Сандра Браун
Час пик (3)

Глава трета

— Сигурна съм, че Лайън си има друга работа — измърмори Анди над чинията, без да смее да погледне мъжа, който седеше срещу нея на масата.

— Не, нямам никаква работа — каза той.

Вилицата й изтрака в порцелана. Умираше да запази тона си спокоен.

— Много по-практично ще бъде да видим нещата на дневна светлина — рече неопределено тя, все още не знаейки дали Лайън е съгласен с предложението на баща си.

— Но вие сте в къщата цял ден, носа си не показвате навън. Разходката ще ви се отрази добре. Сега, като си изядете ябълковия пай, може да започнете.

Тя погледна Лайън, надявайки се, че той ще я подкрепи, но той имаше вида на хитрата котка, която току-що е изяла канарчето.

Не можеше ли да измисли извинение да не отиде на разходка с нея?

Тя взе едно парче от сочния ябълков пай на Грейси, докато гледаше Лайън смръщено. Разбира се, че можеше да измисли нещо. Но той явно чакаше друга възможност, за да я направи за смях. Този път щеше да остане разочарован, тя нямаше намерение да се хване на въдицата, независимо колко провокиращо се държи той.

— Лайън, като излизаш би ли помолил Грейси да ми донесе малко топло мляко в стаята? — помоли генералът. — Много съм уморен тази вечер.

Анди веднага забрави проблемите си и насочи вниманието си към човека, който я беше довел в тази къща.

— Не се ли чувстваш добре, татко? — попита Лайън. — Да извикам ли доктор Бейкър?

— Не се чувствам по друг начин, освен на осемдесет и кусур години. Сега отивам да си легна и да се наспя добре. Искам да съм в най-добрата си форма, когато Анди ме интервюира — той й намигна.

Тя импулсивно се изправи, облегна се на инвалидния му стол и го целуна по бузата.

— Лека нощ, генерал Ратклиф.

— Забрави за топлото мляко, Лайън. Сега мисля, че мога да заспя веднага — той им махна за лека нощ и изкара стола си от стаята.

— Може ли той… да се грижи за себе си? Да се справя с нуждите си? — попита тихо тя.

Въздишката на Лайън беше тъжна и примирена.

— Да — той потърка уморено врата си. — Настоява да се облича и съблича сам, въпреки, че е изтощително за него. Горд е. Не би се съгласил дори и мъж да му помага.

Погледът му беше пуст, докато гледаше празната врата, през която баща му току-що беше минал и Анди знаеше, че син и баща се обичаха. След малко поклати леко глава и наведе поглед към нея:

— Свърши ли с пая?

Тя отчупи още едно парче от препечената коричка и го сложи в устата си.

— Прекрасно! — възкликна, облизвайки връхчетата на пръстите си от трохите. Когато от пая нямаше и следа, тя погледна усмихнато към него.

Дъхът й спря и на мястото на усмивката останаха леко разтворените устни на жена, която всеки миг ще бъде целуната. Лайън гледаше устата й с целенасочено внимание и беше невъзможно да не отвърне на горещия му поглед. Усети как нещо силно я притегля към него. Неговият магнетизъм беше толкова силен, като привличането на луната при приливите и отливите.

— Мисля, че остана още — каза дрезгаво той.

„Господи“ — крещеше в мислите си тя. „Ако го направи, ще умра.“ И все пак в този момент не можеше да си представи нещо по-наелектризиращо от това езикът му да окъпе пръстите й един по един с нежни, влажни докосвания.

Очите му се срещнаха с нейните и отказаха да си отидат. Но вместо да целуне пръстите й, той нежно ги духна, докато ситните трохички от сладкиша напуснаха кожата й.

Сърцето й болезнено удряше в гърдите й. Малкото въздух, който за миг бе заседнал в гърлото й излезе в накъсана въздишка. Не можа да си поеме веднага дъх и дробовете й се свиха болезнено. Тя се надяваше да може да потисне мекия стон, който напираше от устните й.

— Лайън, Анди, свършихте ли?

Той пусна ръката й и отстъпи назад, докато Грейси преминаваше през люлеещата се врата, която свързваше дневната с кухнята.

— Искате ли кафето си на верандата?

