяхме да нарушим вашия древен начин на живот — но наистина неволно, ние просто започнахме да търгуваме с вас…

— К-ъ-хх. Търговията е изгодна и за двете страни. Вашият нефт и машини, и тютюн, да-а… в замяна на нашите кантц и снулл. А освен това ние се бяхме доста… застояли. И, разбира се, космическите съобщения придадоха на криминологията нова дълбочина. Да, аз симпатизирам на Земята.

— Значи ще ни помогнете? И няма да вдигате шум около тази история, която би могла да подтикне вашето правителство да ни изхвърли от Фобос?

Клепките на третото око се слепиха, превръщайки дългоклюното лице в непроницаема маска.

— Не съм ви давал никакви обещания, Грег.

— Да, вярно е, но дявол да го вземе, ще ми се наложи да рискувам. — Полицаят преглътна с мъка. — Известно ви е за съкровищата на вашата корона…

— Те бяха изпратени временно на Земята за изложба и научен анализ.

— След дългогодишни преговори. На Марс няма по-безценна реликва — а вашата цивилизация вече е била древна, когато ние още сме ловели мамонти. Както и да е. Ето какво — съкровищата са откраднати.

Шиалох отвори и трите си очи, но ако не се смяташе това, той удостои инспектора само с късо кимване.

— На земната станция за прехвърляне те са били натоварени в кораб-автомат. А когато той пристигна на Фобос, съкровищата ги нямаше. Ние разглобихме целия кораб едва ли не до последното винтче, мъчейки се да ги открием, изкормихме всички останали товари сандък по сандък и — нищо!…

Шиалох запали лулата си — в свят, в който кибритените клечки не горят, се изисква значително търпение, за да изтръгне стоманата искра от кремъка. И едва когато лулата се разпали както трябва, той зададе въпроса си:

— Възможно ли е корабът да е бил ограбен по пътя?

— Не. Това е изключено. Всички космически кораби в Слънчевата система са регистрирани и във всеки момент с абсолютна точност се знае тяхното местонахождение. Но да се намери в пространство с обем от стотици милиони кубически мили една песъчинка, а след това и да изравниш скоростта си с нея… нито един кораб, построен досега, не е в състояние да побере толкова гориво. И не забравяйте, че не е било съобщено предварително на никого, че съкровищата ще се върнат на Марс именно с този кораб. Само международната полиция е знаела и на земната станция за прехвърляне са научили едва в последната секунда, когато корабът вече е бил на път, а тогава вече е било късно да се направи нещо…

— Много интересно.

— Дори и само една думичка за всичко това да се промъкне в печата — добави Грег печално, — лесно можете да си представите последиците. Струва ми се, че ние имаме и досега един-двама приятели във вашия парламент…

— В Палатата на действуващите, да-а… останаха двама-трима. Но не и в Палатата на философите, която между другото е по-висша.

— Най-общо казано, това ще означава, че търговията между Земята и Марс ще бъде прекъсната за двадесет години и не е изключено нашите отношения да бъдат прекъснати и завинаги. Дявол да го вземе, Шиалох, вие просто сте длъжен да ми помогнете да намеря тези камъчета!…

— Х-ъ-м-м. Моля да ме извините. Върху тази задачка трябва да се помисли…

Марсианецът вдигна своя странен инструмент и изсвири няколко пробни акорда. Грег въздъхна.

Безцветният залез премина, с дразнеща марсианска бързина се спусна нощта и дъговите змии започнаха да изпускат синя светлина, когато най-сетне Шиалох остави своята полуцигулка.

— Страхувам се, че ще трябва да отскоча до Фобос — заяви той. — Твърде много неизвестни има в цялата работа, за да може да се направи точен анализ. Не е възможно да се изгражда теория, без да си събрал всички необходими данни. — Костеливата му ръка потупа Грег по рамото. — Хайде не клюмвайте, стари приятелю! Аз наистина съм ви много благодарен. Животът става дяволски скучен. А сега, както би казал моят знаменит земен предшественик, играта започва… и без съмнение голяма игра.

 

 

В атмосферата от земен тип марсианецът се чувствуваше доста сносно: наложи му се да прекара само един час в компресионната камера и да монтира в клюна си филтър, поглъщащ излишъка от кислород и водни пари. С този филтър, с фуражка тип тирсток и с неизменната си лула Шиалох излази всички кътчета на пристанището, ругаейки на себе си по адрес на горещината и влажността.

