Сандра Браун
Час пик (4)

Глава четвърта

— Разходка ли?

— Из ранчото. Искате да го видите, нали?

Анди не можеше да разочарова генерала, който очевидно беше горд с ранчото си и очакваше нейното мнение…

— Да, но аз съм тук, за да работя, а не да се развличам. Не искам да губя времето на Лайън. Сигурно го чакат по-належащи задачи.

— Може и да го чакат, но се съмнявам, че ги счита за по-добри — отби възражението й Майкъл Ратклиф с усмивка.

Тя не можеше да си представи, че Лайън гори от нетърпение, ако съдеше по себе си след това, което се случи предишната вечер.

— Сигурен ли сте, че е искал да ме види?

— Това беше последното, което изрече, преди да излезе. Поиска да се срещне с вас до гаража. А сега, ако ме извините, Анди, имам намерение да прекарам сутринта в четене. Единственото, което все още мога да върша, докато очите все още не са ме изоставили. Ще поговорим следобед, ако искате.

— Да, и моля да си починете. Следващите няколко дни ще бъдат натоварени.

— Имам много време за почивка, Анди — каза сухо той. — Очаквам с нетърпение интервютата.

И той изкара количката си от стаята. Тя довърши кафето си сама, опитвайки се да събере достатъчно душевни и физически сили да се срещне с Лайън. Какво облича човек, за да обиколи едно ранчо? За да се спаси от презрението, тя нямаше намерение пак да нахлузи дънки и ботуши. Реши, че обикновен панталон и плетена блуза са най-подходящи.

Нека да чака — помисли с извратено удоволствие тя, докато се качваше да провери косата и грима си. Вземайки флакона с любимия си парфюм, тя спря разколебана за момент, но после решително се напръска. Ако той видеше в това някакъв подтекст, щеше да сгреши. Тя винаги се парфюмираше, дори и през деня.

Терасата и басейнът бяха пусти, когато излезе през стъклената врата. Утрото лъхаше на свежест и хлад. Облаци бяха засенчили слънцето, а лекият южен вятър люлееше листата на дърветата. Ако застанеше съвсем тихо и се заслушаше, можеше да чуе клокоченето на реката.

— Добро утро.

Тя подскочи и се обърна. Беше толкова погълната от красотата на гледката, че не беше чула да се приближава зад нея.

— Добро утро.

Той също лъхаше на одеколон. Същият жив, чист аромат, който тя вече беше започнала да свързва с него.

— Готова ли си?

— Мисля, че е явно.

Той й обърна гръб и сковано приближи до паркирания джип, който тя не беше забелязала до сега. Нямаше покрив, само гюрук, а седалките изглеждаха така, като че ли е каран дълго в голям прах. Лайън се тръшна на шофьорското място, а тя седна до него. Едва успя да се хване добре, и той ускори. Джипът се понесе напред. Лайън имаше много да учи за тънкостите на доброто шофиране.

— Наспа ли се добре?

— Да — излъга тя за втори път тази сутрин. Не искаше да гледа мускулестата сила на ръката му, докато той преместваше скоростния лост на най-високата скорост. Краката му работеха с педалите с възхитителна гъвкавост на бедрените мускули. Тя отмести очи от слабините му, видът на които предизвика съгласувано пулсиране на жизнените й органи.

Ръцете му здраво хванаха кормилото. Тази сутрин цялото му същество излъчваше контролирана заплаха. Всяка нишка от дрехите му изглеждаше опъната, за да задържи напрежението под кожата му.

Тя разгледа лицето му под периферията на сламената му каубойска шапка. Очертанията на челюстта му бяха твърди като от желязо. Когато мигаше, това беше нещо повече от естествения начин да се овлажнят очите. Беше рефлекс на гняв, като че ли се опитваше да изчисти погледа си, засенчен от ярост.

Не изглеждаше предразположен към разговор, докато се беше съсредоточил да задържи подскачащия джип върху неравния път. Анди отмести поглед от него и заразглежда пейзажа. Проклета да е, ако му натрапи компанията си. След грозната му постъпка от миналата вечер трябваше да е доволен, че изобщо му говори. Ако той се отнася към нея с такова презрение, защо тогава беше предложил това излизане?

