Сандра Браун
Час пик (8)

Глава осма

Тя преплете крака и сграбчи парапета. Ако Лес разбереше за нея и Лайън любопитството му щеше да се увеличи стократно. Щеше да си направи заключението, че тя е направила компромис с обективността си. Това не беше станало, но как щеше да убеди Лес?

От друга страна, кой беше той, че да се меси в живота й? Можеше да обича когото иска, но това, че прекара нощта с Лайън можеше да стопи доверието му в нея. Трябваше да се представя като съвършен професионалист и да подлъже Лес, да го отклони от следата. Сега нямаше време да обяснява това на Лайън. Той сигурно щеше да разбере.

Преди да се е разубедила, тя се дръпна от него и взе останалите няколко стъпала на бегом.

— Лес! — извика тя.

Той надникна над широкото рамо на Грейси и миг след това Анди влетя в топлата му прегръдка. Той я целуна по устата. Какво ли мисли Лайън там? — мина й през ума.

— Анди, бебче! Господи, липсваше ми, скъпа — извика той, прегръщайки я силно.

— И ти ми липсваше — напоследък беше лъгала толкова често. Като се надяваше, че не е събудила подозрението му, тя се освободи от ръцете му. — Какво правиш тук? И толкова рано сутринта…

— Имах полет от Нашвил и го направих до Сан Антонио снощи. Останалата част от пътя минах с кола.

— Предполагам, че всички ще искат кафе — гласът на Грейси никога не беше звучал толкова нелюбезно. Тя гледаше Лес с неприкрито неодобрение.

— Моля те, Грейси — дълбокият глас дойде над тях от стълбището.

Лес вдигна глава и чак сега забеляза Лайън. Сърцето на Анди преливаше от гордост, докато го гледаше как слиза по стълбите с лекотата и грацията на горд мъж. Дори и мъж, облечен в смокинг, с копринена папионка около шията не можеше да изглежда по-забележим от Лайън в избелелите си дънки и карирана памучна риза. Ръкавите му, навити до лактите, откриваха силните ръце, които я бяха прегръщали през нощта. Тъмната му коса блестеше на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозорците. Беше я ресал грижливо, но непокорни кичури вече се спускаха по челото му и му придаваха артистична небрежност.

Тя чу Грейси да излиза сърдито, за да свари кафе, но Анди не отклони вниманието си от двамата мъже, когато се изправиха един срещу друг. Начинът, по който се преценяваха един друг, можеше да се определи само като конфронтация. Лайън беше по-висок и по-слаб, но Лес излъчваше коварството на уличен гамен.

Не се харесаха от първия миг, в който се видяха и това чувство беше толкова силно, че сякаш въздухът пукаше. Бе толкова осезаемо, че Анди трябваше да прочисти гърлото си във внезапно сгъстената атмосфера, преди да каже:

— Лай… мистър Ратклиф, това е Лес Трепър, моят продуцент. Лес, Лайън Ратклиф.

Лайън слезе от стълбите, но не протегна ръка.

— Мистър Трепър — повтори той вместо приветствие.

— Лайън — като използва малкото име на Лайън, Лес явно целеше да покаже резервираност. Анди видя как той се наежи, въпреки, че се опитваше да скрие реакцията си.

— Благодаря, че се грижихте за Анди вместо мен — каза Лес, като при тези думи преметна собственически ръка през раменете й.

Стоманените очи на Лайън я прободоха и й се искаше да закрещи от обвинението в тях: „Не, не, Лайън, това няма нищо общо с миналата нощ!“

— Мис Малоун ми създава впечатление за жена, която сама може да се грижи за себе си.

— Това го може — съгласи се сърдечно Лес. — Все пак тя убеди вас и баща ви да й дадете интервю — нещо, което мнозина опитаха, но се провалиха. Като говорим за това — имам някои добри новини. Една от телевизионните мрежи е дочула за проекта и предлагат да купят целия пакет и да го излъчат.

Анди изненадано се обърна към него.

— Шегуваш ли се?