Като надяна скафандър, той дори излезе навън, за да огледа „Джейн Брекни“. Корабът беше изтеглен настрана, за да се освободи място за пристигащите след него, и сега той стоеше до назъбените скали на самия край на пистата. Грег и Ямагата придружаваха криминалиста.

— Браво, браво! Вие наистина сте се постарали — отбеляза великият детектив. — Не ви е мързяло да отпорите дори и външната обшивка…

Сфероидът отблизо приличаше не толкова на яйце, колкото на вафла: върху тънките алуминиеви листове се виеше хитроумна плетеница от греди и стенички. Освен това той напомняше и на шахматна дъска с квадрати, дълбоки около един фут и широки около един ярд; двигателите, люковете и радиоантената беше всичко, което нарушаваше това шахматно еднообразие.

Ямагата се изсмя пресилено.

— А, не, джандарите са прегледали с рентген всеки дюйм, но отвън тези кораби си изглеждат точно така. Та нали те никога не се спускат нито на Земята, нито на някоя друга атмосферна планета и съвсем не им е необходима обтекаемост на линиите. А тъй като на борда по време на пътуването няма жива душа, то няма нужда и от грижи за изолацията и херметизацията. Крехките товари се държат в непробиваемите секции.

— Ясно. А къде са се помещавали съкровищата на короната?

— Според плана, в шкафчето до жироскопите — отвърна Грег. — В пломбирана кутия с размер шест на шест на дванадесет дюйма…

Той поклати глава, сякаш недоумяваше как такава малка кутийка е побрала толкова потенциално опасен товар.

— Да, но дали са били поставени в това шкафче?

— Свързах се със Земята и получих подробен отчет — отвърна Грег. — Както обикновено, корабът е бил натоварен на станция-спътник, след което в очакване на старта е бил отведен на четвърт миля разстояние просто да не им се мотае из краката. Останал на една и съща орбита със спътника, свързан с него само с тънко въже — също напълно обикновено явление. След това буквално в последната секунда и, най-важното, без предупреждение съкровищата на короната били доставени от Земята и поставени на борда.

— От кого? От упълномощен за целта полицай?

— Не. Когато корабът вече се намира на орбита, на борда се допускат само дипломирани техници. На мястото й поставил кутията един от щатните сътрудници на име Картър. Пред очите на полицията той се изкатерил по въжето и се вмъкнал в люка. — Грег посочи вратичката около антената. — След това той излязъл, затегнал люка и се върнал по въжето обратно. Полицията веднага обискирала и него, и скафандъра му, просто за всеки случай и, разбира се, не намерила никакви съкровища. А и да се подозира Картър нямало никакви основания — той бил добросъвестен кадрови работник, макар да не мога да не отбележа, че след известно време той изчезнал. А „Джейн“ благополучно тръгнала на път и била наблюдавана, докато не загаснали двигателите й и тя не преминала в свободен полет. От този момент никой не я е виждал и ето че тя се появи тук, но без съкровищата…

— И, забележете, строго по разписанието — добави Ямагата. — Ако някой поради известно стечение на обстоятелствата е съумял някак си да се стикова с кораба по пътя, то ние непременно бихме забелязали задръжката. Неизбежната последица от взаимодействието между две тела…

— Разбирам. — Клюнът на Шиалох очерта зад стъклото на шлема стремителна крива отгоре надолу. — Чуйте, Грег, били ли са съкровищата в кутията, която е била доставена на станцията?

— Искате да кажете на земната станция за прехвърляне? Абсолютно сигурно. Тук са замесени четирима главни инспектори с международен ранг и мене ме увериха, че те са абсолютно извън подозрението. Едва доложих на Земята за кражбата и самите те настояха техните квартири и цялото им имущество да бъдат подложени на обиск и доброволно са преминали проверка с детектор на лъжата.

— А вашите собствени полицаи на Фобос?

— И при тях е същото — отвърна инспекторът унило. — Наложих забрана за придвижването им — никой освен мен не е напускал тази колония от секундата, когато беше открито изчезването. Обискирах всички помещения, складове и коридори… — Той се опита да се почеше по тила, което в космически скафандър беше нещо твърде трудно. — Не бих могъл да продължа ограниченията до безкрайност. Пристигат нови кораби, получателите на пратките си ги искат…

— Хнаххла! Значи освен всичко сме ограничени и във времето. — Шиалох кимна на себе си. — Известно ли ви е, че това е интересен вариант на старинната загадка на заключената стая? Какво друго представлява един кораб-автомат по време на пътуване, ако не заключена стая в класическия смисъл на тази дума?

