Сандра Браун
Тръпката на успеха (6)

Пета глава

Стиви преглътна, без да сдъвче залъка си и зяпна Джъд, а той спокойно обърса уста със салфетката.

— Само ти предлагам, нищо друго — добави той.

Тя се втурна към вратата.

— Знаех си аз, не трябваше да ти се доверявам. Ти си… Ти си… О! Само като си помисля колко съм била глупава да ти повярвам! Ох!

Джъд я беше сграбчил за края на плитката. Леко я придърпа към себе си.

— Пусни ме! Тръгвам си!

— Седни — рече уж сериозно той, но тя забеляза, че едва сдържа усмивката си. — Ти от шега не разбираш ли?

— Шега значи!

— Да, разбира се! Как можеш да си помислиш, че говоря сериозно!

— Не съм си помислила!

— Тогава защо не се засмееш?

— Защото не ми е смешно.

— Но пък изражението ти е смешно — той я имитира и Стиви си каза, че ако наистина изглеждаше така идиотски, то по-добре щеше да е тутакси да се изпари. — Сякаш някой те е цапардосал със…

— Картината ми е ясна — каза тя и захапа яростно сандвича си. — Напълно ти подхожда да ме подмамиш тук и после да се опиташ да ме съблазниш.

Джъд като че ли не се обиди, а се поласка от думите й.

— И защо смяташ, че ми подхожда да те съблазня?

— Казах „да се опиташ“ да ме съблазниш.

— Добре, откъде знаеш, че ми подхожда да се опитвам да те съблазня?

— Все съм чула нещичко за теб.

— Така ли? Какво си чула?

— Няма значение.

— Да не би да си повярвала на оная история за мен и трите червенокоси близначки? Това беше чиста лъжа!

— Три близначки ли? — промълви тя.

— Пълно изопачаване на истината. Казвам ти, няма капчица истина.

Тя го изгледа подозрително.

— Искаш да видиш как ще реагирам ли?

— Да — той продължи да яде, все така закачливо и доволно усмихнат. — Няма никаква заплаха за леглата на баба ми, нали така?

— Няма.

— Така де, когато се целунахме, нищо не се случи.

— Н-н-нищо.

— Земята не се разтресе, звездите не избухнаха, нито пък се чуха фойерверки. Аз почти нищо не почувствах, а ти?

— И аз нищо.

— Никаква страст.

— Съвсем не.

Той сви рамене.

— Значи опитахме, видяхме, че нищо не става, така че няма защо да се притесняваш. Хайде сега наистина да решим какво ще правим следобеда.

Стиви почти не го слушаше. Олекна й, когато се увери, че той само се шегува, но се чувстваше и засегната. Защо пък тази вероятност да му се виждаше толкова невъзможна! И когато се целунаха, хич нищо ли не му беше трепнало? Страст беше твърде силна дума за тръпките, които я полазиха тогава.

Той като че ли изобщо не се бе развълнувал от целувката. Нима целувката с нея бе толкова лишена от емоция, че дори не бе разчувствала поне малко такъв женкар като Джъд?

— Не се налага…

— Какво не се налага? — попита тя, защото съвсем не го бе слушала какво говори.

— Не се налага да помагаш. Ама ти не ме ли слушаш?

— Не. Мислех си за нещо.

Той сбърчи рязко вежди.

— Да не би да имаш болки?

— О не, не.

— Добре — каза Джъд, но я изгледа, за да се увери, че му казва истината. След това накратко повтори онова, което тя не беше чула. — Имам да свърша някои неща. А ти иди си почини в някоя от горните стаи.

— Предпочитам да съм на въздух. Дърветата са толкова красиви.

— Както искаш — Джъд стана и занесе чинията си на мивката. — В хола има библиотека. Ако искаш, можеш да почетеш.

— Благодаря.

— Ще си сложа работните дрехи и отивам на двора. Извикай ме, ако искаш нещо.

— Добре.

Той излезе. Стиви се почувства изоставена и самотна.

— Стиви, знаеш ли какво?

— Какво? — обърна се бързо тя.

Джъд надничаше през вратата.

— Докато се целувахме, аз почувствах слаб прилив на страст — той й намигна и изчезна.

Стиви тихичко отправи ругатня към отворената врата, от която преди миг надничаше захиленото му лице.

 

 

— Боже мой, какво правиш?

Стиви клечеше на двора и когато вдигна глава, за да погледне през рамо, едва не се катурна назад. Олюля се, но успя да запази равновесие.

Джъд стърчеше смръщен над нея, гол до кръста, облечен с доста мръсни дънки. От няколко часа работеше и се беше изпотил. Тънки ручейчета се спускаха по гърдите му. Подпираше се на греблото, свил крак в коляното.

