Сандра Браун
Тръпката на успеха (7)

Шеста глава

— Да вечеряме навън, какво ще кажеш? — Стиви посочи масичката, която бе изнесла от хола на верандата. Във вазата се мъдреше букет полски цветя. В долапите бе открила покривка, салфетки, дори свещ, която бе успяла да закрепи на една чинийка. Светлината на свещта играеше по лицето на Джъд.

— Чудесно! Но защо си си правила толкова труд?

— Беше ми приятно.

Както й обеща, Джъд предостави на нея избора на спалня. Тя си избра източната стая, защото беше свикнала да става рано. Той се зарадва, защото ужасно мразеше ранните слънчеви лъчи.

Когато разгледаха стаята, Джъд й показа банята. Умивалникът стърчеше на специална подпора, ваната беше старомодна, с извити крачета.

— Огромна вана, подходяща за излежаване, стига да имаш настроение да се киснеш — отбеляза той с носовия говор на амбулантен търговец.

В гардероба на горния етаж намериха хавлиени кърпи, чаршафи и всевъзможни дрехи. Джъд огледа скептично находката.

— Ще си харесаш ли нещо за преобличане?

— Предполагам. На кого са тези дрехи? — попита Стиви и огледа една широка пола.

— На разни братовчеди и братовчедки — Джъд си избра риза и къси панталони. — И понеже съм готин, ти позволявам първо ти да влезеш в банята. За вечеря — пържолите, които купихме днес. Съгласна ли си? Ще разпаля дървените въглища, докато се окъпеш. Намерих грила на дядо ми и го измих. Има цяло чувалче с дървени въглища.

След половин час тя срещна Джъд на стълбите. Беше се окъпала и косата й беше мокра. А домакинът беше по-мръсен и от саждите на грила.

— Водата отначало е ръждива, но след минута-две става чиста.

— Благодаря, ще имам предвид.

Не след дълго седяха един срещу друг на масата, а между тях светеше запалената свещ. Нощните звуци от гората се долавяха ясно, мирисът на печени пържоли обещаваше вкусна вечеря, а вятърът галеше приятно.

Стиви се чувстваше глупаво, беше неспокойна и от неудобство се чудеше какво да каже.

— Жарта беше готова.

— Добре.

— Сложих пържолите, но ако искаш, можеш и ти да ги погледнеш.

Стиви изпитваше такъв смут, че се чудеше сама на какво се дължи. Вероятно блузата в стил кънтри, чието деколте разголваше едното й рамо, не бе най-добрият избор. Беше й малко голяма. Но собствените й дрехи бяха толкова мръсни, че не можеше да ги облече, след като се окъпа.

И ето че сега седеше срещу този мъж, който се шегуваше с разни креватни истории с близначки, и се притесняваше като ученичка.

Той огледа всичко: свещта, цветята, масата, нея. Особено нея. Задържа погледа си дълго.

— Стиви, ти явно искаш да ме смаеш. Май ще трябва да те предупредя, че не съм склонен към женитби.

— Ах, ти, самодоволен тип такъв! — възмутено каза Стиви и сложи ръце на кръста си. — Не съм направила всичко това за теб, а за себе си! Аз рядко се забавлявам и обикновено водя гостите си на ресторант. Почти никога не ми се случва да… Но защо се смееш?

— Смея се на теб. Не разбираш от шега, Стиви. А като се вбесиш, си очарователна.

Тя остана ядосана на мястото си, а Джъд отиде до грила в ъгъла на верандата. Стиви се поколеба дали да продължи да се възмущава или не, но реши да замълчи. Разправиите им винаги завършваха в негова полза.

Той каза през рамо.

— Пържолите ще са готови след пет минути.

Стиви донесе от кухнята зелената салата, която беше направила, франзела, нарязана на филийки, намазани с масло и стоплени във фурната на печката, и кана чай с лед и листенца джоджен от полянката край задната веранда.

Джъд отпи чай от високата чаша и млясна с устни.

— Джодженът ми напомня за летата, които прекарвах тук с баба и дядо.

Той зарея поглед и замълча.

— Какво си мислиш? — тихо попита Стиви.

Джъд я погледна и се засмя.

— Един приятен момент дойде и отлетя, а аз дори не го пропуснах — той вдигна чаша за наздравица. — Вероятно всичко се дължи на твоята компания.

Тя забеляза топлината в погледа му и след миг каза:

— Джъд, пържолите са много вкусни.

— Не прекалявай с хвалбите. Дотук се простират кулинарните ми възможности.

