Сандра Браун
Тръпката на успеха (10)

Девета глава

— Много си мълчалива тази вечер. Има ли причина?

Загледана някъде зад масата, Стиви мигна с клепачи и спря поглед на Джъд.

— Не, няма нищо. Тази вечер не ставам за компания, извинявай.

— Да не те боли?

Тя поклати глава.

— Само съм уморена.

— Нищо чудно. Извади ми душата на корта.

Стиви се усмихна, но някак посърнало.

— Но и ти ме изпоти.

Без да сваля очи от нея, Джъд въртеше лъжицата между пръстите си.

— Има и нещо друго, освен умората, нали?

— Може би. Не знам. Нали все размишлявам…

— От младата двойка ли се разстрои?

Тя го погледна изненадано и се опита да прикрие спонтанната си реакция, като повтори:

— Младата двойка ли?!

— Да, мъжа и жената с детето, които видяхме в магазина — Стиви извърна очи и се предаде. — До мига, в който ги видяхме, си прекарвахме чудесно — ти ме би три сета, но аз загубих с достойнство. Шегувахме се, боричкахме се за последната хапка шоколад… Но щом зърна красивите мъж и жена, които си разменяха щастливи погледи, наведени над къдравата руса главичка на детето си, ти се затвори в себе си и се умълча.

— Мислех, че задълженията ми се свеждат само до готвенето. Все пак не съм клоун, нали? — ядовито рече тя. — Отбележи си го!

Джъд хвърли лъжицата на масата и примирено вдигна ръце.

— Не виждаш ли, че съм загрижен за теб?

— Не се налага.

— Късно, късно, вече съм загрижен.

Стиви се вгледа в лицето му. Като че ли беше искрен. Искаше й се да е така. Тя се пошегува със себе си:

— Малко летя в облаците, а?

— Всъщност тази млада двойка с детето, това олицетворение на семейно щастие и хармония, смути и мен.

— Сигурно — весело отвърна Стиви.

— Сериозно ти казвам. Аз невинаги съм бил цинично настроен скептик. Собствениците на тази къща — баба ми и дядо ми — бяха предали на моя баща някои основни ценности. А той и майка ми ги предадоха на мен.

— И какво стана с тях?

— Разбиха се един по един в съдбата.

— Надявам се, няма да пишеш за това в книгата. Звучи ужасно.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Е, присъстват в основната тема, макар и не в буквален смисъл.

Тя вдигна рамене и въздъхна.

— Щом ще говорим откровено, признавам, тази трогателна сцена в магазина малко ме разстрои. Завидях им.

— Завидя им? — учуди се Джъд. — Как можеш да завиждаш на тези провинциалисти? Ти, която си обиколила света няколко пъти, била си в компанията на крале и кралици и си спечелила цяло състояние! А наградите ти сигурно не могат да се поберат и в огромна зала!

— И какво от това? Не мога да прегърна някоя от купите, когато съм самотна. Нито дори мога да се карам с тях!

— Знаеш ли какво, ти май се самосъжаляваш.

— Има нещо такова.

Джъд замълча и после попита:

— Стиви, да не би да съжаляваш за някои решения?

— Да. Не. Не знам, Джъд. Само че… — тя се опита да подреди разбърканите си мисли. — През последните три години Големият шлем все ми се изплъзваше с по един турнир. Веднъж стигнала до него, смятах да понамаля темпото. Няма как, до една-две години възрастта ще си каже своето, пък и бях решила, че след Големия шлем няма какво повече да искам. Смятах да се оттегля с достойнство и със завидна кариера зад гърба — Стиви помълча, а после продължи: — Повече не съм се замисляла. Но сега всичко се промени — бъдещето ми се вижда толкова безсмислено. В него няма нищо. И никого.

— Дори дете.

— Дори дете — развълнувано повтори тя. — Почти никакъв шанс да имам дете…

— А би ли искала?

— Май да. Но каква ли е вероятността…

— А от кого, Стиви?

— Уместен въпрос. Така и не ми остана време да се влюбя, да се омъжа, да имам по-дълга връзка с някого. Дори не мога напълно да го осмисля.

— Но сега имаш тази възможност, ала шансовете са под въпрос. Това ли те тревожи?

— Накратко казано, да.

И двамата мълчаха. После Джъд рече:

— Невинаги можем да избегнем някои решения.

— Не и в моя случай. Аз сама си избрах тениса още преди много години. На каквато и да е цена исках да бъда номер едно в света.

— Ти си.

— Знам. Знам и че не бива да се оплаквам. Беше прекрасно — тя се усмихна вяло. — Само от време на време, както се случи и днес, се замислям над всичко, което съм пожертвала, и се самосъжалявам. Кариерата ми е към края си и се питам, а сега накъде? И не намирам отговор — Стиви въздъхна дълбоко. — Според мен самосъжалението е най-големият грях. Губене на време, особено ако нещата не зависят от теб. А в моя случай — тя сложи ръка на корема си — нищо не може да се направи. Горчив хап, нали?

