Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prime Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2009)
Корекция
sonnni (2012)

Издание:

Сандра Браун. Час пик

ИК „Коала“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-029-9

История

  1. — Добавяне

Глава първа

— Сигурен ли сте, че ще дойде днес? — попита нетърпеливо Анди Малоун и се премести в по-удобна поза. Столчето пред бара неудачно беше наречено тапицирано — това, което се намираше под червената изкуствена кожа беше на буци и твърдо.

— Не, хич не съм сигурен — каза Гейб Сандърс, съдържател и главен готвач в заведението „Гейб Чили Паркър“, докато прокарваше бялата кърпа по ръба на чиста, но очукана каничка за кафе. — Казвам само, че очаквам да дойде. Това не може да го накара, нали? По дяволите, той прави каквото си иска — изсмя се посивелият възрастен мъж.

Тренираният инстинкт на Анди се събуди и тя забрави твърдата неудобна повърхност на столчето. Предпочиташе да не привлича вниманието на другите посетители, нито пък да показва твърде голям интерес към набелязаната цел. Всеки момент Гейб Сандърс можеше да реши, че тя е чужд човек и не бива да си пъха носа и току-виж съвсем престанал да отговаря на въпросите й.

— О? — тя нехайно отпи глътка от чая си с лед. Той й беше сервиран в червена пластмасова чаша, от която стърчеше лъжичка. — Изглежда ли ви мистър Ратклиф импулсивен човек?

В момента, в който го изрече, тя вече знаеше, че въпросът е накарал Гейб да застане нащрек. Кърпата спря да лъска безнадеждно захабената каничка. Рунтавите вежди на Гейб се спуснаха ниско над проницателните му и сега забележимо по-недружелюбни очи.

— Защо задавате толкова много въпроси за Лайън Ратклиф? А?

Скалъпвайки набързо някаква история, Анди се наведе напред в доверителна, според нея, поза и заговорнически зашепна:

— Имах съученичка, която е оттук. Тя ми е разказвала за този мъж, че живее в голямо ранчо и кара сребрист Елдорадо. Мислех си, че прилича на герой от филмите.

Гейб я изгледа замислено и самоувереността сякаш полека се изцеди от нея, докато очите му смъкваха фасадата й. Погледът му откровено й казваше, че изглежда май доста е прехвърлила годините за студентка в колеж и че това е само един от нейните трикове.

— Коя е тя?

Напълно разстроена, че се бе провалила още в началото и е вече разкрита, тя се запъна, преди да отговори.

— Коя… коя е тя?

— Питам коя е съученичката ви? Сигурно я познавам. Сервирам чили и бургери тук от четиридесет и седма година. Знам повечето семейства в Кервил.

— О, едва ли познавате… Карла. Всъщност, тя е израснала в Сан Антонио и идваше тук само през лятото при роднини или нещо такова — Анди взе чашата си и отпи голяма глътка, сякаш в нея се съдържаше възстановяващ тоник.

Още с пристигането си сред обществото на тексаските хълмове преди няколко дни, тя се беше почувствала като риба на сухо. Внимателното, учтиво разпитване, което обикновено й позволяваше да мине през врати, затворени за всеки друг, не я беше довело до никъде. Като че ли обществеността на Кервил криеше под ревниво було Лайън Ратклиф, както и нейната крайна цел — усамотено живеещият му баща.

Генерал Майкъл Ратклиф беше последния оцелял генерал от Втората световна война. Анди се беше зарекла да го интервюира за телевизионната си програма. И ако кратките новини за влошаващото му се здраве бяха истина, това трябваше да стане скоро. Досега пътуването й не беше донесло и искрица надежда, че ще успее с тази трудна задача. Сега и Гейб Сандърс се оказваше също толкова несловоохотлив и стиснат на информация, като всички, с които се беше срещала.

Тя решително вдигна сърцевидното си лице, но ъгълчетата на устата й се разтегнаха в сладка усмивка. Очите й с цвят на шери блестяха лукаво.

— Мистър Сандърс, имате ли случайно парче цитрус за чая ми?

Самоувереността й се възвърна, когато Гейб за момент изглеждаше смутен от лъчезарната й усмивка.

— Какво ще кажете за лимон? Става ли?

— Чудесно! Благодаря.

