Сандра Браун
Час пик (2)

Глава втора

Тя се парализира от шока. Не можеше да каже кое я изненада повече — че възрастният човек бе разкрил присъствието й, или благото му изражение, докато я гледаше усмихнат. Беше толкова изненадана от бащата, колкото и от сина. Бе очаквала нещо като описанието на генерал Патън от Джордж Скот. Къде беше строгото военно поведение? Сегашният генерал Майкъл Ратклиф беше образец на благосклонност. Беше виждала негови снимки, но те бяха правени преди четиридесет години и имаха слаба прилика с крехкия възрастен човек, отпуснат в инвалиден стол.

Нейната изненада явно го развесели:

— Елате по-близо, където, да мога да ви видя по-добре, моля, мис Малоун.

Анди насила придвижи крака през отворената стъклена врата в стаята-градина.

— Вие ли сте генерал Ратклиф? — попита колебливо тя.

Той се засмя.

— Разбира се.

— Как разбрахте коя съм? Очаквахте ли ме?

Тя за миг се почуди дали Лес не се е обадил на генерала да го помоли за интервю, но отхвърли идеята, преди още да се е оформила. Това явно не му беше в стила. И освен това никой не разговаряше с генерала, преди първо да се договори с Лайън. Мнението на Лайън не можеше лесно да се промени.

— Да, очаквах ви — каза той, без да обяснява повече. — Моля седнете. Искате ли нещо за пиене?

— Не, не, благодаря.

Защо внезапно се почувства като ученичка, хваната да прави лудория? Тя приседна на ръба на един от плетените столове с висока облегалка и шарена възглавничка. Сложи чантичката си между бедрото си и облегалката за ръце и придърпа полата си. Гърбът й беше изправен.

— Откъде знаехте, че съм тук? Вие дори не гледахте към мен?

— Въпрос на опит, мис Малоун. Винаги съм имал уши като радари. Отличният ми слух беше смърт за младшите ми офицери. Никога не можеха да говорят против мен, без да ги чуя — той отново се засмя.

— Но как разбрахте името ми? — вместо да се чувства хваната на местопрестъплението, шпионирайки и нахълтвайки там, тя се наслаждаваше на себе си. Усещането, че най-после е в присъствието на един от най-прославените герои от войната беше замайващо. Тялото му беше слабо, но мозъкът му работеше като бръснач. Очите му изглеждаха болни, но тя подозираше, че виждат повече, отколкото той искаше хората да знаят. Или може би проницателността му го караше да изглежда така? Оредялата му бяла коса беше гладко сресана, подстригана във военен стил. Беше облечен в безупречно колосан и изгладен костюм.

— Гледал ли сте някога телевизионното ми предаване? — попита го тя.

— Не, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но не ми се е случвало. Знам коя сте, защото Лайън ми спомена, че ви е срещнал в града вчера — той я погледна, за да види реакцията.

Чертите й омекнаха и заеха изражение на спокойна маска.

— Каза ли ви също колко грубо се държа?

Старият човек се засмя с висок, кратък, лаещ смях, който предизвика пристъп на кашлица. Тя скочи уплашена и се наведе над него, готова да помогне. Нямаше представа какво да направи и дори не искаше да мисли за последствията, ако нещо му се случеше, докато бяха сами. Спазъмът най-после премина и той й посочи с ръка да седне в стола. След като няколко пъти дълбоко си пое дъх, той каза:

— Не, Лайън пропусна да спомене тази подробност, но това е в негов стил.

Той избърса сълзящите си очи с памучна кърпичка. Когато свърши, Анди можеше да се закълне, че в тях блещукаше лукавство.

— Каза, че нова пиявица от пресата души наоколо и задава въпроси. Нарече ви… дай видим… душеща кучка. Да, мисля, че това бяха точните думи. Каза още, че без съмнение си мислите, че можете да използвате лицето и тялото си, за да измъкнете всякаква история от човека. После ви описа най-подробно.

Бузите й се сгорещиха и тя гневно стисна зъби. Този нещастник! Пиявица. Кучка. И като си помисли, че я обвинява в нещо недопустимо.

Искаше й се да потъне в гнева си, да го вкуси, но осъзна, че генералът претегля с интерес реакцията й от разказа на сина си за срещата.

— Генерал Ратклиф, искам да знаете, че синът ви греши по отношение на мен. Истина е — задавах въпроси за вас и живота ви тук, в ранчото, но само защото исках…

— Няма нужда да се оправдавате пред мен, мис Малоун. Само ви казвам как сте впечатлила Лайън. Така, че мога да си съставя собствено безпристрастно мнение. Дайте да изложим фактите. Вие работите за кабелна телевизия и искате да ме интервюирате за телевизионната си програма. Правилно ли съм разбрал?