— Не — засмя се Лес. Сините му очи искряха зад стъклата на очилата. — Искат да видят интервютата, преди да направят официално предложение, но са много заинтересовани. Управлението на кабелната компания е готово да ги продаде, ако получи кредит за тях.

Анди се чудеше защо не танцува от радост. Мечтата й се превръщаше в истина. За това беше работила, беше се надявала с години. Защо новината не успя да я накара да извика от щастие? Лес я гледаше изпитателно. „Играй ролята, Анди!“ Тя се хвърли на врата му и силно го прегърна.

— Лес, това е чудесно! — надяваше се, че думите й няма да прозвучат така кухо в неговите уши, както звучаха в нейните.

— Ако ме извините — каза Лайън и всичкото отвращение и презрение на света го обгърна, докато излизаше. Анди знаеше, че Лес я наблюдава внимателно, така че се въздържа да не погледне жално след него. Всеки импулс в тялото й я караше да изтича и да го догони. По-късно, когато свърши с Лес, щеше да го накара да разбере.

Лес щракна пръсти пред носа й.

— Хей, помниш ли ме?

Тя го погледна с насилена усмивка, която както й се стори би могла да й пръсне лицето.

— Готов ли си за кафето? — каза тя весело и се обърна към същата врата, която Лайън току-що беше използвал.

— Не бързай толкова — каза Лес, като я хвана за ръката и я обърна. — Какво става тук?

— К-какво имаш предвид? — тя се надяваше да изглежда по-объркана, отколкото всъщност се чувстваше.

— Искам да кажа, че нещо тук не е наред и трябва да знам какво е.

— Лес, стреляш напосоки — каза тя, опитвайки се да прогони уплахата и нетърпението. Лес не трябваше да разбере, не трябваше да се досети. — Какво би могло да не е наред?

— Не знам — произнесе бавно той. — Но възнамерявам да открия. Например, защо изглеждаше като че ли си видяла призрак, когато слизаше по стълбите? Това съвсем не е в твой стил. Развълнуван съм, че се радваше да ме видиш, но нещо…

— Лес, ти наистина започваш да откачаш. Откакто съм слязла тук, говориш като Елъри Куин, който търси следи от несъществуващи неща.

— Е, страхотно съвпадение, нали? Аз почвам да се държа като мръднал от момента, когато ти дойде в Тексас.

Джеф я отърва от необходимостта да отговори, като влезе през кухненската врата.

— Хей, Лес! Грейси каза, че си тук. Истинско събитие е да се надигнеш от купчината боклук, както наричаш бюрото си, и да дойдеш при нас.

Лес пространно се зае да обяснява защо е тук, кое е наложило да тръгне веднага. Но Анди знаеше, че всичко това е измислица. Имаше само една — единствена причина за неговото идване. Беше надушил, че Анди е хлътнала и идваше да провери.

Тя почувства облекчение, че Лайън напусна и че няма да закуси с тях. Беше тръгнал към ранчото и сигурно отдавна работеше, докато те все още бистреха плановете си. Трябваше да имат ясна програма за деня.

— Налага се да свършим до утре следобед — каза Анди. — Утре сутринта ще правим интервюто при реката. То ще бъде последното. Джеф, имаш ли достатъчно „В“ ролки?

Лес направи предложения и поиска да види лентите, които вече бяха „в кутиите“. Когато пресушиха и последната чаша кафе, генерал Ратклиф се появи в стаята. Както винаги беше безупречно облечен, но на Анди не й хареса цвета на лицето му. Кожата му имаше восъчен оттенък, което я безпокоеше.

Тя го представи на Лес и ги остави да се опознаят, докато екипът нагласяваше апаратурата в дневната стая. Тя самата се качи горе да се преоблече и да си сложи грим.

След половин час бяха готови да започнат. Тя беше навлязла в уводните си разяснения, когато Лес я прекъсна.

— Чакайте една минута, почакайте — спря ги той. Джеф изруга и вдигна глава от камерата. — Извинете ме, генерале, но не приличате на военен. Нямате ли някаква униформа?

— Вече обсъдихме това с генерала, Лес — каза меко Анди. — Той предпочита да не облича униформа.

— Защо? — неговата непосредственост очароваше и стряскаше едновременно.

