Сандра Браун
Час пик (9)

Глава девета

Вятърът се втурна в косите й, разбърка ги, после обгърна лицето й и изсуши сълзите й в момента, в който те падаха от очите. Караше със спуснат прозорец, молейки се природата да намери начин да облекчи главоболието й.

Пред очите й неизменно изплуваше накъсаната, объркана картина на унижение от последния час.

Тя и Лайън бяха изтичали надолу по стълбите. Той беше отишъл в стаята на баща си, докато тя успокояваше хлипащата Грейси. Лекарят излезе от стаята, тъжно клатейки глава в отговор на питащите им очи. След около половин час беше излязъл и Лайън, посърнал, но със сухи очи. Не погледна към нея. Той не виждаше нищо, докато тихо приказваше с доктора. Скоро след това беше пристигнала линейката и Анди с ужас видя как покритото тяло на генерал Майкъл Ратклиф беше натоварено в стерилното пространство. Лайън беше последвал линейката с колата си надолу по извиващия се път.

Грейси остана все още тъжна, но готова да свърши стотиците неща, които трябваше да се направят.

Лайън щеше да има нейната подкрепа и любов. Това беше добре.

Докато пристигна в мотела, небето бе станало тъмно индигово. Тя разбра, че екипът и Лес са отишли на вечеря. Огледа стаята, която й бяха наели — беше угнетяващо подобна на първата, която беше заемала.

Заключи вратата, откачи телефона и се сви на леглото. Следващите осем часа се преструваше, че спи.

„Генерал Майкъл Ратклиф, последният оцелял генерал от Втората световна война, живял в изолация в ранчото си край Кервил, Тексас, след ранното си уволнение през 1946. Генералът почина в мир у дома си след дълго боледуване. Погребението ще се състои в тесен кръг утре…“

Анди гледаше как говорителят в сутрешните новини безстрастно чете историята. Питаше се кога Лайън официално е уведомил новинарските служби за смъртта на баща си.

„Президентът, след като научи за смъртта на генерал Ратклиф, каза следното…“

Анди слушаше президента на Съединените щати, който възхваляваше пенсионирания генерал, но той говореше за геройство и медали, които нямаха нищо общо със стария човек, когото тя познаваше. Едва вчера беше говорила с него за сина му и за това, колко много го обича. Той беше взел ръката й и я притискаше здраво между крехките си длани, казвайки й с очи как с цялото си сърце приветства любовта им.

— Пусни ме да вляза — Анди подскочи, когато Лес затропа по вратата.

— Само за минута.

Нямаше смисъл да забавя това, което щеше да стане. Тя взе роклята си, метната на леглото, и я облече, изпитвайки желание тя да беше брониран костюм. Отиде до вратата и я отвори.

— Кога разбра за това? — попита без предисловие той.

— Снощи — нямаше смисъл да лъже. — Той почина точно, когато си тръгвах.

— И ти не счете за нужно да ми кажеш? — изръмжа Лес.

— Каква полза?

— Каква полза?! По дяволите! Бих искал да ти влея малко мозък в главата.

Тя не обърна внимание на гнева му, а се отпусна във фотьойла, сви колене и подпря чело върху тях. Спомняше си как генерал Ратклиф изглеждаше последния път. Той знаеше, че ще умре. Последното му сбогом беше изречено безмълвно.

— Анди, какво, по дяволите, става с теб?

Когато резкият въпрос на Лес проникна в съзнанието й, тя вдигна празен поглед към него. След няколко секунди образът му доби ясни очертания.

— Лес, един човек, от когото се възхищавах, е мъртъв. Как е възможно да питаш какво става.

Той обърна очи към затъмнения прозорец, който не пропускаше никаква слънчева светлина.

— Знам, че се възхищаваше от него, но той продължава да е човек-новина, а ние сме хора-новинари. Не видя говорителят да плаче сега, нали? Анди, помисляла ли си, че седим на златна мина?

Тя поклати глава. Лес беше отишъл до прозореца и беше дръпнал пердетата. Слънчевата светлина я удари право в лицето. Тя засенчи очите си.

— Каква… златна мина?

— Помисли, Андреа, за Бога! Ние имаме единствените интервюта с генерал Ратклиф, откакто се е усамотил. Сега той е мъртъв, а ние седим върху ленти с часове разговори с него. Знаеш ли какво може да означава това?

