Сандра Браун
Тръпката на успеха (4)

Трета глава

— Ало? — каза все още съненият Джъд в слушалката. После погледна светещия часовник на нощното шкафче и добави: — Дано се обаждате за нещо наистина важно.

— О, да, важно е.

— Майк, защо звъниш посред нощ?!

— За да ти кажа, че си уволнен.

Джъд въздъхна отегчено и отпусна глава на възглавницата.

— Като миналата седмица ли?

— Този път е наистина.

— Всеки път го казваш.

— Ти си едно мързеливо безотговорно копеле. Видя ли сутрешните вестници?

— Още сутринта не съм видял, а ти ми говориш за…

— Тогава първо от мен ще научиш, че твоят конкурент вече е написал историята, която ти трябваше да напишеш!

— Какво?

— Докато съчиняваше безинтересния си материал за мексиканеца, новия кетчър на „Рейнджърс“, нашите приятели от „Сутрешни вести“ ти го забиха за Стиви Корбет. Тя е болна от рак.

Джъд провеси крака от ръба на леглото, ругаейки усуканите чаршафи, нетърпимото си главоболие и пресъхналата уста. Снощи, след мача на „Рейнджърс“, се запи с няколко приятели на топлес шоу — много бира и много голи мацки. Гаврътна доста бири с напразната надежда, че сред десетките голи гърди ще открие нещо по-привлекателно от ядосаната Стиви Корбет в разгърденото й кимоно. Уви, не успя.

— Майк, какви ги говориш! И не викай, моля те.

— Нали каза, че си говорил вчера с Корбет?

— Да, говорих.

— И каза, че няма нищо интересно.

— Така смятам.

— Значи това, че има рак на яйчниците, за теб не е интересна информация?

— Тя няма рак — изкрещя и Джъд, макар това да засили главоболието му, — а няколко тумора, които може и да са доброкачествени. Как са разбрали всичко това тия от „Сутрешни вести“?

Последва кратко напрегнато мълчание. Джъд обаче не го долови, защото стана и тръгна с телефона в ръка към банята. Огледа се — лицето му потвърждаваше една наистина отвратителна нощ.

— Значи си знаел? Знаел си! — крещеше Майк Рамзи. — И го премълча снощи?!

Джъд чуваше думите дори със слушалката в ръка. А и знаеше наизуст какво ще му каже. Остави слушалката на ръба на умивалника и започна да се бръсне.

— Ти не си никакъв журналист — крещеше Майк на фона на течащата вода. — И рубрика не би имал, ако не висеше по кръчмите и баровете с разните там спортисти и запалянковци. Ти не си журналист, а стенограф. Възпроизвеждаш пиянски бръщолевеници и на това му казваш творческа журналистика.

Джъд продължи да се бръсне. Взе телефона и изрече през пяната около устата си:

— Да, ама читателите кльопат коментарите ми като сладкиши! На какво щеше да прилича спортната ти страница без мен, а? На нищо, Рамзи, на нищо и ти го знаеш.

— Опитвам се да си представя на какво би приличала. Защото вече няма да пишеш за мен. Ясно ли е, Маккий?

— Да, да.

— Сериозно ти говоря! Уволнен си! Адисън ще разчисти кочината, в която си превърнал бюрото си. Прибери си нещата от приемната на първия етаж. И повече да не съм видял пиянската ти физиономия в редакцията.

Рамзи затвори телефона. Джъд невъзмутимо пусна душа. Преди да се окъпе, вече беше забравил за разговора. Уволняваха го по пет-шест пъти на месец. Но никога наистина. Пък дори и да го уволняха, по-хубаво нещо едва ли би могло да му се случи. Рамзи беше прав за едно: рубриката му бе преразказ на чутото след спортни събития, поукрасен с малко остроумия, които ангажираха въображението му само докато го печаташе. Повече от година вече си даваше сметка, че читателите му изобщо не се досещат колко лесно пише статиите си, пък и какво ли ги засягаше.