Той бавно заплува по-нататък. Грег мрачно се взря в първобитния хоризонт; внезапно изпод краката му се откъсна парче от скалата и подскачайки, се затъркаля през пистата. Странно нещо, колко несигурно става зрението в безвъздушното пространство дори при ярка светлина. Младежът, който пресича пистата хей там, на слънцето и светлината на прожекторите, изглежда като някакъв пунктир от искрички… какво, по дяволите, прави той там — завързва си обувката? Не може да бъде, току-що той си вървеше съвършено нормално…

— Да имах власт, бих прекарал всички на Фобос през детектора — каза Грег с ярост в гласа, — обаче законът не ми позволява да направя това без съгласието на заподозрения, а доброволно се предложиха само моите хора и никой друг…

— И правилно, мой скъпи приятелю — отвърна Шиалох. — Индивидът трябва да запази правото си на уединение, та макар в границите на собствения си череп. А и процесът на разследването в противен случай би станал непоносимо груб…

— Плюя на това, дали той е груб, или не е — избухна Грег. — Стига кутията със съкровищата на марсианската корона да се върне на безопасно място…

— Та-та-та! Нетърпеливостта е погубила доста даващи надежди млади полицаи. Струва ми се, че именно така е говорел моят духовен предтеча на Земята инспекторът от Скотланд ярд, който… хъм… не е изключено да е ваш физически предтеча, Грег. Мисля си, че ще трябва да подходим към делото иначе. Има ли тук, на Фобос, хора, знаещи сигурно, че съкровищата се намират именно на този кораб?

— Да. Те са двама. И аз проверих основно, че те не са нарушили декларацията и няма да кажат за това на никого, докато тайната не изплува сама на повърхността.

— Кои са те?

— Техниците Холидей и Щайнман. Когато са товарили „Джейн“, те са работели на земната станция за прехвърляне. Скоро те си подали оставката, макар и по различно време, долетели тук с рейсовия лайнер и постъпили на работа. Можете да не се съмнявате, че техните жилища сме претърсили на първо място!

— Може би — забеляза с половин глас Шиалох — да има смисъл да се поговори със споменатите джентълмени?…

 

 

Щайнман, слаб и червенокос, направо клокочеше от негодувание; Холидей беше просто обезпокоен. Това съвсем не беше доказателство за вина: в последно време разпитите до краен предел се бяха втръснали на всички на Фобос. Те седяха в полицейската канцелария — Грег се беше разположил зад бюрото, а Шиалох, облегнат на стената, димеше с лулата си и оглеждаше останалите с непроницаемите си жълти очи.

— Дяволите да ви вземат, вече разказвах за това толкова пъти, че вече ми се повръща! — Щайнман сви юмруци и подари на марсианеца убийствен поглед. — Не съм се докосвал до тези играчки и нямам понятие къде са се дянали. Нима човек няма право да смени работата си?…

— Моля ви — меко промълви великият детектив. — С колкото по-голяма готовност ни помогнете, толкова по-бързо ще свършим с тази работа. Чух, че вие лично се познавате с този, който е занесъл кутията на борда?

— Разбира се. Че кой не знае Джон Картър? Там е работата, че на една станция-спътник всички се познават. — Той войнствено издаде долната си челюст. — Ето защо никой от нас няма да се съгласи през живота си да го подложат на детектор. Само това не ни достига — да дрънкаме своите мисли за хора, които виждаме по петдесет пъти на ден. Тогава съвсем ще се побъркаме…

— Не съм се обръщал към вас с подобна молба — забеляза Шиалох.

— Картър беше мой приятел — намеси се Холидей без покана.

— Ъхъ — изръмжа Грег. — И си подаде оставката по едно и също време с вас, момчета, отлетя от Земята и оттогава от него няма и следа. Според моите сведения вие с него сте били близки. Интересно, за какво сте си говорили?

— За най-обикновени неща — вдигна рамена Холидей. — За вино, за жени, за песни. Не съм чул за него нищо от деня, в който напуснах Земята.

— Кой е казал, че Картър е откраднал кутията? — намеси се Щайнман. — Той просто се умори да се люшка в пространството и си подаде оставката. Та той и не би могъл да открадне съкровищата — нали го обискираха…

— А не би ли могъл да ги скрие в някое потайно място, известно на неговите приятели на този край на маршрута? — осведоми се Шиалох.