Тя спусна краката си, стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Денят беше разкошен, но за Лайън нямаше да е такъв. На неговите плещи падаше организацията на погребението.

— Анди?

— Какво?

— Слушаш ли ме?

Тя прокара ръка през разрошената си коса.

— Питаш дали знам какво означава това, че имаме ленти с генерал Ратклиф.

Лес тихо изруга:

— Нека ти го кажа дума по дума. Ти може и да си скрила това, че знаеше, че генералът е починал по лични причини и аз никога няма да ти го простя. Но аз имам намерение да продам тези ленти на ТВ мрежа и за дяволски повече пари, отколкото беше първоначалната ни цена. Това е нашият шанс да влезем вътре, и с теб или без теб, аз ще се възползвам от този шанс.

— Почакай, Лес — тя вдигна ръка и разтри главата си. Защо я безпокои с това сега? — Те дори още не са редактирани. Няма музика…

— Какво, по дяволите, ни интересува? Нека да ги направят както си искат. Трябват им за вечерното предаване днес. Вече се свързах с продуцента. Щеше да си подмокри панталоните, толкова беше развълнуван. Ще изпратим лентите по въздушния експрес в Ню Йорк. Предполагам, че ще трябва да караме до Сан Антонио, така че побързай — ръката му вече беше на дръжката на вратата.

— Лес, моля те, успокой се и ме остави да помисля — тя отиде до леглото и потъна в матрака. — Никога не съм мислила да изпращаме интервютата след смъртта на генерала. Никога не съм си мислила, че те ще се превърнат в неговия некролог.

— Знам това — по тона на Лес можеше да разбере, че отдавна е загубил търпение, но се опитва да не се изпуска от контрол. — Така се случи, Анди. Ти знаеше, че старият, ъ-ъ, че генералът скоро щеше да умре.

— Скоро да, но не и докато аз бях там — тя покри лицето си с ръце. — Изглежда някак… толкова непочтително да изпратим интервютата точно сега.

— Не мога да повярвам на това, което чувам — извика Лес като плесна с ръце по бедрата си. — Какво ти става, ти си се побъркала. Какво се е случило?

Лайън й се беше случил. А също и генерал Майкъл Ратклиф. Интервютата, които тя трябваше да направи се загубиха по важност в сравнение с това, какви хора бяха те. Но какво в интервютата щеше да накърни паметта на генерала? Нищо. Тя се беше погрижила за това. Така, че ако се съгласеше с Лес, той щеше да я остави за малко на мира.

— Добре — рече уморено тя. — Прави каквото трябва. Ще дойда в Сан Антонио по-късно. Искам да остана за малко тук.

— Надявай се, че ще останеш. Искам да направиш предаване пред портата на ранчото. Екипът е там. Мястото ще бъде натъпкано с хора от пресата. Ние трябва да изпреварим всички. Докато карам лентите в Сан Антонио и ги дам на самолета, ти и момчетата можете да се върнете там…

— Не, категорично не — каза тя, порейки въздуха с ръце. — Ще се съглася да продадеш лентите, защото искам американският народ да види какъв е бил той в последните си дни, но няма да бъда ястреб на погребението.

— Анди, за Бога…

— Няма, Лес. Решението ми е окончателно.

— Бих искал, по дяволите, да беше продължила и да беше спала с този каубой, за да го изхвърлиш от системата си. Може би тогава щеше да се държиш като Анди Малоун, която съм познавал всичките тези години. Уверявам те, че той има същите атрибути като всички нас.

— Отиваш твърде далеч Лес — тя стана и изпъна тяло с ръце на кръста. Златистите й очи, които блестяха към него, бяха като на лъвица, изправила се срещу хищник, заплашващ малкото й. Той получи съобщението недвусмислено и ясно.

— Добре, добре — тръгна към вратата. — Ще изпратя екипа да снима. Някой друг може да направи запис по-късно. Джеф каза, че лентите с интервютата са у теб. Къде са?

Лентите бяха означени и прибрани в черни пластмасови кутии. Анди ги държеше всичките в пластмасова чанта. Тя ги подаваше на Лес, когато Лес попита:

— И разрешението е тук, нали?

Мислите й се залутаха, търсейки във всяко кътче на мозъка й спомен за времето и мястото, когато е дала на генерал Ратклиф да подпише формуляра с разрешение интервютата да се излъчат по телевизията. Подобна сцена не беше намерена. Тя стисна с едната си ръка чантата и вдигна другата към устата си.