Проклета да е! — помисли си Лайън в същия момент. Той протегна и десетте си пръста, докато дланите му почиваха върху кормилото. Изпъна ги колкото можеше, после ги обви около волана в такава здрава хватка, че чак го заболяха.

Ако тя трябваше да бъде тази, която е, защо трябва да изглежда така? Ако иска да се движи в света на мъжете, защо не се облече както подобава? Защо носи дрехи като тази блуза, която да моделира всяка мека извивка на гърдите й? И панталон, толкова прилепнал… И защо босите й крака са обути в толкова икономично направени сандали, че го караха да се чуди как се държат на краката й. Ноктите на краката й бяха лакирани в нежен коралов цвят. Подобен цвят можеше да се види само в раковина…

По дяволите! — изруга той. Чуваш ли се, Ратклиф? Раковини! Господи!

Е, тя изглежда страхотно. И? Трябва ли да действаш тъпо като хлапак? Бил е с добре изглеждащи жени и преди, някои дори по-красиви от тази. Но има нещо в…

Очите? Необикновен цвят, но… Не, начинът по който те гледа, когато й говориш. Като че ли това, което казваш за нея е от жизненоважно значение. Интересува се. Иска да знае. Мнението ти има значение за нея.

Спокойно, Ратклиф. Не се увличай толкова! Не е ли това, което трябва да те накара да чувстваш? Не е ли това нейната работа? Тайната да можеш да интервюираш добре е в способността да слушаш.

Добре, значи нейните очи са хубави и тя ги използва като предимство. Вече знаеш, че лъже със съблазнителната си уста. Ако не с думи, то със сигурност с целувки. Погледни я, глупако, една целувка не е означавала толкова много за теб от дълго време. Някои жени фалшифицират страст, надявайки се да спипат чековата ти книжка. Повечето отговарят от условен рефлекс, защото знаят, че ще ти направят удоволствие с това. Но Анди… по дяволите, хайде продължавай и мисли за нея с името й. Анди. Анди. Страстта й не беше престорена. Тя се нуждаеше от тази целувка толкова много, колкото и ти. Искаше я.

Тя е отрова, да я вземат дяволите! Тогава защо я гледаш с крайчеца на окото си, Ратклиф? Защо гледаш ръката й, която се хваща за края на седалката при всяко подрусване? Надяваш се, че след като е толкова близо до бедрото ти, тя ще…

Лайън бързо върна мислите си оттам, накъдето се бяха зареяли и внезапно спря джипа. Инерцията ги тласна напред, докато накрая отново се върнаха на местата си. Анди погледна наоколо. Картината беше красива. Бяха се изкачили сред хълмовете и сега долината се разкриваше пред тях с цялата си прелест. Къщата изглеждаше като играчка далеч под тях, сякаш хвърлена небрежно сред горичката край реката.

Искаше й се той да каже нещо. Дали той чака тя да заговори? Тя леко обърна глава към него да го погледне. Той гледаше над джипа.

— Красиво е тук — колебливо рече тя.

Той бутна каубойската си шапка високо над челото и без да премести тялото си, обърна глава и я прободе с очи:

— Кой е Лес?

Не толкова въпросът, колкото начинът, по който беше зададен я накара да се почувства като че ли са я блъснали в стомаха. Усети всички симптоми на това, да понесеш зашеметяващ удар, който ти изкарва въздуха. Жадно си пое дъх:

— Моят шеф.

— Колко удобно!

— Какво искаш да кажеш?

— Правиш ли го в офиса, или чакаш докато свършите работата за деня? Знае ли той, че си била извън неговите територии снощи и си позволила на друг мъж да те целуне и да се забавлява с теб и интересува ли го? Може би това е една от онези „отворени“ връзки?

Бузите й пламнаха в тъмночервено от напомнянето му за предишната вечер, а след това и от гняв.

— Няма друга връзка, освен приятелство.

— Не ме лъжи, по дяволите. Чух те. „Знам, че ме обичаш и аз те обичам също“.

— Подслушвал си?

— Чух, без да искам. Ти беше в коридора, знаеш, и не говореше шепнешком. Качвах се по стълбите. Разбира се, че те чух.

