Сандра Браун
Тръпката на успеха (13)

Дванайсета глава

Джъд рязко вдигна глава. Премрежените му от страст очи вече гледаха втренчено като на хай-тек камера.

— Какво?

Тя повтори, но той продължаваше да я гледа слисано. Сетне бавно се изправи и приседна на ръба на леглото с гръб към нея.

— Боже, защо се отказах от цигарите!

Джъд подпря глава на ръцете си и притисна очи с върховете на пръстите си. Погледна я през рамо — в притеснението си Стиви бе придърпала чаршафа до брадичката си.

— Как така се оказа девствена? — тя го погледна учудено. — Искам да кажа, защо си още девствена?

— Може би трябваше да довършиш онова, което бе започнал в Стокхолм.

— С Пресли Фостър по петите? О, не, благодаря. Той така ли прогонваше всичките ти евентуални любовници?

— Откровено казано, не. Аз ги прогонвах. Е, не явно, но… — добави тя, защото улови въпросителния му поглед. — Не ми оставаше време за по-задълбочена връзка. Първо тенисът, после любовта.

— Никой мъж не обича да е на второ място.

— Убедих се в това — Стиви нервно навлажни устни. — Нямаше да ти кажа, ако знаех, че това ще ти подейства така.

— А аз нямаше да стигна дотук, ако ми беше казала по-рано.

— Какво значение има?

Той се засмя горчиво.

— О, има, и още как.

— Защо? В Стокхолм щеше ли да има значение?

— Може би да, може би не. В Стокхолм бях млад и глупав. Когато си млад и глупав, поне имаш някакво извинение — младостта.

Стиви притвори очи, протегна ръка и докосна рамото му.

— Джъд, ела, моля те.

Той поклати отривисто глава.

— Не мога да поема такава отговорност, Стиви.

— Не би трябвало да се чувстваш отговорен за нищо.

— Не е така.

— За мен е.

— Ала не и за мен.

— За мен е.

— Казах, не.

Тя изхлипа.

Джъд тутакси се обърна. Видя сълзите и молбата в очите й. И те несъмнено го трогнаха — решителното изражение на лицето му се смекчи и той легна до нея.

— Стиви, не плачи, недей — Джъд винаги се отнасяше подигравателно към женските сълзи, но този път прегърна Стиви и целуна нежно челото й.

Тя сгуши лице в гърдите му.

— Моля те, искам да бъда твоя, докато съм още цяла. Искам ти да бъдеш този, който…

— Защо?

— Може би от сантименталност. Колкото и да ти се вижда невероятно, ако Пресли не ни беше попречил, аз съм сигурна, че това щеше да се случи още в Стокхолм.

Стиви докосна с език гърдите му и плъзна ръка към горещия му скут.

— О, мила — изстена Джъд и зарови пръсти в косите й, — недей, спри.

— Не искам да спра.

— Спри, защото…

— Искам да се почувствам истинска жена поне веднъж, моля те…

Тя обсипа гърдите му с леки целувки и постепенно се спусна надолу към корема му, който бързо се надигаше и отпускаше. Джъд вече се чувстваше превъзбуден. Прегърна главата й и я повдигна.

Положи Стиви да легне по гръб и се надвеси над нея.

— Добре — промълви той, останал без дъх, — но само ако наистина го искаш.

— Искам го — тя докосна ъгълчетата на устните му. — Така си се намръщил, че ме обиждаш. Мислех, че ще имаш по-щастливо изражение.

— Смутен съм.

— Не бива. След това пак ще бъдеш свободен.

— Друго си мисля.

— Какво? — тя го погледна закачливо и попита: — Нали знаеш какво да правиш?

— Знам, знам — отговори той, все така притеснен. — Първия път не трябва да се бърза. Но ако продължаваш да се държиш с мен така… По-добре ще бъде аз да определя темпото, съгласна ли си?

Тя кимна, но не беше сигурна дали ще съумее да се въздържи, тъй като кръвта й кипеше от страст. Не беше сигурна дали и Джъд ще успее да забави темпото. Той дишаше учестено, лицето му пламтеше.

— Целуни ме — промълви Джъд. — И забрави всичко, което си чула за разни там техники. Целуни ме така, както предполагаш, че целуват „лошите“ момичета и ще видиш колко хубаво ще бъде.

Стиви го послуша, обви с ръце врата му, той отвори устни и двамата потънаха в унеса на целувката. Езикът му се плъзгаше между зъбите й и тя отговаряше на ласката му с не по-малко страст.