— Защото униформите му са от преди четиридесет години и не са обличани откакто се е уволнил.

— Тогава не може ли просто да окачим една зад него, или нещо подобно?

— Генерале? — попита меко Анди. — Имате ли нещо против?

— Мисля, че не — каза той. Усмихна се уморено и я потупа по ръката. — Ако искате да закачите униформа зад мен, ще бъде много добре.

— Чудесно! — извика Лес, пляскайки с ръце. — Къде е Грейси?

— Аз ще донеса униформата — Анди беше доволна, че Лайън не е в стаята, когато започнаха. Така и не разбра, че е дошъл, докато той не се намеси. Гледаше го как излиза да намери униформата, която тя проклинаше Лес, че спомена.

Джил се възползва от прекъсването да нагласи микрофона върху ревера на генерала. Днес гласът му не беше толкова силен, колкото преди. Джил се отдръпна, когато влезе Лайън, с генералската униформа в ръка. Усетиха натрапчивия мирис на нафталин.

Тя улови погледа на Лайън, докато той я закачаше зад тях, както се разпореди Лес. Безмълвно го молеше да разбере причината за всичко, което беше направила от момента, когато напусна неговите ръце, за да изтича при Лес. Но да гледа в очите му беше все едно да гледа в огледала. Тя можа да види само обърканото си отражение, а не и душата на мъжа, когото обичаше.

Беше ли му споменала, че го обича? По време на онези страстни часове от изминалата нощ беше ли говорила за любов? Може би, ако му беше казала какво таи сърцето й, нямаше да я гледа с такава омраза сега.

Той кимна към Лес.

— Да оставим на мира баща ми. Разбрано, мис Малоун? — ехидно се засмя той. После се оттегли. Най-после снимките свършиха и тя се качи в стаята си да се преоблече в плажната рокля. Лененият костюм, който носеше за интервюто беше започнал да й стяга. Едва след като го смени разбра, че стягането идва отвътре, а не отвън. Чувстваше всичките си органи стиснати между челюстите на огромен звяр, които бавно изцеждат живота от нея.

Застана до прозореца и се загледа в красивата гледка навън. Не чувстваше никаква връзка с жената, която беше дошла в тази къща преди няколко дни и беше застанала до този прозорец за пръв път. Тя вече не съществуваше.

На нейно място бе Анди Малоун — жена, родена само преди няколко часа. Тя не искаше стария си живот. Живот на самота, на празни мотелски стаи, храна за един. Мечтата й да блесне с работата си в телевизионна мрежа бледнееше пред топлотата на любовта с Лайън. Амбициите вече не я тласкаха напред, бяха се превърнали в бреме, което копнееше да отхвърли.

— Пени за тях — Лес влезе в стаята, без да почука и с две крачки се намери до прозореца. Взе ръката й и я заведе до леглото. Тя седна на ръба и безпомощно го остави да масажира врата й с големите си ръце. — Струва ли повече от пени?

— Много повече. Трябва да е добро.

— Не толкова.

— Ще ми кажеш ли за това?

— Може би някой път. Не сега.

— Това ми съкрушава сърцето, да знаеш.

Тя обърна глава и го погледна, неспособна да си представи Лес със съкрушено сърце за каквото и да било.

— Какво съкрушава сърцето ти?

— Вече ми нямаш доверие. По дяволите, Анди, мислех, че сме екип. Все пак през всичко минахме заедно. Смъртта на Робърт… Всичко — той разтъркваше омайващо врата й и тя отпусна глава и затвори очи. — За Робърт ли е? Все още ли ти липсва?

Тя поклати глава:

— Не, нищо такова, Лес.

Тя му зададе въпрос, който смяташе, че никога няма да излезе от устните й:

— Знаеше ли, че той кръшка?

Ръцете му дълго останаха неподвижни, след това започнаха да я разтриват отново.

— Да. Не знаех, че и ти си знаела. Това беше единственото нещо, за което изобщо някога сме се карали с Робърт. Направих го на нищо, когато разбрах.

— Не е трябвало да го обвиняваш. Вината не беше само негова. Никога… — преглътна тя — никога не е вървяло много добре.

