Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (1)

Глава първа
Един съвсем друг свят

Локомотивът пуфпафкаше задъхано, следвайки пътя си през девствената природа на Колорадо. Необичайна за сезона горещина тегнеше над земята. Свежите, току-що раззеленили се падини се редуваха с невзрачни скали от пясъчник, чийто червеникав прахоляк сякаш проникваше навсякъде. Мяркаха се индианци, прекъснали лова си заради приближаващия влак, които от гърбовете на своите кончета се взираха надолу към огнения жребец на белия човек.

В купето бе задушно, смазващата жега не допускаше дори и най-лек полъх отвън. Една млада жена с розов на цвят пътен костюм подпря глава на кадифената облегалка и затвори очи. В тази своеобразна изолация от външния свят, в която дори и тракането на колелата по релсите нямаше достъп, пред вътрешния й взор се заизнизваха картини: мимолетни гледки и сцени от досегашния й живот, чийто ход бе променен рязко с неотдавнашното й решение. Всичко или почти всичко, което досега бе определяло нейния живот, трябваше да остане безвъзвратно в миналото. Едно-единствено нещо бе съхранила грижовно в настоящето си и занапред то щеше да определя всичките й действия: обичта си към своята лекарска професия.

Д-р Микаела Куин бе родена в Бостън, щата Масачузетс на 15 февруари 1833 година. След като се сдоби с цели четири дъщери, баща й бе очаквал с надежда, че най-сетне ще му се роди син, който, щом порасне, да застане рамо до рамо с него и в лекарския му кабинет, и в научноизследователската му работа. Ала вместо момченце, което трябваше да бъде кръстено Майкъл, съдбата му донесе петата дъщеря Микаела.

Още от малка тя бе твърдо решена да следва медицина, за да поеме по бащиния си път — точно така, както той се бе надявал да постъпи най-малкото му дете. Да, обаче в никой университет не допускаха жени. Дамският медицински колеж в щата Пенсилвания бе първият медицински институт в Съединените щати, който най-сетне позволи и на жените да стават лекарки. И когато Микаела положи и последния си изпит, баща й д-р Куин постъпи така, че изненада неприятно, по-скоро направо стъписа бостънското общество, като определи дъщеря си за своя съдружничка в лекарския си кабинет.

Така изминаха цели седем години на плодотворна съвместна работа, отличаваща се с взаимно уважение към професионалните качества на другия, в съчетание с искрената обич между бащата и дъщерята, когато по-старшият в малкия лекарски екип почина. Това скръбно събитие лиши Микаела не само от баща й, но и от един наставник и учител, от живия пример на жертвоготовен лекар, който бе поставил живота си в служба на своите пациенти.

Друг, не по-малко тежък удар бе за нея фактът, че след смъртта на баща й старите пациенти постепенно се отдръпнаха и престанаха да търсят лекарска помощ в кабинета „Д-р Куин“. През самотните си часове в приемната към кабинета Микаела скоро осъзна, че дори и в град като Бостън общественото мнение все още повелява на жената да си седи в кухнята и да прилага медицинските си познания за благото на собственото си семейство или в краен случай като акушерка. Майката на Микаела споделяше изцяло това мнение и не скриваше ни най-малко какво е според нея положението на нещата.

— Крайно време е да погледнеш фактите в очите, Микаела. Баща ти, Бог да го прости, не ти завеща нищо друго, освен безпочвени фантазии — каза тя на дъщеря си. — Вече си на повече от трийсет години! Крайно време е да се огледаш дали няма някой мъж наоколо, с когото да си създадеш собствено семейство.

— Аз обещах на татко, че ще продължа да работя в неговия кабинет. Дипломирана лекарка съм и това не са безпочвени фантазии, а реален факт.

— Този факт навярно е играл известна роля в научния свят на твоя баща. Но в нашия непретенциозен живот той няма абсолютно никакво значение — възрази майка й.

— Ами тогава е крайно време да си потърся такъв живот, в който този факт ще има някакво значение.

А когато няколко дни по-късно в „Глоуб“ бе поместена обява, че в малко градче в Колорадо търсят лекар, Микаела реагира спонтанно и описа в телеграма до автора на обявата на какво е способна и какъв е професионалният й опит. Не беше изминала и една седмица, когато пасторът от Колорадо Спрингс й отговори също телеграфически и й предложи мястото.