Вечеряха, без да разговарят. Стиви реши да наруши мълчанието и попита:

— За какво е романът ти?

— Писателите никога не обсъждат това, което творят.

— Нали още не си започнал да пишеш?

— Същото се отнася и за идеите.

— И все пак защо не искаш да поговорим за романа?

— Защото, когато обсъждаш една история, може да ти отслабне желанието да седнеш и да я опишеш.

— О! — Стиви отново се зае с пържолата, но продължи разговора. — Мисля, че разбирам. И на мен не ми се говори преди важен мач. Не обичам да обсъждам стратегията си, нито пък шансовете си за успех. Потъвам в собствените си мисли. Ако ги споделя, ще объркам мача, знам си.

— Май си суеверна — рече Джъд и я посочи с вилицата.

— Не ми е идвало наум. Вероятно си прав — Стиви преглътна последната хапка и остави чинията си настрани. — Аз се отнасям много сериозно към играта си. Ето защо вашите статии толкова много ме засягат, господин Маккий. Не обичам да ми се присмиват.

— Моите статии обаче продават вестника. Знам, че гледаш сериозно на тениса. Може би твърде сериозно.

— Не е така.

— Наистина ли? — той подпря лакти на масата и се наведе към свещта. Пламъкът заигра по лицето му, смекчи чертите му, но и подчерта мъжествения овал. — А забравяш ли за съпруга, за децата, за къщата?

— Ако бях мъж, щеше ли да ми задаваш такива въпроси?

— Сигурно не — призна Джъд. — Но… — той плъзна поглед по деколтето на бялата й блуза. — Ти не си мъж.

Докато вечеряше, Стиви бе забравила да оправя деколтето си и то разкриваше нежния овал на гърдите й. От сянката, която хвърляше свещта, вдлъбнатината между тях изглеждаше кадифена и изкусителна.

Стиви се притесни от пламтящия му поглед и от твърде личния разговор, който бяха подхванали, и затова мина на по-обща тема.

— Всичко на този свят, дори успехът, си има цена. Човек не може да има всичко.

— Някои хора успяват. Но не и ти. Ти имаш само тениса.

— Прекрасна игра.

— Да, така е. Но бас държа, че ако събереш мъжете спортни журналисти и ги попиташ с какво Стиви Корбет е най-известна в тениса, те едва ли ще отговорят: „С бекхенда си.“ Ако са искрени, ще отговорят: „С фигурата си.“. На мен не ми пука и го заявявам, и го пиша, а те само си го мислят.

Тя дръпна стола си назад и рязко стана.

— Маккий, непоправим си!

— Така ми казват всички от учителката в детската градина до Майк Рамзи — тази сутрин пак го чух от него. Каза ми… Стиви? — Джъд стана и бързо се приближи до нея. — Какво има?

— Няма нищо.

— Боли ли те? Кажи ми!

Тя пое дъх на пресекулки.

— Понякога при резки движения ме заболява.

Джъд сложи ръка на корема й.

— Да ти донеса ли хапчетата? Ей сега се връщам.

— Не, не, добре съм. По-добре… — тя успя да се усмихне. — Заболява ме изведнъж, но и изведнъж ми минава. Вече няма нищо.

Пръстите му не се отлепваха от корема й.

— Сигурна ли си?

Тя бе сигурна само в едно — Джъд трябваше веднага да махне ръката си, инак омекналите й от желание колене щяха да се огънат и тя щеше да потърси устните му.

— Сигурна съм — промълви Стиви. Той потърси погледа й, за да се увери, че не го лъже, и след миг дръпна ръката си.

— По-добре си легни, а?

— Няма ми нищо, присви ме и ми мина.

— Тогава защо ти побеляха устните?

— Направи ми място, моля те, искам да раздигна масата.

— И дума да не става. Утре ще раздигнем.

— Баба ти би се ядосала. Няма да ме разубедиш.

Джъд промърмори нещо и отстъпи.

— Колко често те боли? — попита той и я последва в къщата, понесъл таблата с мръсните чинии.

— Веднъж, два пъти дневно. Нищо особено… — тя напълни мивката със сапунена вода. Той стоеше на крачка от нея и й пречеше. — Маккий, тук е тясно за двама ни. Защо не излезеш да си поиграеш или пък седни да пишеш романа си, а? Бъди добро момче.

Той излезе от кухнята и затръшна вратата, мърморейки. Него не можеше да заблуди — болката несъмнено я измъчваше. Не беше толкова глупав, та да го измами.

— Само я присвило! Дрън-дрън! — рече на глас той.