— Да, сър. Ние, тоест аз, искам да направя сериозни интервюта, които могат да се излъчват в поредни предавания в продължение на една седмица. Всяко предаване ще бъде по половин час.

— Защо?

— Защо? — повтори тя, не разбирайки въпроса.

— Защо искате да интервюирате мен?

Тя го погледна объркано, после поклати леко глава.

— Генерал Ратклиф, вие сигурно можете да се досетите. Вие сте част от американската история. Името ви ще бъде във всеки учебник, написан за Втората световна война. От години насам живеете уединен в това ранчо. Американската общественост се пита с право — защо? Хората искат да знаят с какво се занимавате.

— Мога да отговоря с една дума — с нищо. Седя тук ден след ден, остарявам и чакам смъртта — той вдигна ръка, когато видя, че тя се кани да възрази. — А сега, мис Малоун, ако все пак започнем да работим заедно, ще трябва да сме откровени един с друг. Аз скоро ще умра. Отдавна чакам този час и съм по-скоро нетърпелив, отколкото неспокоен. Уморих се да бъда стар и безполезен.

Не й оставаше да каже нищо, така че запази мълчание, докато се гледаха един друг. Пръв заговори отново генералът.

— Нека предположим, че се съглася да дам интервю. Мога ли да поставя условия за капитулацията си, ако заговоря?

Сърцето й се разтуптя. Той ще се съгласи! Той се съгласява!

— Да, сър.

— Много добре. Ще имате вашето интервю, мис Малоун, само че защо не интервюирате някоя по-енергична фигура.

— Вие сте достатъчно енергичен — каза тя и мислеше точно така.

Той се засмя много по-добродушно този път:

— В младостта си, може би. Сега — за условията ми. Можете да ме питате нещо за детството, училището, военната ми подготовка, кариерата ми преди войната и след нея. Бил съм пехотинец в Първата световна война. Знаехте ли това? — без да чака отговор, той продължи. — Можете да ме питате за войната като цяло, но няма да дискутирам отделни битки.

— Много добре — каза бавно тя.

— Ще бъда доста рязък в отказа си, ако ми зададете въпрос за някоя конкретна битка.

— Разбирам — не разбираше, но би се съгласила с всичко, само да има възможност да вземе интервю.

— Кога започваме? Днес?

Тя се ухили на ентусиазма му.

— Не. Ще уведомя екипа си тази вечер и те ще пристигнат с необходимите принадлежности за ден-два.

— Интервюто на филм ли ще бъде?

— Видеолента.

— Видеолента — повтори замислено той, като че ли не можеше съвсем да разбере понятието.

— Това е същото като филм, но няма нужда да бъде обработвано. Като лентата на касетофона с видео — той сериозно кимна. — Мога да използвам времето, докато дойде снимачният екип, да определя местата. Не искам всички интервюта да са записани на едно и също място.

— Ще имаме възможност да видим и друго — каза той и й намигна. — Колко време ще отнеме?

— Ще работим всеки ден толкова дълго, колкото сте в състояние да изтърпите, без да се уморявате. Мисля, че ако записваме по една пълна програма на ден, ще бъде приемливо за всички. Ще свършим…

— Вие вече свършихте!

Грубите думи дойдоха откъм вратата, през която Анди беше влязла. Тя обърна глава и видя заплашителния силует на Лайън на фона на светлия пейзаж отвън. Бе опрял ръце на хълбоците. Облечен с дънки и западняшка риза с прашни каубойски обувки и с коса разрошена от вятъра, той излъчваше сила и гняв. Изражението му не показваше с нищо, че може да говори и по-отстъпчиво.

— Влез, Лайън. Мисля, че вече познаваш гостенката ни, мис Малоун.

Лайън прекрачи прага, като подчертано пренебрегна опита за любезност на баща си. Вместо това погледна свирепо Анди.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Тя скочи на крака. Нямаше намерение да се прави на разкаяна.

— Знаете какво правя тук.

— Знам също и за подмолния начин, по който сте успяла да се промъкнете през портала. Мистър Хютън случайно спомена за чаровната малка лейди, която е докарал във връзка с ангажимент с Грейси, след като колата й се е развалила. Грейси живее тук отдавна и доколкото знам, никога не е имала „ангажименти“. Събрах две и две и това за нещастие ми подсказа, че сте вие. А сега, мис Малоун, напускате. Насила, ако е необходимо.