Тя отметна кичур от златистокестенявата си коса. Използваше привлекателността си, за да изкопчи информация само когато се виждаше принудена да го направи и това винаги я огорчаваше. Предпочиташе да може да получава историите си със същата прямота като мъжете репортери, гарантирана просто от предимствата на пола им. Но когато беше необходимо, не беше против да използва каквото и да е предимство, и ако някой я намираше за интересна не виждаше нищо лошо в това да се държи сърдечно. Баща й, който имаше поетична дарба, веднъж я беше сравнил със сладоледено парфе, направено от ванилов сладолед, Амарето, и карамелов сос.

— Благодаря — кимна тя на Гейб, когато той се върна с разрязан на две лимон в чинийка. Изстиска едното парче в чая си, който за нея беше прекалено подсладен, тъй като рядко използваше захар.

— Не сте тукашна, нали?

Поиска й се да излъже, но внезапно разбра, че нещата са загрубели.

— Не. Сега живея в Нашвил, но съм израснала в Индиана.

— Нашвил, а?

Тя се засмя, поклащайки глава:

— Работя за независима кабелна компания.

— Кабелна? — веждите на Гейб подскочиха и Анди реши, че те са най-изразителната му черта. — Имате предвид телевизионен кабел?

— Да.

— Показвате ли се по телевизията?

— Понякога. Имам предаване с интервюта, което се разпространява от станции в цялата страна.

— Интервюта ли? — той погледна над рамото й към другите посетители, като че ли търсеше човек, достатъчно интересен, за да бъде интервюиран. После очите му се върнаха към нея. Внезапно бе проумял.

— Да не сте решили да искате Лайън да ви съдейства да интервюирате баща му, а?

— Именно. Точно това искам.

Той я загледа за момент.

— Историята със съученичката е само за замазване на очите…

Тя твърдо срещна погледа му:

— Да.

— И аз така си помислих — в гласа му не се долавяше неодобрение.

— Мислите ли, че мистър Ратклиф ще ми позволи да интервюирам баща му?

— Дявол знае, но сега ще разберем, щото той влиза в момента.

Анди спусна очи към мокрото кръгче, което чашата й беше оставила върху тезгяха, а стомахът й се сви. Звънецът над вратата силно издрънча, когато той я бутна.

— Хей, Лайън — провикна се някой от ъгъла.

— Лайън — повтори друг от посетителите.

— Джим, Пит — гласът му беше дълбок и звучен. Звукът завибрира към нея, убоде я като с игли по тила и предизвика тръпка, когато премина по гърба й.

Надяваше се той да седне до нея, за да може по-лесно да завърже разговор. Но стъпките, които тя проследи с уши, го отведоха към края на бара, към продължението, което минаваше перпендикулярно на тезгяха, пред който тя седеше. С ъгълчето на окото си мерна синя риза. Гейб се отправи нататък.

— Здрасти, Лайън. Какво ще искаш? Чили?

— Днес — не. Много е горещо. Освен това Грейси прави чили снощи и трябваше да положа усилия, за да върна стомаха си във форма.

— Може ли тези стомашни болки да имат нещо общо с напитките, които пиеш с чилито?

Чу се мощен, нисък смях, който говореше за солидна физика.

— Би могло, би могло.

Този глас. Какъв трябва да е мъжът, който притежава такъв вибриращ глас? Анди не мислеше, че любопитството й може да се сдържа повече. Подчинявайки му се, тя погледна точно когато той казваше:

— Дай ми чийзбургер.

— Идвам веднага.

Анди дори не чу отговора на Гейб на поръчката на Лайън Ратклиф. Беше твърде погълната от мъжа, който я беше направил. Той изобщо не беше това, което бе очаквала. Представяше си го по-възрастен, в прекрасната средна възраст, тъй като генерал Ратклиф беше над осемдесет. Очевидно синът му е бил роден след войната, защото изглеждаше около тридесет и пет годишен.

Гъста, тъмна коса, с изваяни като на статуя кичури, покриваше главата му. По слепоочията му се забелязваха сребърни нишки. Гладките, тъмни вежди се извиваха над очи, чийто цвят не можеше да се определи от такова разстояние. Погледът й се спусна по дължината на римския му нос, който би могъл да принадлежи на актьор, участващ във филми с библейски сюжет, до чувствената уста, която събуждаше мисли за по-други страсти.

— Моят бифтек ли е това, което печеш на грила? — попита той Гейб.