— О, Лес — въздъхна тя.

— Какво има?

— Ами, разрешението. Не съм го давала на Майкъл Ратклиф за подпис.

Тя потрепери от убийствения студеносин поглед на Лес.

— Не можеш да казваш това, Анди. Опитай се да си спомниш. Никога в кариерата си не си правила интервю, преди да вземеш разрешение. А сега, по дяволите, къде е то? — докато стигне до последната дума той вече крещеше.

— Нямам го — извика му тя. — Спомням си, че когато започнахме записа исках да не спираме, преди генерала да се е уморил. После кабелът на Джил отказа, спомняш ли си? И трябваше да закъснеем. Спомням си, че мислех да го взема по-късно. Така и не го взех.

Той удари с юмрук по дланта си и тя чу думи, които никога не беше го чувала да изрича преди и никога не допускаше, че може да чуе. Той й крещеше.

— Не лъжеш, нали? Това да не е някакъв хитър…

— Не. Кълна се, Лес. Никога не съм му давала да подпише формуляра с разрешение.

— Напълно в стила на Лайън е да ни съди без разрешението. А дори и той да не знае, че има тази възможност, мрежата би могла. А те никога няма да поемат риска. Ти просто трябва да отидеш там и да го накараш да подпише.

— Не.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Искам да кажа „не“. Не и докато не мине погребението.

— То е утре — извика Лес.

— Точно така. Няма да отида там дотогава. Лайън може изобщо да не ме пусне вътре.

Лес погледна към чантата, която държеше тя. Той хапеше устни и извиваше пръсти.

— Забрави за това да вземеш лентите насила или да фалшифицираш разрешението. Аз лично ще телефонирам в телевизионната мрежа и ще им кажа какво имаш намерение да направиш.

— Никога не ми е минавало през ума — каза той с престорена усмивка.

— О, минало ти е — каза тя, без да се усмихва. — Иди и се обади на твоя човек, че няма да получи интервютата, докато не мине погребението. После ме остави сама.

Той застана до вратата и дълго се вглежда в нея. Недоумяващо поклати глава:

— Променила си се, Анди. Не мога да разбера какво е станало с теб.

— Точно така, Лес — не можеш да разбереш.

Останалата част от деня тя прекара легнала на леглото със студен компрес върху очите. Заключи лентите в куфара си и скри ключа. Освен това заключи вратата и сложи веригата. Кълнеше се пред себе си, че има доверие на Лес, но действията й говореха по-красноречиво.

Тъй като беше спала малко предната нощ, тя подремна и през деня. Докато се луташе в полусън, сцените, които се бяха развивали извън съзнанието й сега оживяваха в нещо между сън и фантазия. Тя и Лайън бяха главните действащи лица в тях.

Привечер тя гледа по телевизията репортажите във връзка със смъртта на генерал Ратклиф. Както беше предсказал Лес, входът на ранчото беше задръстен от репортери и фотографи. Бяха сложени полицейски бариери, за да се задържи тълпата. Само местни хора или ветерани, служили под командването на генерала получиха разрешение да преминат през портала. Повечето от тях носеха цветя.

Сърцето на Анди се сви, когато показаха Лайън, който излезе пред портала за кратко изявление пред пресата. На хората, които бяха дошли да отдадат последна почит пред баща му, той говореше меко и тъжно.

Беше облечен така, както Анди никога не беше го виждала — в тъмен костюм и бяла риза. Поведението му, самообладанието, силата, която се излъчваше от него, бяха впечатляващи. Тя почувства в гърлото си болка от вълнението. Държеше се добре пред хората. Но как ли страдаше вътрешно? Дали Джери беше дошла да го успокои в този момент? — питаше се Анди. Внезапно тя съжали за подозрителността си, въпреки, че самата представа за това как той намира успокоение в ръцете на друга жена, продължаваше да я навестява.

Следващата сутрин в новините разказаха малко за погребението, с изключение на това, че президентът беше долетял с хеликоптер от въздушната база Леклент, за да посети погребалната церемония в 10 часа. Генералът щеше да бъде погребан на ранчото.

Анди облече рокля в светлокафяв цвят и сандали с високи токове. Вдигна косата си в гладък кок и си сложи малки, златни обици.

До обяд беше опаковала всичко и го беше натоварила в наетата кола, решена да напусне Кервил веднага, щом се върне и достави на Лес подписаното разрешение. Екипът, след като отрази погребението, бе поел към Сан Антонио с надежда да хванат самолета за Нашвил, който беше късно следобед. Въпреки, че никой от тях не говореше за това.

