Сандра Браун
Час пик (5)

Глава пета

Той скочи като почти удари брадичката й с глава.

— Какво…? Анди? Какво?

— Нещо става долу при реката — прошепна тя, като думите се преплитаха в устата й. Не знаеше дали сърцето й думка от възможната опасност, или защото беше изложена на гледката на голите гърди на Лайън отблизо. — Святкане и някакъв шум.

Той спусна крака.

— Реката ли?

— Да, събудих се и…

Думите спряха върху устните й. Беше гол. Премина край нея в тъмното и за миг космите на гърдите му докоснаха ръката й. Грабна дънките и ги нахлузи с бързо движение.

— Какъв шум?

Пръстите му бързо закопчаваха копчетата.

— Ъ… ъ… — запъна се Анди — като смях, нещо такова.

Той с едри крачки стигна бюрото и рязко дръпна горното чекмедже.

— Колко бяха светлините?

— Две, мисля. Какво смяташ… това оръжие ли е?

— Да. Благодаря, че ме събуди. Може би не е нещо сериозно, но по-добре да поразгледам — той пъхна пистолета в колана на дънките си и се протегна към чекмеджето за фенерче.

— И аз идвам.

— По дяволите!

— Идвам, и ако ти не ме вземеш, ще вървя след теб.

Той спря на вратата и се обърна да я погледне. За миг една и съща мисъл бе минала през главите и на двамата — не трябваше да светват лампата и да предупредят този, който беше при реката — той можеше да забележи светлината.

— Да вървим тогава — подкани я той, без ни най-малко вълнение в гласа.

Тя проследи сянката му по коридора, после по стълбите. Отправиха се към задната врата без произшествия и очевидно, без да са събудили някой друг.

— Стой наблизо — прошепна той, като отвори една от плъзгащите се стъклени врати, водещи към басейна и терасата.

С плавни като на котка движения, те прекосиха терасата, обиколиха басейна и поеха по асфалтовия път към реката. Няколко крачки след това Лайън погледна през рамо:

— Още ли си тук?

— Къде бих могла да бъда?

Той се спъна в тъмното, доловил с крайчеца на окото си бялото привидение, което го следваше.

— Какво, по дяволите, си облякла.

— Нощница.

— Много бяла нощница. Изглеждаш като лейди Макбет. Всеки може да те забележи от една миля. Погрижи ли се да сложиш нещо под нея?

— Бикини.

— Мили Боже — изръмжа той. — Проклятие!

Ругатнята му прозвуча рязко и яростно.

— Имаш ли някакви обувки?

— Не.

— Тогава внимавай за камъни.

Тя се изкикоти.

По средата на пътя Лайън внезапно спря. Анди налетя на него отзад. Изглеждаше съвсем естествено да постави ръцете си на кръста му, където те инстинктивно се спряха в опит да предотврати падането.

— Има светлина — каза тихо той.

През дърветата проникваше сноп светлина от фенерче като блуждаеща светулка. Шумът от реката заглушаваше повечето други звуци, но безспорно това бяха човешки гласове. Един от тях силно изрече нещо, но другите го сгълчаха.

— Стъпвай тихо — каза Лайън като пристъпи напред. Краката й се блъснаха в неговите, когато тя направи голяма крачка, все още без да се пуска от хълбоците му.

През гъстите ниски клони на дърветата успяха да видят няколко тъмни фигури на фона на лунното небе и реката, която изглеждаше като течно сребро. Сенките тромаво се движеха по камъните, сякаш бяха внезапно оживели призраци. Някой приглушено изруга. Последва серия от потиснати хихикания. Анди се почувства облекчена от шума. Не, сигурно не бяха някакви изпечени престъпници. Щом можеха да се смеят…

— Е, проклет да съм — изруга Лайън с тих шепот, обръщайки се към нея. — Ще се позабавляваме. Прави каквото ти кажа.

— Но какво…

— Хайде. Ще видиш.

Той започна да вдига шум като от стадо слонове, придвижвайки се през останалите клони, които ги отделяха от брега на реката. Анди подскочи, когато той изрева:

— Какво, по дяволите, става тук?

Едва тогава включи супермощното си фенерче. Тя видя как един или двама от нахлулите се засуетиха в опит да се скрият в голямата гумена лодка, която тя не беше забелязала дотогава, когато Лайън ги освети.