Анди отново се поддаде на магията на гласа му. Беше вибриращ, но тих, сякаш внушаваше, че човек може да изпусне нещо от голяма важност, ако не го слуша много внимателно. Леката дрезгавост придаваше чувствен оттенък на всичко, което изричаше. Определено беше повече като втория тип актьори.

— Можеш да се обзаложиш — каза Гейб — че това е най-хубавият бифтек, който човек може да си купи.

Тъмната глава на Лайън леко се отпусна назад и той се засмя леко. Тъкмо навеждаше глава и посягаше към чашата с ледена вода, която Гейб беше оставил пред него, когато очите му случайно се плъзнаха по нея. Моментът му позволи да премине няколко инча по нея, преди да отвърне очи и бавно да ги вдигне отново.

Анди проследи пътешествието, което тези сиви очи — да, те бяха наистина сиви — направиха по лицето й. Тръгнаха от нейните очи и тя прочете в тях очакваната изненада. Това беше обичайна реакция на всеки, който я погледнеше в очите за първи път. Те бяха завладяващо светлокафяви, обградени от гъсти, тъмни мигли.

Сивите очи се отместиха към косата й. Дали опашката на тила, закопчана с шнола от костенурка, я правеше по-млада? О, не дай Боже да му се стори като тридесетгодишна, която се опитва да се прави на по-млада!

„Не ставай параноичка“, предупреди се Анди. Знаеше, че косата й с цвят на карамел със златисти отблясъци е привлекателна. Но капчиците пот по челото й? Щеше ли да забележи това? Въпреки, че двайсетгодишният надпис на витрината на Гейб хвалеше хладината и покоя вътре, Анди усети, че цялото й тяло е покрито с пот. Всъщност, тя изведнъж почувства всяка пора от тялото си, всеки нерв. Като че беше разрязана за дисекция под погледа на Лайън Ратклиф, който се занимаваше с изследването на този вид екземпляри.

Когато очите му се придвижиха към устата й, тя погледна настрани. Посегна за чашата си и почти й позволи да се изплъзне от пръстите й, преди да отпие. Побоя се, че вместо да отклони вниманието от устните си, само още повече го привлече.

Какво ставаше с нея? Чакаше я работа. От три дни внимателно си проправяше път към този човек, задаваше навеждащи въпроси за него и баща му, събираше трохите информация, които й хвърляха, изтърпяваше грубо пренебрежение. С часове беше седяла в това скапано заведение да слуша местните клюки, надявайки се, че ще споменат името му и през цялото време отказвайки учтиво, но твърдо, да й накъдрят косата „просто за да й се придаде форма“. Единственото нещо, което научи тук беше, че Лайън е трябвало да пропусне последните танци в кънтри клуба, защото баща му отивал на зле и че местната маникюристка е била ученичка на маркиз дьо Сад.

Сега той седеше на няколко крачки от нея, а тя се потеше и езикът й се беше вързал за първи път в живота. Къде се изпари цялата й хладна самоувереност? Твърдоглавието, което винаги я караше да не приема отказ я беше напуснало. Обективността, която я характеризираше беше погълната от сексуалното усещане за един мъж. Беше срещала крале, премиери и президенти, включително двама президента на САЩ, и не беше се притеснила от никого от тях. „Сега, този… този каубой стисна мазната си лъжица и аз цялата се разтреперих.“

Опита се упорито да възвърне самообладанието си, вдигна глава и го погледна дръзко. Очите му бяха два воденични камъка, които се търкаляха през тялото й и смазваха смелостта й. Главата му беше арогантно наклонена. Ако го беше казал на глас, тя нямаше да възприеме посланието по-ясно.

„Да, чувал съм за равенството на половете и само по себе си това не е лошо нещо. Но точно сега аз те гледам и мисля за теб единствено като за сексуален обект и ти нищо не можеш да направиш.“

Е, имаше едно нещо, което можеше да направи. Можеше да го накара да спре да мисли това, което си мислеше в момента. Да го информира по спокоен, професионален начин коя е и защо е тук… веднага, след като той довърши чийзбургера си, реши тя, когато Гейб сложи отрупаната чиния пред него.

Анди разгледа прашното, мазно меню на Гейб, което беше обновявано през годините със замазване на старите цени, за да бъдат изписани нови. Тя изтърпя още една чаша прекалено подсладен чай, после вниманието й се насочи към една майка, която бършеше кетчупа от устата на сина си, докато всички пържени картофки от чинията изчезнаха в устата на детето. Поигра си с таблата, на която собственикът беше подредил три вида сосове. Издърпа четири хартиени салфетки и попи с тях мокрото петно, което чашата й за чай беше оставила, очевидно препълнена при наливането.