Анди знаеше, че смъртта на генерала не ги е оставила безучастни.

В три часа Лес дойде в стаята й да я изпрати. Той беше спорил с нея по въпроса да тръгне по-рано. Тя бе отказала.

— Кога ще се върнеш? — попита той.

— Когато взема подписа — раздразнението му караше червената му коса да настръхва. За да разсее всякакви двусмислици, тя каза: — Не знам какво ще заваря, когато отида. Може полицията още да е там. Не знам дали изобщо ще мога да се приближа. Ще се върна колкото може по-бързо.

Той още продължаваше да хвърля пронизващи погледи, когато тя потегли от паркинга. Дланите й бяха толкова влажни, че се плъзгаха по волана. Това, което беше казала на Лес, беше истина — не знаеше какво ще завари, когато стигне в ранчото, но почти желаеше да няма възможност да влезе. Ужасяваше се много повече от това да се срещне лице в лице с Лайън, отколкото да срещне полицейски барикади.

Нямаше барикади, пред портала стоеше същият пазач, който дежуреше в деня, когато тя за пръв път пристигна. Стотици букети цветя вехнеха под лятното слънце. Тя докара колата до къщичката на пазача и спусна прозореца.

— Здравейте!

— Здравейте — отвърна човекът. Очите му бяха зачервени и сърцето на Анди се обърна от съчувствие.

— Аз съм мисис Малоун. Бях с…

— Да, мадам. Знам коя сте.

— Питах се дали мога да вляза за няколко минути.

Той свали шапката си и се почеса по главата.

— Не знам. Мистър Ратклиф каза никой да не влиза.

— Бихте ли се обадил да съобщите за мен? Кажете му, че е много важно да го видя, макар и за миг.

— Предполагам, че мога да го направя.

Той тръгна обратно към стаичката и Анди го видя да взема слушалката.

Когато се върна, той вече посягаше към ръчката, за да отвори електрическата порта.

— Не разговарях с мистър Ратклиф, но Грейси каза, че можете да влезете.

— Много благодаря.

Тя превключи на скорост и потегли. Къщата и външните постройки бяха пусти. Не се виждаха както обикновено работници от ранчото, които да се занимават със задачите си. Дори кравите, които пасяха на склона на хълма, изглеждаха неестествено неподвижни.

Преди да е успяла да позвъни, вратата се отвори и Грейси се хвърли към Анди.

— Господ да те благослови, че идваш сега, Анди. Не знам какво да правя с него. Той е в кабинета си и мисля, че пие. Държа се толкова добре. После, когато всички си отидоха, той направо се побърка. Не иска да яде и направо хвърля таблата, когато му я нося. Да беше хлапе, щях да го напляскам и да се вразуми. Ще влезеш да му поговориш, нали?

Анди объркано погледна вратата към кабинета на Лайън.

— Не мисля, че бих подобрила настроението му, Грейси. Аз съм последният човек, когото той желае да види.

— Имам си мое мнение по този въпрос. Мисля, че причината да се държи така е твоето заминаване.

Анди се обърна и я погледна шокирано.

— Той току-що загуби баща си.

— Той го очакваше всеки ден от една година насам. Чувства се зле заради това, без съмнение, но не е естествено за един мъж да се държи така. Боли го сърцето и това не е само поради смъртта на генерала — горната й устна потрепери и Анди я прегърна.

— Съжалявам, Грейси. Знам колко го обичаше.

— Да. И ми липсва. Но съм доволна, че вече не страда. А сега, моля те, иди при Лайън. Той е човекът, за когото наистина ми е мъчно.

Анди остави на масата чантата си и забравения формуляр за разрешението.

— Казваш, че пие и не иска да яде ли?

— Не е хапнал и залък, откакто… Не мога дори да си спомня откога.

— Добре, първо най-важното. Донеси ми таблата, която си му приготвила.

След минута Грейси се върна с таблата, отрупана със студено печено пиле, картофена салата, желирана салата, и филии намазани с масло. Анди я взе от нея и приближи вратата.

— Отвори ми, моля те.

Грейси отвори и бързо отстъпи назад, като че ли очакваше отвътре да стрелят по нея.

