Сандра Браун
Тръпката на успеха (14)

Тринайсета глава

В стъклото на колата, която задигна от Джъд, се блъскаха дребни насекоми. Петънцата, които оставяха, намерили смъртта си, не смущаваха Стиви, защото сълзите й пречеха да забелязва дори пътните знаци по магистралата.

Стиви обърса нос в ръкава си. Беше изминала вече седемдесет и пет мили, но все така плачеше. Щом си помислеше за всичко онова, от което бягаше, и за онова, което й предстоеше, сълзите тутакси рукваха от подутите й зачервени очи.

Избягала беше от него и той сигурно беше бесен.

Все й се струваше, че Джъд е по петите й. Когато изхвърча с колата от двора на къщата, тя погледна през рамо и го видя по бельо да тича по стълбите на верандата след нея. С вдигнат юмрук. Ругаеше и нея, и камъчето, което бе разранило босата му пета.

Погледнато отстрани — смешна сцена. Но никак не беше смешно. Сърцето й бе разбито. Може би завинаги.

Светлините на Далас блещукаха на западния хоризонт, тъмносин от припадащия здрач. След около час щеше да си бъде у дома. Още един час й трябваше да завърти няколко телефона, да приготви багажа си и…

И повече не й се мислеше. За да не полудее, трябваше да прави всичко стъпка по стъпка. Първо да се прибере вкъщи.

Докато внимателно навлизаше в следващия завой, потъна в размисъл за любовния следобед с Джъд.

Джъд, който шепти тихо и страстно, а ръцете му са чувствени и вещи, когато милват бедрата й. Джъд, който я изпълва с екстаз. Джъд, чиито устни са жадни, но и нежни и които пият от гърдите й. Джъд, Джъд, Джъд.

Тя избърса очите си и смени неуверено скоростта, защото не беше свикнала да кара такава мощна спортна кола. Той нямаше да й прости, че я беше взела „на заем“ без негово разрешение. А и че го беше напуснала така неочаквано.

Старомодната вана в къщата се бе превърнала в светилище на любовта им. Плъзгавите насапунисани ръце сякаш бяха специално предназначени за жарките им чувства. А може би Джъд наистина знаеше какво точно да прави с тях?

Стиви бе приятно изненадана, че е особено чувствителна към целувките по вътрешната страна на горната част на ръцете, а също и по сгъвката зад коленете.

Джъд пък се превиваше от гъдел, когато го докоснеше под най-долното дясно ребро. А на лявата плешка имаше белег по рождение. Когато Стиви прокара нежно устни по грапавите дълбоки белези на крака му, очите му се навлажниха.

В този миг Стиви разбра, че го обича — нямаше никакво съмнение.

Животът с неговите човешки наслади бе много по-ценен дар от всякакви награди, богатства и слава. Докато Джъд се обличаше, тя слезе в кухнята под предлог да приготви лека вечеря. Грабна ключовете от колата и чантата си и хукна навън не толкова, защото се страхуваше от гнева му, че го изоставя, колкото от това, че ако имаше време да размисли, сигурно щеше да се разколебае.

Стиви бе стигнала до края на полянката пред къщата, когато той изтича на терасата и се развика:

— Но какво правиш? Върни се, Стиви! Къде отиваш?

После забеляза, че тя се кани да избяга с единственото им превозно средство, и се разбесня:

— Да те вземат дяволите! Що за номер! Ох! — в този миг камъчето се вряза в петата му. — Само да те стигна, мисли му! — извика той и ядосано удари дланта си с юмрук.

Домът й беше тъмен. Стиви забеляза с облекчение, че наоколо няма репортери. Или се бяха уморили да я дебнат, или Стиви Корбет вече не представляваше никакъв интерес.

Първо се погрижи за цветята. Как не се беше сетила да позвъни на чистачката, която се грижеше за жилището й в нейно отсъствие!

Обади се на гинеколога си, който се зарадва, че е жива и здрава.

— Ако не го направя веднага, твърде вероятно е да се разколебая — Стиви говореше толкова бързо, че думите й се сливаха. — Ще дойда след час. Може ли да ми уредите приемане за толкова кратко време?

Той й обеща, че ще направи всичко необходимо. После Стиви позвъни на мениджъра си.

— Слава Богу! — облекчено рече той. — Вече не знаех какво да мисля.