— Може би той не е бил истинският мъж — ръцете му застинаха отново.

Тя вдигна глава и го погледна. Сините му очи задаваха уместния въпрос и тя поклати глава:

— Не, Лес.

Той сви рамене и продължи да прокарва пръсти по мускулите на врата й.

— Струваше си да се опита. Винаги съм имал мерак за теб. Но ти може да си грозна грешница в леглото.

Тя се засмя:

— Благодаря, приятел.

— Разбира се, ти няма да си разочарована. Не и ако започнем с желе във ваната.

Тя се засмя отново, доволна, че нещата са приели по-обикновен обрат. Тези добродушни шеги й бяха познати. С това тя можеше да се справи докато преодоляваше болката в сърцето си. Лайън щеше да бъде оставен за по-късно.

— О, вана с желе?

— Не ми казвай, че никога не си пробвала! — ръцете му я стиснаха за раменете и той се наведе, за да допре нос до врата й. — Ще ти разкажа всичко за това.

— Предполагам, че ще го направиш — каза сухо тя.

— Всички се събличат, нали разбираш. После пълниш ваната с галони желе — тя се заливаше от смях на думите му и на гъделичкащите врата й устни. — Аз лично предпочитам зелено, тъй като много подхожда на червената ми коса, но някои предпочитат…

Думите му рязко секнаха и ръцете му се напрегнаха. Смехът на Анди замря и тя отвори очи, за да го погледне. Проследи погледа му по посока на вратата, където като заплашителен гигант се извисяваше Лайън.

Всеки мускул на тялото му беше напрегнат и той бавно се полюшваше напред-назад като животно, вързано на верига, която всеки момент ще се скъса. Ръцете му, хванати за рамката, изглеждаха готови да изтръгнат дървото от стените.

— Извинете за прекъсването — рече троснато той. — Грейси ме помоли да поканя всички за обяд. Отивам да извикам другите.

Той излезе, а Анди остана с унило втренчен поглед в празната врата. Лес обиколи леглото и повдигна с пръст брадичката й, докато я погледна право в лицето.

— Значи натам духа вятърът — каза той. — Той се впряга заради нашата малка Анди, а тя се размеква всеки път, когато той я погледне.

— Не!

— О, да, Андреа Малоун. Недей да ме лъжеш. Имам очи, по дяволите, и мога да позная, когато някой ревнува. Бях толкова сигурен, че той се кани да ме убие, че целият ми живот ми мина пред очите — той започна да се разхожда напред-назад. В такива моменти всички казваха „Лес размишлява“. — Трябваше да се сетя, че имаше нещо такова. Онези ленти, които гледах сутринта са добри, но са Мики Маус.

— Нищо лошо няма в интервютата — каза разгорещено тя.

— Но няма и нищо страхотно — извика й той. — Можеше да интервюираш клоуна Бозо — щеше да научиш точно толкова за неговата военна кариера. Размекваш се, Анди, губиш своята обективност и всичко това е защото искаш да си изпечеш работата с Лайън.

Не я успокояваше особено фактът, че той не знаеше, че вече е била с Лайън.

— Чудя се как можеш да си представиш такова нещо! Блъскаме си главите от първия път, когато се срещнахме. Той не изпитва към мен нищо, освен презрение.

— Тогава докажи ми, че греша. Утре сутринта искам да притиснеш стареца с всичко, което имаме. По дяволите, Анди, ти можеш да измъкнеш информация и от ряпа, без тя изобщо да допуска, че я е знаела. Виждал съм те да го правиш стотици пъти.

— Генералът е болен, Лес…

— И той крие нещо, чувствам го в червата си. Каква беше тази история, дето не иска да облича униформа, а? Не е нормално, а когато нещо не е нормално, аз обикновено бързо правя усилия да разбера защо е така.

— Няма да го притискам — каза тя, отрицателно поклащайки глава.

Лес болезнено я сграбчи за раменете:

— Тогава аз ще го направя, Анди. Ще накарам генерал Майкъл Ратклиф да разкрие защо се е уволнил рано и живее като отшелник през всичките тези години. Това ще бъде нашият входен билет за телевизионната мрежа. Справи се със сензацията за годината, или аз ще го направя!