Накрая погледна към края на бара и видя, че Лайън е изял по-голямата част от яденето си. Той пиеше чай и дългите му, тънки, силни на вид пръсти, бяха обгърнали чашата. Вниманието му към обедното движение зад широкия прозорец внезапно се прекъсна, точно когато тя се спусна от високото столче и той погледна към нея. Тя се усмихна, желаейки това да не изглежда като подобие на момичешко флиртуване.

— Здравейте — каза тя, успявайки да се задържи права, въпреки треперещите си колене и да застане до неговия стол.

Очите му бавно и пълно я измериха. Гледаше я, като съвсем не се опитваше да крие и я преценяваше сексуално без всякакво приличие. Нима младите жени по кафенетата се лепяха по него като мухи на мед?

— Здрасти.

Значи така, той имаше намерение да утежни положението й, като не й даде никакво предимство. О кей, мистър Ратклиф. Тя дълбоко си пое дъх:

— Аз съм Андреа Малоун.

Анди не можеше и да си представи, че изражението на лицето му ще се промени така рязко и драстично, или, че очите му под тъмните вежди могат да се втвърдят и замръзнат толкова бързо. Той я измери с поглед студено и продължително, после я удостои с гледката на широките си рамене отзад, като й обърна гръб, сякаш тя изобщо не съществуваше. И накрая безгрижно отпи глътка кафе.

Погледна към Гейб, който даваше вид на зает с пълнене на солницата, но тя си представи наострените му от слухтене уши. Анди облиза неспокойно устни:

— Казах, че съм…

— Знам коя сте, мис Малоун — каза той със снизходителна насмешка. — Вие сте от Нашвил. Кабелна телевизионна компания „Телекс“.

— Значи сте прочел адреса, въпреки че не сте благоволил да отворите писмата ми, преди да ги върнете обратно? — попита тя с глас, за който се надяваше да прозвучи като надменно предизвикателство.

— Точно така — той отпи нова глътка кафе.

Незаинтересоваността му беше дразнеща. Тя изпита силно желание да вземе чашата с кафе от ръката му — ако това беше физически възможно — и да я хвърли, просто за да привлече вниманието му. Само че, предполагаше, че такова импулсивно действие можеше да завърши с телесно увреждане. Той недвусмислено излъчваше сила на тялото и волята и тя не искаше да се хаби с нито едно от двете, ако това изобщо беше възможно. Тя беше упорита, но не глупава.

— Мистър Ратклиф, знаете…

— Знам какво искате. Отговорът е „не“. Мисля, че ви казах това, след като получих първото ви писмо преди няколко месеца. Това, на което отговорих. Очевидно не помните съдържанието му. Съветвах ви накратко да си запазите силите, времето и парите, и — той я огледа цинично — новите дрехи. Никога няма да се съглася да вземете интервю от баща ми за тази телевизионна програма. Чувствата ми са същите, както и тогава — и той грубо й обърна гръб отново.

Тя си мислеше, че новите й дънки и западни ботушки ще се впишат на местната сцена. Толкова ли се хвърля на очи? Е, добре. Беше направила един пропуск. Вероятно цялото й прокрадване наоколо през последните дни беше дилетантско. Тя изправи рамене, без да се усети колко опъва памучната риза в западен стил върху гърдите.

— Вие дори не изслушахте какво предлагам, мистър Ратклиф. Аз…

— Не искам да го чувам — той обърна глава отново към нея и очите му неволно се спряха върху гърдите й. Тя стоеше съвършено неподвижно, като че ли ако помръднеше, щеше да признае несигурността на ситуацията. След известно време той вдигна очи и дъхът й секна от яростния му поглед.

— Никакви интервюта с баща ми — произнесе той с нисък, напрегнат глас. — Той е възрастен и не се чувства добре. Други, по-големи и по-добри от вас, мис Малоун, вече са идвали за същото. Отговорът винаги е бил този — „не“.

Той се отблъсна от стола и тя отбеляза механично в съзнанието си високия му ръст. Отстъпи крачка назад и загледа като хипнотизирана как той бръкна в джоба на тесните си дънки да извади петдоларова банкнота. Едрата му ръка опъна и без това тесните му дънки и гореща червена вълна заля бузите й и накара дъха й да спре. Той сложи банкнотата до чинията си. Според мръсното меню, сумата беше двойно по-голяма, отколкото бе нужно.