— Имах нужда да остана насаме — отвърна тя. Присъствието на Джъд не можеше да бъде обяснено току-така — камо ли на друг човек. — Тази вечер постъпвам в болницата. Утре сутринта ще ме оперират.

Настъпи тишина.

— Решението трябва да е само твое — рече мениджърът й.

— Така е. Животът ми е по-важен от кариерата.

— Какво пък толкова… Уимбълдън! Догодина няма да ти избяга, нали? — насили се да каже той.

И двамата знаеха, че тази вероятност е под много голям въпрос, но въпреки това Стиви отвърна самоуверено:

— Можеш да бъдеш сигурен в това!

Мениджърът обеща да уведоми всички, които трябваше да знаят, и да направи изявление за пресата, като не споменава къде е Стиви в момента.

— Добре ще е да изчакаме резултата от операцията — предложи тя. — Така утре следобед ще научат всичко наведнъж.

Той се съгласи.

Затвориха телефона и Стиви се почувства ужасно самотна. Тишината в къщата бе потискаща, липсваше й тракането на пишещата машина на Джъд.

Снимките по стените, на които държеше купи от спечелени състезания, сякаш й се присмиваха. Наградите, наредени по етажерките, също й се подиграваха. Наскоро спечелената купа от френското първенство й беше толкова чужда, като че ли принадлежеше на другиго.

— Твърде късно е да се отказвам — рече си тя и започна да приготвя куфарчето с багаж. А после прошепна, сякаш се молеше: — Стиви, животът ти е в Божиите ръце.

Оказа се, че Господ има много помощници.

В болницата изтърпя десетки процедури, след които имаше усещането, че не са й останали никакво чувство за достойнство и самоличност.

Беше прибрала колата на Джъд в гаража си — за да не му я открадне и още някой — и дойде в болницата с такси.

В приемното подписа куп застрахователни бланки и даде автограф на Дженифър — дванайсетгодишната дъщеря на сестрата, която й каза:

— Когато порасне, дъщеря ми много иска да прилича на вас.

Направиха й рентгенови снимки на дробовете. Облечена само в хартиено пончо, чака повече от час в една студена като хладилник стая, докато лаборантът най-сетне се появи, и то без дори да се извини.

— Нямаше нищо страшно, нали? — попита я друг лаборант, който почти й източи кръвта и разгъна пръстите на стиснатия й юмрук. — Отпуснете, отпуснете. Болеше ли?

— Не — промълви Стиви. — Но не обичам никакви инжекции.

Най-сетне я настаниха сама в стая, но не я оставиха на мира. Сестрата донесе още формуляри за подписване.

— Показаха ви видеофилма, нали? Разбрахте ли го?

— Да — отговори Стиви. Във филма се изброяваха всички страшни последствия от коремните операции, като всяко следващо беше още по-ужасно и по-фатално от предишното.

— Подпишете тук, тук и тук.

След това влезе свещеникът на болницата.

— Вие сте нашата звезда — усмихна се той.

Обсъдиха най-доброто средство против схванати лакти, стиснаха си ръце и сведоха глави един към друг. Свещеникът се помоли за успеха на хирурга и за нейното пълно и бързо възстановяване от операцията.

Стиви се помоли за наранената пета на Джъд, поиска прошка за откраднатата му кола и спасение за себе си, та да не я удуши, когато я намери, както и за болницата в случай, че умре на масата. Сигурно щяха да имат неприятности, нищо, че бе подписала толкова много документи, които оневиняваха лечебното заведение при евентуалната й смърт.

После дойде гинекологът й и обясни какво ще представлява операцията.

— Ако туморите са доброкачествени, а аз вярвам, че те са такива, ще ги отстраним без никакви последствия.

— А ако не са?

— Вероятно пълна хистеректомия и лечение.

— Какво лечение? Облъчване?

Той я потупа по ръката.

— За това ще говорим след операцията!

Дойде ред и на анестезиолога, който по прическа й заприлича на граф Дракула. Докторът седна на ръба на леглото й.

— Утре сутринта ще ви дадат успокоително — рече той. — Две инжекции в ръката.

— Не обичам да ме бодат — приглушено рече Стиви.

— Обещавам да изпратя най-големия майстор по безболезнените инжекции. Докато ви закарат до операционната, вече ще сте унесена. Да спите добре тази вечер!