Джъд й помогна да разтребят масата. Винаги го правеше и само се преструваше, че не пипва женска работа.

— Ще си легна — каза Стиви.

— За да размишляваш ли?

— Не. Тъжните разговори ме изтощават.

Той се усмихна закачливо.

— Мен ако питаш, има много по-големи грехове от самосъжалението. Искаш ли да ти разкажа за няколко от моите грехове. Ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря, ще мина и без тях.

Джъд я прегърна през раменете и я целуна по челото.

— Да не забравиш да си кажеш молитвите. И затвори вратата, за да не ти преча с пишещата машина.

— Не ми пречиш.

Тя стана и го погледна. Чувстваше се толкова самотна. Да беше я целунал не по челото, а по устните… И то не толкова бързо, а дълго и томително. Предпочиташе и по-страстна, а не само приятелска прегръдка през раменете.

Обзе я странен, неопределим копнеж. Някакво дълбоко вътрешно желание, което обсебваше сетивата й. Изпитваше желание да склони глава на неговите гърди и да потъне в убежището на прегръдката му. Искаше да чуе дрезгавия му глас да й шепне окуражително, въпреки безсмислието на утешенията.

Преди да се поддаде на тези изкушения, тя събра сили и спотаи този странен копнеж, който Джъд би изтълкувал като слабост.

— Лека нощ, Стиви.

 

 

Тя така и не можа да заспи. Денят беше облачен и влажен. Стаята й обикновено беше хладна, благодарение на бръмчащия вентилатор, който раздвижваше вечерния въздух. Не й трябваше климатична инсталация. Беше й приятно да гледа как пердетата на отворените прозорци се издуват и трепкат от ветреца.

Тази вечер обаче пердетата не помръднаха. Въздухът бе застинал. Но дори да се диплеха в успокоителен танц, надали щяха да я приспят. Стиви бе неспокойна. Тялото й се нуждаеше от сън, но умът й пречеше да се отпусне и да се унесе.

Изведнъж разбра защо не може да заспи. Пишещата машина на Джъд не се чуваше. Но така или инак, почукването по клавишите, когато му се случваше да пише до зори, не й пречеше да спи. Шумът я успокояваше, че не е сама в празната къща.

Стиви отметна тънкия памучен чаршаф и се запъти към вратата, която беше винаги открехната, за да става течение. Джъд беше прекарвал тук много лета като дете и твърдеше, че само така можеха да се разхладят. Тя се заслуша. Никакъв звук.

Хвърли поглед в стаята му. Не си беше легнал. Отиде до площадката на стълбите и погледна надолу. В трапезарията светеше. Може би си почиваше… Тя постоя няколко минути, ала беше все така тихо.

Обзе я любопитство, но и тревога. Слезе по стълбите и тръгна към трапезарията.

Джъд бе потънал в размисъл. Позата му беше съвсем „писателска“ — втренчил поглед в листа, подпрял лакти на масичката и брадичка на сключените си пръсти.

Ръкавите на бялата му фланелка бяха отрязани — или по-скоро разръфани, а шортите — бледосини.

Косата му сякаш бе сресана с градинарското гребло. Мокър тъмен кичур висеше над челото му. Навел гръб, той беше опрял обутите си в кецове без връзки крака на най-долната напречна летвичка на стола с права облегалка.

Стиви не искаше да го притеснява и затова безшумно се обърна към стълбите.

— Стиви?

Тя се стресна и направи крачка към осветения свод на вратата.

— Извинявай. Не исках да ти преча.

— Не си ми попречила.

— Май музата я няма тази вечер, а?

— Мръсница е тя — с разрошена коса, прораснала брада и сенки по лицето от лампата на масата, той приличаше на разбойник. В него имаше нещо привлекателно, опасно и… неустоимо. Стиви усети необичаен трепет, сякаш дълбоко в нея някакво семенце бе покълнало и вече пърхаше с листенца. — Защо не спиш? — той отпи от леденостуденото кафе.

— Не знам — тя вдигна ръце и ги отпусна безпомощно. — Липсваше ми шумът от клавишите на машината. Пък и въздухът е много влажен. Тъй и тъй съм станала, ще направя кафе.

— Не, благодаря. Пих достатъчно — Джъд я огледа. — Добре ли си?

— Да.

— Проблеми?

— Никакви.

— Не ти вярвам. Ако беше добре, щеше да спиш.

Стиви влезе в стаята. Беше с нощницата, която си купи от магазина — без ръкави, с плисенца под деколтето, на което имаше дантела, скромен модел като за монахиня. Макар че надали монахиня би облякла дреха от толкова тънък и прозирен плат. Без да съзнава, че тялото й се вижда под нощницата, Стиви разпери широко ръце.