Тя не се съмняваше, че наистина го мисли. Вече посягаше към ръката й, когато баща му го задържа.

— Лайън, майка ти би се ужасила от липсата ти на маниери, особено по отношение на дама. Аз се съгласих мис Малоун да ме интервюира.

Ако го бяха ударили с лопата, Лайън нямаше да изглежда по-поразен и не би застинал така.

— Татко… ти… сигурен ли си?

Показвайки чувствителност, на каквато не беше мислила, че е способен, той коленичи до стола на баща си и положи широката си, загоряла ръка на рамото на генерал Ратклиф.

— Сигурен ли си? — повтори той. Очите им се срещнаха.

— Да, сигурен съм. Не съм давал други, но мис Малоун е толкова очарователна, че не можах да откажа на молбата й.

— Очарователна, по дяволите — подхвърли Лайън, ставайки. — Не й позволявай да те вкара в нещо, което ти не искаш да правиш.

— Знаеш ли някога да съм бил толкова лековерен, Лайън? — попита меко той. — Не се безпокой. Всичко ще е наред. Искам да го направя.

— Много добре — кимна троснато Лайън.

— Да, мис Малоун, явно всичко се уреди — кимна доволно генералът.

— Благодаря, генерале — каза тя, — но моля ви, наричайте ме Анди.

— Харесваш ми, Анди.

— Вие също ми харесвате.

Тя се засмя и генералът се присъедини към нея, споделяйки удоволствието от срещата им.

— Извинете ме — каза Лайън хладно, внасяйки нотка на враждебност в задушевната атмосфера, — но трябва да се върна на работа.

— Лайън, нека мистър Хютън да си свърши работата, а ти вземи Анди до там, откъдето е дошла и й помогни да си пренесе нещата тук.

Анди и Лайън едновременно се обърнаха към генерал Ратклиф. Лицата им изразяваха изумление. След няколко мига Анди успя да възвърне гласа си и каза, запъвайки се:

— Н-но аз съм в „Хълмове сред небесата“ и ви уверявам, че се чувствам много удобно.

— Но не така удобно, както ще бъдеш тук — прекъсна я приятелски генералът. — Не си опитала гозбите на Грейси.

Значи Грейси беше готвачката.

— Пък и кой знае, може да почувствам нужда да излея душата си пред някого… Знае ли човек кога може да стане това. Няма да искаш да рискуваш да пропуснеш момента, нали? Като се вземе всичко предвид, ще бъде по-добре да останеш под този покрив, докато обмислим всичко до най-малки подробности.

— Но екипът ще е в хотела и…

— Колко души са?

Тя бързо пресметна:

— Четирима.

— Тогава ще ги сложим в пристройката. Има много стаи. Да не чувам повече възражения — каза той с глас, който беше отглас от предишното командване. — Лайън и аз сме твърде самотни тук. Това ще бъде добре дошло разнообразие — той погледна към захранвания от батерия мотор на стола си. — Сега, моля да ме извините. Вие двамата ме уморихте. Ще се видим на обяд.

Меко ръмжащият мотор го изкара от стаята и Анди остана насаме с Лайън. Той сигурно знаеше за слуховите способности на баща си, тъй като изчака столът да се изгуби от поглед, преди да се обърне към нея.

— Трябва да сте много горда със себе си.

Тя отхвърли обвинението в сивите му очи.

— Горда съм. Баща ви с готовност се съгласи на интервютата. Щяхте да спестите и на двама ни много време и неприятности, ако бяхте приел преди месеци, вместо да връщате писмата ми неотворени.

— Той може да се е съгласил на интервютата, но аз не съм — той я огледа презрително. — Не е ли животът ви достатъчно вълнуващ? Какво кара някои да надничат в личния живот на хората. Така ли правите вашите удари?

Тя мразеше съблазнителната извивка на устата му.

— Не надничам. Просто искам да разговарям с баща ви и да запиша разговорите на лента, да ги споделя с хиляди хора, които биха се интересували от това, което той има да каже.

— Звучи наистина убедително, мис Малоун. Благородно и честно. Могат да ви предложат за светица — насмешливата усмивка беше изтрита от лицето му като с магическа пръчка. Устните му се превърнаха в тънка черта.

Със заплашителна скорост той сграбчи ръката й над лакътя и я притегли към себе си. Твърдите устни едва се раздвижиха, докато казваше:

— Но ви предупреждавам, че ако направите нещо, каквото и да е, което да обезпокои или навреди на баща ми, молете се на Бога да не съм тук. Разбрахте ли ме?

Въздухът беше излязъл от гърдите й, когато те се допряха в каменната стена на неговите, но тя се помъчи да оформи думи.