— Ще повървим покрай реката — отговори той по-спокойно, отколкото Анди можеше да си представи, че е възможно в този момент. — Защо не го оставиш, ще го изпием като се върнем. Не знам колко ще се бавим, така че, ако искаш, иди да си легнеш.

— Ще измия съдовете и ще нагледам генерала — усмихна се Грейси. — Кафето ще ви чака на верандата и ако не ви видя после — лека нощ.

— Лека нощ, Грейси — кимна Ратклиф.

— Лека нощ и благодаря за вкусната вечеря — каза Анди, надявайки се икономката да не забележи зачервените й бузи.

— Е, а сега ме оставете да си свърша работата. Отивайте да се разхождате.

Лайън я поведе през владенията на Грейси — кухнята. Тя беше огромна. На стената висяха в пълен порядък чисти метални прибори и кухненското обзавеждане беше без нито едно петно.

— Тя ли готви за всички работници тук?

Анди бе подочула, че ранчото на Ратклиф наподобява малък град. Дузини каубои със семействата си живееха в пределите му.

— От години все тя готви за мъжете, които живеят в пристройките — той посочи към подобна на спалня постройка отляво, докато пресичаха верандата. — Но когато състоянието на татко се влоши много, наех готвач за кухнята. Главната отговорност на Грейси е да наглежда татко, когато ме няма.

— Тази сутрин тя спомена, че тя е тук по-отдавна от теб.

— Да. Дошла е в тази къща заедно с родителите ми. Мама почина, когато бях на десет години. От тогава Грейси се грижи за мене.

— Каква беше майка ти?

Той не отговори веднага.

Вървяха по пътеката надолу към реката, която заобикаляше басейна и някои от множеството постройки. Анди забеляза, че храстите, които беше посадил мистър Хютън изглеждаха така, сякаш са тук от цяла вечност. Мирис на зеленина и на прясно прекопана пръст изпълваше вечерния въздух.

Беше красива вечер. Сърповидната луна изглеждаше като театрален декор, идеално изпъкваща над отдалечените хълмове. Южният ветрец отвяваше косата от лицето на Анди, докато тя вървеше с Лайън под свода от орехови и дъбови клони.

— Тъжно е, но си спомням по-скоро отделни случки, а не самата нея. Впечатленията от мама са вълни от нежност, грижовност, топлота. Но сигурно всички деца мислят за майките си по този начин — той се усмихна, и зъбите му просветнаха, въпреки дълбоката сянка. — Спомням си, че винаги миришеше по особен начин. Не съм сигурен, че изобщо съм срещал този парфюм след това, но бих я познал по аромата и сега. Казваше се Розмари.

— Да, прочетох това днес в някои от изрезките. Баща ти е бил много прилежен в писането на писма до дома по време на войната. Трябва да са били много близки…

— Бяха близки. Рядко се случва така — горчивината в гласа му не можеше да бъде прикрита и той бързо смени темата. — А твоите родители?

— Майка ми живее в Индианаполис. Баща ми почина преди няколко години.

— Какъв беше той?

— Журналист. Беше доста популярен в околността. Статиите му се печатаха в няколко вестника.

— Значи интересът ти към журналистиката е наследствен?

Беше ли това пръв опит да я предизвика?

— Да, сигурно е така — отговори меко тя. Нежното ромолене на реката привлече вниманието й и тя осъзна, че са стигнали до тревистия бряг, който стръмно се спускаше надолу. Погледна към струящите бистри води, които се пенеха над варовиковите камъни в коритото на реката.

— О, Лайън, красиво е — извика развълнувано тя.

— Харесва ли ти?

— Прекрасно е! Водата изглежда толкова чиста.

— През деня може да се види, че наистина е чиста. Тя в продължение на мили преминава през варовик, който я филтрира. Това са едни от най-чистите води в щата.

— И дърветата. Красиви са — каза тя, като вдигна глава и погледна през нежните клони на кипариса към звездното небе. — Харесва ти, нали — тази земя?

— Да. Предполагам, че някои са очаквали, че искам да направя военна кариера като баща си. Но той се уволни много рано — преди да стана достатъчно голям, за да поискам да бъда нещо друго, а не фермер. Живял съм тук през целия си живот. Служих в Нам, но отидох в армията, надявайки се, че никой няма да ме свърже с известния ми баща. Военната служба не е за мен.