Микаела бе щастлива, че е намерила селище, където са необходими и се ценяха способностите на един практикуващ лекар, независимо дали е мъж или жена. Представяше си с удоволствие как протяга ръка за помощ на заселниците в тази погранична зона край ничията земя на индианците.

С всяка измината миля, докато влакът криволичеше напред през нажежената от слънцето местност, Микаела оставяше зад себе по още едно късче от родната си цивилизация. Тя съзнаваше, че една по-различна култура, различен език или цвят на кожата не са достатъчно основание, за да се страхуваш от някого или не дай си Боже да му пожелаеш с ненавист злото. И все пак стомахът й се свиваше осезателно, когато съглеждаше индианци от пощенския дилижанс, с който бе продължила пътуването си след последната железопътна спирка. И то на доста по-наблизо виждаше тя сега индианците, отколкото от прозореца на влака. Правителството беше разпоредило на отколешните обитатели на тези места да обитават резервати в собствените им някога земи, като армията упражняваше надзор над тях. Ако повече от двама индианци се озовяха заедно извън резервата, постъпката им се смяташе за наказуема.

Посред едно селище или по-точно казано струпване от обикновени дървени къщи, дилижансът спря изведнъж.

— Добре дошли в Колорадо Спрингс, господа! — извика кочияшът.

Микаела открехна леко прашната завеска на страничния прозорец и погледна навън. Явно бяха в самия център на Колорадо Спрингс. В нестройна редица няколко къщи ограждаха нещо като площад.

В същото време обитателите на селището започнаха да се стичат около слизащите от дилижанса, като посрещаха някого от пристигащите или приемаха пратки. Появата на пощенския дилижанс явно бе едно от малкото забавления, които животът в тази отдалечена местност предлагаше.

Микаела стъпи колебливо върху стъпалото на дилижанса. Поколебавайки се малко на половин разстояние от земята, тя се огледа за миг наоколо. След това пусна решително и другия си крак надолу, подхвана полите си, доколкото й беше възможно — трудно начинание, като се има предвид, че с дясната си ръка придържаше лекарската си чанта, която се оказа доста обемиста. А кишата долу, като последно възпоминание за продължителното топене на обилните снегове, не бе особено препоръчителна за един пътен костюм, пък бил той и от най-груб плат.

Пазейки предпазливо равновесие, за да не джапне с ботушите от фина кожа в най-близката локва, Микаела се добра до верандата пред местната бакалница, където хамалите се бяха строили вече.

— Извинете, — заприказва тя мъжа, който също бе наблюдавал пристигането на дилижанса от прага на своя магазин — къде бих могла да намеря преподобния Джонсън?

— Долу, в черквата — й отговори бакалинът и огледа Микаела от глава до пети.

Явно една такава дама, облечена с бостънски шик не беше обичайна гледка в Колорадо Спрингс.

— Смятате ли, че бих могла да си оставя багажа тук, докато разговарям с негово преподобие? — продължи да разпитва Микаела.

— Макар и да се намираме на погранична територия, — отбеляза мъжът с доста кисело изражение — не всички хора, които живеят тук, са крадци.

— Не съм имала предвид подобно нещо — побърза да уточни Микаела. — Само си помислих, че бих могла да досадя на някого.

Мъжът вдигна изненадано вежди.

— В такъв случай няма защо да се притеснявате, госпожо, тук има достатъчно място.

Микаела понечи да се запъти право към черквата, ала погледът й точно навреме се спря върху размекнатата почва. И дума не можеше да става за сравнение с павираните улици в Бостън! Накъдето и да погледнеш — само кал и киша. И тя реши да премине пътя си, доколкото е възможно по достъпните веранди на къщите, дори и това да я принуждаваше да заобиколи значително при похода си към черквата.

По този начин тя премина покрай почти всички сгради на площада, без да има възможност между другото да заобиколи едно — ако се съди по „дамите“ пред него — съвсем недвусмислено заведение. За Микаела това беше като ходене по голи щикове. А кръчмарските хубавици с техните нескопосни и леко предизвикателни рокли оглеждаха от своя страна елегантната дама с подозрителни погледи.