Прозвуча й като виц. Направиха й клизма — ужасно унизителна процедура — и й биха инжекция за сън. От обяд не беше хапвала нищо, но не й се помисляше за храна.

Как да обясни на всичките тези доктори и сестри, че не може да заспи без успокояващия шум от тракането на клавишите на пишещата машина на Джъд…

Ала той бе далеч, далеч. Ами ако станеше голям пожар — та той нямаше превозно средство, с което да избяга. Или пък наводнение? Измъчваха я какви ли не страшни предположения.

Приспивателното започна да действа. Събуди я усмихнатата сестра. Тъкмо сънуваше, че Джъд я гони с голяма спринцовка във формата на ракета и й се заканва, че ще я накаже за това, че е откраднала колата му.

Само след няколко минути се озова на леглото с колелца, на път към операционната. Имаше чувството, че е възглавничка за игли. Снощи времето се точеше толкова бавно, а сега всичко ставаше като на забързан кадър и я изпълваше със страх. Хирургът й стисна ръката за кураж и й се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, Стиви. Отпусни се, дишай дълбоко и брой отзад напред, като започнеш от десет.

Десет. Как искаше времето да спре. Девет. Трябваше й време да помисли. Седем…

 

 

Струваше й се, че тежи колкото слон, а тези досадници й нареждаха да се движи.

— А сега се обърнете на другата страна, госпожице Корбет. Не дърпайте системата. Отпуснете ръка. Така е добре. Операцията свърши.

— Катетърът на място ли е?

— Да.

— Каква хубава коса има.

— Да… Виждала ли си я на корта?

— Шегуваш ли се? Билетите са толкова скъпи.

— Имах предвид по телевизията. Госпожице Корбет, чувате ли ме? Операцията свърши.

Чу се звук от дрънчене на метал. Разтърси я рязко движение. Светлина. Ярка светлина. Телефонен звън, суматоха, шум. Но защо не я оставят на мира, защо не пазят тишина!

 

 

— Време е да се обърнете отново, госпожице!

Охкане. Тя охкаше. Не, не ме карайте да се движа. Някакво чудовище в зелени одежди настояваше да се изкашля.

— Кашляйте, госпожице Корбет. Хайде! Трябва да кашляте, за да прочистите дробовете си.

Нека си стоят задръстени!

— Госпожице, кашляйте!

Стиви направи отчаян опит да се изкашля, та дано я оставят на спокойствие. За награда усети нещо ледено между бедрата си.

— … помага против отока…

Някой пак раздруса леглото й. Ужасни досадници! Не можеше да ги понася!

Сестрата мереше кръвното й налягане.

— Добре е — каза тя и Стиви усети най-сетне облекчение от притискащия я уред. — А сега да сменим плика с лед.

— Може ли да пия нещо? — попита Стиви и усети памучни влакънца по устните си.

— Може. Бучка лед.

Сестрата бутна студената лъжица в устата й и тя засмука жадно бучицата.

— Не повече от едно ледче. Хайде сега, обърнете се.

— Не мога.

— Можете, можете. И отново искам да ви чуя да кашляте.

— О, не.

— Кашляйте — Стиви се покашля. — Добро момиче. Ето и новия плик с лед.

Чудеше се дали да й благодари. И без това бедрата й бяха вече безчувствени.

 

 

— Не можете да влезете!

— Вече съм влязъл.

Стиви трепна, когато чу познатия глас, но й беше трудно да отвори очи. Да не би да бяха затиснали клепачите й с петдесетцентови монети, както бе виждала да постъпват с мъртъвците в уестърните…

— В реанимация свиждания се разрешава след десет, и то за определен час. Наредба.

Джъд обясни на сестрата какво може да направи с тази наредба — напълно в негов стил.

— Ще вляза в стаята каквото ще да става.

— Ще извикам охраната.

— Стиви?

— Джъд? — гласът й бе прегракнал.

— Тук съм, мила.

Силната му ръка стисна пръстите й. Тя прошепна:

— Ще ме удушиш ли заради колата?

— Ето го! Не е разрешено да се влиза преди десет! Има час за свиждане!

— Пак ще дойда, мила.

Джъд докосна за миг челото й с устни и си тръгна.

Стиви се запита дали отново не сънува.

