Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (8)

Глава осма
Гостенката

Седмиците се точеха една подир друга, постепенно отшумяваше и епидемията от инфлуенца. Също както слънцето започваше да грее все по-силно, тъй и гражданите на Колорадо Спрингс се съвземаха полека-лека от превъзмогнатото заболяване. Доста голяма част от тях успя да привикне междувременно, че д-р Куин може да бъде търсена и занапред за лекарски съвет и помощ в някогашния пансион.

А Брайън тичаше пак нагоре-надолу по ливади и поляни. Беше завързал една лента червен плат на пръчка и я развяваше да плющи в пролетния въздух. Ненадейно нещо, което се движеше по мержелеещия се в далечината път, привлече вниманието му. Дали не беше някаква опасност, която се придвижваше към града? В следващия миг той подскочи радостно и хукна да тича, за да стигне до града преди превозното средство.

— Пощенският дилижанс! — изкрещя той, когато стигна до първите къщи на Колорадо Спрингс. — Пощенският дилижанс пристига отново!

Едва дочули думите на Брайън, обитателите на града вече подтичваха към площада. За първи път от седмици насам дилижансът се връщаше отново в града и те всички бяха очаквали с нетърпение това събитие. По време на епидемията през изминалите седмици всички разбраха какво означава да бъдат прекъснати доставките на най-необходимото точно тогава, когато ти е най-необходимо.

Микаела също се озова на площада, за да участва и тя в посрещането на дилижанса. Защото междувременно се бе приспособила не само с външния си вид към обитателите на града, а и пристигането на дилижанса се бе превърнало и за нея във важно събитие. В Бостън и през ум не би й минало, че подобно нещо е възможно.

Жителите на Колорадо Спрингс бяха толкова заети с дългоочакваните си колети, че изобщо не забелязаха какви хора слизат от дилижанса. Най-напред се появи внушителен мъж с раиран редингот и цилиндър. Под мишницата си той носеше адвокатска чанта от лачена кожа.

Последва го една вече не съвсем млада дама, чиято грижливо стъкмена външност бе напълно несъвместима с модните тенденции в Колорадо Спрингс. Тя се задържа за миг на стъпалото на дилижанса и чукна няколко пъти нетърпеливо със своето ветрило по дланта си. Явно никак не я беше грижа за скъпата черна дантела, от която бяха съшити ръкавиците й. Само с един поглед бе направила нужната преценка за непознатата обстановка.

Лорън Брей неволно погледна към представителната дама. За разлика от жените, които бяха обичайно явление по тези места, тя можеше да бъде окачествена направо като „явление“. Толкова необичайно се открояваше в провинциалната атмосфера на градчето.

Бакалинът си припомни на бърза ръка всичко за галантното поведение и се приближи към непознатата.

— С какво бих могъл да ви бъда полезен? — предложи той най-вежливо услугите си и подаде ръка на дамата.

Дамата тъкмо бе стъпила на земята с негова помощ, когато Микаела обърна случайно глава с новата си пратка от лекарства под мишницата, при което я съзря. И замря на мястото си от изненада.

— Мамо! — извика тя и се вторачи в пътешественичката. — Какво търсиш тук точно сега?

Дамата също изглеждаше изненадана. Тя огледа Микаела от главата до петите.

— Получих една телеграма, че уж си на смъртно легло.

— Телеграма ли? — Микаела вдигна вежди.

— Ами, да — намеси се Матю — нали по едно време не знаехме дали ще оживееш от инфлуенцата.

Микаела забеляза разколебаното изражение, което придоби лицето на майка й при вида на Матю.

— Мамо, това са Матю, Колийн и Брайън — побърза Микаела да представи децата.

Госпожа Елизабет Куин ококори очи.

— Микаела, доколкото си спомням, ти ме беше помолила за съвети в отглеждането на деца, обаче… — тук гласът й секна.

Микаела сви рамене със съжаление.