Пред бръснарницата лекарката се спъна в една разкована дъска и за малко щеше да се строполяса. Бръснарят откликна на това с ироничното „Оппала“, обаче Микаела само си оправи шапката върху русите си, прибрани нагоре коси и продължи с високо вдигната глава.

Когато най-сетне се добра до черквата, тя откри на един прозорец някакъв мъж, който се беше покатерил по една стълба и полагаше свежа боя по рамката.

— Извинете, да не би вие да сте преподобният Джонсън — заприказва го Микаела.

— Да, аз съм — отговори пасторът и се взря в непознатата, висока на ръст жена. — Какво мога да сторя за вас, госпожо?

Тя вдигна решително черните си очи към нето.

— Казвам се Микаела Куин, — представи се жената — д-р Микаела Куин. Аз съм новата лекарка.

Джонсън пристъпи към Микаела, като през цялото време си бършеше съвсем бавно ръцете с един парцал. — Ами… изглежда е станало някакво недоразумение — започна той. — В телеграмата пишеше Майкъл Куин.

— Не, Микаела! — поправи го Микаела и положи неимоверно усилие да се усмихне.

Пасторът я погледна безпомощно.

— Тъй ще да е… — кимна с глава той, след което махна подканващо с ръка по посока на централния площад. — Бихте ли ме придружили, моля?

— Разбира се — отговори Микаела и решително се запъти отново през калта на Колорадо Спрингс, когато ненадейно погледът й беше прикован от едно струпване на хора недалеч от черквата.

Неколцина войници стояха точно пред група индианци. Сред тях имаше още един бял мъж, който обаче не беше от армията, ако се съдеше по облеклото му.

— Какво става там? — попита Микаела пастора, който вървеше на няколко крачки пред нея.

Джонсън се обърна за миг.

— Това е полковник Чивингтън от щатите — обясни й той, продължавайки да върви и посочи мъжа с офицерската униформа. — Преговаря с вожда на чейените Черното котле за местността северно от Санд Крийк, за да…

Той не можа да си довърши изречението си, защото един кратък, ужасяващ вик на съпровождащата го му попречи да продължи.

— О, за Бога, госпожо Куин! — извика духовникът и се втурна към Микаела.

Тя тъкмо полагаше усилия да стане права от калта, в която току-що принудително бе имала възможност да се вгледа съвсем отблизо. Опита се да остърже от роклята си полепналата мръсотия, което се оказа не особено многообещаващо начинание, като се има предвид колко лепкави бяха буците кал.

— Благодаря ви, ваше преподобие, ще се оправя някак си. Не се притеснявайте — успокои тя пастора. След което си нагласи шапката както трябва и продължи да върви.

— Хорас, тука ли си? — извика Джонсън, когато стигнаха до пощата.

— Да, ваше преподобие — прозвуча отговорът някъде отвисоко. — Тук съм.

От перваза на покрива се подаде длъгнестата физиономия на мъжа, който обслужваше пощата на Колорадо Спрингс.

— Хорас, сещате ли се за телеграмата на лекаря от Бостън? Какво пишеше най-отдолу?

— Какво имате предвид? — попита Хорас объркано.

— Нали нищо не сте променили? — продължи да настоява пасторът.

— Разбира се, че не съм! — отхвърли пощаджията неговите подозрения възмутено. — Само дето изписах правилно името.

— Благодаря, Хорас — отговори пасторът с въздишка, след което се обърна отново към лекарката. — Цялата тази работа ми е много неприятна. Ние, естествено, ще ви изплатим всичките разходи за пътуването.

— Не ми е ясно, за какво е нужно това — каза Микаела и погледна въпросително духовника.

— Ние разчитахме, разбира се, че ще дойде мъж — започна преподобният Джонсън — и…

— Колорадо Спрингс има нужда от лекар и аз съм точно това. Не виждам какво повече има да говорим?

— Ами работата е там, че ние тук все още не сме имали лекарка.

— Все някога нещо става за първи път — възрази Микаела с усмивка. — Къде бих могла да си намеря стая? — огледа се тя с търсещ поглед околовръст.

— В хотела на вдовицата Купър… Обаче тя не дава стаи на сами жени — побърза да добави пасторът.

Без да се поколебае нито за миг, Микаела се обърна кръгом и се запъти с бърза крачка към къщата, над чийто вход бе написано с големи букви „Пансион“.

Преподобният Джонсън тръгна с нея.