Трима души, явно младежи стояха като животни, парализирани от фаровете по магистрала, замръзнали от ужас, когато Лайън изскочи срещу тях с изваден пистолет и заслепяваща светлина.

— Няма да ни застреляте, нали?

— Още не знам — каза заплашително Лайън. — Кои сте и защо се промъквате в моята собствена земя посред нощ?

Младият човек хвърли тревожен поглед през рамо, търсейки подкрепа, но приятелите му бяха посърнали. Нещо в лодката се размърда с шипящ звук.

— Ние… ние сме студенти. Пътуваме по реката. Човекът, от когото наехме лодката каза, че фермерите нямат нищо против да минаваме покрай именията им, при условие, че не влизаме.

— Е? — извиси нетърпеливо глас Лайън, като премести тежестта си от единия крак на другия и си играеше с пистолета. — Вие влязохте.

Нарушителят преглътна с усилие.

— Ние… ъ-ъ, пийнахме бира и… преобърнахме лодката, докато минавахме през праговете по-горе. Просто спряхме да изстискаме всичко и да се прегрупираме. Това е.

Ново приглушено хихикане от лодката го накара ядосано да погледне през рамо. Той погледна Лайън объркано:

— Ужасно съжаляваме, сър. Нямахме намерение да правим нищо. Кълна се в Бога.

Лайън с явно нежелание върна пистолета в колана си и раменете на младежа облекчено се отпуснаха. Приятелите му също си поеха дъх с облекчение. Лайън преметна ръка през раменете на Анди и я притегли до себе си.

— Изплашихте жена ми до смърт. Любехме се, когато тя видя светлина тук. Помислих, че е бившият й съпруг, дошъл за отмъщение. Той е в болница за криминални психопати и е склонен към насилие.

Анди го гледаше напълно смаяна и й беше трудно да изобрази подходяща физиономия. Заради забележката, че са се любили, която накара шест чифта осемнайсетгодишни очи да я погледнат с похотлив интерес, тя стовари петата си върху палеца на Лайън. Освен стягане на мускулите на челюстта, той не показа друга реакция.

— Наистина съжалявам, че сме ви попречили, докато… искам да кажа, че не сме искали да ви прекъсваме… съжаляваме, че ви обезпокоихме — говорещият от името на мократа група най-после успя да излезе.

— Анди, ще проверя дали онези глупави момичета в лодката не са пострадали и дали не ги държат там насила.

— Не, сър, не са. Просто са изплашени.

Като пазеше босите си крака от острите камъни, Анди прекрачи в лодката и надникна вътре. Три момичета се бяха сгушили едно в друго. Косите и дрехите им бяха мокри. Погледнаха виновно и започнаха да се изправят и да излизат от гумената лодка. След един любопитен поглед на Анди й се стори, че единствените провизии в лодката са шест картона бира.

— Добре ли сте? — попита тя обърканото трио.

— Да, ма’ам — произнесоха в един глас те и Анди се зачуди на внезапната им проява на възпитание. Вероятно не бяха казвали „ма’ам“ от училище.

— Има ли още бира там, Анди? — попита Лайън.

— Да.

Той дойде, взе два от шестте картона и й подаде единия. Тя го пое с една ръка, като се опитваше да държи нощницата по-близо до тялото си. Знаеше, че фигурата й ясно се откроява на лунната светлина през прозрачната тъкан.

— Ще съмне след около час — говореше Лайън. — Ако ви видя след това, ще се върна. Ако забележа и една хартийка, един фас или какъвто и да е боклук след вас, ще извикам шерифа да ви арестува за нахлуване в чужда собственост. Разбрахте ли?

Анди би отговорила утвърдително на всяка заповед, изречена с такъв тон. Той беше наследил от баща си способността да изисква подчинение.

— Да, сър.

Лайън изчака, докато и шестимата отговорят.

— Добре тогава. И отсега, за да се предпазите от възможността да пострадате, бих ви предложил да не бързате с отварянето на бирата. Реката може да бъде опасна и е напълно безотговорно да пиете, докато плавате по нея.

— Да, сър — още един блеещ хор.

— Хайде, Анди, сега можем да се върнем в леглото.

Тя го стрелна с убийствен поглед, преди да тръгне пред него по пътя към къщата. Гласовете зад тях се чуваха приглушено, когато групата започна да събира нещата, които бяха измъкнали от лодката. Ако потапянето в реката не ги беше отрезвило, Лайън със сигурност го беше направил.

— Ще те убия — каза тя през рамо, докато преодоляваха лекия наклон.