— В града нямаме хотел, мамо. Можеш обаче да се настаниш у нас — заяви тя. — Сега трябва да прегледам бързо един пациент. Надявам се, че не би имала нищо против да ме почакаш малко.

— Ами ако бих имала нещо против? — попита майка й заядливо.

Микаела въздъхна мислено. Още приживе на баща й нейната майка тъй и не разбра що за професия е лекарската.

Елизабет трябваше ще не ще да почака в коридора на бившия пансион докато дъщеря й се погрижи за последните си пациенти. За зла беда точно тази сутрин една любопитна съседска свиня бе бродила по погрешка из същия този коридор. Ето защо Микаела се опасяваше, че майка й няма да остане с възможно най-добри впечатления от нейната импровизирана клиника.

Госпожа Куин отхвърли категорично и предложението на Брайън да разнообрази малко скучното й чакане. Той искаше да запълни времето й, като й покаже слепия кон на Робърт И. В замяна на това тя предпочете да се поразходи малко из градчето. Така стана свидетелка на спречкването между кръчмаря Ханк и Хорас. Пощаджията искаше да си поприказва малко с Майра, но Ханк бе склонен да разреши подобно свиждане само срещу обичайната такса от пет долара. Глупавото бе, че Хорас нямаше никакви пари в себе си.

Към обед Микаела потегли с майка си и децата и скоро се озоваха извън града. Под лъчите на мекото пролетно слънце дървената къща изникна пред очите им уютна и гостоприемна.

— Каква идилия — констатира Микаелината майка с леден глас, когато каруцата спря. Тя слезе, изкачи припряно стъпалата към къщата и отвори вратата. С изненада разгледа мебелите вътре: голямата дървена маса край старата печка, леглата на обитателите и един долап за умивални принадлежности, върху който Микаела бе подредила медицинските си уреди и инструменти.

— Ти наистина ли искаш да ме убедиш, че живееш тук? — сопна се тя на дъщеря си.

— Да, — отговори Микаела натъртено — ние живеем тук. — При тези думи тя хвана Колийн за ръката. — Съжалявам, че не мога да ти предложа баня, — продължи Микаела — имаме на разположение само един чебур с вода.

— Обаче аз и Брайън… — почти я прекъсна Матю като забеляза, че дамата вдига пренебрежително вежди. — Ъ-ъ-ъ… искам да кажа, че Брайън и аз смятаме да поплуваме в реката. Заповядайте с нас.

Ако се съдеше по изражението на госпожа Куин, това предложение също й се видя неприемливо. Ала тя продължаваше да се владее.

— Благодаря, може някой друг път.

— Идваш ли с нас, Колийн? — попита Брайън.

Ала Колийн само си издърпа ръката от Микаелината и изтича навън безмълвно.

Елизабет изчака да излязат момчетата, след което се обърна към дъщеря си.

— Доколкото виждам, ти напълно се съобразяваш с тези деца. Значи смяташ да ги задържиш, така ли?

Микаела погледна майка си право в очите.

— Обещах го на майка им в предсмъртния й час.

— Как си могла да обещаеш подобно нещо на жена, която почти не познаваш? — смъмри я Елизабет Куин.

— Когато бях с нея, имах чувството, че я познавам открай време. — Погледът на Микаела се насочи в далечината през прозореца на къщурката, — Също както има случаи, когато се познаваш с някого цял живот, но винаги си оставате чужди с него.

 

 

Елизабет Куин отхвърли засега предложението на дъщеря си да я погледа малко как работи в клиниката си. В замяна на това предпочете да разгледа забележителностите на града. Ала само след няколко крачки на пътя й се изпречи бакалинът Лорън Брей и я впримчи в галантен, както той самия преценяваше, разговор.

През прозореца на една от стаите в долния етаж на бившия пансион Микаела наблюдаваше, подсмихвайки се, какво става. Ала най-внезапно вратата на стаята се отвори със замах зад гърба й.