— Да.

Той гледаше надолу към нея, кимайки леко с глава, сякаш е решил да й повярва, когато го докаже. За няколко мига, които й се сториха цяла вечност, той продължи да я гледа. Не беше възможно да се поеме дъх. И не смееше. Направеше ли и най-лекото движение, щеше да привлече вниманието към близостта на телата им, която предполагаше или изтръгване от прегръдката, или любовно притискате, а тя не искаше нито едното от двете.

В същия момент, когато тя най-после реши да остане съвършено неподвижна и да не се бори с него, на лицето му се изписа, че е осъзнал примамващата им близост. И той я освободи — внезапно, рефлексивно, моментално. Отстрани човек можеше да помисли, че той счита, че е опасно да стои до нея.

— Да отидем за нещата ви — предложението прозвуча като изръмжаване. — Аз не съм таксиметрова служба.

Тя искаше да откаже презрително, но би приказвала на отдалечаващия му се гръб, защото той вече излизаше през стъклената врата. Тя го последва през верандата, която заобикаляше къщата и стигаше до площадката, където неговият Елдорадо бе паркиран в гараж за четири коли.

Той дори не й задържа вратата, а отиде направо към шофьорското място и се плъзна зад волана. Вече беше запалил двигателя и имаше нетърпелив разсеян вид, когато тя седна на седалката до него. Съобщи какво мисли за маниерите му, хлопвайки силно вратата. Отговорът се върна ясно във формата на каменно мълчание. Не го интересуваше какво мисли тя.

Колата избръмча през портала и потегли по магистралата. Пейзажът край колата се размаза и дори не й се искаше да се опита да отгатне колко бързо се движат. Той караше с единия лакът опрян на отворения прозорец и пръстите му почукваха от време на време по покрива на колата в познат само на него ритъм. Вятърът вилнееше опустошително в косата й, но тя за нищо на света не би го помолила да затвори прозореца.

— Това беше моята кола — каза тя, докато се стрелнаха покрай малката неподвижна кола, паркирана от другата страна.

— Ще спрем да я вземем на връщане. Не искам нищо да се случи на малката лейди.

Тя му отправи убийствен поглед и обърна глава към прозореца. Страшно й се искаше да може да потисне гаденето, докато гледаше как околният пейзаж прелита със зашеметяваща скорост.

Не проговориха, докато той не спря пред мотелската стая с номера на ключа й. Тя го погледна въпросително.

— Вие не сте единствената, мис Малоун, която може да задава любопитни въпроси.

Сивите му очи я накараха да се почувства неизразимо нервна. Какво още беше постигнал с въпросите си за Анди Малоун?

— Връщам се веднага — каза тя, като напипа дръжката на вратата и я отвори. Дори и при отворен прозорец й ставаше задушно от ограниченото пространство.

Прекрачи прага бързо и когато вратата не можа да се затвори зад нея, тя се обърна. Лайън стоеше на прага и я държеше с ръка.

— Ще ви помогна.

— Не е необходимо.

— Не съм казал, че е.

Избутвайки я, той си проправи път навътре и вратата се захлопна глухо. Стаята, която и преди изглеждаше малка, сега сякаш се сви до размерите на кукленска къща, от неговото присъствие. Той хвърли ключовете от колата върху леглото, което камериерката вече беше оправила, после се отпусна на него и се облегна на таблата така, че опънатите му, обути в ботуши крака леко щръкнаха над ръба на леглото. Анди остана неподвижна в средата на стаята, загледана въпросително към него. Реакцията му не закъсня:

— Не се притеснявайте от мен.

Усмивката му беше нагла и вбесяваща. Тя говореше, че той много добре знае, че я притеснява.

Тя му обърна гръб и отвори куфара, който беше на рафт в нишата на гардероба. Яростно започна да хвърля дрехи от закачалките, набутвайки ги безразборно. Няколко чифта обувки бяха вдигнати от пода и направо хвърлени в чантата й за обувки. Ципът завибрира, когато тя го дръпна.

— Да не си забравите ботушите — обади се той от леглото.

Тя се обърна.

— Не мога и да си го помисля. Те ще бъдат в отделна кутия. Благодаря много за помощта.

Той изобщо не се смути от отчетливо произнесените й саркастични думи.

— Моля.

Усмивката му я закова на място, когато си помисли за миг как Лайън се е облегнал на рамката на леглото и се усмихва не с презрение, а интимно. Странен спазъм притисна гърлото й и чувството премина като тръпка към корема й. Усещането я ужаси и тя напразно се опита да го потисне.