Господи. Колко ли беше чул? Ако е чул как обещава на Лес да обработи сина за информация… Не, не я питаше за това. Искаше да знае за нея и Лес. Но защо? Ако не беше толкова смешно, би помислила, че ревнува. Всъщност можеше да бъде само мъжка гордост. Беше сигурна, че малко жени са избягали от ръцете на Лайън, за да се обадят на друг мъж миг след това и да му кажат, че го обичат.

— Един джентълмен би показал присъствието си.

Той грубо се изсмя.

— Престанах да бъда джентълмен много отдавна. Е, чакам. Разкажи ми за този Лес.

Защо не му се сопне, че това не му влиза в работата, защо не му каже да я върне обратно в къщата? Може би защото по някаква неизказана причина беше важно за нея той да не се заблуждава за истинските й отношения с Лес. Щеше да анализира този момент по-късно, когато той не я гледа с такова разюздано нахалство.

Самообладанието щеше да бъде нейната контраатака. Нямаше да отговаря на неговия гняв като просто покаже, че го търпи, както родител търпи нервните избухвания на непослушно дете.

— Лес Трепър е продуцент на шоуто ми. Работим заедно от години — преди, по време и след като бях омъжена. Той е приятел. Колкото до това, че му казах, че го обичам — обичам го. Като приятел. Той казва на всички жени, които срещне — от ученичката до възрастната жена, която чисти кабинета му — че ги обича. Това не означава нищо. Никога Лес и аз не сме били любовници.

— Очакваш ли да повярвам на това?

Самообладанието й се разби.

— Не давам пет пари дали вярваш или не. Ти ме заклейми с червен печат на гърдите в момента, когато ти се представих — тя пожела да не се беше позовавала на гърдите. Очите му забележимо се спуснаха към тази част на тялото й. Тя безстрашно продължи:

— Само защото не съм къщовница, не означава, че нямам морал, мистър Ратклиф.

— Добре, да кажем, че нямаш нищо с този Лес. Посвети ли го във всички пикантни детайли на разходката ни край реката? Злорадствахте ли заедно с него над това как си си стоплила пътя към къщата и как с часове всички само те гледат в очите и те слушат?

— Не! — значи това било — неговата гордост. Всъщност не го е грижа дали има романтична връзка с Лес или не, само дали те двамата не са го направили за смях. — Не — каза тя тихо, клатейки глава и спусна очи към ръцете си, скръстени в скута й.

Лайън прехапа устни. Кое у нея го ядосваше толкова много? Защо не прати по дяволите това с кого говори по телефона и какво казва? Да, коремът му се сви, като я чу да пожелава приятни сънища на друг мъж, когато знаеше, че тя ще бъде цяла нощ в неговите.

Тя изглеждаше толкова тъжна, толкова разкаяна. А може би беше само роля, която тя играе? Едновременно му се искаше да й причини болка и да я целуне. Устата й обещаваше сладък отдих от горчивината, която беше вкусил от всеки миг през деня. Гърдите й обещаваха спасение от самотата, в която живееше. Тялото й притежаваше енергия, която да върне към живот това, което беше умряло в него с години.

Беше намирал облекчение за физическите си апетити с немалък брой отстъпчиви жени, но всяка от тези интерлюдии го оставяше с чувството, че е празен и омърсен. Имаше само моментно удовлетворение. Това, което искаше, беше интимност с жена, която да включва всичко, което той представляваше като мъж, не само физическото състояние, не само преходно удоволствие.

Той пак я погледна и беше изненадан да види, че по бузата й се търкаля сълза. В същото време тя погледна нагоре. Не, очите й бяха сухи. Това кристално нещо не беше сълза. Беше капка дъжд.

— По-добре да се връщаме — каза рязко той. — Започва да вали.

Едва успя да запали джипа, когато се разрази истинска буря. Дъждът се изсипа на ослепяващи струи.

— Дръж се — извика той и обърна машината в посока, противоположна на къщата.

Караше напосоки по неравния път. Шапката му се смъкна и отплува. Анди се държеше с всички сили, вятърът бушуваше в косата й, а дъждът шибаше лицето и ръцете й.