— Благодаря, Гейб. До скоро.

— До скоро, Лайън.

Анди не можеше да повярва, че е така безцеремонно пренебрегната, когато той я подмина на път към вратата.

— Мистър Ратклиф — каза тя с раздразнителна нотка в гласа, като го последва.

Той спря и се обърна преднамерено бавно, много по-заплашително, отколкото ако го бе сторил бързо. Усети се пронизана от тънките рапири на очите му, които разрязаха тялото й от върха на главата до връхчетата на блестящите й нови ботуши.

— Не обичам натрапниците, мис Малоун. Вие ми правите впечатление на такава. Няма да разреша баща ми да бъде интервюиран от никого и особено от вас. Така, че защо не опаковате новите си дрехи и не си върнете хубавото малко задниче в Нашвил, откъдето си е.

 

 

Тя хвърли чантата си на леглото и се тръшна в неудобния стол на малката, задушна мотелска стая.

Осемте й пръста се притиснаха до челото, докато палците масажираха пулсиращите й слепоочия. Не знаеше дали от горещината или от сухия климат, или от мъжа, но нещо предизвикваше у нея главоболие. Мъжът. Нямаше съмнение, че е от него.

След няколко минути почивка тя стана, събу си обувките и ги изрита настрани.

„Благодаря, за нищо.“ Тя отиде в банята да глътне два аспирина с топлата вода, която течеше от крана за студената.

„Защо не зашлеви самодоволното му лице?“ — запита тя отражението си в огледалото. — „Защо стоеше там като глупачка и приемаше тези обиди?“ — отпусна косата си от шнолата и я остави да падне свободно, нещо, което не помогна особено на главоболието й. — „Защото искаш това интервю, ето защо.“

Тя изпитваше ужас да се обади на Лес. Какво щеше да му каже? Той не приемаше разочарованията лесно и те трябваше да му се поднасят деликатно. Вариантите за това какво може да каже се въртяха из главата й, докато набираше номера. Тя се обади на различни телефонисти и след като операторът на Телекс я свърза с кабинета на Лес, чу въпросителното изръмжаване:

— Да?

— Здравей, аз съм.

— Добре, добре, вече започнах да мисля, че са те задържали за кражба на добитък или нещо подобно. Много мило, че намери време да се обадиш.

Сарказъм. Днешното настроение беше сарказъм. Анди го прие покорно, както приемаше всяко настроение на Лес.

— Съжалявам, Лес, но нямах нищо ново за докладване, така че не се обадих. Помня забележката ти от миналия месец за ненужните извънградски разговори.

— Но това не се отнася за теб, Анди, скъпа — изръмжа той по-сърдечно. — Как вървят нещата в страната на кравите?

Тя потърка челото си и отговори:

— Не твърде добре. Не стигнах до никъде през първите няколко дни. Това, което открих със сигурност беше, че е направено известно оформяне на пейзажа около ранчото. Нищо повече. А, и къде понякога обядва Лайън Ратклиф, синът, когато слезе в града. Днес имах удоволствието да срещна този джентълмен.

Тя погледна обутите си в найлонови чорапи крака, спомняйки си не омразния начин, по който й беше говорил, преди да се запъти към вратата, а за това как я беше погледнал, когато очите им се срещнаха за пръв път. Не се беше чувствала така в присъствието на мъж откакто… Всъщност никога не се беше чувствала така в присъствието на мъж.

— И? — подкани я нетърпеливо Лес.

— О… и… ъ-ъ… ще се окаже трудна работа, Лес. Той е твърдоглав като муле. Невъзможно е да се говори с него. Упорит, груб, оскърбяващ.

— Прилича ми на мъж на място — засмя се Лес.

— Просто ужасен — тя си играеше с ресните на испанската покривка на леглото в червено и черно. — Не ми допада това, Лес. Може би не трябваше да форсираме предаването. Ами ако старият генерал наистина е прекалено болен, за да бъде интервюиран? Слуховете за здравето му може да не са точни. Дали би издържал серия от интервюта? Може изобщо да не може да говори. Какво ще кажеш да зарежа това и да се върна у дома?

— Анди, бебче, какво става с тебе там. Тексаското слънце да не ти е опекло мозъка?