Анди пристъпи в затъмнената стая и вратата след нея тихо се затвори. Пердетата на прозореца бяха спуснати и не пропускаха никаква слънчева светлина вътре. Кожените мебели, тежкото дъбово бюро и претъпканите библиотеки допринасяха за потискащата обстановка в стаята. А също и миризмата на уиски, която идваше от отворената бутилка на бюрото, върху което главата на Лайън лежеше отпуснато.

Тя влезе по-навътре, без да се старае да приглуши стъпките си. Когато стъпи извън килима и токчетата й изтракаха, той се размърда и вдигна глава.

Видя как на устните му се оформя недоволство. Видя също как то замря, преди да прозвучи, убито от удивлението. Той я гледаше за момент с празен поглед, после замъглените му очи се фокусираха и той избоботи:

— Какво правиш тук?

Първият й порив беше да пусне таблата и да се хвърли към него, предлагайки му любящо успокоение. Но знаеше, че той щеше да отхвърли такава сантименталност и да я упрекне. Трябваше да е твърда и да го погледне с вдигната глава.

— Мисля, че е очевидно. Нося ти нещо за ядене.

— Не искам нищо. А особено пък, теб, така, че си иди. Веднага.

— Може и да тероризираш икономката си, но не можеш да уплашиш мен. Не се плаша лесно. Така че защо не се държиш като цивилизован възрастен човек и не си изядеш храната. Грейси ще се поболее от безпокойство за теб. Мен лично не ме е грижа дали си се затворил тук и се напиваш до забрава, но тя се тревожи. А аз се тревожа за нея. Къде да сложа това?

Без да дочака отговор, тя тресна таблата на бюрото пред него.

— Не те видях заедно с останалите кръвопийци тази сутрин. Успа ли се?

— Нагрубявай ме, ако това те кара да се чувстваш по-добре, мистър Ратклиф. Много те бива в обидите. Също в грубостите, ината и надменността. Не знаех, обаче, че си склонен към малодушие.

Той скочи с нестабилни крака от стола и се наложи да се подпре на бюрото.

— Малодушие ли?

— Да. Малодушен си. Изглежда си мислиш, че само ти имаш право да скърбиш. Че единствен ти си избран да страдаш. Не знаеш нищо за страданието, мистър Ратклиф. Говорила съм с мъж без ръце и крака. И знаеш ли какво прави той? Участва в маратон. Вземала съм интервю от жена, парализирана от полиомиелит от врата надолу. Състоянието й е толкова лошо, че диша с помощта на апарат. Тя се усмихваше по време на цялото интервю, беше толкова горда от рисуването си. Рисуване ли? Да. Тя рисуваше, като държеше четката със зъби.

— Почакай малко! Кой те е наел да играеш ролята на моя съвест?

— Аз.

— Добре. Спести си го. Никога не съм казвал, че няма хора, които да са по-зле от мен.

Той отново се отпусна на стола.

— Не си казвал, но прекаляваш в мъченичеството си, защото жена ти те е изоставила. Настроил си се против целия свят заради нея.

Тя се облегна на лакти на бюрото и се наведе към него.

— Лайън, скръбта по баща ти е оправдана — каза меко тя. — Но не се затваряй тук и не позволявай раните да загноят. Ти си твърде уязвим.

— Уязвим? — попита той с горчив смях. — Джери не мислеше така. Тя ми изневеряваше още преди да ме напусне.

— Робърт също.

Той рязко повдигна глава и зачервените му очи задълго се задържаха върху нея. После прокара ръце по лицето си, за момент променяйки сурово хубавите си черти, опъвайки кожата като гумена маска и протегна ръка към бутилката. Анди стаи дъх, после бавно издиша, когато видя, че той затваря бутилката и я прибира в бюрото.

С вид на разкаяно момче, той каза:

— Дай пилето, моля.

Тя отпусна напрежението, което държеше раменете й изправени и побутна таблата към него. Той се засмя.

— За колко души е това?

— Грейси каза, че отдавна не си ял. Мисли, че си гладен.

— Ще се присъединиш ли?

— Има само една чиния.

— Можем да я споделим.

Грейси едва не събори чашата си с кафе, скачайки от масата, когато Анди внесе празната табла.

— Как е той? — попита загрижено Грейси.

— Преял — засмя се Анди. — И аз хапнах малко, но той оглозга всяко кокалче. Иска нещо за пиене. Не кафе. Мисля, че бих могла да го предумам да поспи малко.

— Ще приготвя чай с лед.