Ръцете му погалиха гърба й, после отдръпнаха завивките помежду им и двамата се озоваха голи, лице с лице един срещу друг. Тя усети колко много е възбуден и се притисна в горещите му бедра. Гърдите й възбуждащо докосваха неговите гърди.

Стиви за пръв път изпитваше подобни усещания. Чувстваше се наистина жена. Чудеше се как издържа толкова дълго на неговата неустоима мъжественост.

В този миг усети, че се влюбва безумно в своя враг.

Това, че го помоли да я люби, нямаше нищо общо със Стокхолм или с някаква сантименталност. Тя искаше да бъде с него без никакви задръжки, да му се отдаде цялата, и това бе всичко.

Но нещата не бяха толкова прости. Ала пък бяха и толкова сложни, че не можеше да ги разреши точно сега, когато устните му оставяха жарка диря по шията й.

Джъд продължително целува връхчетата на гърдите й и Стиви усети, че утробата й откликва на всяко докосване на езика му.

— О, Джъд! — извика тя в екстаз.

— Толкова си прекрасна… — мълвеше Джъд, без да откъсва ръце и устни от влажните и втвърдени връхчета на гърдите й.

— Моля те! — не издържа Стиви и се притисна в него, пламтяща от желание.

С тих стон той погали корема й, а после нежно плъзна ръка в междубедрието й. Ръцете му галеха бедрата й нежно и предразполагащо. Устните му запълзяха по корема й и когато ги долепи до тъмната вдлъбнатинка между бедрата, Стиви възбудено извика името му. Последва друга и друга, и друга целувка, все по-пламенни и по-страстни, а Стиви извиваше тяло, откликвайки на милувките на езика му.

Сякаш в транс, тя се отдаде на чувствените приливи, обзели тялото й, докато мощна тръпка я разтресе, Стиви зарови пръсти в косата на Джъд и останала без дъх, прошепна името му.

Когато той се надигна, лицето й бе оросено от капчици пот. Той ги попи с устни и внимателно повдигна бедрата й. После бавно я облада, като я изчакваше и й даваше възможност да свикне с новото усещане. Единствената трудност и за двамата бе как да овладеят неудържимата си страст един към друг, която щеше да избухне всеки миг.

— Чувството да съм в теб е вълшебно — прошепна Джъд и целуна устните й, които я наболяваха, защото ги беше прехапала до забрава. Той преглътна и присви очи. — Неописуемо е…

Тя задъхано промълви името му и унесено докосна лицето му. Стиви не забелязваше сълзите в очите си, но Джъд ги видя.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Да, да, да.

— Но аз не съм, още миг и ще умра! Ала си заслужава.

Двамата потънаха в единен ритъм, докато настъпи мигът, в който се отдадоха изцяло на властта на страстта и тя ги понесе към небивали висини.

Джъд притисна челото си в нейното и прошепна името й.

 

 

— Искаш ли да…

— Не.

Той се засмя.

— Но ти не ме изслуша.

— Каквото и да е то, не искам да го правиш, за да не се отдалечиш от мен. Мръднеш ли, ще трябва и аз да мръдна, а не мисля, че бих могла — тихо се прозя Стиви.

Джъд обаче я привлече в прегръдките си и подпря брадичка на главата й. Тя се сгуши и обви кръста му с ръце.

— Защо ме дразнеше на тенис корта, кажи!

— Игра лошо, тъй като не ме смяташ за сериозен противник, и не положи никакви усилия да овладееш играта.

— Играх лошо не защото не те смятам за сериозен противник.

— Тогава защо?

— Защото мислите ми бяха другаде.

— Къде?

— Тук.

— Тук? Искаш да кажеш тук, където сме сега?!

— Аха.

— Ако трябва да бъда откровен, аз пък затова те дразнех — Стиви вдигна глава от гърдите му и го изгледа въпросително. — Откакто раздавачът ни прекъсна онази сутрин, само мисля кога отново ще изпаднеш в онова настроение.

— И аз.

— Ами защо не ми казахте, госпожице?

— Казах ти.

— Е, да, но кога…

Тя се усмихна.

— Не мога да си представя, че лежа с теб в леглото. Винаги съм мислила, че удаде ли ми се случай само да те доближа, ще го използвам и с огромна наслада ще те унищожа.

Джъд прилепи устни до ухото й.

— Ако още малко ме беше отбягвала, сигурно щеше да ме унищожиш.

Стиви прихна и го бутна закачливо с лакът.

— Представяш ли си заглавията — невъзмутимо продължи той. — „Известен спортен журналист издъхва в леглото на известна състезателка по тенис“.