Тя пренебрегваше болката така, както той се опита да омаловажи своята възбуда на люлката, когато държеше крака й в скута си. Не му се искаше да си признае, че бе изпитал точно това… Но ако не това, тогава — какво?

Стиви Корбет беше най-нежното и топло нещо на света. Толкова му беше трудно да отмести ръка от гънката на полата й. Чудеше се как се въздържа да не погали гърдите й, за да провери дали наистина са толкова прекрасни, колкото изглеждаха.

За да престане да мисли за приятното й ухание, за желанието да я целуне отново и за мъчителния копнеж, който изпитваше към нея, той взе малката масичка и я занесе в трапезарията.

Завъртя нощната лампа така, че евтиният лампион да осветява възможно най-много пишещата машина, после дълго наглася листовете, докато ръбовете им се изравниха под режещ ъгъл. Провери лентата и подреди моливите и гумите. Седеше с отпуснати ръце, загледан в масичката.

— Какво правиш?

Той се завъртя на стола. Стиви го гледаше с любопитство, застанала под свода на вратата.

— Настройвам се за писане — раздразнено отвърна Джъд. — Инак не става. Необходимо е първо да се подготвиш.

— А на мен ми се стори, че седиш и трепериш, защото те е страх да започнеш.

— Няма такова нещо.

— Добре, добре — тя отстъпи назад, сякаш бе разгневила див звяр, което не беше толкова далеч от истината. — Отивам в хола да чета.

— Чудесно. Ама да не вдигаш шум!

— Няма.

— Чакай малко — той я настигна. — Извинявай, ако бях малко груб. Животът на село нещо ме изнервя.

— Липсва ти градският шум.

— Вероятно да. Имам предложение! — той щракна с пръсти. — Искаш ли да поиграем на карти? Мисля, че тук някъде има едно тесте.

— Уморена съм, Джъд. Някой друг път.

— А да поиграем на „Въпроси и отговори“? Ти избери темата!

— Бих предпочела да почета.

— Е, добре. Ще ти помогна да си избереш книга.

Тя обаче го сграбчи за ръката и го спря.

— Сама ще я избера. Стига си измислял разни претексти.

— Какви претексти?

— Каквито си измислят децата преди лягане. Тази книга няма да се напише сама.

— Значи смяташ, че си търся извинение, за да не седна да пиша, така ли?

— Така.

— Сега разбирам защо досега не си се омъжила! — промърмори той и тръгна обратно към трапезарията. — Кой би искал да се омъжи за такава като теб? Бива си те, да знаеш.

Стиви усети, че задрямва. Най-сетне се предаде и остави книгата на масичката. През деня бе свалила платнищата от мебелите. Мебели в стар американски стил, повечето от кленово дърво и не по неин вкус, но пък много подхождаха на къщата.

Тя загаси лампата, взе сандалите си и тръгна по коридора. Джъд се разхождаше в трапезарията и раздвижваше схванатия си врат и ръка. На пода се бяха приземили няколко хартиени самолетчета. А едно бе катастрофирало в корниза.

— Как върви? — Стиви се приближи до масата и се загледа в листа. Прочете написаното: — „Първа глава“. Какво вдъхновение!

— Много смешно!

— Маккий, така не се печели Пулицър.

— А също и Големият шлем.

Игривото пламъче в очите угасна, а усмивката й посърна.

— Да, прав си.

Джъд изруга и прокара пръсти през косата си.

— О, извинявай! Не исках… нямах предвид…

— Знам какво имаше предвид. Няма нищо. Раменете ли те болят?

— Не.

— Защо тогава се мръщиш, докато ги раздвижваш?

— Май прекалих с косенето.

— Мислиш ли?

Тя се приближи и загрижено го погледна. Пусна сандалите на пода. Вдигна ръце и леко стисна раменете му.

Той извика.

— Ох, олеле, ужасно боли!

— По-зле си от стар мечок.

— Чувствам се така, сякаш сега съм се събудил от дълъг зимен сън.

— Да се качим горе. Ще те разтрия с моето масло. Нося го винаги.

Тя взе сандалите и двамата се заизкачваха по стълбите.

— Какво е това масло? — отегчено попита той.

— Лосион. Патент е на един специалист по спортни травми. Оправя всякакви схващания и подутини.

Тя бе на няколко крачки пред него. Той я дръпна за крайчеца на полата. Стиви се обърна и го погледна въпросително.

— Ако е наистина така — бавно рече Джъд, — обещай да се консултираш с мен за всички места, които се каниш да масажираш.