Нападна тоалетката, ненужно хвърляйки козметиката и тоалетните си принадлежности в по-малко куфарче. Шишенцата и кутиите тракаха едно в друго и тя само се надяваше, че нищо няма да се счупи, да се разлее и да развали всичко. Тя погледна в огледалото и видя, че очите на Лайън даже не са помръднали. Той наблюдаваше всяко нейно движение.

— Май изпитвате някакво извратено удоволствие да наблюдавате всичко това?

— Казано честно — да. В предишния си живот сигурно съм бил любопитна котка.

— Има психоаналитици, можете да си изясните това.

— Защо? — той въпросително вдигна вежди. — Да не би гледането да ви изнервя?

— Съвсем не.

Язвителното повдигане на крайчеца на устата му й показа, че той знае, че го лъже. Тя отмести поглед от отражението му в огледалото и хвърли още някаква вещ в багажа.

Ръцете й станаха неуверени, когато се насочи към чекмеджетата на гардероба. Той се намираше точно срещу леглото. Набързо сграбчи хлъзгавото бельо, което не можеше да удържи с треперещите си пръсти. Изпусна един поръбен с широка дантела корсаж.

Бързо го върна, но един бегъл поглед към него я убеди, че е отбелязал движението. Усмивката му беше развратно съучастническа.

Докато тя прибираше записките си, натрупани безразборно по малката маса и ги подреждаше в куфара, той се надигна от леглото и отиде в банята. За секунди се върна оттам — носеше малиновочервен сутиен и бикини. Едва сега тя си спомни, че снощи ги беше изпрала и ги беше оставила да съхнат на корниза на завеската.

Протегнал в ръце изсъхналото бельо, той не отмести поглед от нея, докато не дойде на няколко инча. Очите му я държаха прикована като пеперуда под карфица.

— Не забравяйте и тези неща — провлече той. Гледайки прозрачните дрехи във всяка от ръцете си, той ги прецени с клинична акуратност. Провери лекотата им, подхвърляйки ги и оставяйки ги да паднат на дланта му. Тя също се загледа възхитена в бельото. През блестящата материя можеше да прочете всяка линия на дланта му с яснотата на предсказателка.

— Не че ще липсват толкова много. Толкова малко има да се сложи в тях.

Тя въздъхна, грабна сутиена и бикините от ръцете му. Той се засмя, когато тя ги запрати в куфара и капакът му изтрака. Вдигна го от полицата, но Лайън неочаквано го издърпа от ръката й.

— Платена ли е сметката ви в мотела? — попита той, като отваряше вратата на стаята.

— Не — каза студено тя, тъй като не й се искаше той да разбере колко силно бие.

— Тогава ще натоваря багажа ви, докато вие се погрижите за това. Ще се видим долу.

Предложението беше твърде удобно, за да спори.

— Добре.

Тя излезе от стаята и се отправи по коридора към рецепцията. На служителката й беше необходимо безкрайно много време, за да се справи с писмената работа за три нощи престой в мотела. Докато тя прокарваше кредитната карта на Анди през машината, видя Елдорадото лениво да се премества точно пред вратата.

Тя въпросително погледна Анди:

— Това е Лайън Ратклиф?

— Да — кимна Анди и я погледна така, че тя не посмя да задава повече въпроси, или да коментира.

— „Хмм“ — беше всичко, което съумя да каже.

Анди излезе сковано от офиса и миг след това вече седеше на предната седалка на колата. Харесваше й миризмата на кожената тапицерия. Харесваше й също и как мирише Лайън. Дори когато влезе в къщата, след като бе садил храсти, той лъхаше на мускус и на чистота.

Беше затворил прозореца и беше включил климатика. Неговото мъркане беше единственият звук в колата, докато стигнаха магистралата. Тогава той се обърна към нея и попита:

— Какво прави мистър Малоун, докато вие кръстосвате страната и си врете носа в личния живот на хората?

Ужилена от грубия му тон, тя рязко отвърна.

— Съпругът ми е мъртъв.

Лицето му не изрази никакво чувство, но очите му се стрелнаха отново към пътя. Тя също погледна настрани, желаейки профилът му да не е толкова привлекателен.

— Съжалявам — тихо каза накрая той. — Как почина?

Извинението я изуми, а рязката промяна в настроението му я накара да се почувства смутена и несигурна.

— Загина по време на командировка в Гватемала. Земетресение.

— Преди колко време?

— Три години.

— Репортер ли беше?

— Да.

— Вестник?

— Телевизия.

— Пътуваше ли много?

— През цялото време. Беше кореспондент за една от мрежите.