— Занимаваш се с фермата.

— Да. Имам също и недвижими имоти и търгувам. Но обичам това — каза той, разтваряйки широко ръце сякаш искаше да прегърне околността.

— Жалко, че сте само двамата тук — тя го каза, без да се замисли и съжали в момента, когато го изрече.

— Ако искаш да попиташ защо не съм се оженил, кажи го направо, мис Малоун. Не съм очаквал, че говориш със заобикалки.

— Не го правя, така се получи.

— За твоя информация — каза напрегнато той — бях женен. Размириците продължиха четири нещастни години. Когато тя се отегчи от ранчото, къщата, баща ми и мен, си събра багажа. Повече не съм я виждал. Получи развод чрез пощенската служба на Чичо Сам — удивителното изобретение на Александър Грахам Бел.

— И сега си избиваш омразата към нея върху останалата част от женското общество?

Тя се беше облегнала на ствола на един кипарис. Отблъсна се неочаквано и гневно се изправи.

— Не. Човек трябва да е чувствал нещо към някого, преди да го намрази. Каквито и чувства да съм имал към нея, те умряха в момента, когато си отиде. Да го кажем, че не вярвам на жените.

— Значи ще продължиш като заклет стар ерген?

— Определено.

— Сигурно дамите от Кервил няма да могат да понесат това — провокира го тя, спомняйки си интереса на служителката в мотела, когато Лайън я беше взел оттам. — Не те ли преследват с предложения?

— Да. Майките се опитват да насочат дъщерите си към мен. С надежда ме представят на всяка разведена в града. Какви ли не трикове предлагат, милите, само и само да ми надянат хомота. Вдовици, разведени…

— Значи отблъскваш всякакви жени?

Той остави позата на разглезен красавец и направи няколко крачки, докато спря на косъм от нея.

— Не, не отблъсквам жените. Просто казах, че не се готвя да се женя. Аз съм прокълнат, или може би благословен е по-добрата дума, че не съм загубил първичните инстинкти, които дремят у всеки мъж над 15 години — да не може без жени, но да се пази от трайно обвързване с тях…

Думите сега звучаха по друг начин — отишли си бяха стегнатите, лаконични фрази на мъж, който е готов да търпи прищевките на лекомислена жена. На тяхно място се бяха появили ниските вибриращи нотки на възбуден самец.

Анди навлажни сухите си, треперещи устни и се извърна към реката.

— Аз… аз мисля, че мястото е подходящо за заснемането на няколко сцени. Разбира се, ще трябва да се справим с шума от реката, но…

Бъбренето й рязко секна, когато почувства ръцете му на раменете си. Широки ръце. Твърди. Силни. Нежни. Горещи.

Той я обърна.

— Умираш от любопитство, нали?

Дъхът му лягаше топъл върху лицето й.

— Любопитство? — пискливо изрече тя и се намрази за тона си, който беше неподходящ за възрастен. — Към какво?

— Към мен.

— Към теб?

— Да, и по-точно за това какво би било да си докосната, целуната от каубой с червен врат. Това си помисли за мен, когато ме видя за пръв път, нали?

— Не — излъга тя.

Мъже като него рядко се срещаха в средите, в които се движеше тя. Мъже като него въобще бяха рядкост. Той беше новост за нея, но тя не осъзна, че му е дала възможност да го разбере.

Той продължи с глас, който разтопяваше като масло и тя се почувства точно така.

— Не прие върнатите писма като отказ и си помисли, че като дойдеш тук и поприказваш сладко с този селяндур, той ще разреши интервю с баща си. Мислеше си, че ще се размажа като видя златистите ти очи, сметановата ти кожа и копринена коса… и сексапилното ти тяло, нали така?

— Не! — извика тихо и настойчиво тя.

Не беше честно. Усети неискреността на прегръдката му и все пак копнееше тя да се стегне. Дори когато й се присмиваше, тя жадуваше, да я докосва.

— И колкото повече те нагрубявам, толкова по-любопитна ставаш, докато не стана наистина лош. Мислиш ли, че не знам, че ме наблюдаваше днес? Видя ли нещо, което да не харесаш?