— Защо? — попита невинно той.

— Жена? С ненормален бивш съпруг и то. Откъде го измисли?

— Би ли предпочела да кажа, че това е гостенката ми мис Малоун? Какво заключение щяха да си направят, ако те бях представил така? Особено след като се мотаеш около мен полугола посред нощ.

— Аз се мотая посред нощ, защото мислех, че всички може да сме в опасност. И не съм полугола.

— Направо гола.

— Така е по-добре — те тихо се засмяха. — Но не трябваше да им казваш, че ние сме… ъ-ъ…

— Правили любов?

— Да — каза тя, доволна, че е с гръб към него. Чувстваше топлината на тялото му, когато на моменти той се приближаваше до нея. — Можеше да кажеш, че сме спели.

— Да, но нещо толкова обикновено нямаше да привлече така добре вниманието им. Те и без това оглупяха при вида ти.

— Оглупяването им беше заради светлината и оръжието — всъщност това е пистолет — поправи я той. — Може би отначало се съсредоточиха върху това, но забелязах как те оглеждаха. Ако не бях казал, че си ми жена и че сме щастливо женени, можеха да ме нападнат и да те вземат.

— Не забравяй момичетата с тях.

— Които изглеждаха като три удавени плъха. Не, мисля, че биха предпочели теб — бяха до задната врата и той слагаше конфискуваната бира на една маса. — Знаеш, че изглеждаш добре току-що излязла от леглото и направо гола.

Тя се плъзна покрай него през вратата, докато той отстъпи.

— Благодаря — промърмори. „Благодаря“. Защо да му благодари, след като трябваше да го удари през лицето?

— Един момент — каза шепнешком той. — След като ме събуди, помислих, че си дошла в стаята ми по друга причина.

Тя се спъна на първите стъпала и липсата й на грация нямаше нищо общо с дългата до земята нощница. Не искайки да разбере предложение в това, което той каза, тя попита:

— От кога спеше? Кога се върна?

— Около 11.30. Няколко души излязохме да пийнем след събранието.

Кои бяха тези няколко души? Той сигурно никога не оставаше за дълго без жена.

— Четох известно време бележките си за утре. После, около 11 си легнах. Не съм те чула, кога си влязъл.

— О — той звучеше разочаровано, — а как чу нощните натрапници?

Вече бяха пред нейната врата. Той се облегна на рамката.

— Не знам. Просто внезапно се събудих и инстинктивно разбрах, че нещо не е наред.

— Не беше истински изплашена, нали?

— Не, докато ти не започна да се горещиш. Докато ти не извади оръжието.

— Пистолет.

— Пистолет. Дали си мислеха, че няма да чуем хихикането на онези момичета?

Раменете на Лайън се разтърсиха от беззвучен смях.

— Изплашихме ги до смърт.

— Често ли се случва това? Имам предвид хора с гумени лодки по реката.

Той извади пистолета от колана си и го остави заедно с фенерчето на масичката в коридора. Опря рамо до стената.

— Често през пролетта и лятото. По цялото течение на реката има прагове. Хората наемат лодки обикновено за през деня. Повечето пътувания траят само няколко часа. Но понякога се налага да прекарат нощта на реката. Разбира се, пътниците трябва да лагеруват на обществени земи, а не в частна собственост. От време на време ни смущават, когато навлязат. Реката прави само един завой в нашите земи.

Обичаше да слуша успокоителния звук на гласа му. Хрумна й, че за час бяха забравили антипатията си. Бяха се смели, споделиха запомнящо се преживяване и враждебността помежду им беше отстъпила място на приятелски отношения. Тъжеше за това, което щеше да се случи, ако се бяха срещнали при други обстоятелства. Той нямаше да изпитва подозрение по отношение на мотивите й. Тя нямаше да гледа на него като на препятствие, неприятел, а само като на мъж.

Небето започна да посивява с настъпващото утро и тъмнината постепенно взе да отстъпва в коридора, достатъчно, за да види ясно чертите му.

Сега се беше отпуснал и в изражението му липсваше твърдостта, която често го правеше напрегнат. Бръчиците от смеха край очите му сега бяха по-явни, когато се усмихваше. Бели на фона на загорялото му лице, те очертаваха фина мрежа, която тя с любов би искала да проследи с пръста си. Мускулите на ръцете му бяха набъбнали, както ги беше скръстил, а гърдите му бяха така примамливо силни.