Отдолу се чу как останалите минават по коридора към трапезарията. Лес я освободи от ръцете си, но продължаваше да я държи с очи. Тя ги чувстваше върху себе си, докато слизаха по стълбите и заемаха местата си на масата. Лайън седеше в единия край, а генералът очевидно щеше да се храни в стаята си.

Грейси побърза да сервира храната, а екипът я оцени по достойнство. Анди сложи пълна вилица в устата си, въпреки че тялото й отхвърляше дори самата идея за ядене.

— Баща ви се е уволнил рано, нали Лайън? — попита Лес между хапките салата от студено пиле.

Лайън преглътна с видимо усилие.

— Да.

— Някаква специална причина?

Анди стрелна Лес със заплашителен поглед, но той не я забеляза. Той и Лайън се гледаха един друг като боксьори, които се преценяват на тепиха.

— Мис Малоун го попита вече за това — отвърна спокойно Лайън. — Искал е да живее по друг начин, уморил се е от дисциплина. Не желаеше да живее в такова яростно препускане, а да прекарва повече време с майка ми.

— Но той е бил още млад? — възрази Лес.

Останалите около масата бяха затихнали и слушаха разговора, вибриращ от толкова много неизречени заплахи. Екипът беше виждал Лес да вбесява влиятелни хора, но мислеха, че този път е отхапал по-голям залък, отколкото може да сдъвче. По тяхна преценка Лайън беше човек, които не бива ненужно да бъде провокиран.

— Може би затова го е направил. Искал е да има много време за ранчото — Лайън отхапа нов залък, омаловажавайки въпроса на Лес.

— Може би — тонът на Лес преливаше от скептицизъм. Анди видя как ръката на Лайън се стяга около чашата с вода. — Може и да го е направил по съвършено различна причина — може пък да е имало нещо, което да не е искал светът да узнае. Може би за майка ви или за войната…

Столът на Лайън отлетя назад и с трясък се удари в пода. Сребърните прибори, кристалът и порцеланът затракаха на масата, която той закачи с коляно отдолу. Анди чу Джеф тихо да прошепва „Исусе“. Грейси дойде тичешком от кухнята.

Лайън наподобяваше ревнив Бог, замислил отмъщение. Силата на гнева му го обгръщаше като аура. Очите му святкаха:

— До довечера да сте се измели оттук. Ясно ли е? Вън!

Извърна очи към Анди.

— Всички! Направете последното интервю този следобед, веднага щом баща ми си почине и се измитайте — той пристъпи към обърнатия стол и го вдигна. — Извинявай за бъркотията, Грейси.

После излетя от стаята.

Тишината продължи да тежи и след като Грейси тактично се оттегли в кухнята.

Джеф прочисти гърлото си. Неговата напереност внезапно се беше изпарила:

— Планирахме тази нощ да зареждаме батериите, Анди. Не знам дали ще имаме достатъчно мощност да заснемем…

— Направи всичко възможно, Джеф — каза неопределено тя.

— Да, разбира се — той стана и останалите го последваха. — Продължаваме и нагласяваме където ни показа край реката — те излязоха.

Тя сгъна салфетката си с идеална симетрия. Сякаш беше жизненоважно да го направи по този начин. После я остави до почти недокоснатата си чиния. Изправи се разколебана.

— Анди…

— Млъкни, Лес. Мисля, че каза достатъчно.

 

 

За сцената навън бе решила да облече нещо меко и по-обикновено от костюмите, които носеше в другите сцени. Беше казала на генерала да не си слага сако и вратовръзка. Очакваше този разговор много по-нетърпеливо, отколкото другите. Брегът на реката беше прекрасен декор!

Сега се оказа, че това щеше да бъде прощалното й интервю, което му придаваше носталгична нотка. Тя не беше помисляла за времето, когато трябваше да си тръгне. Знаеше, че този миг ще дойде, но не се беше замисляла над него.

— Признай, Анди — каза тя на отражението си в огледалото — надяваше се да продължиш да виждаш Лайън и след като си отидеш.