Той насочи джипа право към нещо, което изглеждаше като плътна стена от скали. Когато видя отвора, тя разбра целта му. Лайън натисна спирачката и джипът пропълзя през входа на голяма пещера. Вътре беше мрачно, без обаче да е зловещо. Сумракът се дължеше на смрачаването отвън.

Лайън изгаси двигателя и те бяха погълнати от тежка тишина, нарушавана единствено от блъскането на стихията извън пещерата и бавно капещите от джипа капки върху покрития с камъчета под.

— Добре ли си — попита накрая той.

Тя трепереше от студ — плетената блуза, която сега беше прилепнала до тялото й от влагата не представляваше надеждна защита. Трепереше от безпокойство. От очакване.

— Да.

Зъбите й тракаха. Гърдите й се стегнаха от студения въздух. Лайън забеляза това и отдръпна очи. Погледът му се блъсна в стените, в пода на пещерата, в капака на колата, после в задната седалка, преди да се върне към лицето й, което беше бледо и напрегнато.

Той проследи пътя на една дъждовна капка, която се търкулна от косата й, надолу по слепоочието й, премина през скулата и по челюстта, направи завой и несигурно увисна на брадичката й. Съвършено неочаквано той видя как протяга пръст и я улови, после бързо го дръпна.

Анди седеше като вцепенена.

Лайън обърна глава и се загледа в каменната стена на пещерата. Юмрукът му леко потупваше по бедрото — единственият израз, който даде на вътрешното си напрежение. Приличаше на човек, който е на ръба на самоконтрола, но това му се изплъзваше.

После с едно бързо движение се обърна към нея, наведе се през арматурното табло и обхвана лицето й със загрубелите си от работа длани. Наклони главата й назад и прокара пръст по долната й устна.

— Моля те, недей да лъжеш. Моля те.

Устата му беше гореща и жива върху нейната, раздели устните й и вкара езика си вътре. Той потъна дълбоко в устата й с такава целеустременост, че дълбоко от гърдите му се изтръгна стон. Ръцете му жадно обгърнаха лицето й, без да откъсва устни от нейните, докато тя отвръщаше на целувката.

Финес и нежност бяха забравени. Това беше целувка, родена от нужда, управлявана от страст, непланирана, неустоима, без задръжки — прилив на вълна от желание, която обгърна и двамата и ги понесе в безумно течение, хвърли ги в разгорял се неконтролируемо пожар.

Те пиеха жадно един от друг. Езикът му си играеше жадно с устата й, със зъбите, той опитваше аромата й, наслаждаваше му се. Дъждът беше направил кожата й влажна и ароматна. Той остави устата й, за да зарови лице между ключиците и гърдите, да вдъхне и обхване всичко това.

Ръцете му погалиха нейните:

— Студено ли ти е?

— Не — въздъхна тя — Не.

Докато едната й ръка нежно притискаше ухото му, другата се плъзгаше нагоре-надолу по мускулестия му гръб.

— Анди, нали нямаш връзка с Лес?

— Само като с колега и приятел. Нямам връзка с никого. Никого не съм имала след Робърт.

Той вдигна глава и я погледна отблизо, търсейки признаци на измама в златистите езера на очите й.

— Искам да ти повярвам.

— Повярвай ми, истина е.

— Защо искаш да интервюираш баща ми?

Въпросът му искрено я озадачи и учудването се изписа на лицето й.

— По същите причини, които ти изредих. Мислиш, че имам някакъв скрит мотив?

— Не. Предполагам, че не — каза бавно той. — Толкова много хора с години наред са се опитвали да нарушат уединението му. Той не иска светът, който е създал за себе си, майка ми и мен, да бъде смущаван. Вероятно, ако се беше съгласил да дава интервюта преди години, нямаше да бъде обект на толкова много спекулации. Причините за усамотяването му са лични. До твоето идване той беше решил да отиде в гроба, без да отговаря на въпроси за себе си, които да задоволят любопитството на хората. От една страна съм доволен, че не те изхвърли — той се усмихна и наклони глава да целуне ключицата й, после очите му станаха тъжни и той втренчи поглед в обицата й — а от друга се страхувам за него.