— Ще отидеш ли да заспиш пак? — попита тихо той.

Устата й ли гледаше той?

— Не. Вероятно не. Ще получа главоболие, ако само задремя и скоро след това се събудя. А ти?

Той неохотно вдигна очи от устата й, докато срещна нейните.

— Хм, не. И без това обикновено ставам на разсъмване.

Тя кимна, погледна по дължината на коридора, към пода, към босите си крака, които бяха толкова близо до неговите. Беше прекарала с него повече от час, облечена само в прозрачна нощница и нищожно бельо. Едва сега, в предутринната тишина на къщата, тя осъзна, че облеклото й е направо символично.

— Е, благодаря за приключението — каза шеговито тя, въпреки, че чувстваше тежест в гърлото. Цялото й тяло беше натежало от желание.

— Удоволствието беше мое. Ще се видим по-късно.

— Да.

Нямаше какво повече да каже, освен може би „Защо не влезеш?“, или „Можем да продължим разговора в моята стая“, или „Копнея за теб. Моля те, целуни ме“. Но не можеше да каже нито едно от тези неща. Вместо да изрече нещо излишно, тя влезе през дъбовата врата и тихо я затвори след себе си.

Заслуша се напрегнато да чуе стъпките му, но след малко си спомни, че той е бос и най-после напусна мястото си до вратата. Замаяна, без съвсем да осъзнава какво прави, тя реши, че сега трябва да си вземе душ и да си измие косата. След това щеше да използва останалото време, докато дойде сниманият екип, да прегледа записките си.

Водата й достави удоволствие и след това се почувства освежена и напълно събудена. Не, че имаше нужда от нещо да я съживи, всяко усещане за допир чувстваше преувеличено. Нервите й трептяха. Усещаше ги, докато се сушеше, обля се с цитрусов аромат за след баня и втри лосион в ръцете и краката си.

Не си беше взела никакво бельо в банята, така че нахлузи батистена нощница. Леката, тънка, памучна тъкан стоеше като облак край тялото й. Държеше се само на две тънки като спагети презрамки и хладно галеше чистото й тяло. Връщайки се в стаята, тя седна до прозореца, за да си изсуши косата. Косата й си имаше собствено мнение и тя още преди години се беше отказала да се опитва да й придаде постоянна прическа. Сега, когато беше изсъхнала, тя плющеше с четката като дресьор с камшика, но никога не успяваше напълно да усмири звяра.

Слънцето се показа иззад най-далечния хълм и разля над околността златисторозово сияние. Гледката беше спираща дъха, излъчваше пасторално спокойствие. Любовта на Лайън към земята му беше разбираема и уместна.

Колебливо почукване на вратата я откъсна от мислите й.

— Да?

Приемайки това за позволение, Лайън отвори вратата. В ръката си носеше табла.

— Направих кафе и си помислих, че…

Никога не беше виждал нещо по-красиво, нито си спомняше да е желал жена повече. Ръката й беше извита над главата и държеше четката, както я беше изненадало отварянето на вратата. Косата й с цвят на мед се спускаше като ореол, отразявайки изгряващото слънце. Кожата й блестеше на меката светлина. Под нощницата се тъмнееха обещаващо зърната на гърдите й, примамливо подали връхчета под меката тъкан.

Таблата беше оставена и забравена на малката масичка. Лайън затвори вратата и прекоси стаята, без да откъсва очи от нея, карайки я да не може да помръдне или продума. Тя не се беше чувствала така никога досега в живота си. Той познаваше женската анатомия още от юношеството си и никога не му беше липсвала партньорка, която да практикува знанията, които притежаваше.

За известно време след като Джери го беше напуснала, той се отнасяше с всяка жена егоистично, без да го е грижа за нея, искайки това, което чувства да е само негово заради унижението, което беше изстрадал от жена си. Това поведение значително се беше смекчило и всяка жена, познала за кратко любовта му, никога не забравяше неговото докосване. Мъжката му гордост беше възстановена.

Сега се чувстваше като юноша, като момче. Надяваше се само Анди да не усети чувствителността му, когато той се приближи до прозореца и седна до нея, както се беше свила в ъгъла.

— Не исках да те безпокоя.

Винаги звучен — гласът му сега беше още по-дрезгав.

— Не ме безпокоиш.