Представителният мъж, който предния ден бе слязъл от дилижанса, застана пред нея с цилиндър и адвокатска чанта под мишницата.

— Вие ли сте госпожица Куин? — попита той.

— Доктор Куин — поправи го Микаела. — Да, аз съм.

— Моето име е Джидъдайя Банкрофт от Първа национална банка в Денвър — представи се мъжът и веднага пристъпи към същността на въпроса. — Ние установихме, че използувате тези помещения неправомерно и аз ви приканвам да опразните къщата незабавно. — И без повече да обръща внимание на лекарката, той понечи да се оттегли след тази думи. Но преди да излезе от стаята, реши да каже още нещо. — При неспазване на изискването ще последва принудително отстраняване.

Бяха необходими частици от секундата, докато Микаела успее да излезе от вцепенението си. След това тя изтича подир мъжа, който се бе заел вън вече да закрепва на вратата надписа „Влизането забранено“.

— Наясно ли сте с последиците от вашите действия? — запита на свой ред лекарката ядосано. — Вие затваряте единственото медицинско заведение в града.

— Възможно е — отвърна мъжът равнодушно. — Обаче само по този начин банката ще може сега да продаде тази къща на търг. И това е единственото нещо, което ме интересува в този момент.

Микаела се поколеба за миг.

— В такъв случай аз мога да купя къщата — заяви тя решително. — Колко струва.

— Минималната цена бе определена на 1500 долара — уведоми я мъжът.

— Е, тогава ще имам нужда от ипотека — отговори му Микаела.

Господин Банкрофт се почеса замислено по бакенбарда.

— Имате ли да предложите нещо като гаранция?

Микаела скръсти ръце.

— Моето медицинско образование.

— Но вие сте жена — възрази банковия пълномощник. — А ние не сме склонни да даваме каквото и да било срещу медицинската практика на една лекарка. Би било съвсем друго нещо, ако бяхте омъжена. В такъв случай щяхме да сключим може би договор с вашия мъж. Всичко хубаво, госпожа. — Мъжът привдигна едва забележимо цилиндъра си и се отдалечи.

Като покосена от мълния Микаела остана вцепенена за миг. Не й беше за първи път да се сблъсква в качеството си на лекарка с подобни предразсъдъци. Ала в случая не ставаше дума само за нея, а и за благото на целия град.

Изведнъж обаче до ушите на Микаела достигнаха болезнени викове. Без да се замисля повече за казаното от банковия служител, тя се втурна в посоката, от която идваха виковете. Половината град бе вече на крак и пред работилницата на ковача се беше образуват кръг от зяпачи.

Микаела си запробива път между тях.

— Оставете ме да мина — викаше тя, докато най-сетне успя да се промъкне.

С изкривено от болка лице и писъци, които говореха за нечовешки мъки, ковачът Робърт И. се търкаляше на земята. До него бе коленичил Съли. Той бе метнал върху мъжа дебело конско покривало.

— Изглежда е станала експлозия в ковачницата — обясни Съли на лекарката. — Дрехите му са пламнали от огъня.

Микаела хвърли бърз поглед около себе си.

— Джейк, — обърна се тя в края на краищата към бръснаря, който също се беше озовал на местопроизшествието — ще трябва да го отнесем в бръснарницата.

— Съжалявам, госпожице, — възрази Джейк Сликър — обаче няма да стане.

— Как така няма да стане?

— Нали знаете, че трябва да се съобразявам с моите клиенти и…

По Микаелиното лице пробяга мълниеносен гняв. Робърт И. никога не бе отказвал услуга на когото и да било в градчето. Той бе човекът, който по време на епидемията не само сковаваше ковчезите, но и полагаше последна грижа за покойниците. Кой можеше да бъде толкова безчовечен, че да откаже помощта си на опасно ранения човек само заради цвета на кожата му?

— Пасторът — промълви Робърт И. в промеждутъка между стенанията си. — Извикайте пастора. Нека да ми каже, дали ще отида на небето.