Сега тя усети наивността на тази си вяра. Той имаше свой собствен живот. Тя имаше своя. Посоките, в които вървяха, никога нямаше да тръгнат успоредно. Може би беше по-добре да си тръгне, когато той мислеше най-лошото за нея. Струваше й се, че иначе няма да може да му обърне гръб.

Тя обу кафяви панталони и навлече жълта блуза. Наричаше я поетична риза, заради силно набраните ръкави и отворено деколте. Събра косата си в свободна опашка, което й придаде свежестта и романтиката на момиче.

Всички я чакаха на верандата. Генерал Ратклиф седеше на сянка в инвалидния си стол. Тя си спомни къпането в басейна, хавлиената кърпа на Лайън, сухите му устни и се опита да ги изгони от мислите си. Сега трябва да разчита на професионалната си безпристрастност. Сълзите й бяха на път да избликнат. С последните остатъци от смелостта си тя би се хвърлила в ръцете на Лайън, който стоеше самотен и вкаменен, наблюдавайки всичко, без да пророни и дума. — Мисля да направя няколко „В“-ролки, както се разхождате двамата по пътеката. Декорът е толкова хубав — каза Джеф.

— Чудесно — отвърна Анди. — Какво искаш да правим?

— Просто тръгни до количката на генерала, но не разговаряйте. Аз ще направя останалото.

— Дадено.

Генералът беше чул инструкциите на Джеф и насочи количката по павираната пътека. Анди тръгна край него. Тя имаше намерение да имитира разговор, но генералът я изненада като го започна.

— Анди, не изглеждаш добре.

— Радвам се, че не сме озвучени — каза с усмивка тя, надявайки се да не проличи пред камерата колко неискрена и несигурна е усмивката й.

— Нямам предвид физически — продължи Майкъл Ратклиф. — Знаеш, че си чудесна. Ти си нещастна. Лайън ми каза, че си тръгвате след обяд.

С ъгълчето на окото си тя видя Джеф да се промъква между дърветата, следвайки пътя им. Беше опитна и не погледна към камерата, която той носеше на рамо. Тази разходка между дърветата трябваше да изглежда непринудена и нерепетирана. Разговорът със сигурност беше такъв.

— Каза ли ви, че той именно ни нареди да си отидем?

— Мисля, че не харесва този мистър Трепър.

— Бих казала, че омаловажавате нещата. Той не харесва никого от нас.

— Харесва теб.

Анди успя да се задържи да не падне точно навреме. Генералът продължи, без да обръща внимание нито на явната й реакция, нито на камерата:

— Лайън се държи странно напоследък. Обикновено рядко го виждаме през деня. Става и излиза призори. Откакто ти дойде, се мотае около къщата като кученце, което чака остатъците от кухнята.

— Той просто ви пази. Предупреди ме да не ви уморявам и да не надничам в личните ви работи.

— Мисля, че това му е грешката. Той разсъждава твърде много върху ситуациите на моя живот, а не се замисля достатъчно над своя. Ако питаш мен той е в по-лоша форма, отколкото аз.

Бяха стигнали откритото място, където Тони и Уорън стояха до Джил, който се суетеше край микрофоните като квачка край пиленцата си. Поставиха стол за Анди точно до инвалидната количка. Когато нивото на звука беше проверено и шумът на реката — филтриран, Джеф започна да записва последното интервю на видеолента.

Тони заспа край едно дърво, тъй като нямаше светлини, за които да се грижи. Уорън припряно записваше въпросите на Анди. Щяха да се нуждаят от тях, когато тя беше готова за обърнатите въпроси. Джил седеше кръстосал крака на земята и слушаше интервюто в слушалките. Лес се беше отпуснал до Джеф и почукваше с нокът по зъбите си. Лайън, облегнат на един кипарис с кръстосани крака и скръстени ръце, гледаше мрачно към всички.

Анди никога не можа да определи в кой момент от интервюто загуби контрол. Както задаваше въпроси за войната, избягвайки да бъде конкретна, неочаквано се разсмя над историята за един френски фермер и жена му, които бяха скрили цял взвод в плевнята си.