За щастие, слава Богу, гневът я заля и това й даде възможност да се спаси:

— Лъжеш…

— Остави, мис Малоун. Ще задоволя любопитството ти. Освен всичко друго.

Използвайки превъзхождащия си ръст, той я отмести, така че гърбът й отново се оказа опрян на кипариса. Сръчно и бързо той разкопча първото копче на блузата. После второто.

Тя го гледаше с вдигната брадичка и подчертано презрение. Надяваше се само той да не може да почувства издаващото я туптене на сърцето.

— Нямам намерение да се правя на достойна, като се дърпам или се съпротивлявам.

— Дърпай се, съпротивлявай се, ако искаш. Няма да ме спреш. И не ми пука дали е достойно или не.

След това устата му се сведе към нейната. Битката беше спечелена, още преди да е започната. Устните му бяха твърди, но странно гладки, когато се прилепиха към нейните. Той ги движеше така, че нейните се бяха разтворили, още преди да го осъзнае.

Няколко продължителни мига той се колебаеше, дишайки в устата й, карайки я да тръпне в очакване, не в ужас. После езикът му се плъзна по долната й устна, по горната, пъхна се между тях, карайки устата й да приеме умелото му насилие… Езикът му триумфално обгърна вътрешността. Но внезапно той отдръпна главата си.

Очите му я пронизваха. Неравното му дишане беше като ехо на нейното. Две сърца биеха в ритъм. Той разгледа лицето й. Какво търсеше? Тя вдигна поглед към него с мълчалива молба. Тогава, сякаш под диригентството на хореограф, ръцете му я обгърнаха в същия момент, когато нейните се сключиха зад врата му. Когато устата му се спусна отново, нейната беше отворена и очакваща. Тази целувка вече не беше породена от предизвикателство, а от взаимен копнеж, който заплашваше да ги унищожи, ако не го задоволят. Неговият език опита всяко кътче на устата й с трескаво отчаяние, като че ли тя беше някаква изплъзваща се мечта, която може да изчезне, преди да се е изпълнила.

Най-после той откъсна устни и тя се облегна на него. Устните му обхождаха лицето й с леки, случайни целувки. Пръстите й се вплетоха в косата му, притискайки главата му към нея, а той свря лице в шията й.

— Лайън — въздъхна тя, когато ръцете му я обгърнаха през гърдите.

Притисна я леко, повдигна гърдите й, опита пълнотата им и откри, че е приятна. Под прозрачната си блуза заради приличието носеше сатенен корсаж. Но той не представляваше защита срещу съблазнителните милувки и зърната й се втвърдиха в отговор на докосването на пръстите му.

Устата му беше до ухото й, зъбите нежно стискаха меката му част.

— Какво знаеш ти? Открих нещо в теб, което не е фалшиво.

Ако я беше ударил, нямаше да се вцепени така. Тя го сграбчи за китките и свали ръцете му от себе си, отблъсквайки го с изненадваща сила.

— За теб всичко ли се свежда до това? Експеримент? — извика тя.

— А нима за теб не е? — попита той с преднамерена, вбесяваща невъзмутимост.

— Господи, отвратителен си!

Тя яростно мина край него, оправяйки дрехите си. Нощта беше станала тъмна и студена. Тя се извърна от болезнената хватка на ръката му. Всеки инч от високото му тяло излъчваше ярост.

— Аз? Аз не нахлувам в ничия къща, ровейки за тайни и дрънкайки стари скелети.

— Аз…

— Може да си измамила баща ми, но мен не можеш да излъжеш. Познавам този тип…

— Престани — изкрещя тя. — Аз не съм тип. Не можеш ли да го проумееш с дебелата си глава? Дойдох да взема интервю от баща ти. Знам, че е болен. Не съм безчувствена, но това е още една причина да се напомни на американците за него, защото той няма да съществува вечно. Защо ме обвиняваш и осъждаш? Беше готов да ме обесиш, още преди да си ме срещнал. Но аз съм тук. И си върша работата, независимо от теб. Със или без сътрудничеството ти — тя чувстваше горещите сълзи, заседнали в гърлото си и изпълващи очите й и беше благодарна, че тъмнината ги скрива от него. — И знаеш ли — не ме докосвай!

Тя отблъсна ръката му, която беше се увила като белезница около нейната.