Микаела не откъсваше очи от страдащия мъж. После направи още едно усилие.

— Вие няма да отидете на небето, Робърт И. — каза тя настойчиво. — Във всеки случай не и засега. Вие ще дойдете с мен у дома.

 

 

Съли и Микаела положиха изпадналия в несвяст Робърт И. върху леглото на Микаела. Лекарката веднага се зае да среже ризата му, за да може да почисти раните му. Тя откри белези, които преминаваха напреки по тялото на мъжа. Те говореха съвсем ясно сами за себе си: това беше вечното напомняне на Робърт И. за неговото робско минало.

Привечер тропот на конски копита привлече вниманието на Микаела. Бе заета на умивалника. В това време най-сетне бе успял да заспи Робърт И., комуто почистването на раните явно бе понесло смайващо добре.

Някаква кола трополеше към дървената къщица. Микаела позна, че това е Грейс, близката помощничка на госпожа Олив. Тази млада, чернокожа жена се наричаше с основание Грейс, си помисли Микаела, защото у нея всичко бе наистина грациозно, мило и вдъхваше приятелско доверие. Лекарката не бе много изненадана, когато я видя да се появява тук. От известно време в Колорадо Спрингс упорито се говореше, че от време на време тя носела на самотния Робърт И. по някоя кошничка с курабийки или нещо подобно. В слуховете изглежда наистина имаше нещо вярно.

— О, Грейс, — посрещна лекарката младата жена — надявам се на вас нищо ви няма?

Грейс спря каруцата и слезе от капрата.

— Не, не, — отговори тя докато приглаждаше фустите си. — Аз, такова, аз искам да видя Робърт И.

Микаела й се усмихна с разбиране.

— Отивам да видя, дали се е събудил — каза тя и посегна към дръжката на вратата.

Ала Грейс я задържа още малко.

— Изгарянията… — започна тя — много ли са лоши?

Микаела се вгледа в тъмните очи на жената.

— Да — каза тя най-сетне съвсем тихо. — Много са лоши.

Още преди Грейс да се озове в стаята, Робърт И. започна да ругае.

— Махай се — извика й той, когато се появи на вратата.

— Не искам да те виждам.

— Ама аз съм пропътувала целия дълъг път дотук, само за да те видя — възрази Грейс.

— Вече ти казах, върви си — изкрещя Робърт И. отново и се опита да стане.

— Грейс, може би ще е по-добре да дойдеш друг път — предложи Микаела, докато същевременно се опитваше да намести ковача отново върху възглавниците. — Лежете си — запридумва го тя. — Имате открити рани. — След което побърза след Грейс, която междувременно се беше запътила към каруцата си и вече се качваше на капрата.

— Не го приемайте като лична обида — извика й Микаела.

— Той не може да понесе, че се налага да го гледате докато е толкова слаб.

— Той не е първият мъж, който трябва да разбере, че проявата на слабост е определена форма на сила — отвърна й Грейс.

След това тя подкара колата.

В този миг вратата на плевнята се отвори. Появи се майката на Микаела. На лицето й се беше изписало нещо средно между гордост и великодушно снизхождение.

— Случайно да си забелязала, че Колийн е малко странна напоследък? — попита тя съвсем направо.

Микаела се замисли за миг. Колийн наистина бе проявявала необичайна затвореност през последните няколко дни.

— Да, има такова нещо.

— Е, — започна Елизабет протяжно — от два дни тя е вече една млада жена, ако изобщо можеш да разбереш какво имам предвид.

Микаела вдигна вежди изненадано.

— Но тя е още толкова млада.

— Не е по-млада отколкото ти беше — отвърна госпожа Куин и вторачи поглед в далечината. — Ти наистина си достойна дъщеря на баща си. Той също забелязваше само това, което се случваше в лекарския му кабинет, но не и в собствения му дом.

Микаела не намери какво да възрази на този упрек.