Тя отметна един непокорен кичур от тъмната му коса, залепнал от влагата на широкото му чело.

— Защо, Лайън?

Тя се наслаждаваше на звука на името му, изговорено от собствените й устни и повтори въпроса само, за да го чуе отново.

— Заради здравето му?

— Затова и… — той отмести поглед от ухото й, намирайки очите й за много по-интригуващи.

— Няма значение — той я целуна. — Красива си, Анди — прошепна върху отворените й устни.

Беше изпитала моментна паника, когато Лайън изговори на глас мислите си. Наистина ли ужасяващата способност на Лес да подушва тайни се потвърждаваше отново? Имаше ли нещо за баща му, което Лайън не иска да се знае? Не! Моля те, Господи, не позволявай да открия нещо, което ще трябва да стане публично достояние. Конфликтът на интереси беше проклятие за всеки репортер, който се стараеше да бъде обективен. Тя се помъчи да отхвърли тревожните мисли и се съсредоточи върху усещането за устните на Лайън върху нейните.

Езикът му докосна ъгълчето на устата, той прокара устни по бузата й към обицата, която беше погълнала вниманието му преди. Прегръщайки я здраво с едната си ръка през раменете, той притисна силно и погали с другата гърдите й. На ръба на деколтето той спря, усещайки с длан биенето на сърцето й.

— Анди? — искаше разрешение.

— Лайън… — разрешението беше дадено.

Ръката му се притисна към гърдите й. Беше изкусна ръка, докосваше безпогрешно там, където мястото пулсираше от необходимостта да бъде докоснато. Влажната дреха, която беше прилепнала до кожата й само усилваше усещането от изучаващите му пръсти върху кожата й.

— От момента, когато те видях седнала при Гейб, исках да те докосна — самият му шепот в ухото й беше ласка. — Благословена си в този щат.

— Винаги съм се притеснявала заради ръста си.

Той тихо се засмя, продължаваше да я изучава, ставаше по-смел, усилвайки бурята, която се надигаше вътре в нея.

— Не би трябвало. В младостта си винаги съм си мечтал за жена с фигура.

— Именно такива фантазии ме карат да се притеснявам.

— Хайде стига!

— Какво беше първото ти впечатление, когато ме видя при Гейб?

— Че имаш разкошни очи и чифт страхотни…

— Освен това!

— О, но ти ме питаш вече за второто впечатление.

— Лайън, говоря сериозно.

Той се засмя:

— Аз също — след това стана сериозен, вдигна ръката си от гърдите й и прокара пръсти в косата й, която все още беше мокра от дъжда.

— Помислих, че си много привлекателна жена, която много бих искал да заведа в леглото си.

Тя преглътна заради възела, които се беше свил в гърлото й.

— А сега?

— Сега си мисля, че си много привлекателна жена, която много повече бих искал да опозная добре и тогава да заведа в леглото. Първият импулс се базираше единствено на страст, вторият на нещо, което все още не мога да определя, но крайната цел е една и съща — той здраво държеше брадичката й между палеца и показалеца си, а очите му направо проникваха в мозъка й. — Разбираш ли това, което казвам?

Разтреперана, почти уплашена, тя каза:

— Мисля, че да.

— Не искам да ме разбереш погрешно — каза твърдо той.

Как можеше да бъде толкова спокоен, когато цялото й тяло трепереше?

— Искам да те любя. Бавно и лениво, бързо и диво, по всякакъв възможен и по няколко невъзможни начина.

Никой мъж никога не беше имал смелостта да й говори по такъв дързък начин, с изключение може би на Лес. Но той винаги се шегуваше, а Лайън беше напълно сериозен. Смущението я накара да отговори:

— Като каква ме виждаш? Като трофей, който да сложиш върху камината? Като предизвикателство, което трябва да бъде завоювано? Не си познал, Лайън! Аз не съм и никога не съм била лесно достижима.

— Не съм имал намерение да кажа, че ще бъдеш завоевание. Не бих те искал, ако беше лесно достижима. Мислех, че е честно да ти кажа, как точно се чувствам. Когато правим любов то ще бъде, защото и двамата го искаме, ще бъде взаимно удовлетворяващо изживяване.