Той я прегърна първо с очи. Сивите ириси, които тя беше виждала твърди и студени, сега бяха стоплени от чувството, докато той изучаваше лицето й. Всяка черта беше запомнена. После премина към шията и гладкото възвишение на гърдите. Забеляза желанието й.

— Миришеш хубаво.

— Току-що взех душ.

Безсмисленият им разговор беше единствената проява на напрежението между тях, което сковаваше и двамата, но бе и начин да се освободи част от излишната енергия, бликнала в тях, начин да се издиша въздуха от присвитите дробове.

Той докосна косата й, прокара ръка през нея, после я среса с пръсти, така че всеки кичур да премине през тях, преди да падне отново на раменете й.

Пръстите му се движеха леко по лицето й, докосвайки веждите, клепача, носа, скулата. Поглади устните й последователно и с двата си показалеца, докато запомни формата и усещането от допира им. И със сигурност — цвета. Надявайки се — и вкуса.

Тя искаше да я целуне в този момент, но той не го направи. Ръцете му продължиха да бродят по шията й, през ключицата, отбелязвайки вдлъбнатината между нея и рамото с игривия си пръст. После стигна до деколтето на нощницата и го очерта.

Дълбоко, хипнотично я погледна в очите и тя послушно ги затвори. Прокара пръст по зърната й, като едва ги докосваше. Беше мигновено възнаграден в отговор.

— Анди — въздъхна той.

Закачи пръста си под тънката материя и нощницата се спусна надолу и се надипли край талията й. Тя освободи ръцете си и ги сложи на врата му, докосвайки твърдата му челюст.

Той гледаше гърдите й. Обхвана ги отдолу и леко я повдигна. Палците му нежно галеха прасковените връхчета.

— Никога ли не си имала деца? — попита грубовато той.

— Не — отвърна прямо тя.

— Защо?

— Съпругът ми не искаше.

Тя не искаше да изговори името на Робърт, не искаше трети човек да се вмъква в този момент.

— Каква загуба.

Той наведе глава и целуна прелъстителната извивка, после бавно прокара устни надолу, полагайки леки, влажни целувки върху кожата й, докато устните му стигнаха зърната й. Анди почувства собствения си копнеещ стон. Той също го чу и устата му се отвори върху нея. Притегляйки го нетърпеливо, тя се почувства обхваната от устата му. Езикът му я галеше с най-еротичната ласка, която някога беше получавала.

— Лайън.

Името му прозвуча наполовина като въздишка, наполовина като вик на екстаз и тя сграбчи главата му и го притегли.

— Имаш вкус на гъста, сладка сметана — промърмори, докато устата му се плъзгаше от едната й гърда към другата. Възбуждащата ласка продължи, докато нервите й затрептяха като опънати струни.

Повдигайки глава, той видя, че устните му са придали още повече блясък на и без това блестящата й кожа. Усмихна се. Ръцете му я обгърнаха и той я придърпа по-близо до себе си, връхчетата на гърдите й се притиснаха в къдравите косми на неговите гърди. Повдигайки очи, усещайки биенето на сърцата, които отекваха в резонанс, те се усмихнаха един на друг.

— Ти си сметана и… — той наведе устни към нейните — мед.

Устата му бе собственически и неотклонно притисната към нейната. Езикът му я опитваше, сякаш наистина вкусваше мед. Тя се изпъна нагоре и напред, прилепвайки се към извивките на тялото му, доколкото телата позволяваха. Не вярвайки, че кожата може да се усеща така мека като коприна, той от време на време правеше пътешествие от раменете до кръста й. За няколко спиращи сърцето мига, ръцете му се поколебаха през заобленото възвишение. После осмелели, те се плъзнаха под нощницата и набирайки я на кръста, той обхвана хълбоците й и я повдигна.

Станаха заедно. Нощницата полетя към пода. Неоправеното легло ги зовеше.

Положи я на него и я последва. Тялото му беше тежко и твърдо в сравнение с нейната гладка мекота. Тя го обичаше, но все още се бореше с избухналото желание.

— Това не е правилно, Лайън.

— Господи, мислиш ли, че не го знам? — той жадно я целуна. Нетърпеливо се зае с копчетата на дънките си. Откъсна устни от нея. — Но искаш ли да го спреш? Можеш ли?

Ръцете му бродеха по тялото й, намирайки чувствителни места, за които не беше подозирала, че са там. Не, не мога да го спра — помисли замъглено тя, загубила способността си да разсъждава. Поддаде се интуитивно на ласките на ръцете му, които развихриха в нея буря от копнеж.