— Как може да говориш така! Ти май наистина не допускаш колко много ме засягаха твоите статии.

Смехът му постепенно замря.

— Не е трябвало да им обръщаш внимание.

— Да, но почти всичко, което пишеше за мен, бе истина.

Пръстите му спряха да галят гърба й. Той се извърна и като се подпря на лакът, попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Надявам се да остане само между нас.

— В журналистическите кръгове е прието онова, което интервюиращият и интервюираният си споделят голи в леглото, да остава между тях.

— О, благодаря за информацията.

— Няма защо. Не се измъквай, ами отговори какво означава това, че всичко, което съм писал за теб, е истина.

— Повечето от нещата бяха истина. Например това, че мястото ми не е на тенис корта. В известен смисъл си прав. Баща ми още в началото ме разубеждаваше, като твърдеше, че това е спорт за богати деца. Аз упорствах и играех, но никога не забравих думите му. Имах комплекс. Не бях като другите състезатели. Не бях… привилегирована.

— Това е глупаво.

— Може би. Чувството за малоценност ме тласкаше непрекъснато да се самодоказвам. Стараех се повече от другите и ме приемаха за член в много клубове, но само заради качествата ми като състезателка. Винаги трябваше да бъда по-добрата, за да съм наистина на ниво. Ето защо, щом понатрупах пари, започнах да се обличам елегантно и да играя така, че да привличам публиката. „Хей, вижте ме, заслужавам вашето внимание!“ Мислех единствено за одобрението на зрителите. Правех се на интересна, за да не бъда пренебрегната. Ти прозря моите номера от самото начало. Статиите ти ме ужасяваха с проницателността си. Смятах, че щом ти виждаш недостатъците ми, значи ги виждат и другите. Бях жертва на синдрома на мамещия. А ти беше моят кошмар — онзи, който ме изобличаваше.

Джъд не откъсваше очи от долната й устна, но не толкова, защото го привличаше, а защото се беше съсредоточил върху мислите си.

— Стиви, ако всичко това е истина, то е случайно. Ако съм улучил слабите ти места, то е било случайно. Истината е, че се дразнех. Такова младо създание, пък постига огромни успехи и стига до върховете на спорта, докато аз трябва само да пиша за онова, което другите правят и което толкова много исках да правя аз самият. Пишех тъпите си статии, защото страдах за провалената си кариера на бейзболист.

— Не са тъпи — погали го тя. — Бях ядосана и затова ти казах, че им липсва талант и финес. Но ти си имаш читатели, които не пропускат нито една от безпощадните ти думи. Ако наистина в тях не е имало нещо съществено, ти отдавна щеше да загубиш читателите си. Те не са глупаци.

— Благодаря за комплимента — най-сетне се наведе и целуна долната й устна. — Но аз отлично знам, че откакто претърпях злополуката с крака, не съм направил нищо съществено — очите му с цвят на лешник потъмняха и той добави: — До мига, в който те доведох тук. Така се излекувах от завистта.

— Завист?!

— Да, от завистта, която изпитвах към всички успели професионални състезатели. Критикувах ви както можех, но с теб ми беше най-лесно.

— Защо?

— Защото си различна. Не си грозна и мускулеста, каквато е според тесногръдата ми мъжка представа всяка спортистка. Пък и тъй и тъй започнах да разголвам душата си, ще ти призная, че съвсем не бях забравил Стокхолм. Желаех те, но не можах да те имам и се цупех като малкото момченце, на което са отказали бонбон. Ето защо си изливах яда върху теб. Изобщо държах се като пубертет.

— Държал си се съвсем човешки.

— Много си благосклонна.

— В такова настроение съм — тя му се усмихна и добави: — И за да го докажа, ще ти простя всички отвратителни неща, които си писал за мен. Но при едно условие.

— И какво е то? — подозрително попита Джъд.

Тя бързо го целуна.

— Пак да се любим.

— Не бива, Стиви.

— Защо?

Той не отговори и тя използва мълчанието, за да плъзне ръка надолу по корема му към пламенното доказателство за неговата мъжественост.

— Не бива… — Джъд усети възбудата си и добави, мълвейки: — Не бива, защото може да не е добре за теб…

— Аз ще преценя.

Стиви целуна брадичката му и още по-настоятелно притисна ръка в слабините му.

— Моля те, Джъд.

Той въздъхна, хвана я през кръста и я привлече върху себе си.

— Е, не мога да откажа, щом толкова мило ме молиш…