Случаите в живота й не я бяха подготвили да се справи с това. Не знаеше какво да прави с този мъж, с чувствата си към него, с това, което й говореше сега. Дали той не искаше само да я накара да се отпусне, за да може да провали проекта й? За това ли беше цялата тази страст?

Не, той не можеше да се е преструвал при тази целувка. Ако беше го направил, светът щеше да е пропуснал да види най-големия актьор. Ако той се канеше да използва секса, за да я възпре от интервюто, трябваше да го сложи на място още сега.

— Аз ще си върша работата, Лайън, каквото и да се случи между нас. Ти… няма значение, че съм тук. Никога не съм позволявала чувствата да се намесват в обективността ми. Със сигурност не съм предвиждала, че ще бъда въвлечена в каквото и да било с теб.

— И аз не съм очаквал, че ще ме привличаш много. И все още съм много зле настроен към тези интервюта.

— Няма защо да се страхуваш от мен.

— А ти имаш много да се страхуваш от мен, ако открия, че мотивите ти не са чисти.

На тази зловеща нотка той погледна през рамо и видя, че дъждът е намалял и е преминал в ситни капки.

— По-добре да се връщаме, татко и Грейси ще се тревожат.

Вместо да се тревожат, двамата бяха доволни да видят Анди и Лайън, които нахлуха през вратата на кухнята, мокри до кости и смеейки се на това как нейните крака шляпат в сандалите.

— Днес, след като никой от вас не се появи за обяд, генералът обядва в кухнята — подхвърли Грейси, за да обясни, защо столът на Майкъл Ратклиф заема единия край на голямата кухненска маса.

— Тази супа е великолепна — каза той. — Я побързайте да се изсушите и елате да хапнете от нея.

Това и направиха, когато се срещнаха горе на стълбите, след като се бяха преоблекли. Анди забеляза коя е стаята на Лайън и я обхвана женско любопитство да види какво има зад вратата.

— Приличаш на тийнейджърка — каза той, шеговито подръпвайки конската й опашка. — Много ти прилича, във всеки случай — очите му говореха вместо него, когато се спуснаха към гърдите й. — Само за сведение — харесвам повече другата блузка.

Беше облякла чиста памучна риза с навити ръкави и пагончета на раменете.

— Развратник, сексуален маниак.

Усмивката му беше сатанинска и прекалено съблазнителна.

— Съвършено точно.

Доброто му настроение продължи и по време на яденето, докато се хранеха в кухнята в компанията на Грейси и генерала. Когато свършиха, Лайън излезе, като каза, че дъждът не пречи на работата. Той облече гумения дъждобран, който висеше на закачалката до задната врата и нахлупи друга сламена каубойска шапка на главата си.

— Ще се видим на вечеря — каза той, без да се обръща специално към някого, но гледаше Анди. После й намигна и излезе. Тя изигра голяма сцена — избърса изискано устата си със салфетката, но знаеше, че и генералът, и Грейси видяха жеста на Лайън.

— Ще подремна малко, Анди. После, ако искаш да направиш някаква предварителна подготовка, аз съм на твое разположение до вечеря.

— Ще бъде чудесно, генерале.

— Много хубава супа, Грейси — повтори той, изкарвайки стола си от стаята.

— Горкият мил старец, едва можа да хапне нещо. Толкова безвкусни са ястията, които трябва да му приготвям, но той стоически премълчава.

Без да й предложи предварително, Анди се зае да помага на Грейси да почисти масата.

— Той е много болен, нали? — попита тихо тя за генерала.

— Да — каза откровено Грейси. — Опитвам се да се приготвя, но знам, че ще скърбя, когато той окончателно напусне тази земя. Той е велик човек, Анди.

— Разбрах го още щом го видях. Ти работиш за него от години.

— Почти четиридесет. Бях още момиче, едва навършило двайсет години, когато мисис Ратклиф ме нае. Тя беше истинска дама. Деликатна като цвете и отдадена на него и Лайън. Генералът никога не прояви интерес към жена, след като мисис Ратклиф почина, въпреки че Лайън имаше нужда от майка. Мисля, че генералът подсъзнателно прехвърли тази отговорност на мен.