— Можеш да разчиташ на това — подхвърли злобно той. — Една целувка в тъмнината не те прави жена, мис Малоун. Ти си амбициозна, умна и твърдоглава. Ти си просто имитация на мъж, живеещ в женско тяло, без мекотата, нежността и сърдечността, които би трябвало да са най-характерни за пола ви.

Думите му жилеха. От години насам тя наистина се чувстваше такава, каквато той я описваше, но яростно се възпротиви.

— Не съм.

— Не можа да го докажеш.

— Не исках.

Но тя искаше и този унизителен факт я караше да усеща в устата си метален вкус като от лекарство, докато крачеше назад към къщата.

 

 

— Събудих ли те? — прошепна тя в телефонната слушалка. Къщата беше тиха, когато се беше върнала. Грейси беше оставила обещаното кафе на верандата. То остана недокоснато. Доволна, че не трябва да се вижда с никого, тя се бе качила нагоре, без да светва лампите. Изкъпа се в дълбоката, поставена на крака вана, опитвайки се да отмие с това миговете, прекарани с Лайън. Но беше нужно нещо повече от баня за това. Все още чувствайки срам и гняв, тя нахлузи халат и отиде в коридора да се обади на Лес.

— Не, по дяволите! Бих желал ти да спиш. На път съм да се натряскам напълно.

— Какво се е случило? Нямаш среща днес?

— Най-доброто ми момиче е извън града — изръмжа той.

Тя се засмя, знаейки, че не говори сериозно.

— Просто искаш някой да се грижи за теб.

— Мога да започна да проявявам явен Едипов комплекс по отношение на теб, Анди Малоун — той въздъхна и тя си представи как прокарва ръка през ярката си коса. Обзалагам се, че там се веселиш с всички каубои.

Тя игнорира шегата. Той нямаше представа колко може да е прав. Лайън я беше целунал с такава нежност, с такава страст. Как можа! Тя преглътна риданието.

— Тогава не те интересува, че съм се настанила в ранчото на Ратклиф?

— Ти си… — чу се изщракване от другата страна на линията, някаква солена ругатня, после гласът на Лес, по-ясен и рязък. Тя го беше накарала да изтрезнее. — Изпуснах телефона. Ти какво? Живееш там? Със стария човек? Срещна ли го вече? А синът?

— Едно след друго, Лес. Да, по покана на генерала съм отседнала тук. Тук ще бъде и екипът. Ще им дадат легла в пристройката.

— Всемогъщи Боже! Знаех си, че ще се справиш, сладка моя.

— Генерал Ратклиф е изключителен джентълмен. Той се съгласи на интервю, но трябва да внимаваме да не го изморим. Той е изключително крехък, Лес.

— Но каза „да“ за интервютата?

— Така е.

— А синът?

Ако Лес не беше толкова възбуден от новината, щеше да забележи многозначителната пауза.

— Той не е толкова ентусиазиран, но не мисля, че ще се намеси.

— Велико, интригуващо, страхотно. Ще те целуна така, че да настръхнеш.

Тя потрепери. Вече беше получила една целувка, която я накара да настръхне. Първата целувка в живота й, която й се беше отразила така силно. Беше напълно погълната от Лайън, устата му, вкуса му, дъха, докосването, съответствието на телата им. Тя и Робърт бяха близки отначало, но…

— Анди, бебче, там ли си още?

— Д-да.

— Е, кажи ми всичко, кукличке.

— Генералът се държи много приятелски, бащински, или по-скоро като дядо. Каза да го питам за всичко, освен за… отделни битки. Негов…

— О-о, чакай. Какво е това за битките и т.н.?

— Каза, че няма да отговаря на въпроси за отделни битки, а за войната като цяло.

— Все по-любопитно и по-любопитно.

— Защо?

— Чувала ли си някога военен и особено генерал, който да не иска да разказва военни истории? Мислиш ли, че старият чудак има нещо, което иска да скрие?

Не само подозрението, но и неласкавият начин, по който се изрази за Майкъл Ратклиф, я подразни.

— Не — възрази гневно тя. — Не мисля. Прочетох купища изрезки от вестници, датираше от началото на кариерата му до деня, когато се е пенсионирал. Няма дори и намек за някакъв скандал.