От този момент генерал Майкъл Ратклиф заразказва история след история. Речта му беше изпъстрена с „Айк каза“ и „Джордж реши“. Тони се събуди от дрямката си и наостри слух. Скоро всички се смееха. Джил дори не се опита да филтрира смеха. Анди видя, че Лайън се усмихва на една от по-колоритните истории.

Генералът беше доволен от себе си. Когато Анди получи яростен знак от Уорън, че времето е свършило, тя тактично възпря генерала и завърши интервюто.

— О, генерал Ратклиф, това беше чудесно — каза Анди, като сваляше микрофона си и го подаде на Джил. Тя се наведе над възрастния човек, откопча неговия микрофон и сърдечно го прегърна.

— Боя се, че се поувлякох.

— Бяхте безценен.

— Какво мислиш, Лес? — попита възбудено Джеф.

— Добре беше.

— Мисля, че не се нуждаем от обърнати въпроси — каза Джеф.

— Оставям го на теб — отговори Лес.

— Татко, добре ли си? — Лайън се приближи зад Анди.

— Не съм се смял толкова от години. Някои от случаите смятах, че отдавна съм забравил, докато не започнах да ги разказвам. Представи си — да мисля за тях след толкова много време… — той отново се засмя, унесен в мислите си. После очите му се замъглиха и той взе ръцете на сина си. Гледайки нагоре към Лайън, каза тихо:

— Не всичко беше лошо, Лайън. Сега, когато мисля за това, виждам, че не е така.

— По-добре да влезем вътре — каза Лайън и подкара количката. Той вървеше, покровителствено сложил ръка върху крехкото рамо на баща си.

— Какво мислиш, че искаше да каже с това? — попита Лес Анди, когато те последваха другите по наклона.

— С кое?

— Не се прави на глупава пред мен, за Бога, Анди. Какво имаше предвид, като каза, че не всичко е било лошо?

— Точно това, което каза, предполагам. Той разказваше смешни истории. Искаше да каже, че не всички преживявания през войната са били тъжни.

— Имаше нещо повече от това и ти го знаеш — просъска гневно той.

— Всичко, което знам, е, че докато не стигнеш до кръв, няма да се успокоиш. Е, аз съм доволна. Мисля, че интервютата са страхотни. Ако търсиш да излезе някоя дълбока, тъмна тайна, която да очерни репутацията на стария човек, съжалявам. Ще трябва да минеш без това.

Тя закрачи пред него и стигна до верандата в същото време, когато пристигна и генералът. Лайън задържа вратата.

— За момент, Лайън. Искам да говоря с Анди. Може да не я видя, преди да си тръгне.

Тя с очи поиска разрешение от Лайън и той неохотно отстъпи. Жестоките линии около устата му я отчайваха. Тя щеше да го напусне непростена за това, което той считаше за двуличност.

Тя коленичи до стола на Майкъл Ратклиф, а той взе главата й в ръце и я притисна.

— Знам, че ще си помислиш, че това е тъжно бълнуване на стар човек, но аз предчувствах, че ще се появиш, още преди да те чуя да се промъкваш пред вратата онзи ден. Беше много реална за мен онази вечер, когато Лайън бушуваше заради твоята упоритост и нахалство. Той беше толкова разгневен и така неласкателно се изказваше за теб, че си помислих, че срещата му с теб е имала дълбоко въздействие върху него, Анди. Мисля, че сте създадени един за друг. Питам те направо, старите хора нямат много време за такт. Влюбена ли си в сина ми?

Тя положи главата си на костеливото му коляно и сви очи заради сълзите, които напираха в тях. Кимна с глава, после вдигна поглед към него.

— Да, така е.

Треперещата му ръка погали короната от коси.

— Толкова се надявах… Молих се за това. Ти ще си добра за него. Не се безпокой за сегашното. Мисли за бъдещето. Ако твоята любов към него е истинска, нещата ще се оправят. Обещавам.

Тя знаеше, че не е така, но не искаше да пресушава оптимизма му. Стана, наведе се и го целуна леко и бавно по бузата. Не си казаха довиждане, но се гледаха замислено, докато Лайън не пристъпи напред да помогне на баща си да влезе.