Подмишницата му беше точно над Стиви, но тя тутакси отклони поглед — все едно да беше проследила с поглед струйката пот, която се стичаше към корема му и колана на плитките дънки.

Стиви усети, че я пронизва някакъв първичен приятен трепет, който й напомни за болката в долната част на корема. Но това усещане бе различно. То й доставяше удоволствие, а не предизвикваше съмнения или страх. Реши и на него да не отдава голямо внимание, защото я смущаваше и притесняваше.

— Не виждаш ли? Плевя лехата.

Тя продължи заниманието си. Шортите й се бяха изцапали, а ръцете й бяха целите в пръст. Пот се стичаше по челото й. Плитката й лежеше тежко върху влажната блуза.

— Трябва да си почиваш.

— Ето така си почивам. Приятно ми е да се грижа за цветя, а тези тук очевидно се нуждаят от грижи — тя го изгледа с укор и бързо извърна поглед.

Той се наведе зад нея. Лицето му беше покрито с прах, с вадички пот, и много мъжествено.

Тя усети мириса на кожата му — ако я целунеше, сигурно устните му щяха да са солени.

Стиви преглътна и каза:

— На верандата има кана с вода и лед.

— Благодаря.

Джъд изпъшка, докато се изправяше, и се запъти към верандата.

— Старите ми кокали се нуждаеха от малко раздвижване, но утре сигурно няма да мога да стана.

Той си наля чаша ледена вода и попита:

— Чистила ли си?

— Да, пометох. Цялата веранда беше в борови иглички и листа. Изглеждаше ужасно.

— Малката неуморна пчеличка Стиви!

— Приятно ми е да върша полезни неща. Пък и като работя, не мисля.

Джъд слезе по стълбите, закачливо я дръпна за плитката и рече:

— Само не се преуморявай!

— Няма.

— Изглеждаш уморена.

 

 

Слънцето се беше скрило зад върховете на дърветата и те хвърляха полегати сенки върху полянката пред къщата. Стиви се беше изтегнала върху дългата люлка под едно от ореховите дървета. Бавно се оттласкваше с босия си крак.

Преди да седне да се люлее, беше почистила седалката и махнала паяжините по синджирите. Те се нуждаеха от смазване, но скрибуцането им й доставяше удоволствие. Синджирите припяваха в унисон с поскърцването на вятърна мелница.

Освен че постегна люлката, тя свърши и много други неща. А Джъд закова капаците на прозорците, поразчисти поляната, хамбара и гаража.

Той се отпусна на окосената трева пред люлката.

Беше си облякъл ризата, но не я беше закопчал. Гърдите му бяха мускулести и широки, а коремът — въпреки бохемския живот — плосък и стегнат. Стиви се опитваше да не се заглежда в тях, но не й беше лесно. Цял следобед полагаше старания и извръщаше очи.

— Уморена съм — призна си тя. — Но приятно уморена. Не помня откога не бях наблюдавала залеза на слънцето между клоните на дърветата. Приглушената светлина, златистите и зелени сенки. Толкова е красиво. А звуците, тези странни тихи звуци, които никога няма да чуеш в града. Цари истинско спокойствие.

Той се излегна настрани и подпря глава на дланта си.

— Винаги ли си така романтична?

— Само когато се уморя — усмихна се тя. Усмихна й се и той. — Прекарах чудесно. Много жалко, че трябва да се връщаме и пак да дишаме отровните газове вместо мириса на смола и диви цветя.

— Защо? Трябва ли?

Тя рязко спря люлката с крак и отмести брадичката си от дебелия синджир, на който я беше подпряла.

— Трябва ли какво?

— Трябва ли да се връщаме?

Тя присви очи.

— Маккий, какво пак си намислил?

— Много си мнителна!

— Не съм мнителна. Само дето много не ти вярвам — мило рече тя. — Не разбирам какво искаш да кажеш. Разбира се, че трябва да се връщаме в Далас.

— Защо?

— Имаме си задължения.

— Какви например?

— Ти имаш ангажимент към „Трибюн“.

— От тази сутрин вече не.

— Не те разбирам.

— Уволниха ме.

Тя го погледна учудено.

— Уволнен? Уволниха те?!

— Да.

— Защо?

— Защото допуснах конкурентният вестник да отрази случая Стиви Корбет.

Тя зяпна учудено. Гледаше го, но нищо в изражението му не й подсказваше, че я лъже. Дано я лъжеше.

— Уволниха те заради мен?