Него обаче го засягаше. Съзнаваше, че онова, което пише, не струва и толкова, колкото струваше хартията, на която го пишеше. Плащаха му огромни суми за времето, което отделяше за своята рубрика. Не му доставяше вече никакво удоволствие да заблуждава както редактора, който разписваше чека му със заплатата, така и читателите. Ставаше му все по-досадно тайничко да им се присмива.

Ето защо се отдаваше на запои и спеше с жени, които не го интересуваха, а дните се нижеха еднакви един подир друг. За нищо не го беше грижа, не полагаше никакви усилия, не знаеше дори за какво става сутрин. Животът му представляваше една голяма кръгла нула. И макар само той да го знаеше, не му беше лесно да приеме този факт.

Изпитваше необходимост от някакво творческо предизвикателство, ала се страхуваше, че ако някога бе притежавал литературен талант, то той вече бе съвсем залинял и едва ли можеше да се съживи. Но какво можеше да направи? Беше твърде стар, за да си сменя професията.

Сега обаче собственото му бъдеще беше на втори план. Преди всичко бе загрижен за Стиви Корбет. Откъде бе научил оня журналист за болестта й? И как ли се чувстваше тя сега, когато тези интимни подробности за живота й бяха отпечатани във вестника? Не чака дълго, за да си отговори на този въпрос.

 

 

Тя демонстрира прочутия си форхенд и запрати ракетата право към главата му.

— Какво правиш…

— Гадняр с гадняр!

Той успя да избегне първия удар и хвана дръжката на ракетата, преди да го е улучила със силния си бекхенд. Сборичкаха се за ракетата.

— Ама какво ти става?! — извика той.

— Защо разгласи за болестта ми? Нали ми обеща, че ще мълчиш! Лъжец такъв! Ти си…

— Думичка не съм казал.

— О, и още как! Само ти знаеше!

Той измъкна ракетата от ръцете й и я хвърли на пода.

— Как е възможно да смяташ, че ще разкажа всичко на конкурентния вестник! Та аз още не съм прочел и статията!

Стиви малко се успокои и се замисли. Всъщност защо би разказал всичко на друг журналист? В това нямаше никакъв смисъл. Но кое ли имаше смисъл за нея напоследък…

— Тогава откъде знаеш за статията? — подозрително попита тя. — И как мина покрай полицаите?

От ранни зори в двора й гъмжеше от униформени мъже. Мениджърът й най-сетне се беше обадил на полицията, за да помоли да патрулират около дома й.

— Познавам един от тях. Задължен ми е за нещо.

— За какво?

— Нещо, свързано със сестра му.

Тя потърка чело.

— Всъщност май не искам да знам защо.

— И аз така мисля. Стига ли ти да знаеш, че една нощ, след голямо състезание, се беше промъкнала в съблекалните и се превърна в един вид любезна домакиня на спонтанното празненство?

Стиви го изгледа и поклати учудено глава.

— Вярвам ти. Защо ще си измисляш такива истории…

Той я хвана за раменете и я побутна към високия стол пред барчето в кухнята, където бе седяла, когато той се промъкна през задната врата. Щом го зърна, тя изсипа какви ли не ругатни по негов адрес и размаха ракетата, в чийто дизайн бе участвала лично.

— Маккий, кажи ми как е научил за болестта ми този журналист?

— Не знам, но смятам да разбера.

Той вдигна телефона и завъртя някакъв номер. Потърси журналиста по име. Очевидно не бяха във вражески отношения, пък макар и конкуренти.