— Ето, виж, добре съм.

— Да, но аз не съм добре — промърмори той. — Седни за малко да ми правиш компания.

Тя се огледа.

— Няма стол.

— Има, има — Джъд се завъртя към нея, хвана я за ръката и я сложи на коленете си.

Стиви усети докосването на голите му бедра и сепнато промълви:

— Джъд!

Той я целуна по врата.

— Не съм ли ти казвал, че адски се възбуждам от бели памучни нощници?

— Не!

— Ами защото не е истина, затова не съм ти го казвал.

— Ама че си! — тупна го тя по рамото.

Джъд се засмя, вдигна глава и я прегърна през кръста.

— И да искаш, сега не бих могъл да те прелъстя.

— Защо?

— Защото приличаш на дванайсетгодишно момиченце с тази трогателна бяла нощница и с разпуснатите си коси.

Той се усмихна и прокара пръст по малките копченца до панделката между гърдите й. Вдигна очи и сериозно я погледна.

Стиви усещаше пулса си в ушите. Джъд вече се бе пошегувал с учестеното тупкане на сърцето й — дали и сега го усещаше? Не смееше да си поеме дъх.

За да спечели време да се овладее, тя го заговори за романа.

— Трудно ли върви?

— Щом е тръгнало, ще стане.

— А колко време ще ти трябва?

— Колкото трябва — толкова.

— За какво се разказва?

— Моля?

— За какво се разказва в книгата?

— О, но ти за книгата ли говориш?

Той наведе глада и въздъхна дълбоко. Пое си няколко пъти дъх със затворени очи и рече:

— Книга е евфемизъм за куп глупости — Джъд кимна към обърнатите с гръб листове на масата.

— Убедена съм, че не са глупости. Пишеш толкова усърдно, не може да е чак толкова безнадеждно.

— Да се надяваме — той взе ръката й и прокара палец по мазолите от дръжката на ракетата. Докосването му съвсем я смути и тя усети още по-осезаемо топлината на скута му. Стиви бързо дръпна ръка и се надигна, но ръцете му я обгърнаха. — Къде отиваш?

— Ще си легна.

— Нали щяхме да си говорим.

— Ти не говориш.

— Да ти разкажа ли за какво е книгата? — замислено попита Джъд. — Добре, започвам.

— Ама аз…

— Шшт, ти настояваше, затова мълчи и слушай.

Това не беше вярно и Стиви би трябвало да му възрази. Още когато спомена за книгата, Джъд й каза, че писателите не обсъждат бъдещите си произведения, и тя изобщо не му беше задавала въпроси. Наричаше онова, което върши, „работа“, и толкова.

Ала сега на него очевидно му се говореше. Тя мълчаливо седна в скута му и се приготви да слуша.

— В началото главният герой е още дете.

— Момче?

— Момче.

— Е, да.

— Той има обикновено…

— Как се казва?

— Още няма име, но ако ще ме прекъсваш…

— Повече няма да продумам.

— Благодаря — Джъд отвори широко очи, пое дъх и попита: — Та докъде бях стигнал? — погледна я ядосано и зачака.

— Той има обикновено…

— О, да. Дори много обикновено детство. Майка, баща, типично американско семейство и съответно възпитание. Добър спортист е. Вървят му всички спортове. В гимназията набляга на бейзбола. През последната година в училище привлича вниманието на доста известни университети. Избира си един и му дават стипендия, като в замяна играе в отбора по бейзбол. Втората година получава предложение да играе в един не много известен професионален отбор. Изкушението е страхотно. Всички, включително треньорите, го убеждават, че има качества в бъдеще да играе в най-известните отбори, но той отказва да стане спортист, решава да завърши университета, защото не е особено уверен в кариерата си на бейзболист. И така, момчето продължава да следва и това се оказва едно от най-мъдрите му решения. Тъй като никой предмет не представлява особен интерес за него, той си избира най-лекия път да завърши университета. Пък и никога не е бил особено ученолюбив, тъй като спортът го влече най-много от всичко. Математиката и природо-математическите науки са за него кошмар и той едва взима изпитите. Обича английския и историята и там се представя добре. Приятелите му казват, че е добър в писането и цар на хитрите лафове. И логично той завършва с първа специалност английски, втора — журналистика. Когато се дипломира, има предложение от три първокласни професионални отбора. Подведен от грешното убеждение, че е неуязвим, той заживява лекомислено, като си мисли, че бъдещето е голяма слънчева система, която се върти около центъра си, а центърът е самият той. Следват купони, жени, забавления, изобщо разкош — Джъд замълча, вперил поглед в белия лист на машината. — И така, този клоун получава мечтания петгодишен договор за седемцифрена сума. Празнува с приятели. Решават да покарат водни ски.