Джъд отвърна небрежно:

— Не се притеснявай. Шефът ми умира да ме уволнява. Как да го лиша от това удоволствие!

Стиви се усмихна.

— Но ти можеше да напишеш страхотна история. Друг, освен теб не знаеше истината за мен.

— Вярваш, не вярваш, аз не съм толкова голям мръсник. Все нещичко съм чувал за етичност. И когато кажа, че разговорът ще остане тайна, спазвам обещанието си.

Той стана и се приближи до люлката. Стиви седеше настрани, с изтегнат на седалката крак. Джъд хвана глезена й, вдигна крака, седна и го положи в скута си.

— Имаш мехурче на стъпалото.

— От сандалите е. Щом сменя обувките за тенис и късите чорапки, краката ми се разраняват.

Той погали зачервената подута кожа с палец. Стиви понечи да дръпне крака си, но се отказа, защото петата й всякак щеше да докосне ципа на дънките му. А кой знае това до какво щеше да доведе. Не че се чувстваше особено безопасно толкова близо до него.

— По-добре да тръгваме, преди да се е стъмнило — промълви тя.

— Предложението ми остава — погледна я той. — Нека останем.

— Не можем.

На Стиви й се искаше Джъд да махне ръката си от глезена й. Палецът му продължаваше да го гали. Тя едва сдържаше гъдела си и желанието да замърка от удоволствие. Пък и погледът му бе толкова обезоръжаващ.

— Защо така?

Защо ли… Стиви не знаеше какво да отговори.

— Защото така.

— Сериозна причина — той се засмя и миг след това пак стана сериозен. — Стиви, ти имаш нужда от спокойствие, за да размислиш. Какво по-добро място от това тук? Няма телефон, няма какво да те разсейва, няма досадни репортери. Никой не те притеснява. Само аз.

Той и не подозираше какъв смут всява в душата й. Предложението му обаче беше привлекателно и тя като че ли се разколеба от решителния си отказ.

— Ще седиш и ще ме гледаш, докато размишлявам ли? Това ли ми предлагаш?

— Не, аз ще работя върху романа си.

— Какъв роман?

— Утре сядам и го започвам. Ако останем, разбира се. Ако ли не, най-страхотният американски роман ще остане ненаписан и поколенията ще обвиняват теб.

— Значи аз съм отговорна за твоята кариера.

— Ами заради теб ме уволниха — любезно й напомни Джъд.

— Нали каза, че…

— Знам какво съм казал — заяви той. — Хайде, нека да останем. Ти ще плевиш, ще готвиш, ще правиш разни неща из къщата, а аз ще пиша.

— Безплатна прислужница, а? — тя издърпа крака си от ръката му и петата й се плъзна колкото може по-бързо върху ципа на панталоните. — Да чисти и готви на Джон Стайнбек. Голям хитрец си ти, Маккий. Най-големият хитрец…

— Ако искаш, можеш да лежиш цял ден в леглото — повиши тон той, за да заглуши негодуванието й. — Ти настояваш да правиш нещо, за да не се замисляш много. — Джъд задържа погледа си в скута й. — Нали така?

После вдигна очи. Срещна враждебния й поглед и въздъхна отегчено.

— Е, добре! Все едно нищо не съм казал. Идеята не беше добра. Мислех, че ще се почувстваме добре, ако отделим малко време за размисъл, преоценка, бъдещи планове, такива неща. Това място за мен е най-подходящо. Но очевидно съм сгрешил.

Той стана от люлката. Тя се залюля рязко. Стиви заби крак в земята.

— Къде ще спим? — попита тя.

Джъд спря, но не се обърна. После бавно се приближи.

— Къде ще спим?

— Къде ще спя аз?

— Където си избереш.

— А ти къде ще спиш?

— В една от другите стаи — той сложи ръце на кръста си. — Ти какво си мислиш, че имам някакви тайни намерения? Да те използвам за икономка и любовница? — тя не продумваше, сякаш наистина го обвиняваше. — Нали вече се разбрахме, че между нас няма сексуално привличане. Отношенията ни ще бъдат само платонически. В момента животът и на двама ни е доста объркан. Защо са ни допълнителни усложнения?

— Прав си.

— Да забелязваш някакви искри между нас?

— Не.

— Ако някой иска да прелъсти някого, би ли го ухажвал мръсен, потен и раздърпан?

— Не — рязко отвърна Стиви. Искаше й се да му зашлеви един.

— Значи ясно. И аз съм на същото мнение. Ако исках да спиш с мен, щях направо да ти го кажа. Боже мой… — въздъхна той и прокара пръсти през косата си. — Най-сетне се разбрахме. Оставаме, нали?