— Бяхте ли щастлива?

Защо ми задава толкова личен въпрос? — зачуди се тя. Останалите бяха като на учтив непознат, който се запознава. Инстинктът я караше да му каже, че историята на брака й не е негова работа, но предпазливостта я предупреждаваше да не го прави. Тя щеше да задава въпроси на баща му. Ако тя отговори на въпросите му, може би и той ще спре да се опитва да саботира интервютата с генерала.

Освен това беше уморена от тази игра на надмощие, особено след като почувства, че в края на краищата той би я спечелил. Можеха ли да сключат примирие?

— Да, бяхме щастливи — чу се да казва тя.

Той я гледа дълго, докато й се поиска тя да вземе кормилото. Той продължаваше да шофира прекалено бързо.

Анди се премести в удобната мека седалка. Между тях се създаде напрежение, което бавно я превземаше и най-накрая се спря в гърлото й като остра болка. Облада я необходимост да го докосне. Копнееше да узнае усещането от допира с гъстата му, тъмна коса. Ръкавът на ризата му подканващо се бе опънал върху мускулите, които напираха отдолу. Искаше й се да стисне бедрото му, просто за да разбере дали е толкова твърдо, колкото изглежда под плата на дънките.

— От колко време се занимавате с телевизионна журналистика?

Въпросът му я върна в по-безопасна плоскост. Климатикът малко помагаше за охлаждането на кръвта, която препускаше във вените й. Тя се изкашля и отвърна дрезгаво:

— Откакто завърших колежа. Започнах с кратки репортажи в областта на търговията, после се „издигнах“ до новинарския отдел и сега съм това, което виждате.

— Но сега много повече се занимавате с проучвания…

— Да — съгласи се колебливо тя, разтревожена, че не може да предвиди каква насока може да вземе разговорът.

— Чудя се защо — размишляваше на глас той. — Знаете, понякога хората избират такава работа, защото не са щастливи вкъщи. Дали това не е изкупление на вината, която сте поели върху себе си? Направили сте мъжа си нещастен, той е заминал за Централна Америка и е загинал и сега се опитвате да следвате стъпките му?

Той беше толкова близо до истината, че тя се почувства като пронизана от копието на съвестта и сякаш умираше от бавна, мъчителна смърт. Но подобно на ранено животно тя се наежи отбранително.

— Как смеете да ми казвате такова нещо? Не знаете нищо за Робърт и мен. Вие…

— Знам всичко за вас. Вие сте властна, свръхамбициозна жена с надуто самочувствие, защото по случайност изглеждате по-добре от останалите.

Той отби от пътя и спря рязко до нейната кола. Тя посегна към дръжката на вратата, но неговата ръка се стрелна пред гърдите й да улови китката й с желязна хватка. Когато се наведе над нея, лицето му беше близо до нейното, а гласът му — дрезгав.

— Не си мислете, че като имате красиво лице, страхотни крака и гърди, които примамват мъжете да ги докоснат, не знам, че сте твърда като камък. Кожата ви може и да е топла и мека, но отвътре сте парче лед. Познавам вашия тип добре, Анди Малоун. Ще кастрирате всеки мъж, който е достатъчно глупав, за да ви даде тази възможност. Аз не съм толкова глупав. Затова, докато правите тези проклети интервюта, стойте далеч от пътя ми и аз ще стоя далеч от вашия. Сега, когато вече се разбрахме, може би ще можем да се изтърпим.

Той отпусна ръката й и отвори вратата. С изтръпнали от напрежение крака тя стъпи на горещата настилка. Тресна вратата след себе си и остана в безсилен гняв, докато гумите му изсвириха сред дъжд от камъчета, оставяйки я в облак бял прах.

 

 

След десетина минути на вратата я посрещна жена, която можеше да бъде само Грейси. Очевидно Лайън бе проявил достатъчно приличие и такт да предупреди икономката и пазача, че тя ще пристигне скоро.

— Изглежда имате нужда да се освежите преди обяд? — изрече съчувствено Грейси. — Много е горещо, нали? Качете се горе, ще ви покажа стаята ви. Никога не съм виждала генерала толкова възбуден. Каза ми да застеля червения килим… Дават ви най-голямата стая горе, по-голяма е само стаята на Лайън.

Грейси Холстед, както се представи жената, беше пищна в бюста и пълна в талията. Сивите й очи и щастливото кръгло лице й придаваха майчински вид, за което допринасяха и грижовните й маниери.

— Заповядайте — каза тя, като отвори вратата на просторната стая, изпълнена от старинни мебели и ярко слънце.