— Да ги скрие? Къде? На нашите кораби няма потайни места — отвърна Щайнман, губейки търпение. — На борда на „Джейн“ Картър прекара най-много две-три минути, точно колкото е необходимо, за да се постави кутията там, където му беше наредено. — Неговият поглед се устреми към Грег и изведнъж в него се запали скрит огън. — Хайде да назовем всичко с истинските му имена: ако някой по време на целия път е имал възможност наистина да задигне тази кутия, то това са могли да бъдат само нашите мили фантета.

Инспекторът пламна и се изправи от стола.

— Вижте какво!…

— Вие твърдите, че не сте виновни — не се успокояваше Щайнман. — А с какво, питам аз, вашите думи са по-точни от моите?

Шиалох със знак заповяда и на двамата да млъкнат.

— Бъдете така добри да не се карате. Да се караш не е никак философско. — Клюнът му се отвори и щракна, което при марсианците беше равностойно на усмивка. — Някой от вас няма ли своя собствена теория? С удоволствие бих изслушал всяка свежа идея.

Настъпи тишина. След това Холидей промърмори:

— Да, май аз имам една идея. — Шиалох притвори клепки и спокойно зачака, пушейки лулата си. Холидей се усмихна несигурно. — Но се страхувам, че ако съм прав, вие ще видите тези съкровища колкото ушите си…

Грег засумтя.

— Поскитал съм доста из Слънчевата система — продължи Холидей. — В Космоса се чувствуваш така самотен. Вие никога няма да разберете колко е огромен и пустинен докато не останете с него един срещу друг. Аз съм оставал, и то не един път: развличам се с любителско търсене на уран, наистина засега без никакъв успех. И така, аз не вярвам, че ни е известно всичко за Вселената, не вярвам, че между планетите има само вакуум и нищо повече.

— За пустотинците ли намеквате? — изпръхтя Грег.

— Искате да ме обвините в суеверие? Карайте. Но ако прекарате в Космоса достатъчно дълго време… но какво да ви говоря? Само тогава ще можете да разберете. Там има живи същества, газови, радиационни, представете си ги както ви се иска, но някой живее в Космоса.

— Но за какво би им притрябвала на пустотинците кутията със съкровищата?

Холидей вдигна ръце.

— Откъде мога да знам? Може би ние ги безпокоим с това, че се разкарваме със своите ракети из тяхното мрачно царство. Кражбата на съкровищата на короната е прекрасен начин да се прекъсне търговията с Марс, не е ли така?

Настана тягостно мълчание.

— Е, какво… — Грег безпомощно повъртя в ръцете си попивателната, направена от метеоритно желязо. — Мистър Шиалох, имате ли още въпроси?

— Само още един. — Клепките на третото око се разтвориха и в Щайнман се взря самата безстрастност. — Ако не възразявате, драги мой, от какво се увличате през свободното си време?

— А?… От шаха. Играя на шах. А защо ви интересува?

Щайнман наведе глава и се намръщи.

— И не ви интересува нищо повече?

— А какво още трябва да ме интересува?

Шиалох погледна към инспектора, който с кимване потвърди думите на техника.

— Ясно. Благодаря ви. Може да се случи някога да изиграем с вас някоя партия. В това отношение аз имам известен малък опит. Засега това е всичко, джентълмени.

Техниците излязоха от канцеларията — при слабата гравитация техните движения изглеждаха забавени като насън.

— Е? — запита Грег, гледайки към Шиалох умолително. — Какво по-нататък?

— Абсолютни дреболии. Предполагам… да-а, тъй като съм тук, бих искал да видя персонала по време на работа. При моята професия е необходимо да имаш представа от най-разнообразни занятия.

Грег въздъхна.

Ролята на гид пое Раманович. В пристанището тъкмо беше пристигнал „Ким Брекни“ и в момента се разтоварваше. Той и Шиалох непрекъснато се сблъскваха с хора в скафандри.

— Днес-утре ще трябва да се вдигне забраната — каза Раманович. — Или в най-лошия случай ще трябва да се съобщи защо е наложена. Складовете пращят от стоки.

— Това ще е благоразумно — кимна Шиалох. — Но бихте ли ми казали… на всички станции ли се използува подобно снаряжение?

— Имате предвид костюмите, които носят момчетата, и инструментите, използувани от тях? Разбира се. Всичко това е еднакво навсякъде.

— Мога ли да разгледам един такъв костюм по-отблизо?