Стиви прехапа устни — никак не й се искаше да чуе какво става по-нататък. Но дори и бомба не би я поместила от мястото й. Нямаше съмнение, че Джъд отчаяно се нуждае от този катарзис. Неведнъж беше изслушвал нейните неволи, неин ред беше да бъде внимателна и търпелива.

— Езерото е свързано с нов язовир и още не е напълнено догоре. Да се карат водни ски в такова е езеро е опасно. Нашият герой е толкова глупав, че умира от смях, когато вижда, че лети към дънера, щръкнал от дъното. Та той е непобедим. На него нищо лошо не може да му се случи. Ето така си мисли… — въздъхна Джъд и продължи: — Сигурен е, че ще заобиколи препятствието. Ала не успява.

Тишината бе нарушена от далечен гръм. Разнесе се страшен тътен. В небето проблесна светкавица. Излезе вятър. Но нито Стиви, нито Джъд забелязаха рязката промяна на времето.

— Всички страхотни планове се разбиват на пух и прах. Един грешен ход и целият му живот се променя. Разделя се със седемцифрената сума, защото ръководството на отбора е предупредено от лекарите, че и чудо да направят с крака му, той никога повече няма да може да играе на ниво. И така — край на професионалния бейзбол. Цяла година му правят операция след операция, за да възстановят разбитата кост, а после той става спортен журналист, тъй като никога вече не ще може да се състезава.

Започна да вали. Едрите капки падаха тежко върху цветята, за които Стиви най-старателно се грижеше вече дни наред. Дъждът заблъска в отворените прозорци. Пердетата се втурнаха в стаята, подгонени от бурния вятър. Чу се светкавица, отекна гръм. След влажната горещина най-сетне изведнъж захладя.

Стиви не забелязваше нищо друго, освен Джъд. Тя отмести кичура, паднал над челото му, и погали бръчката между веждите му. Той й се усмихна.

— Книгата няма да е интересна за теб. И краят едва ли ще бъде щастлив.

— Защо?

Той плъзна пръст зад ръба на деколтето й, което стигаше почти до основата на шията, и я погали. Галеше я замислено, сякаш не го осъзнаваше.

— Години след нещастния случай героят е бесен на целия свят, а още повече се ядосва на себе си, че е проиграл живота си. Всичко му е безразлично. Държи се така, че да накара и другите около него да се чувстват нещастни. Напива се често, спи с непознати жени, участва в сбивания.

— В сбивания?

Джъд сви рамене, играейки си с копченцата на нощницата й.

— Да, за да докаже, че не е загубил спортната си форма. Но вече не е същия.

— Атлетическите качества не са доказателство за мъжественост.

— Тия ги разправяй, на който искаш американец, да видим дали някой ще ти повярва!

Тя вдигна рамене и от рязкото движение ръката му се плъзна към гърдите й.

— И как ще свърши книгата?

— Ето това не знам. Стигнал съм до момента, когато си намира добре платена работа и я върши с възможно най-малко усилия. Заблуждава всички, освен себе си, че е незаменим. Но какво става накрая с този човек, който още не може да се примири с проиграния шанс…

— Според мен ти се подценяваш — тихо и внимателно рече Стиви. — Да водиш всекидневна рубрика във вестник, та за това е необходим истински талант. Продуктивността е голямо качество за всеки журналист. Не че статиите ти винаги са ме радвали, но никога не са били скучни или… Какво има?

Джъд вече не я докосваше в интимен унес. Очите му бяха потъмнели като буреносно небе.

— Да съм споменавал, че книгата е за мен?

Внезапната промяна в настроението му я сепна.

— Не, не си, обаче… аз така помислих…

— Моят герой не е доволен от живота си. Аз на такъв ли ти приличам?

Джъд стана рязко и тя за малко не падна на пода. Залитна назад, загубила равновесие. Изгледа го гневно и презрително. Разказа й тъжната си история, но когато забеляза състрадателното й отношение, тутакси се опери и реши да се прави на юнак.

— Приличаш ми на посредствен журналист, който най-сетне е седнал да напише досадната книга, дето уж години наред е терзаела душата му, и който се надява, че ще се намерят глупаци да четат тези глупости.

— Какво знаеш ти за мен, госпожице Умнице! — заплашително повиши тон той.

— Знам, че си достатъчно нечувствителен да напишеш очерк за рибните консерви, камо ли роман за човешки чувства и разочарования от живота — Стиви посочи машината с подигравателна усмивка. — Съдържанието на тази книга е отегчително и е израз върховно самолюбие.

Той се приближи до нея и каза през стиснати зъби:

— Не и ако се спра на връзките на героя с жените.

— Тогава към отегчението и самолюбието ще добавя и отвращение! Това е моето мнение.

След тази финална реплика Стиви важно излезе от стаята.