— Да, би било добре. Грейси — тя замълча, преди да изкаже следващата си молба, — искам да направиш нещо за мен.

— Всичко, след това, което ти направи за Лайън.

— Обади се в „Небеса сред хълмовете“ и остави съобщение за мистър Трепър. Не искам да му го казваш лично, защото той ще се ядоса, а ти не заслужаваш да те нагрубяват. Съобщението е, че ще има това, което иска на сутринта.

— Ще има това, което иска на сутринта.

— Да — тя не се канеше да споменава на Лайън за формуляра сега. Настроението му се беше подобрило и те разговаряха, както никога преди. Нямаше намерение да прави нещо, което би застрашило това ново доверие. — По-добре предупреди човека на портала да не пуска никого вече днес.

— Добре — каза бодро Грейси.

— Мисля, че това е всичко. С малко късмет, Лайън скоро ще заспи.

— Благодаря, Анди. Знаех, че ти си точно това, от което се нуждае.

Анди кимна, но не каза нищо, а занесе таблата с чая и две високи чаши в кабинета. Лайън вече не лежеше на бюрото, а се беше изтегнал на коженото канапе със затворени очи. Ръцете му бяха върху колана. Беше по риза — жилетката, сакото и вратовръзката бяха натрупани на стола.

Анди тихо се промъкна към него. Доближи се на сантиметри, преди той да отвори очи.

— Мислех, че спиш.

— Просто си почивам.

— Искаш ли чай с лед?

— Да.

— Искаш ли захар?

— Две — тя потрепери.

— Приемам, че това означава, че ти предпочиташ чая неподсладен.

— Спомних си този сироп, който пих при Гейб. Сигурно слага по три-четири лъжички в чаша.

— Защо го пи?

— Трябваше да правя нещо, докато събера кураж да те заговоря.

— Робърт мамеше ли те?

Смяната на темата беше толкова рязка, че лицето на Анди показа същото изражение, както когато за пръв път научи от „приятел“ за изневерите на съпруга си.

— Да.

Лайън въздъхна и проследи с пръст шарката по замръзналата чаша.

— Спал съм с много жени. Мисля, че повечето пъти сме били взаимно удовлетворени. Но никога не съм го правил, докато бях женен. Изисквам абсолютна вярност от двамата. Мисля, че така трябва да бъде в един брак.

— Вероятно си го научил от баща си. Грейси каза, че дори след като майка ти е починала, той не се е заинтересувал от друга жена.

— Той я обичаше докато… докато умря.

Това го отприщи и той започна да говори за родителите си и особено за баща си, когото бе обичал и уважавал.

— Не беше лесно да си син на жива легенда. Понякога мразех това. Всички очакваха от мен повече, заради баща ми. Неговото доброволно заточение се отрази на юношеството ми. Никога не пътувахме като семейство, не ходехме на почивка. Когато пораснах, започна да ме пуска със семействата на приятели.

Той разказа за погребението, за обвития със знаме ковчег, за президента и неговото внимание.

— Ти негов политически поддръжник ли си? — попита тя.

— Не съвсем, но е ужасно хубав човек.

Те се засмяха и той я попита за предшественика на сегашния президент, когото тя беше интервюирала.

Тя започна да му разказва как се беше стигнало до интервюто, но след няколко изречения видя, че очите му се затварят, а главата му клюмва на облегалката на канапето. Тя взе наполовина пълната чаша от ръката му и я сложи заедно със своята на масата. Почака няколко минути, докато дишането му стана дълбоко и равномерно, после сложи ръце на раменете му и премести главата му върху гърдите си, като се намести в края на канапето.

Той съвсем естествено се опъна до нея. Изравни дишането си в такт с неговото, прокара пръсти през тъмната му, гъста коса и тя се обви около тях като копринени нишки. Докосна лицето му с любов. Поглади с ръка широкия му гръб.

По едно време той нагласи по-удобно глава на гърдите й. Думата, която измърмори, можеше да е нейното име, но можеше и да е желано въображение. Тя го притисна здраво, мълвейки нежности и любовни думи, които никога не би имала смелостта да изрече, ако беше буден. После и тя потъна в сън.

Когато се събуди, той целуваше гърдите й през плата на роклята. Ръцете му я галеха по корема, намериха мястото на нейната женственост и го обхванаха.

— Лайън? — прошепна тя.

— Анди, моля те — изстена той. — Искам да те любя.