— Същевременно трябва да призная, че разликата между бащиния ти кабинет и твоя е доста голяма — продължи Елизабет. — Баща ти поне не беше принуден да преглежда пациентите си в нашата дневна, а да не говорим, че никога не ги слагаше да лягат на нашите кревати.

Сега вече Микаела си пое въздух.

— Мислиш ли всъщност, че ми е много приятно да работя при тези условия? Бих купила моментално пансиона, за да го превърна в образцова клиника. Но не ми дават да сключа каквато и да било ипотека.

Елизабет се разсмя иронично.

— Ами, разбира се, че няма да ти дават. Ама че хрумвания имаш!

— Аз съм лекарка. Работя точно толкова добре, колкото и всеки друг колега — не й остана длъжна Микаела. — Имам си и пациенти.

— Пациенти — продължи да я иронизира госпожа Куин — Тази тълпа от полудиваци, които ти плащат с кокошки, репи и картофи ли? Само ако можеше да те види отнякъде баща ти! — И тя стрелна поглед към небето, след което се отдалечи.

 

 

На следващия ден Микаела се зае да набави някои неща в града, докато децата помагаха в ранчото на госпожа Олив. В това време госпожа Куин си направи една разходка в близките околности на къщата. Тя разгледа подредената с любов градина, в която доматите вече бяха пуснали първите си пъпки.

— Жена ми бе засадила градината си на същото място — произнесе изведнъж някакъв глас зад госпожа Куин.

Тя се обърна изненадана. Пред нея стоеше Съли, когото малко преди това бе нарекла полудивак в спора с дъщеря си. Всъщност при допълнително вглеждане този мъж създаваше впечатление, че е почтен.

— Ах — отвърна Елизабет изненадано. — Вие сте живели тук, така ли?

Съли кимна.

— Построих тази къща със собствените си ръце.

— Но защо сте я напуснали тогава? — поинтересува се госпожа Куин.

— Жена ми умря при раждането на нашето дете — обясни й дългокосият мъж. — И детето ни умря заедно с нея.

— О! — Госпожа Куин бе искрено трогната. — Сигурно е било ужасно за вас. Толкова повече бих искала да ви поблагодаря, че моята дъщеря има възможност да живее тук. Сигурно с къщата са свързани многобройни ваши възспоменания?

Съли кимна.

— Да, би могло да се каже. Знаете ли какво, — продължи той — ако още по-рано бяхме имали лекарка като вашата дъщеря, жена ми и детето ми сигурно нямаше да намерят смъртта си. — Той свирна на кучето си вълча порода. — Довиждане, госпожо Куин. Поздравете, моля ви се, Робърт И. от мен.

Елизабет изгледа мъжа, докато той не изчезна зад хълма. След това се отправи с бърза крачка към къщата, за да види как е пациентът.

Когато няколко часа по-късно Микаела бе на път към къщи на връщане от града, през главата й минаха най-малко хиляда предположения. Преди да тръгне бе срещнала в пощата Джидъдайя Банкрофт. Човекът тъкмо подаваше телеграма до Денвър, в която съобщаваше на банката за опразването на пансиона. Тъй че продажбата на търг можеше да бъде обявена. И ето, че лекарката бе вече твърде късно за каквото и да било начинание.

Дълбоко потисната тя влезе в къщата си. Госпожа Куин седеше на леглото до Робърт И.

— Той вдигна температура — осведоми тя дъщеря си, докато разхлаждаше лицето на ковача с влажна кърпа.

Микаела се отпусна изтощена на един стол. За секунда тя покри лицето си с длани.

— При тези условия не съм в състояние да се грижа както трябва за моите пациенти. Когато човек е с подобни наранявания, той има нужда от пълно спокойствие. И трябва да бъде измиван както трябва.

Тя стана отново и започна да крачи напред-назад из стаята. След което отвори изведнъж чекмеджето на един скрин и извади от там един плик. После бързо си нахлупи шапката и си наметна жакета.