— Слушайте, госпожо Куин, вие не можете да останете тук. Може и да сте лекарка, обаче преди всичко вие сте неомъжена, а в целия град няма нито една-единствена сама жена, освен… искам да кажа, която е почтена.

Той погледна пътем към кръчмата, на чиято врата се мотаеха момичетата и хвърляха насърчителни погледи към минувачите.

— Тогава е крайно време, поне една неомъжена и въпреки това почтена жена да защити честта на града — възрази Микаела и продължи да крачи напред непоколебимо.

След няколко крачки вече стигна до пансиона и похлопа на вратата.

— Чуйте ме, госпожо Куин, аз ви моля още веднъж… — започна пасторът отново.

В този миг вратата на пансиона се отвори. В рамката на вратата изникна една леко закръглена жена в разцвета на силите си с тъмна, прибрана на кок коса. Спретнато завързаната й престилка подхождаше дотолкова на добродушната й физиономия и любезните й очи, че в крайна сметка човек не можеше да не добие най-благоприятно общо впечатление. В ръцете си държеше надолу с главата една шарена кокошка.

— О, ваше преподобие, какво има? — поздрави тя пастора свойски.

— Шарлот, стана една ужасна грешка — започна Джонсън.

— Едно съвсем дребно недоразумение, нищо повече — прекъсна го Микаела. — Аз съм д-р Микаела Куин, новата лекарка на Колорадо Спрингс.

Върху лицето на жената се изписа изненада, която бързо се смени с приветлива усмивка.

— Вие сте новият лекар?

— Аз вече й обясних, че вие приемате само мъже… — понечи да заговори негово преподобие.

— О, но това не е някакво задължително правило, а се дължи само на сравнително рядката поява на дами по нашите места — възрази Шарлот, която направи стъпка встрани и покани Микаела да влезе. — Заповядайте, госпожо Куин. Матю, — обърна се тя в същия миг към най-големия си син — върви да помогнеш на негово преподобие да донесе багажа на госпожа Куин.

— Да, ама роклята ти е мръсна! — някакъв дребосък с руса косица и няколко опадали предни зъбчета се вмъкна в дневната през отворената врата на съседната стая. — И въпреки това ти си истинска докторка, така ли? — попита той, леко фъфлейки.

Микаела прихна от смях.

— Да, така е — отговори тя.

— Тогава значи сте ходили в колеж? — намеси се на свой ред едно около 12-годишно момиче, което също беше любопитно да види със собствените си очи новата наемателка.

— Да, това също е вярно — съгласи се Микаела. — В колеж и дори в университет.

Вдовицата Купър понечи да се извини за любопитните си деца.

— Брайън, не вдигай врява — смъмри тя изтърсачето си, след което тикна кокошката в ръцете на дъщеря си. — Я занеси това вън, Колийн. Аз трябва най-сетне да покажа на д-р Куин нейния нов дом.

Това бе неголяма, но светла стая. Намираше се в ъгъла на сградата и имаше прозорци и към площада, и към страничната пресечка. Ако се съди по простичката, но спретната наредба, явно Шарлот Купър бе работлива и старателна домакиня. Дори и една прашинка не можеше да бъде открита по мебелите, а ленените кърпи направо скриптяха от чистота.

— Е, при нас за съжаление не е чак толкова елегантно, както сте свикнали в Бостън — извини се тя и ръката й беше вече върху дръжката на вратата, докато Микаела разглеждаше стаята. — Давам стаи под наем предимно на войници. Но се надявам, че въпреки това ще се чувствате добре.

После тя кимна на Микаела още веднъж най-любезно и остави своята наемателка сама.

Микаела отвори куфара си. Завита с одеяло най-отгоре беше скътана добре изработена рамка за картина. В нея бе поставена дипломата й, висяла над писалището в кабинета, където бе работила с татко си.

Тя я взе в ръка, помилва с два пръста стъклото и се загледа в нея угрижено. Всъщност беше очаквала, че в Колорадо Спрингс ще я посрещнат с отворени обятия, ала явно и тук отношението към една млада лекарка беше съвсем същото както в родния Бостън, находящ се на толкова много мили разстояние от тук — в един съвсем друг свят.

 

 

На другата сутрин времето май пак се ориентира към обичайните за сезона температури. Небето сияеше наистина безоблачно и синьо, ала студеният вятър от планините фучеше около къщите на Колорадо Спрингс.