 

 

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Махнахте й всичко, което е потенциално опасно, нали?

— Всичко.

Стиви отвори широко очи и погледна доктора и своя посетител.

— Всичко е наред — добави докторът, както винаги усмихнат. — Знам, че в реанимацията е тежко, но скоро ще те преместят в твоята стая. Смяташ ли, че можеш да приемеш посетител? — тя кимна. Докторът докосна Джъд по рамото. — Само десет минути, нали се разбрахме? Инак пак ще ви изгонят.

Джъд не слушаше. Той не отлепяше очи от Стиви. Наведе се, като внимаваше да не закачи тръбичките.

— Едва те открих. Дано ми се радваш.

— Как успя?

— С помощта на Адисън. Обадих му се от един пътен телефон на магистралата. Онова копеле Рамзи отказа разговор за негова сметка, та се наложи да взема пари на заем от шофьора на камиона, който ме взе на стоп. Човекът така ме съжали, че ми купи и кафе. Излезе, че е от Далас и че си пада по моята рубрика. От благодарност му обещах пропуск за мачовете през сезона.

Стиви го слушаше внимателно и все пак не можа да разбере всичко.

— Ами Адисън…

Джъд се усмихна.

— После ще ти разкажа за него. Мога да напиша и друг роман.

Тя опита да навлажни устните си, но те бяха пресъхнали, въпреки че й бяха дали още няколко кубчета лед.

— Джъд, какъв е резултатът от операцията?

Той я погледна сериозно, наведе се към нея и заговори тихо:

— Трябваше да се досетя, че преувеличаваш, че пак искаш да направиш впечатление пред публиката. Много шум за нищо.

— Какво се е оказало?

— Доброкачествени туморчета. Толкова шум за няколко безобидни бучици — въпреки укора в гласа очите на Джъд искряха от радостни сълзи.

— Значи са доброкачествени?

— До едно!

Тя притвори очи и сълзите се застичаха по лицето й. Той ги обърса с палец.

— Сигурни ли са?

— Ако гинекологът ти и най-добрите патолози в Далас си знаят работата, ти си здрава.

— Значи… никаква хистеректомия?

— Махнали са само десния яйчник.

— Защо?

Той сви рамене.

— Това няма значение, защото всичко останало е наред. Махнали са ти и апендикса. Казах им, че сигурно не би имала нищо против.

— Джъд! — въздъхна Стиви и очите й се насълзиха.

— Престани да плачеш, че онова чудовище сестрата пак ще ме изхвърли.

— Не трябваше да идваш.

— Нищо не би могло да ме спре.

Стиви преглътна сълзите си.

— Извинявай, че ти откраднах колата.

— Много важно. Тя и без това повече принадлежи на банката, тепърва ще я изплащам. Как се чувстваш, добре ли си?

Стиви не можеше да се смее, но пък се усмихна.

— Ръцете ми са надупчени с игли, на корема имам метални скоби, имам и катетър, и торба с лед… Карат ме да кашлям и ми се струва, че ще си разпоря шевовете. Чувствам се отвратително.

— Аз се чувствах по-ужасно и от теб, когато разбрах къде си. Да знаеш, че ще те натупам, ако още веднъж избягаш от мен без никакво обяснение.

Тя не обърна внимание на думите му и попита:

— Днес писал ли си?

— Какво говориш! Стиви, та аз обикалях болницата с часове, докато чаках да излезеш от упойката.

— А трябва да пишеш. Седма глава има нужда от обработка.

— Знам, знам — Джъд изведнъж сбърчи вежди и слисано попита: — Ти откъде знаеш, че седма глава се нуждае от корекции?

— Прочетох романа ти.

— Всичко, което съм написал?

— Да — Стиви искаше да докосне ръката му, но не намери сили да помръдне. — Чудесна книга. Наистина.

В този миг усети, че се унася от следоперативните лекарства. Но все пак успя да промълви:

— Джъд, обичам те.

Той целуна пръстите на ръката й и я задържа до устните си.

— Така и мислех, защото избра живота пред Големия шлем. Знаеш ли коя е най-голямата новина? Аз също те обичам.

Джъд се усмихна и забеляза, че Стиви вече спеше. Съжаляваше, че не чу обяснението му в любов, но времето беше пред тях.

И той зачака пробуждането й.