— Лайън ми каза, че ти си се грижила за него вместо майка му.

Грейси за момент престана да бърше шкафа.

— Той ли го каза? Тогава, предполагам, че съм успяла с майчинството. Безпокоях се за момчето. Има някаква горчивина, която го яде отвътре и това ме плаши.

— Каза ми, че е бил женен.

— За едно от най-хубавите момичета, които съм виждала — Грейси въздъхна, сякаш помирисваше нещо вонящо. — Много лошо, че красотата й не стигаше по-дълбоко от кожата. Караше Лайън да танцува върху горещи въглени всеки ден по време на този обречен брак. Не даде на момчето и един ден покой. Това е лошо, онова е лошо. Мрънкаше, оплакваше се. Животът й „се пропилявал тук“. Тя имала нужда да получи „повече от живота“. Докато един ден се омете в Ню Йорк. Не се върна повече и колкото до мен и генерала, бихме казали, че се отървахме. Лайън, обаче, го понесе тежко. Не толкова, защото му липсваше. Честно казано, мисля, че беше облекчен от това, че си отиде. Но тя пречупи нещо вътре в него.

— Той храни голямо презрение към жените, които правят кариера.

Грейси красноречиво вдигна вежди:

— И към теб ли включително?

— Особено към мен.

— Е, видях, че е малко раздразнителен към теб заради онова, което наговори за него вчера. Но е много умно и за мен е смешно — додаде смеейки се тя. — Но ти си права. Той е подозрителен, когато става дума за жени.

— Как се казваше тя?

— Коя? Жена му ли? Джери.

— Джери — повтори отсъстващо Анди.

Грейси зае същата поза, от която беше разглеждала Анди предния ден — ръцете кръстосани върху големия й корем, главата леко наклонена. После направо попита:

— Случи ли се нещо повече в дъжда, освен че и двамата се намокрихте?

Анди почувства как червенина запя бузите й.

— Из… извини ме. Имам да направя още няколко бележки.

Докато неловко излизаше от кухнята, чу как Грейси се засмя и каза:

— Така си и мислех!

 

 

— И така, седи си победителят в индивидуалната игра от Уимбълдън в моята стая в хотела в Лондон. Все още разнасяше наоколо огромната купа.

Всички очи бяха обърнати към Анди, докато тя разказваше историята. Дори Грейси спря да сервира следобедното кафе, за да слуша. Очите на генерал Ратклиф бяха полузатворени, но Анди знаеше, че слуша, тъй като се усмихваше. Лайън се беше облегнат назад в стола си и въртеше чашата с вино между пръстите си.

— Както можете да си представите, бях поласкана и развълнувана, че ми беше обещано интервю. Това беше истинска купа. Единственото условие, което ми постави неговият треньор и мениджър, беше да не продължава повече от десет минути. Можете добре да си представите колко други репортери от медиите напираха да чуят поне една дума от него.

— Екипът се суетеше наоколо, опитваше осветлението и свързваше жиците. И тогава се случи нещастието. Един от техниците се спъна в крака на една стойка. С ужас видях как прожектора се откъсна и падна. Беше като в сън със забавени движения и нищо не можеше да се направи, за да се предотврати трагедията. Лампата с трясък се удари точно в главата на новия уимбълдънски шампион.

Грейси захлупи с длан устата си. Лайън се разсмя открито. Усмивката на генерала стана по-дълбока.

— Радвам се, че го намирате за смешно — каза Анди с престорено негодувание. — Въпреки, че не беше сериозно наранен, видях кариерата си да изхвърча направо през прозореца.

— Какво се случи? — попита Лайън.

— Доколкото той не се славеше с приятен характер — а всъщност беше точно обратното — аз затаих дъх. Но като истински шампион той довърши интервюто с апломб. За няколко мига беше замаян, но след като се съвзе, спокойно избърса кръвта…

— Кръв! — извика Грейси.

— Не споменах ли за кръвта? — попита невинно Анди. Тогава всички се засмяха. — Всъщност той не беше наранен, но докато лампата падаше, си представих заглавието „Уимбълдънският шампион умира в ръцете на американска журналистка“.