Микаела вдигна яката на дрехата си както се беше запътила заедно с хазайката си към смесения магазин на Лорън Брей. Новата обитателка на града възнамеряваше да даде обява в някой вестник, обаче Шарлот Купър й обясни, че заради това би трябвало да отиде чак до Денвър. Поради това Микаела прие съвета на жената и написа една бележка, която възнамеряваше да закачи на дъската за обяви в магазина на Брей. Покрай тази дъска рано или късно щеше да мине почти всеки, който живееше наоколо.

Докато вървяха, Шарлот осведоми набързо младата жена за някои от видните личности в градчето.

— Оня там е Джейк Сликър — каза тя и посочи притеснено към мъжа, който стоеше пред бръснарницата. — Вече е успял да извади няколко зъба и да постави две-три пиявици. Поради това се смята за лекаря на градчето.

Микаела разпозна мъжа, който предния ден й беше подвикнал подигравателно „Оппала“, когато се спъна.

— Боя се, че той не може да търпи никаква конкуренция — пошепна тя на спътничката си.

— Никаква женска конкуренция — уточни Шарлот. — Жените, които имат медицинска подготовка, може да бъдат търпяни само като акушерки.

— В Бостън не беше кой знае колко по-различно — съгласи се с нея Микаела и изгледа една бременна жена, която минаваше през площада. — Но аз бих се запознала на драго сърце с акушерката на Колорадо Спрингс. Смятам, че съвсем скоро ние двете ще започнем да работим заедно.

Шарлот се закова изведнъж на мястото си за миг.

— Но вие вече се запознахте с нея! — извика тя и с усмивка на уста влезе в магазина подир д-р Куин.

— Какво ще обичате, скъпи дами? — попита собственикът Лорън Брей, мъж на около 60 години, веднага щом клиентките влязоха в магазина му.

Микаела си спомни за няколкото думи, които бе разменила с търговеца след пристигането си. Въпреки че сега г-н Брей предлагаше услугите си по всички правила на търговската любезност, излъчването му си беше все така грубовато както предишния ден.

— Благодаря, нищо — отговори Шарлот и от името на Микаела. — Д-р Куин, новата лекарка, би искала да закачи само нещо на таблото.

По лицето на търговеца пробяга тик. Неговата все още любезна физиономия се вледени.

— Съжалявам, — каза той най-сетне — обаче таблото вече е запълнено.

— Ами, според мен някои от тези обяви са доста отдавнашни и сигурно са изиграли вече своята роля, тъй че биха могли да бъдат свалени може би — предложи Шарлот.

— Нали ви казах, че няма място — продължи да настоява Брей и им обърна гръб.

В този миг един друг посетител се покашля.

— Какво по дяволите искат тия тук? — попита един войник, който тъкмо се канеше да си купи някакви дреболии.

Д-р Куин и вдовицата Купър се стъписаха от думите му. В това време на вратата се появиха двама мъже, които Микаела бе видяла отдалече в деня на пристигането си. В единия, на чиято глава се мъдреше разкошна корона от пера, тя разпозна главатаря Черното котле. А до него стоеше мъжът, когото бе взела за цивилен.

Като за бял човек той изглеждаше малко странно. Видът му бе по-скоро присъщ на индианците. Върху широките си рамене носеше наметка от ръчно предена вълна в традиционните за индианците цветове. Косата му падаше на вълни до раменете и само проницателните му сини очи придаваха на лицето му облик на бял мъж. На колана му, една съвсем проста кожена каишка, не висеше колт.

Лорън Брей посочи безмълвно табелката, закачена на таблото за обяви: „Влизането забранено за кучета и индианци“.

Микаела погледна последователно няколко пъти ту към мъжете на входа, ту към табелката. След което посегна решително с нежната си ръка.

— Тук има нещо, което отдавна е трябвало да бъде свалено — каза тя и подаде на господин Брей дървената дъсчица.

В този миг човекът от американската армия й издърпа грубо табелката от ръката.

— Не пипайте чуждата частна собственост, госпожа! — скара й се той. — Табелката принадлежи на притежателя на този магазин.

И закачи табелката отново на кукичките. Атмосферата в малкото помещение бе напрегната до експлодиране. Всички до един бяха затаили дъх в очакване на неизбежната развръзка.