— Е, струва си да се помисли.

Тя не искаше да мисли за това. Ако имаше нещо нечисто в миналото на генерал Ратклиф, тя не искаше да го знае.

— Разузнавах из къщата днес, която е хубава и ни дава добра база за начало. Ще уредим интервютата в стаята, където генералът се чувства най-удобно. И искам да направя няколко снимки навън. Кажи на Джил да донесе микрофони, които да филтрират шума на водата.

— Вода ли? Какво, по дяволите, е това, Анди?

— Река.

— Река. Окей, какво още? Правя списък.

Тя продължи да изрежда оборудването, от което екипът се нуждае.

Трябваше да донесат също кабели и осветление, батерии и микрофони.

— Предполагам, че това е всичко — въздъхна тя, след като изреди всичко, изброено в тефтерчето си.

— Не съвсем — каза кратко Лес.

— Какво още?

— Защо ми звучиш като ученичка, току-що открила, че няма хапчета против забременяване точно срещу големи празници.

— Лес — изпъшка тя. Не можеше да привикне към неговата циничност. — Няма нищо. Ужасно е горещо.

— Така беше и във Флорида, когато интервюираше онези терористи. Ти се вълнуваше от онова интервю. Какво става там?

Последното нещо, което й искаше бе Лес да си пъха носа, дълъг един километър и да надуши нейното отношение към Лайън. Лес винаги можеше да бъде отклонен с ласкателство.

— Ще спреш ли изобщо някога да мислиш, че тъгувам за в къщи и ми липсваш?

— Да, да, колкото на кучето му липсва тоягата.

— Не.

— Ще поговорим за това по-късно. Още се чудя на този генерал, който не иска да говори за онези битки.

— Лес, моля те, няма нищо. Вероятно не иска да си спомня цялата война в детайли — това е.

— А синът? Мислиш ли, че ще говори?

— Не — каза рязко тя.

— Попаднах ли на нещо? Какво, всъщност, представлява този син?

— Той е… нищо. Имам предвид интелигентен бизнесмен, фермер, който не се интересува от военни работи. Сам ми го каза.

— Той се интересува от възрастния човек. И ако старецът има нещо да крие, значи има и синът. Помисли, дали можеш да изкопчиш нещо от него?

— Не, Лес. Няма да опитвам, дори и да има нещо, каквото съм сигурна, че няма.

— Хайде, Анди, бебче, не се прави на ливада. Знаеш, че всеки има по нещо за криене. Поработи над сина. Господи, ако приложиш и една десета от техниката си върху мен, ще се разбъбри като…

— Нямам техника.

— Дяволски го правиш и си твърде хубава, за да го знаеш — той остави тя да смели думите му и продължи. — Прикоткай този син, Анди. Можеш да го направиш заради мен. Окей? — тя не отговори нищо. — Вероятно си права за тайните, но не вреди човек да си създаде приятели, нали? Кажи, че ще изпробваш триковете си върху сина… Лайън, нали така? Окей?

— Окей, окей. Ще видя какво мога да направя — тя имаше твърдо намерение да стои колкото е възможно по-далеч от Лайън Ратклиф, но каза на Лес това, което той искаше да чуе, за да има мир. — Трябва да тръгвам сега.

— Скъпа, спаси ме от дяволски махмурлук утре. Как бих могъл да ти се отблагодаря?

— Ще измислиш нещо — каза сухо тя.

— Вече съм го направил, но ти никога няма да се съгласиш. Обичам те, знаеш го, нали?

Лес трябва наистина да бе депресиран тази вечер и копнееше за съчувствие.

— Да, знам, че ме обичаш, Лес, и аз те обичам.

— Тогава — лека нощ.

— Лека нощ.

— Приятни сънища.

— И на теб.

Тя затвори с чувството, че е била прекарана през преса. Първо от Лайън, сега и от Лес. Но Лайън я беше наранил повече. Беше свикнала с честите промени на настроенията на Лес, мрънканията му, грубия език, които изтощаваха всички.