— Здрасти, Маккий на телефона. Поздравления за госпожица Корбет — Стиви го изгледа убийствено, но той не реагира на погледа й. — Как успя да я придумаш да сподели с теб такива интимни подробности? Или един джентълмен не бива да задава подобни въпроси — Стиви зяпна. Джъд сложи длан на устата й. — Значи не от нея го знаеш. А от кого? От мениджъра ли? — Стиви отмести ръката му и отривисто поклати глава. — Е, добре. Предавам се. Кой ти го каза? Хайде, вече всичко се знае, няма какво да криеш — Стиви забеляза как Джъд изведнъж сбърчи чело. — Виж какво, драги, вчера си съдрах задника да тичам, та дано разбера защо й е прилошало, но не се докопах до нищо. Кажи ми кого съм пропуснал да питам — Джъд се заслуша, бръчката му се изглади, но изражението му остана все така сериозно. — Ясно. Е, тоя път ме изпревари с едни гърди. Само да си посмял пак да го направиш! — Стиви долови приятелски заядливия тон на Джъд, който беше напълно безобиден. — На теб също. Всичко хубаво! — закачливо възвиси глас той.

— Е? — попита тя, щом Джъд затвори телефона.

— Лаборант от болницата.

— Където ми правиха изследванията — промълви тя. — Знаех си, че никой от лекарския кабинет не би проговорил. И през ум не ми мина, че някой от лабораторията ще се разприказва.

— Не бъди наивна. Всеки ще проговори, ако получи достатъчно. Къде са ти чашите за кафе?

— Във втория шкаф, на втората полица.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Пих вече достатъчно.

Той си наля кафе и се върна на барчето. Седна на стола до нея така, както седяха и предишния ден, и попита:

— Как спа?

— Чудесно.

— Тогава защо имаш кръгове под очите?

Тя избягваше да го гледа, защото се опасяваше, че той ще забележи безсънието й. Бе прекарала неспокойна нощ с кошмари — странни, еротични, страшни. Той участваше във всичките й сънища. Стиви бе изтощена. Стана й неприятно, защото Джъд заяви съвсем нетактично, че не изглежда добре.

— Ама и ти ми изглеждаш зле — тутакси подхвърли тя.

— Прекарах отвратителна нощ.

— Тогава защо дойде? Защо не си остана вкъщи да се наспиш? Или дойде, за да злорадстваш?

Джъд сви устни, което издаваше раздразнението му, но спокойно пийна глътка кафе.

— Можех да злорадствам, ако аз бях написал статията. Но не съм аз. Тогава и фактите щяха да са достоверни.

Стиви се натъжи и тонът й вече съвсем не беше толкова напорист.

— Според тази статия аз съм свършена като състезателка и почти мъртва и погребана.

Джъд слезе от високия стол и така изруга, че тя се стресна.

— Да не съм чул повече такива приказки! Целият настръхвам.

— Извинявай, че те притесних — повиши глас Стиви, — но туморите са си мои и ще си говоря за тях така, както си искам. Ако не ти харесва, можеш да си ходиш. Което не е лоша идея.

Идеята всъщност беше лоша. Никак не й се искаше да остане сама. Сега, когато знаеше, че той е невинен, и вече не изпитваше желание да го убие, компанията му й беше наистина приятна. Поне докато бяха заедно, тя се стягаше и не се отдаваше на мрачните си мисли.

За да не издаде силното си желание да го задържи още малко, тя си придаде високомерно и дори враждебно изражение.

— Освен да ме ядосваш, не виждам какво друго би могъл да правиш тук.

— Дойдох да те закарам в болницата.

— Никъде не отивам. Казах ти вчера. Имам две седмици…

— Стиви, чуй ме…

— Не, ти ме чуй, Маккий. Това е моят живот, решението също е мое и никой…

На вратата се позвъни.

— Госпожице Корбет! — извика някой. — Как се чувствате сега, когато знаете, че сте болна от рак и трябва да се откажете от тениса?

— О, защо не ме оставят на мира! — проплака Стиви. Нервите й не издържаха и тя зарови лице в ръцете си.

След малко упоритият журналист вероятно се отказа да настоява за отговор или полицаите го накараха да си тръгне. Отново настъпи тишина. Тя потрепери, когато Джъд сложи ръце на раменете й.

— Нека поне те изведа за няколко часа — каза той, завъртя столчето й и пъхна коленете й между своите колена.

— Защо ще ме извеждаш.