— Какво?… — „Боже, избави ни от любознателни посетители!“ — помисли си Раманович. Но въпреки това повика един от механиците. — Мистър Шиалох желае да му обясните как е устроено вашето снаряжение.

— С удоволствие. Това е обикновен космически скафандър, подсилен по шевовете. — Ръцете в метални ръкавици се раздвижиха, показвайки детайлите. — Отоплителната система се захранва ето от тази батерия с голям капацитет. В тези балони има запас от кислород за десет часа. Тези щипки служат за закрепване на инструментите, за да не ги загубим в условията на безтегловност. Този резервоар на пояса е за боя, която се разпръсква ето с този наконечник…

— А защо космическите кораби трябва да се боядисват? — заинтересува се Шиалох. — Нима във вакуума металът е подложен на корозия?

— Честно казано, сър, ние само така я нарекохме. Всъщност това не е боя, а лепило — запушва пукнатините в корпуса, докато не подменим изцяло пластината, или пък с нея отбелязваме различни видове пукнатини. Метеоритни пробиви и други подобни…

Механикът натисна една скобка и от наконечника изскочи тънка, почти невидима струйка, която замръзна, едва достигайки почвата.

— Но вашето лепило не е толкова лесно забележимо — възрази марсианецът. — Поне аз в безвъздушното пространство виждам с голяма мъка.

— Това е вярно. Светлината не се разсейва и следователно… впрочем веществото е радиоактивно — точно толкова, колкото е необходимо на работната бригада да го открие с помощта на гайгеров брояч.

— Разбирам. А какъв е периодът на полуразпада му?

— Честно казано, не зная. Сигурно шест месеца. Смята се, че лепилото може да се открие в рамките на една година.

— Благодаря ви…

Шиалох величаво отмина по-нататък. На Раманович му се наложи да подтичва, за да върви редом с него.

— Подозирате, че Картър е скрил кутията в резервоара с боята? — започна да го подпитва той.

— Не, едва ли. Резервоарът е твърде малък, а и обискът е бил осъществен доста прецизно. — Шиалох спря и се прости със съпровождащия го. — Вие бяхте много добър и търпелив, мистър Раманович. Аз изпълних своята задача, а инспектора ще намеря и сам.

— Защо ви е инспекторът?

— Разбира се, за да му съобщя, че забраната може да се вдигне. — Шиалох издаде рязък шипящ звук. — А след това с най-близкия катер трябва да се върна на Марс. Ако побързам, ще успея за вечерния концерт на Сабеус. — Гласът му стана мечтателен. — Днес е първото изпълнение на „Вариации върху Менделсон“ на композитора Ханиех при използуването на класическата нотна система на Хланах. Предстои ми вероятно незабравима вечер.

 

 

След три дни Шиалох получи писмо. Той се извини пред именития си гост и като му предложи учтиво да почака приклекнал, пробяга с поглед по редовете на писмото. След това с поклон съобщи на съотечественика си:

— За вас няма да е безинтересно да научите, сър, че преславните венци са докарани на Фобос и в момента се завръщат към мястото за съхраняването им…

Клиентът, член на Министерския съвет и депутат от Палатата на действуващите, примижа:

— Моля за извинение, свободнокълвящий Шиалох, но вие самия какво отношение имате към това?

— О… виждате ли, аз съм приятел с полицейския началник на безперите. Той е предположил, че ще ми достави радост, като ми съобщи за това.

— Храа! Нали скоро ходихте до Фобос?

— Да, по една незначителна работа. — Детективът грижливо сгъна писмото, посоли го със сол и го изяде. Марсианците много ценяха вкуса на хартията, особено на гербовата, направена на Земята и имаща голямо съдържание на преработени парцали. — И така, сър, ние с вас говорехме, че…

Министърът и депутат отговаряше разсеяно. Не, на него дори не би му хрумнало да се интересува от чужди тайни — никога и за нищо, — но ако би притежавал рентгеново зрение, би могъл да прочете:

„Драги Шиалох,

Вие сте абсолютно прав. Тайната на затворената стая е решена. Получихме съкровищата обратно цели и невредими и със същия катер, който ще отнесе писмото ви, те ще се върнат в подземията на банката. Колко жалко е, че фактите никога няма да станат известни на широката публика — и двете планети биха били крайно признателни към вас, а засега ви изразявам най-дълбока благодарност от свое име и ще се погрижа каквато и да е сметката, която вие бихте благоволили да изпратите, да бъде изплатена напълно. Дори ако Генералното Събрание да трябва да вкара в бюджета специална алинея за тези разходи — страхувам се, че това наистина ще се наложи.