В този момент сякаш направо виждаше Лес. Сигурно беше свалил обутите си в обувки Хъш Пъпис крака от бюрото и беше придърпал стола напред, за да се облегне на лакти на разхвърляното бюро в обичайната си „работна“ поза. Очилата му с рогови рамки бяха или избутани на главата, кацнали върху червената му коса, или бяха поставени между препълнените пепелници и празни обвивки от бонбони и ръкописи от седмица насам. Ако в момента бе там, вместо на хиляди мили, щеше да стане жертва на стряскащо студеносините му очи. Дори чрез телефонната жица можеше да почувства тези очи, втренчени в нея.

— Няма да позволиш на един нервиран тип да застане на пътя ти, нали? Бебче, справяла си се с далеч по-лоши неща. Много по-лоши. Помниш ли онези глупаци от пикетната редица, дето заплашваха фотографа ни, а ти ги накара да те слушат само за десет минути. Е, вярно е, че всички се бяха настървили за тялото ти. Но тогава би трябвало всеки мъж…

— Лес — въздъхна уморено тя. — Моля те.

— Молиш ме за какво? Бих искал да те чувам да казваш: „Моля те, Лес.“ Винаги.

Тя, Лес Трапър и Робърт Малоун бяха започнали кариерата си в малка телевизионна станция. Лес правеше новините, Робърт беше репортер. Анди участваше в новините заедно с един късоглед глупак, който се беше кукнал в станцията от самото й създаване и шефовете нямаха сърце да го уволнят.

Дори след като тя и Робърт се ожениха, приятелството между тримата остана незасегнато. Когато наеха Робърт като кореспондент за телевизионната мрежа, той се намираше извън къщи през повечето време. Лес беше човекът, който правеше поносими дългите, самотни часове, но оставаше винаги само един добър приятел.

Тя като днес си спомняше нощта, когато Лес я събуди и й съобщи, че Робърт е убит в Гватемала, където е отразявал земетресение. Лес я беше подкрепял в продължение на седмици, поемайки задължения, непоносими за нея в онзи тежък момент. Месеци след смъртта на Робърт тя го беше използвала като щит между себе си и останалия свят. Той се превърна в неин официален покровител.

Приятелството им продължаваше, съвместната им работа — също. Тя не приемаше дръзките му предложения на сериозно. Лес никога, нито веднъж не бе оставал без жена, или дори — жени.

Единствената му истинска любов беше работата, оставаше работата и винаги щеше да бъде. Беше прекалено амбициозен, готов на всичко, за да стане история. Беше проницателен и по-често, отколкото Анди би желала да признае — безчувствен. Езикът му беше мръсен, настроенията — непредсказуеми.

Но все пак й беше приятел. И покровител. И беше по-добре да приключи набързо.

— А ако успея да накарам Лайън да се съгласи на интервю? Той би…

— Тъпо. Нищо няма да ни каже. И кой, по дяволите, се интересува от него? Ние имаме нужда от стареца, Анди. И то сега, преди да е хвърлил топа. Още искаш да работиш за мрежата, нали?

— Да, разбира се. Повече от всичко.

— Окей, само престани с това суетене — тонът му забележимо омекна. — Анди, бебче, ти можеш да удариш в земята големите момчета и момичета от мрежата и да ги накараш да си седнат на дебелите задници. Ти имаш талант. Ти си най-добрата в интервютата! Накара един масов убиец да заплаче. Видях го, а даже не носех очилата си. Ти си по-млада, по-умна, дяволски секси с тези страхотни златисти очи и прелъстителното си тяло. Използвай ги. Съблазни оня каубой и…

— Лес!

— О, да, почти забравих. Говоря с най-фригидната жена, която изобщо е била създадена за проклятие на мъжете. Виж, Анди, за кого се пазиш? Дяволски съм сигурен, че не е за мен и то не защото не съм опитвал. Още откакто Робърт загина, живееш като непорочна девица. Три години, да го вземат дяволите! Отпусни малко, бебче. Примигни с дългите си мигли пред този каубой и той ще стане като пластилин в ръцете ти.

Направо й се искаше да се изсмее — Лайън Ратклиф пластилин в чиито и да било ръце? Вместо това тя уморено въздъхна. До известна степен Лес беше прав. Тя нямаше друг живот извън работата. Може би защото Робърт загина по време на задача, може би защото баща й беше известен журналист, Анди Малоун се чувстваше родена да успее в новинарската журналистика.