— Къде тръгваш пък сега? — попита я майка й обезпокоено.

— Връщам се отново в града — отговори й дъщеря й. — Трябва да свърша някои неотложни неща.

 

 

Въздухът в кръчмата беше силно задимен. Микаела не можеше да види нищо по-далече от носа си.

Ханк бдеше зад своя тезгях. Пред него се беше изправил Хорас.

— Ето ти пет долара — каза пощаджията енергично, доколкото беше способен на това и сложи парите на масата. — Плащам си каквото трябва. Сега обаче искам да поговоря най-сетне с Майра.

Микаела откри скоро Джидъдайя Банкрофт. Беше седнал на една от мърлявите маси и си подреждаше книжата. Микаела пристъпи решително към масата му и седна срещу него.

— Бих искала да купя пансиона — осведоми тя мъжа. — Това ще бъде за благото на целия град.

Банкрофт я погледна със съмнение.

— Вие би трябвало да цените поне донякъде това, което е за благото на целия град. А аз изобщо не мисля, че вие разполагате с толкова много пари.

Микаела отвори чантата си и извади от там плика. После постави на масата стодоларовите банкноти.

— Давам ви хиляда долара предплата.

Банкрофт се наведе леко към лекарката.

— Цената е 1500 долара.

— В такъв случай ми дайте на заем — настоя Микаела.

— Моята професия е гаранция за тази сума.

— Първа национална банка не е на това мнение — Банкрофт поклати глава. — Би трябвало да сме направо побъркани…

Микаела стана.

— Не, не е необходимо да сте побъркани — отвърна му тя остро. — Трябва да бъдете поне донякъде човечни.

 

 

Малко по-късно каруцата сякаш летеше по пътя, който Микаела беше изминала съвсем напразно до града. Яд и разочарование, преди всичко обаче отчаяние караха лекарката да гони така настървено коня си. Още отдалече Микаела забеляза майка си, която тъкмо се беше заела да прибира прането от въжето.

Микаела се приближи до нея.

— Искам да те попитам нещо, мамо. Бих желала да купя пансиона, за да го превърна в болница. Тук има наложителна нужда от медицинско заведение. Обаче се налага да платя в брой.

Госпожа Куин, която досега се бе съсредоточила напълно в прането, обърна глава към дъщеря си при тези думи.

— И колко струва той?

— 1500 долара — отговори Микаела. — Хиляда имам все още от наследството си — добави тя припряно, като видя, как майка й подскочи като ужилена.

— Микаела, досега никога не съм ти отказвала каквото и да било — подхвана госпожа Куин най-сетне. — Обаче ти не можеш да искаш от една майка да подкрепя дъщеря си при опитите й да бъде нещастна.

Очите на Микаела се свиха.

— Защо ти не си в състояние да проумееш, че съм по-различна от теб? — попита тя. — Защо държиш толкова да водя същия живот като твоя?

— О, не, Микаела, аз не искам подобно нещо от теб — възрази й нейната майка и около устата й се очерта печална бръчка. — Защото не бих препоръчала никому собствения си живот. Аз бях винаги съпруга без съпруг и майка без дъщеря.

При тези думи тя се обърна и влезе в къщата.

 

 

Вечерта температурата на Робърт И. се вдигна значително. Въпреки всички усилия на Микаела той вече имаше халюцинации. Изглежда най-упорито го преследваха видения от робското му минало. Микаела се взираше загрижено в своя пациент.

В този миг някой похлопа на вратата и след миг влезе Грейс. Тя смутено въртеше с ръка една от панделките на роклята си.

— Аз… аз реших да видя как се чувства Робърт И. — обясни тя неуверено.

— Много хубаво е, че дойдохте — отговори й Микаела.

— Радвам се, че не му се разсърдихте заради това, което ви каза. За съжаление, той е по-зле.

Грейс седна на един стол до Микаела.