— Като един вид извинение за вчерашното си грубо държане.

— Но ти не си написал тази статия.

— Чувствам се виновен, и това е — тя иронично изсумтя. — Знам, смяташ, че не ме бива като журналист, както пък аз съм убеден, че ти не ставаш за атлетка — продължи Джъд. — Пия много, ходя по купони, изобщо по удоволствията съм. На мен не може да се разчита, аз съм един тип, целият изтъкан от сарказъм. Но дълбоко в себе си, под грубата външност, съм готин.

— Няма съмнение.

Той се усмихна чаровно и Стиви усети как стомахът й се сви.

— Излез с мен днес и ще видиш, че съм прав.

Искаше й се да се съгласи, но се колебаеше. Кой знае, привлекателен или не, той може би все още кроеше планове да напише нещо за нея. Може би целта му беше нейният по-задълбочен портрет. Веднъж я бе нарекъл „дебютантка на корта“, нищо чудно сега пак да я опише като такава.

— Маккий, идеята ти не е много добра. Предпочитам да остана тук.

В този миг почти едновременно се позвъни по телефона и на вратата.

— Ти ли го измисли това? — обвини го моментално тя.

Той се засмя, съдбата май беше на негова страна.

— Случайността ми помага. Хайде, вземи си всичко, каквото ще ти трябва през деня. Ще се върнем късно довечера.

Джъд даде напътствията си, сякаш всичко вече беше решено.

— Маккий, дори да исках да излезем, а аз не искам, от това нищо няма да излезе. И двамата сме достатъчно известни. Където и да идем, ще ни познаят и ще тръгнат по петите ни.

— Затова ще излезем вън от града.

— Къде?

— Ще видиш.

— Как смяташ да се промъкнем покрай репортерите отвън?

— Хайде, стига умува, ами се приготви.

Стиви огледа лицето му. Все едно да се довериш на пират… Сигурно щяха де карат през целия ден. Но пък и никак не й се оставаше в тази обсадена къща. Най-сетне се реши да го послуша, разпери късите си широки бели шорти и посочи фланелката си.

— Мога ли да изляза така?

— Да, можеш. Вземи си чантата.

След няколко минути тя се върна в кухнята с памучна торба, в която беше напъхала всичко, което би й потрябвало до вечерта. Джъд миеше каната за кафе.

— Ти май се чувстваш като у дома си.

— Аха — той избърса бавно ръце и захвърли кърпата. — Така се чувствам.

Пристъпи към нея, обви кръста й, привлече я, наведе глава настрани и прилепи устните си до нейните.

Стиви бе така слисана, че нито се дръпна, нито продума. Той я целуна лекичко, после задържа устни. Плъзна ръка към врата й, но преди това погали гърдите й. Връхчетата им веднага реагираха. Докосването му съвсем не беше платоническо, а Стиви откликна напълно спонтанно. По тялото й плъзна топлина. Топлината премина в горещина, когато той притисна тяло между бедрата й.

Пръстите му обвиха врата й, а езикът му се плъзна по ръба на устните й — все едно не го интересуваше дали тя ще ги разтвори, или не. Ако ги разтвореше — добре, щеше да я целуне, ако ли не — пак добре. Не би се ядосал или разочаровал.

Стиви разтвори устни.

Когато възбудата на Джъд нарасна толкова много, та можеше да се усети през дрехите, той се отдръпна. Тя го погледна жадуващо и учудено.

— Защо ме целуваш така?

— От любопитство — той се покашля и продължи: — И двамата мислехме за това, нали? От момента, в който видях гърдите ти, си мислим какво ли ще бъде, ако сме заедно. Е, любопитството ни е задоволено, вече сме спокойни и можем да излизаме и да се забавляваме. Хайде!

Стиви съзнаваше, че ако още малко се беше „поуспокоила“, сигурно щеше да му се отдаде на пода в кухнята. Тя кимна мълчаливо.

Това, че го послуша, сигурно щеше да се окаже голяма грешка.