Стаята имаше южно изложение. До хоризонта чак се простираха хълмове. В сочните пасбища пасяха безгрижно бели хиърфордски крави. През земите на Ратклиф си проправяше път реката, криволичеше пасторално с меки брегове, искрящи в изумруденозелено от грациозни кипарисови дървета с разперени корони и храсти с извити, подобни на въжета клони.

— Красиво е тук — отбеляза Анди, като имаше предвид всичко — изгледа, стаята, къщата.

— Да! Живея тук, откакто генерал Ратклиф построи къщата, наскоро след войната. Никога не се уморявам от гледката. Видяхте ли басейна? Генералът каза, че трябва да използвате всички удобства, докато сте тук.

— Благодаря. Ще го направя.

— Лайън ви донесе чантите — тя кимна към багажа, който вероятно бе тръснат на пода по най-безцеремонен начин.

— Благодаря. Много мило от негова страна — сарказмът й убягна на Грейси.

— Ще сляза долу да приготвя някакъв обяд. Банята е оттук — показа тя вратата. — Приготвих я, но ако съм пропуснала нещо, излезте на стълбите и викнете силно.

Анди се засмя.

— Добре.

Грейси се усмихна, скръствайки ръце и като наклони глава, огледа Анди от главата до петите. Очевидно това, което видя й хареса.

— Мисля, че генералът е прав. Вярвам, че ще бъде… интересно да сте тук — преди Анди да може да осмисли думите й, Грейси продължи: — Обядът е в дванайсет.

После тя си отиде и Анди остана сама. Съблече измачкания си костюм, който тази сутрин беше свеж от химическото чистене. Изтупа го, доколкото можа от праха, мърморейки за характера на Лайън Ратклиф.

След бърз и освежаващ душ в красивата баня, боядисана в нюанси на жълто и маслено, тя се облече в обикновена пола и поло.

Взе си четката за коса, отиде до прозореца и разпусна косата си. Гледката навън омайваше — все едно, че беше попаднала в друго измерение, в друго време… А тя просто си стоеше на втория етаж, в една чудесна къща. В този момент Лайън дойде откъм гаража. Той приближи мистър Хютън, който, коленичил до лехите, все още се занимаваше със засаждането на нови храсти.

Четката остана неподвижна над главата й, когато Лайън измъкна ризата от дънките си и започна да я разкопчава. След миг ризата му се свлече като обелка на узрял плод и той я закачи на най-ниската клонка на ореха. Зает в разговора си с мистър Хютън, движенията му бяха естествени и непринудени и въпреки това изпълнени така, като че ли представляваха част от съблазнителен танц.

Анди покри гърдите си с ръка, сякаш за да възпре сърцето да не излезе от гърдите й. Не беше си представяла как изглежда Лайън без дрехи и гледката я смути, защото я свари неподготвена. Раменете му бяха широки и стегнатите мускули затрептяха, когато той подкара градинарската количка и я премести няколко ярда. Гърдите му бяха покрити с тъмни, къдрави косми, които се разперваха в горната част и се стесняваха надолу, преминавайки в тясна ивица, която изчезваше в дънките. Стомахът на Анди неспокойно се сви, когато той лениво се почеса по гърба с дългите си тънки пръсти.

Видя го, че се смее на нещо, което мистър Хютън казва и я порази това, колко са бели зъбите му на фона на тъмното лице. Ъгълчетата на очите му се свиха във весело изражение, което не беше виждала преди. Познаваше го само ядосан и груб, зъл и разярен.

Не, беше виждала у него и друг израз — предлагащ и нагъл. Но сега не й се мислеше за това.

Поглеждайки часовника си, тя се отдалечи от прозореца и остави четката. Очевидно Лайън нямаше да влезе за обяд.

 

 

Той наистина не дойде, но Анди се наслади на зелената салата, която Грейси й беше направила. Беше покрита с настъргано сирене и студено пуешко.

— Виждам, че ядете много салата — каза икономката — и това е добре на обяд, но аз лично ще се погрижа да напълнеете, докато сте тук.

— Моля ви, не си създавайте грижи заради мен. Ще имате достатъчно работа, когато пристигне екипът. Ще създадем хаос в спокойната ви, чиста къща. Мога само да ви обещая, че ще се опитаме да бъдем колкото е възможно по-малко досадни и по-спретнати.

— Не е имало бъркотия в къщата, която аз да не мога да оправя. Чувствайте се свободно.

— С ваше разрешение, генерал Ратклиф и аз ще прекараме този следобед, обикаляйки наоколо и ще търсим най-подходящи места за интервюта.

Той седеше начело на масата, пред чиния лека храна.