— Не сме го планирали, нали? — попита тя, извивайки се до него. — Не сме… о, Лайън. Лайън.

Той повдигна глава, само за да види това, което докосваше.

— Мека. Толкова мека. Какво златно момиче — прошепна дрезгаво той. — Красиво, златно момиче.

Беше мъчително да чака, докато той отново се бореше с копчетата на дънките си. Те тихо се смееха от споделено разочарование, когато на вратата се почука настойчиво.

Смехът рязко прекъсна и всяко движение в леглото се прекрати.

— Анди — гласът на Грейси долетя приглушено — за щастие, вратата на стаята беше дебела. — Анди, станала ли си, мила?

Анди прочисти гърлото си и се опита да звучи, сякаш току-що се е събудила.

— Да, Грейси. Какво има?

Очите й не се отделяха от Лайън, който беше останал над нея. Гърдите му се издигаха като мехове от тежкото, неравномерно дишане.

— Твоите момчета са тук. Четирима току-що пристигнаха. Дадох им кафе и им казах да чакат долу.

Тихото, но яростно проклятие на Лайън опари ушите й.

— Ще сляза скоро — каза Анди.

— Приготви се спокойно — отвърна Грейси. — Ще им предложа закуска.

— Благодаря — въздъхна нещастно Анди.

Няколко дълги мига никой от двамата не помръдна. После Лайън се отдръпна от нея. Спусна се от леглото и ловко закопча копчетата, които така се противяха само преди няколко минути. Анди посегна към чаршафа да се завие.

— Май се засрами със закъснение, мис Малоун?

Сарказмът му уби всяка надигнала се страст или съжаление, че са ги прекъснали.

— Не.

Тя остави чаршафа и скочи от леглото, мина през стаята и надяна халата си.

Той я гледаше снизходително.

— Значи си засрамена.

Тя отбранително го погледна.

— Е, добре — да! Да! Не трябваше изобщо да позволявам да ме докосваш.

— И аз мисля така — презрително промърмори той.

— Няма да ти бъде приятно да бъдеш обвинена в съучастничество с неприятеля. Или се страхуваш, че Лес ще разбере за похожденията ти?

— Казах ти, че Лес и аз… о, няма значение. Ти ще повярваш само на това, което сам си решил. Защо си ми сърдит? Не мога да бъда обвинена повече от теб. Не знаех, че екипът ще пристигне точно в този момент. Мислиш ли, че съм го организирала, за да те унижа?

— Мисля, мис Малоун, че си облекчена от това, че те спасиха точно в нужния момент.

— Мисля, че и ти също — подметна тя.

— Адски си права. Това беше върхът на глупостта — каза той, удряйки с юмрук по дланта си. — Бях наясно, наясно съм, че…

Той ходеше напред-назад, говорейки на себе си, но всяка дума нанасяше рана в сърцето й. Той се обърна и я погледна.

— Защо, по дяволите, трябва да изглеждаш като богиня, след като си недосегаема? А? — гневът му беше страховит и тя се сви от него. — Подлуди ме още първия път, когато те видях, но отсега стой далече от мен.

— Какво? — извика тя, отблъсквайки си от подкрепата на стената, където се беше сгушила. Сложи ръце на кръста си. — Аз? Да стоя далече от теб? Как можеш да намекваш, че аз съм започнала това? Не съм те карала да идваш в спалнята ми тази сутрин.

— Не, но ти се промъкна в моята спалня посред нощ, облечена само в нещастно подобие на нощница.

— Ти беше гол!

— В собственото си легло. Не съм се промъквал в стаята ти.

— Промъкнах се, защото си мислех, че ние и особено баща ти, сме в опасност. Ако не лично ние, то твоята собственост. Прости ми, че те предупредих! — извика тя.

— Можеше да си облечеш този халат малко по-рано! — извика й той.

— В бързината не помислих за това.

— Добре, помисли следващия път.

— Няма да има такъв.

— Добре си разбрала. Стой далече от мен и аз ще стоя далече от теб.

— Чудесно! — извика тя, но не мислеше, че я е чул. Той вече беше затръшнал вратата.

Тя остана в средата на стаята няколко минути, взирайки се във вратата с притиснати към устните юмруци. Гълтайки въздуха, който като че ли беше изтеглен от стаята заедно с гневното излизане на Лайън, тя се питаше как ще обясни на екипа зачервените си от сълзи очи.