— Кого още си интервюирала? — попита Грейси, пренебрегвайки традицията и сядайки до масата, без повече да се преструва, че сервира.

— Нека да видим — каза замислено Анди. — Някои са били велики или почти велики, други — просто обикновени хора, които по една или друга причина са попадали в новините.

— Кажи за някои от великите? — попита икономката.

Анди хвърли загрижен поглед към Майкъл Ратклиф, но той изглеждаше отпуснат и не прекалено уморен. Бяха разговаряли дълго този следобед и той й беше дал дати, предварителна информация, която щеше да й помогне в предстоящите интервюта.

— Боб Хоуп, Нийл Армстронг, Реджи Джексън, Джон Денвър, Принц Андрю от Англия, Михаил Баришников.

— Ооо! — проточи с благоговение Грейси.

— Всичките мъже? — попита заядливо Лайън.

— Не — усмихна се Анди. — Също Лорен Бакол, съдия Сандра Дей О’Конър, Керъл Бърнет, Фара Фюсе и Дайана Рос. Да изброя ли още някои? — каза тя лукаво усмихната, като броеше на пръсти.

— Кого друг би искала да интервюираш? — попита Лайън.

— Генерал Майкъл Ратклиф — каза усмихнато тя и той вдигна ръка, като че ли бащински благославяше всички. — И — тя погледна нагоре — Робърт Редфорд.

— Това се казва приказка — извика Грейси.

Генералът се засмя с глас:

— Радвам се да бъда в такава височайша компания.

Лайън също се смееше и Анди обичаше здравият му звучен смях.

— Татко — каза той, когато всички се успокоиха, — за теб е по-добре да си легнеш.

— Прав си, разбира се, въпреки че почти не забелязвам, да съм уморен. Компанията е толкова очарователна и забавна.

Анди отиде при него и го целуна по бузата.

— Лека нощ. Починете си.

— Лека нощ — той напусна трапезарията на инвалидния си стол.

Лайън попита Грейси:

— Идва ли докторът тази сутрин?

— Да, докато вие бяхте навън в дъжда.

— И?

Тя успокоително сложи ръка на рамото му:

— Това е в Божиите ръце, Лайън.

Той я потупа по ръката и вдигна сериозен поглед към нея. След малко разтърси глава, за да се отърси от тъжните мисли и стана.

— Анди, не ми е приятно да те оставям, но имам събрание на Асоциацията на фермерите тази вечер. Всичко наред ли е?

Изпълнена с разочарование, тя храбро се усмихна:

— Разбира се. И без това трябва да проуча някои неща.

— Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

 

 

Дълго след като чу да се затваря външната врата след него, тя събра сили и излезе от стаята.

Така и не разбра какво я събуди. Просто внезапно се оказа будна и се изправи в леглото. Часовникът на нощното шкафче със светещите си стрелки показваше, че минава четири часа. Тя отхвърли завивките и приседна до прозореца, който изглеждаше тайнствено.

Всичко беше тихо. После долови шум. Напрегна слух — шумът явно идваше откъм реката. Сърцето й спря в гърлото, когато видя подскачащи светлини да пронизват тъмнината. Два светли лъча се движеха между дърветата. Първо изгасна единият след това другият.

Кой можеше да бъде? Работници от ранчото? Тя погледна към пристройките. Всичко беше тихо. Някой беше нахлул? Но кой? Можеше ли други репортери да са научили, че тя е тук и да са дошли на разузнаване?

Нямаше значение кой е, Лайън трябваше да знае.

Тя изтича през стаята, отвори вратата и се спусна по коридора. Без дори да спира, за да почука, тя натисна бравата и отвори вратата към стаята на Лайън, позволявайки си само секунда, за да свикнат очите й с тъмнината вътре, където не проникваше лунна светлина. Тя се промъкна до масивното легло до стената.

Той лежеше по корем. Ръката му беше обвита около възглавницата. Носът му беше заровен в сгъвката на лакътя му. Голият му гръб беше широк и тъмен върху чаршафите. Навеждайки се над него, тя леко го докосна по рамото.

— Лайън.