— Разбира се. Ще обиколите къщата.

— Къде се чувствате най-удобно?

— Прекарвам повечето време в слънчевата стая, в която ме намерихте тази сутрин — каза той, като й намигна. — Или в спалнята си. Понякога седя и в дневната.

— Искам да сте в естественото си обкръжение, така че да можете да се отпуснете, когато заработи камерата. Ще трябва да проверя стаите за контакти и други неща. Довечера ще се обадя в Нашвил да кажа какво да донесат. Вероятно ще пристигнат вдругиден.

Тя прекара няколко часа, разучавайки стаите, за които генералът беше споменал, като отчиташе не само техническото удобство, но и естетическия момент. Тя щеше да даде на публиката онова, което се очакваше от нея. Анди Малоун не разчиташе на случайни хрумвания, а планираше и най-дребните детайли.

Грейси й осигури кутия с изрезки от вестници и каза, че те проследяват хронологично живота на генерала и кариерата му в армията. Тя внимателно прочете съдържанието, забелязвайки, че статиите от вестници датират до няколко години след войната. По това време той вече се беше пенсионирал, превръщайки се в затворник за повече от трийсет години. Инстинктът й на репортер я спря върху този факт, но извън внезапното прекратяване на публичност не откри друго значение. Тя нахвърли две страници с възможни въпроси.

Както правилно отгатна, вечерята не беше официална и тя правилно бе сменила само блузата си — непретенциозна дреха от жоржет, в цвят екрю и къси широки ръкави. Тесните ревери се спускаха дълбоко, преди да се закопчаят точно над гърдите. Беше оставила косата си да се спуска свободно на раменете.

Лайън — свеж и бодър след току-що взетия душ, нагласяше стола на баща си, когато тя влезе в трапезарията. Той вдигна поглед и очите им се срещнаха и се задържаха за необикновено дълго време, след което тя промърмори:

— Добър вечер.

Той, разбира се, беше напълно облечен, но тя все още го виждаше с дънки, с голи гърди. Пулсът й забележимо се ускори, когато той изискано й поднесе стол, а ароматът, който я облъхна беше неповторим.

През мъглата на усещанията, които я връхлетяха, тя си спомни, че трябва да му се сърди. Последният път, когато се видяха, той беше неприлично груб. Беше я оставил да се дави в праха, когато я изостави на магистралата. За нейно раздразнение, вместо да я разгневи, видът му предизвика онова несигурно, дълбоко чувство на празнота вътре в нея, което не я оставяше от първия път, когато го видя.

Генералът, който или не забелязваше, или не обръщаше внимание на напрежението между сина му и гостенката, наведе глава да каже молитвата. Анди и Лайън направиха същото. През няколкото минути на молитвата Анди се поддаде на изкушението да погледне към Лайън, който седеше точно срещу нея. Дългите, тъмни мигли бавно разбудиха очите й, после силно подскочиха, когато очите й се натъкнаха на твърдите сиви очи, които я гледаха без следа от боязън или срам. Тя бързо присви очи, за да избегне хипнотичната им сила и отново наведе глава.

— Анди се зае с избора на местата за интервюто днес — съобщи генералът, когато Грейси обслужи Лайън и Анди. Пред генерала сложи друга чиния, чието съдържание изглеждаше непривлекателно. Грейси явно изпълняваше обещанието си да накара Анди да напълнее. Храната беше обилна и поднесена красиво.

— О, така ли? — повдигна с интерес черните си вежди Лайън.

— Да — каза тя. — Баща ви беше достатъчно любезен да ми даде картбланш да използвам всички стаи в къщата.

С това целеше да изтъкне и собствената му негостоприемност, но разбра, че е сгрешила. Ъгълчетата на устата му доволно се извиха.

— Мисля, обаче, че ще се споразумеем да снимаме в стаите, в които баща ви прекарва най-често — тя погледна към генерал Ратклиф. — Можете ли да излезете навън? Бих искала да направим няколко снимки за лента „В“.

— Лента „В“ ли?

— Лента „В“ е допълнителна лента с различна сцена. На човек може да му доскучае да гледа двама души, които седят, без да се помръдват в продължение на половин час. Но ако разполагаме с някаква лента „В“, можем електронно да я вмъкнем между сцените.

Лайън разбиращо кимна.

— Лайън беше достатъчно съобразителен да павира пътя към реката, за да е удобно да слизам с количката, когато съм твърде слаб да вървя. Ще бъде ли брегът на реката подходящо място? — попита генералът.

— Да! Идеално.

— Е, значи Лайън ще ви заведе там след вечеря за да го видите.