Работата в Телекс не беше според нея върхът на стълбата, въпреки, че се излъчваше в цялата страна. Искаше й се да работи за националната мрежа. За да получи такава работа обаче, трябваше да направи удар. Интервюто с генерал Майкъл Ратклиф щеше да й гарантира, че директорът ще й обърне внимание.

— Добре, Лес. Не съм съгласна с методите, които ми предлагаш, но ще направя още един опит. В края на краищата искам го това интервю!

— Това е, мойто момиче. Как е от гледна точка на природата? Мислиш ли, че ще можеш да се пробуташ като хипофиза?

— Това е жлеза, идиот такъв, не храсти.

— Да го вземат дяволите! Тъй и не можах да запомня жлезите. Знам само какво да правя с тях.

— Дочуване, Лес.

— Дочуване. Обичам те.

— И аз те обичам. Дочуване.

Тя прекара останалата част от деня излегната в един шезлонг до басейна на мотела, чувствайки се така, сякаш е получила половин свободен ден. Усещаше мозъка и вътрешностите си като разбити, въпреки, че нямаше никакви признаци за насилие по тялото, облечено в оскъден бански костюм, който предизвика подсвиркванията на трима младежи, които минаха в един открит джип. Закачката им беше безобидна.

За разлика от тази на Лайън Ратклиф. Бяха минали часове, откакто бе попаднала под внимателния му поглед, но тялото й откликваше на спомена така силно, като че ли това се случваше отново. Гърдите й настръхнаха чувствено — усещане, което тя считаше за отдавна мъртво, зърната щръкнаха под тънката материя на сутиена. В долната част на тялото й се беше настанила тежест подобна на гигантско сърце. То пулсираше на равни интервали, заливайки я с живот и напомняше, че тя не е умряла по време на земетресението заедно с Робърт.

Тя стигна с малката кола, която бе наела, до едно ресторантче за скара и донесе в стаята си сочен сандвич. По-късно се опита да гледа телевизия, но се отегчи от глупавите коментари и забавни програми. Опита да чете последния нашумял роман. Въпреки, че героят беше описан като рус и зеленоок, тя можеше да си представи само тъмна непокорна коса и сиви очи. Чувствена, самоуверена уста, която може да се втвърди от гняв, но която обещава незабравими целувки. Високо, стройно тяло, което кара човек да ненавижда дрехите. Сурово, красиво, загоряло от слънцето лице, което олицетворява мъжествеността. Героят от книгата бледнееше при сравнението.

— Той е най-грубият човек, когото някога съм срещала — извика тя, захвърляйки романа и отиде да провери веригата на вратата. Преди да изгаси нощната лампичка, хвърли един последен поглед през рамо към огледалото. То й показа едно стройно тяло, облечено с тениска и прозрачни бикини. „Май не греши съвсем“, помисли си тя. Наистина беше хубава.

 

 

Не можеше да повярва, че се нарежда толкова лесно! Беше дочула в козметичния салон, че Лайън Ратклиф е поръчал някакви растения от разсадника, за да ги засади допълнително. Жената на собственика на разсадника гордо беше обявила на всички, че мъжът й трябва да ги достави в четвъртък сутринта.

Тази сутрин Анди се събуди с оформен план в главата. Мълчаливо благодари на Лес за вдъхновението. Облече се делово в летен костюм от коприна, сложи под него блуза без ръкави с коралов цвят и завъртя косата си на кок. Така внушаваше повече компетентност. Докара колата си на около миля от ранчото на Ратклиф и я отби от магистралата, надявайки се, че не е закъсняла.

Беше седяла на пътя около двадесет минути, когато видя камиона на разсадника да се приближава по магистралата, натоварен с растения. Тя изскочи от колата си, вдигна капака и застана, гледайки безпомощно и объркано към пътя. Както очакваше, камионът спря, след като малко я подмина. Тя изтича покрай дървените капаци на камиона към шофьора, който се спускаше от кабината.

— Благодаря ви толкова много, че спряхте — рече задъхано.

— Добро утро. Какво се е случило, малка лейди?

Тя стисна зъби зад фалшивата си усмивка:

— Не зная — проплака жално тя. — Тъкмо отивах в ранчото на Ратклиф. Вече бях закъсняла за срещата си с Грейси и сега — това! Има да се чуди какво ли ми се е случило. Моля ви, бихте ли ме закарали до най-близкия телефон?