Забавяйки се само колкото да изгаси лампата, когато влезе в стаята си, тя отиде направо в леглото. Падна на ароматните чаршафи и придърпа леката завивка върху себе си. Припомняше си деня, не можеше да повярва, че всичко това се е случило. Беше ли се държала безотговорно и импулсивно, изигравайки този номер с влизането при генерала? Ако беше подходила по друг начин към Лайън — като професионалист — би ли се отнесъл той към нея по-различно? Вероятно не. Беше опитала вече. Той си беше направил заключенията за нея много преди това.

Явно, той прехвърляше несполуката с жена си върху всички жени. Тя е била вятърничава и егоистка. Беше го напуснала за по-приятен живот и той не беше тръгнал след нея. Нищо чудно. Мъж като Лайън не би преследвал жената, която го е изоставила. Жена му не е била от сърце щастлива в къщи, така, че той считаше, че всяка жена, която преследва кариера е така безсърдечна и непостоянна като нея.

„Не е необходимо непременно да е така, мистър Ратклиф“ — каза тя на тъмните сенки в стаята.

Някои неща се избират на човек от другите. Андреа Малоун никога не си бе мислила за друга кариера, освен журналистическата, тъй като баща й толкова много искаше я види журналистка. Тя нямаше брат и беше предопределена да продължи неговото име в тази област. Беше се омъжила за Робърт и когато баща й умря, почти почувства облекчение, че сега може да посвети времето и енергията си на къщата и семейството си.

Робърт беше изненадан и удивен, когато тя му разказа за плановете си.

— Не е възможно наистина да искаш да напуснеш работа и да станеш домакиня — лицето му изразяваше удивление. Очевидно беше, че тази идея никога не му беше хрумвала.

Тогава тя напрегнато се беше усмихнала:

— Не искаш ли да имаш деца?

— О, да, разбира се, Анди. Но само след като остареем дотолкова, че да не можем да правим нещо друго. Харесва ми да гледам жена си по телевизията. Получаваме най-добрите места в ресторантите, на прожекциите и на мен ми харесва да твърдя, че спя с известната Анди Малоун.

Често Анди беше чувствала, че Робърт гледа на нея като на трофей — трофей, на който се наслаждава всяка нощ в спалнята. И защото се чувстваше така, тя често не можеше да му обясни. Трофеят започна да овехтява. Робърт беше погълнат от работата си и почти постоянно бе вън от къщи, зает с някакви репортажи. После беше загинал.

Анди знаеше, че ако не беше го направила нещастен, той можеше и да не загине. Лайън беше прав. Тя търсеше изкупление. Чувстваше, че го дължи на Робърт, за да докаже правотата му, за да оправдае очакванията му. Тя не беше създадена да бъде съпруга и майка, а жена с кариера. В продължение на три години се беше отдала само на работата си. Цялото й внимание беше съсредоточено в гонене на кариера. Почти бе убедила себе си, че не се нуждае от мъжка любов, че може да живее без нея.

Но очите й се бяха спрели върху очите на Лайън в кафенето на Гейб и тя разбра, че иска мъж. Той я бе докоснал и беше породил желание. И сега, след като я беше целунал, тялото й изпращаше стотици чувствени послания до мозъка й, че би могла да умре, ако не го притежава.

 

 

— Добро утро, Анди. Надявам се, че си спала добре.

— Да — излъга тя. — Благодаря, генерале. Не знам дали закуската е традиция тук, но се боя, че съм по-скоро мързелива тази сутрин.

— Позволяват ми да мързелувам всяка сутрин и мразя това. Предпочитам да можех да ставам сутрин призори, както Лайън. Какво ще искаш? — попита я той, когато Грейси влезе в трапезарията, носейки на табла закуската на генерала, която изглеждаше толкова неапетитна, колкото и всичката му храна.

Грейси донесе кафе, сок и една филия препечен хляб, както беше пожелала Анди.

— Какви са плановете за днес, Анди? — попита Майкъл Ратклиф, когато тя изпи кафето си.

— Трябва да прегледам записките си отново, да формулирам въпросите. По този начин ще избегна повторението, въпреки че съм сигурна, че вашите отговори ще породят въпроси, за които още не съм се сетила. Между другото, екипът ще пристигне в Сан Антонио тази вечер и ще е тук много рано сутринта.

— Мисля, че работиш прекалено много. Лайън иска да се срещнеш с него навън, когато свършиш със закуската — очите на възрастния човек искряха. — Струва ми се, че се кани да те води на разходка.