Признавам, че вашата мисъл да се снеме веднага забраната в началото ми се стори глупава, но тя се оправдава напълно. Разбира се, аз изпратих моите момчета да обикалят по Фобос с гайгерови броячи, обаче Холидей намери кутията преди нас. С което ни избави от излишни грижи. Арестувах го веднага щом се върна в колонията и намерих кутията сред геологичните образци, които беше събрал. Той си призна всичко и доказа вашата правота, както се казва, по всички точки.

Както е казвал онзи земен човек, от който вие толкова се възхищавате: «Когато отхвърлите всичко невъзможно, онова, което остане, ще бъде истината, колкото и невероятна да ни се струва тя.» Или нещо от този род. Но тази мисъл напълно се отнася поне към това дело.

Вие стигнахте до заключението, че кутията е трябвало да бъде изкачена на земния кораб за прехвърляне и оставена там — друга възможност просто не е съществувала. Картър е съобразил това за половин минута, веднага щом му наредили да я вземе със себе си и я постави на борда на «Джейн». Той се вмъкнал в люка и всичко както трябва, но излизайки от кораба, той както и преди, е държал кутията в ръце. Никой не забелязал как той, я пуснал във вдлъбнатината между гредите вдясно от люка. Иначе казано, както и вие предполагахте: «Ако съкровищата ги няма в кораба и никой не ги е извадил оттам, те трябва да са на повърхността на кораба.»

Холидей разказа, че е научил за всичко от Картър. Той не е можел да замине лично за Марс, защото това би предизвикало подозрение, а когато би се изяснило, че съкровищата са изчезнали, би бил подложен на неотстъпно следене. Картър се нуждаел от съучастник. Холидей отлетял на Фобос и се заел с геологични проучвания с надеждата, че по-късно, когато се заеме с търсенето на съкровищата, това ще му послужи като оправдание.

По-нататък вие справедливо ми посочихте, че когато до Фобос са оставали няколко хиляди мили, неговото притегляне е надхвърлило притеглянето на кораба. Всеки, който работи в Космоса, знае, че корабите-автомати започват да спират едва в непосредствена близост от целта, че те в този момент се намират почти над самата повърхност и че ги обръщат към станцията с онзи борд, на който са разположени люкът и радиомачтата — сиреч онзи, на който Картър е поставил кутията. Центробежната й сила, възникнала при обръщането, откъснала кутията от кораба, но тази сила действувала по посока на Фобос, а не срещу него. Картър знаел, че обръщането се осъществява бавно и плавно и че тя няма да успее да набере такава скорост, от която да се загуби в пространството. Тя просто била длъжна да падне по посока на спътника.

И така вашите изводи се потвърдиха напълно: съкровищата на короната паднали на Фобос. Разбира се, Картър успял да пръсне кутията с радиоактивния състав и Холидей е използувал това, за да я открие сред скалите и пукнатините.

Щайнман ми досажда с разпитите си защо сте се интересували от увлеченията му. Вие забравихте да ми разкажете за това, но аз си направих сам извода и му отговорих. В това дело нямаше съмнение, че е замесен един от двамата — или той, или Холидей, тъй като никой освен тях не знаеше за характера на товара и на виновния му е трябвал някакъв повод, за да излиза на повърхността и да търси кутията. Играта на шах не дава възможности от този род. Дали съм се сетил правилно? Най-малкото този мой опит да приложа дедукцията доказва, че прилежно изучавам методите, които използувате вие. Между другото Щайнман се интересува дали не може да го приемете, когато получи поредния си отпуск и посети планетата.

Холидей знае къде се крие Картър и ние предадохме съответните сведения на Земята. Бедата е там, че ние не можем да преследваме съдебно нито единия, нито другия, без да разгласим истинските факти. Какво пък, съществува и такова наказание като черните списъци.

Налага се да привърша, за да не закъснее писмото ми за катера. Надявам се скоро да се видим не само по професионален повод.

Ваш възхитен поклонник: Инспектор Грег“

Колкото и печално да е обаче, членът на Министерския съвет не притежаваше рентгеново зрение. Поради това той престана да строи напразни догадки и изложи затруднението, поради което беше дошъл. Някой някъде на Себеус беше фарниковал крати, което беше довело до нездрава закнострия сред хюките. Подобно съобщение обещаваше на Шиалох доста интересно дело.