— Чух за това — каза Грейс с наведена глава. — И не можах да издържа повече. Трябваше да го видя. — Тя затвори очи и една сълза се търкулна по тъмната й буза. — Понякога се чувстваме обидени и засегнати от най-близките си хора. Обаче това е проява на гордост и дребнавост. След смъртта на моята майка се заклех да не допускам повече да стане така, че да не успея да кажа някому, колко много означава той за мен, преди да е станало прекалено късно. Ето защо съм дошла.

Микаела също затвори очи. Доколкото можеше да си спомни, винаги се беше оказвало много трудно да изразява чувствата си към своята майка. Открай време двете живееха в съвсем различни светове. Майка й чисто и просто не беше в състояние да вникне в желанията и мечтите на своята дъщеря. Но може и да беше дребнаво да й се вменява това като някаква грешка, вместо да й се признае какво е направила тя за Микаела.

— Доктор Куин — каза Грейс със задавен от сълзи глас.

— Вие трябва да го спасите.

— Но тя ще направи това. — Зад завесата, която закриваше леглото на Микаелината майка, прозвуча ясния глас на Брайън. След което той дръпна настрани завесата. — Тя ще му спаси живота. Точно както спаси и моя живот — обърна се той към госпожа Куин, в чийто скут се беше настанил удобно, завит с одеяло. — И ако не знаеш нито една приказка, то аз ще ти разкажа сега за красивата лекарка, която връща здравето на всички хора и ме обича точно толкова, колкото ме обичаше и истинската ми майка.

 

 

На другата сутрин Робърт И. се събуди от трескавия си сън и веднага обърна глава настрани.

— Грейс? — каза той с въпросителен тон и изненадано съзря младата жена.

— Робърт И. — извика радостно Грейс. — Позна ли ме?

Ковачът бе леко смутен.

— Разбира се, че те познах. Да не би да мислиш, че съм си загубил разсъдъка?

— Той се върна в съзнание — съобщи Грейс весело на Микаела, която също се приближи към леглото.

— Добре дошъл в живота, Робърт И. — каза лекарката нежно. — Бях се разтревожила за теб.

— Преспокойно може да се каже така — съгласи се госпожа Куин, която се появи иззад завесата, облечена за път.

— Тя направи всичко, на което беше способна и с успех. Аз също се радвам да ви видя как се оправяте още преди да съм заминала. — Микаелината майка се засмя затрогната.

В този миг Матю отвори вратата.

— Каруцата е готова. Ако искате да стигнете навреме до пощенския дилижанс, ще трябва да тръгваме вече.

Още преди Микаела да е успяла да помоли за това, Грейс обяви, че е готова да остане и да се грижи за Робърт И. докато тя и децата съпровождат госпожа Куин до града.

Дилижансът чакаше вече в центъра на Колорадо Спрингс. Госпожа Куин даде куфарите си на носача да ги сложи в багажника и се качи в дилижанса, при което Лорън Брей я подкрепи вежливо за лакътя.

Микаела подаде на майка си ръка за довиждане.

— Взе ли всичко, което ти е необходимо за пътуването? — попита тя загрижено.

— Да, детето ми, повече дори — отговори госпожа Куин. Тя се взираше нежно в дъщеря си. — Твоят баща би се гордял с теб.

— Ще ми е драго ако мога да зарадвам и теб — отговори й Микаела и наведе очи към земята.

— Дръж! — Госпожа Куин подаде на дъщеря си един плик. — Отвори го.

— Какво е това? — попита Микаела, докато отваряше плика. Ала точно в мига, когато извади от него петте стодоларови банкноти, дилижансът потегли. — Мамо! — извика Микаела и хукна редом с прозорчето, от което тя се беше подала.

— Всяка лекарка има нужда от клиника — извика майка й развеселено.

После тя помаха на дъщеря си и на нейното семейство, докато дилижансът напусна Колорадо Спрингс и се изгуби в далечината.