Тя нямаше представа коя е Грейси. Просто беше чула Лайън да я споменава в ресторанта на Гейб. Би могла да е роднина, готвачка, икономка… съпруга? Беше ли споменавал някой, че той е семеен? Защо й стана неприятно само при мисълта, че може да е женен? В случая измислицата със срещата с Грейси свърши работа. Работникът широко се ухили.

— Мога да направя нещо по-добро. Отивам у Ратклиф. Харесва ли ви идеята да се качите до мен?

Ръката й отлетя към гърдите, като че ли да успокои силно разтуптяното й сърце.

— Не говорите сериозно! О, вие сте спасител! Мога да си свърша работата и да позвъня едновременно и за колата. Сигурен ли сте, че нямате нищо против? — попита тя, дарявайки го с целия брилянтен блясък на усмивката си.

— О, разбира се!

— Почакайте само да си взема чантата и да заключа колата.

Тя се завъртя на високите си токчета и изтича отново към колата, благодарейки на звездите, че човекът се оказа толкова лесен за превземане. Той дори не попита в какво точно се изразява работата й.

Благоприличието трябваше да бъда пожертвано, за да се качи в камиона, но мистър Хютън, както се представи, беше истински джентълмен и извърна глава.

Кабината на камиона беше шумна и прашна и миришеше на пръст и тор, но Анди не спря да бъбри, докато камионът не спря пред електрическия портал, пазещ ранчото на Ратклиф.

Спирачките изсвириха, когато мистър Хютън натисна педала, но очевидно Лайън беше уведомил пазача, защото портите се отвориха широко и те бяха пропуснати вътре от беззъбия пазач с каубойска шапка. Ако той беше забелязал Анди или това, че не прилича на градинар, то не направи нищо. Тя дълбоко въздъхна от облекчение, когато в огледалото за обратно виждане съзря, че порталът тежко се затваря след тях.

— Ще ви помоля да слезете тук. Трябва да се срещна с мистър Ратклиф от западната страна.

— Би било чудесно — каза с усмивка тя. Повече, отколкото беше очаквала. Лайън щеше да бъде зает за известно време. Лайън? Беше ли помислила просто „Лайън“?

Къщата беше внушителна и изглеждаше строена в Южна Каролина, а не в равния Тексас. Беше разположена сред орехови, дъбови и памукови дървета и разтеглените й пропорции бяха компенсирани от известно величие. Сградата бе двуетажна, но това не премахваше впечатлението, че различните й крила се простират с акри.

Самата къща и всички външни постройки бяха бели, покрити с червени керемиди. Четири арки крепяха широка веранда, украсена с кошници папрат, петунии и бегония. Цветовете бяха живи. Сянката беше дълбока и бялото на къщата изглеждаше старинно и блестеше от контраста.

— Благодаря още веднъж, мистър Хютън — каза тя, докато той спря тежко и после премести скоростния лост на първа.

— Моля, малка лейди. Надявам се, че нищо сериозно не се е случило с колата ви.

— Аз също.

Тя скочи от кабината, при което се разтърсиха зъбите й и кока на тила. Меко затвори вратата, така че да не привлича вниманието. С бавни, внимателни стъпки тя спря за малко да се полюбува на цветята. Когато камионът зави зад къщата, пристъпи в сянката на верандата.

Зад всяка от арките имаше голям прозорец. Чувствайки се като престъпник, тя се прокрадна покрай всеки от тях, като засланяше с ръце очите си и се опитваше да надникне вътре. Стаите имаха високи тавани, бяха добре мебелирани и изключително чисти. Имаше дневна с огромна камина и удобни канапета и столове, кабинет с библиотеки край стените и масивно бюро, отрупано с книжа и трапезария. В последната различи плетена мебел. През прозореца Анди успя да види, че една от страничните стени е стъклена. Пространството бе изпълнено с тропически растения. На тавана се въртеше вентилатор.

Възрастен човек седеше в инвалидна количка — четеше или спеше. Тя обиколи зад ъгъла от другата страна на къщата и погледна през плъзгащата се стъклена врата. Той четеше. Книгата лежеше на скута му. Ръката му, обсипана с кафеникави петна бавно обърна страницата. На костеливия му нос бяха кацнали чифт очила с метални рамки.

Анди подскочи, когато, без дори да погледне към нея, той произнесе:

— Влезте, мис Малоун.