 

 

Промениха програмата — екипът щеше да закара фургона до пристройките да си опаковат техниката, а после щяха да заведат Лес в „Небеса сред хълмовете“ като той щеше да ги следва с наетата си от Сан Антонио кола. Анди щеше да ги настигне с колата си.

Тя бързо огледа стаята, проверявайки дали не е забравила нещо. Не мислеше за това, какво означава заминаването. Ако се замислеше, би умряла. Така, че щеше да остави това за по-късно, когато щеше да притежава лукса да се мята в нещастието си сама.

Като усети, че твърде много отлага заминаването си, тя приближи до вратата на спалнята и я отвори. На прага стоеше Лайън. Лицето му беше безизразно. Нямаше гняв. Нямаше победа. Нямаше любов. Толкова безжизнено и празно, колкото се чувстваше тя отвътре.

— Чантите ми са готови. Тъкмо се канех да сляза — каза тя припряно, мислейки, че той се е качил, за да я изхвърли оттам.

Той не каза нищо, но я бутна в стаята и затвори вратата след себе си. Тя направи още две крачки назад.

— Баща ти? Как е той?

— Извънредно уморен. Извиках доктора да го прегледа. Сега е с него.

— Надявам се, че днес не е бил твърде напрегнат ден… — гласът й замря. Защо не можеше да измисли какво да каже? Със сигурност не искаше да засилва гнева на Лайън, като му напомни, че той беше този, който настоя да снимат интервюто този следобед.

Той направи няколко крачки към нея, докато останаха на разстояние само от няколко инча. Хващайки я за двете китки, той я извъртя, докато гърбът й се опря в стената. Притисна ръцете й от двете страни на височината на раменете.

— Изглежда вече си на път към голямата телевизионна мрежа, мис Малоун. Срамота е да останеш без потресаващата история, на която се надяваше. Мъчно ми е за теб, че си създаде всички тези неприятности и ще си отидеш с празни ръце. Ето нещо, което да вземеш със себе си.

Тя очакваше устата му да бъде твърда и нараняваща, но тя беше мека и убеждаваща. Той използваше най-старата тактика в стратегическите ръководства: „Успокой врага, дай му лъжливо доверие, отнеси се към него добре и тогава го убий.“ Въпреки, че знаеше какво замисля той, тя беше безсилна да се защитава.

Устата й се отвори под неговата като цвете, и той не пропусна и едно движение, поемайки я. Пиеше я бавно. Пръстите му около китките й се отпуснаха и отворените му длани се плъзнаха върху нейните.

Езикът му потъна между гъвкавите й, отстъпчиви устни. Хълбоците му я притиснаха към вратата. Той намери задоволителната поза, докато езикът му се движеше напред-назад в устата й.

Прегръдката беше замислена като унижаваща и нараняваща, но по някое време беше променила характера си. Той не се движеше вече презрително до нея, а я гледаше с желание. Движението на тялото му до нейното загуби бързината и бруталността си и стана подкрепящо и чувствено. Той прошепна името й и като че ли целият свят излезе, раздирайки гърлото му.

Тя се завъртя във водовъртеж от чувства, мразейки го, че я превръща в безмозъчно същество с докосването си, и все пак го искаше, копнееше за него, обичаше го. Той я беше погълнал. Всичко, което знаеше или я интересуваше, беше Лайън. Лайън. Лайън. Лайън.

Също толкова рязко, колкото я беше сграбчил, той я пусна, отблъсквайки я от себе си, сякаш тя беше нещо отвратително. Дишането му беше като на човек, който е пробягал дълго разстояние.

— Сега иди разкажи на Лес всички подробности. Сигурен съм, че чака пълен доклад.

Унижението и мъчителната болка избликнаха във всепоглъщащ гняв.

— Ти… — тя бързо вдиша. — Ти, надут, упорит глупак. Мислиш…

— Лайън! Лайън!

Те доловиха паниката в гласа на Грейси и се спуснаха към площадката Грейси се опитваше да преодолее стълбите.

— Лайън, д-р Бейкър поръча да дойдеш бързо. Баща ти…