С крайчеца на окото си Микаела долови едно пестеливо движение на непознатия бял мъж и само части от секундата след това един жужащ звук прониза тишината в магазина. Дървената табелка бе разцепена от една томахавка с такава сила, че треските се разпръснаха из целия магазин.

Войникът тутакси извади пистолета си и освободи предпазителя. В същия миг до дългокосия бял мъж някакво животно изръмжа заплашително. То се озъби, пяна изскочи по муцуната му, а тялото му, готово за скок, потръпваше от напрежението, което предхожда битката, на живот и смърт.

Очите на войника се заковаха върху животното. Той се поколеба за секунда, ала след това си прибра колта в кобура на пояса.

Белият човек даде знак на дресираното куче вълча порода и то веднага се успокои и овладя дивата си природа.

Войникът продължаваше да фиксира настойчиво противника си, който все още стоеше неподвижно на вратата. След това мина покрай него и излезе от магазина заедно с другаря си.

Сега вече дългокосият пристъпи безмълвно към таблото за обяви и издърпа томахавката си, която стърчеше забита в дървото.

Без да се поколебае Микаела закачи на новопоявилото се място своята обява. „Търся къща, която става и за лекарски кабинет.“

Непознатият я изгледа преценяващо. Микаела отвърна на погледа му също тъй настойчиво и няколко мига двамата мълчаливо се гледаха неотстъпно, без да продумат нито дума.

След това вдовицата Купър се съвзе отново, хвана младата лекарка за ръката и я отведе със себе си.

— Елате, д-р Куин, трябва да набавим и коня.

— Кой кон? — попита Микаела учудено, грабна с ръка лекарската си чанта и се остави да бъде отведена от жената, поела съвестно майчинската си роля.

— Коня, от който се нуждаете, за да посещавате пациентите си — заяви Шарлот категорично.

— А, да, точно така, сетих се кой кон — потвърди Микаела с леко изнервена усмивка. — Довиждане, господа — извика тя през рамо на излизане от магазина.

— Знаете ли какво, — заобяснява й Шарлот, веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути — живеем в свят, който не е толкова модерен, колкото си мислим. Ще има да се сблъсквате с доста предразсъдъци, докато бъдете приета тук като лекарка, че и в добавка и като неомъжена жена. А що се отнася до индианците, то в тази страна има само малцина, които не ги смятат за диви получовеци.

Изпод една от верандите изскочи гъст дим и двете жени за малко щяха да се задушат. Той идваше от ковашкото огнище, където се нажежаваха железа, а на наковалнята ковачът обработваше металните късове с мощни удари.

— Здравей, Робърт И. — смени рязко темата Шарлот. — Какви са тия чудесни коне. И да не би единият от тях да е за продан? — попита тя, след като й мина един кратък пристъп на кашлица.

Чернокожият ковач погледна колебливо двете жени.

— Кой иска да купува кон? — попита той провлечено.

— Питам само, дали един от конете не е за продан — повтори въпроса си вдовицата Купър.

— Пинто и Мечо — отговори ковачът небрежно и се изправи с целия си импозантен ръст пред Микаела. Лекарката се промъкна покрай него и последва Шарлот, която вече оглеждаше преценяващо двата коня.

— Този тук ми харесва! — извика Микаела спонтанно и погали ноздрите на кафявия.

— Много е стар — отсече Шарлот професионално.

— Но изглежда така, сякаш е много добричък — отговори Микаела.

Ковачът сбърчи чело.

И хотелиерката се стъписа за миг.

— Д-р Куин, вие можете да яздите, нали? — осведоми се тя за всеки случай.

— Разбира се — отговори Микаела и понечи да яхне коня.

Ала нещо не беше както трябва. С крак на стремето, стиснала с едната си ръка юздата и с другата лекарската си чанта, дамата от Бостън изпълни безпомощен танц около въртящия се кон.

— Наблегнете малко по-силно върху стремето — посъветва я Шарлот Купър — Си сто на сто ще успеете.

Отново и отново Микаела се засилваше, за да се добере до непостижимата височина на конския гръб. И изведнъж нейното тяло се издигна сякаш с чужда помощ от земята. Микаела изпълни въртеливо движение и вече седеше на седлото. След като си пооправи шапката, тя се огледа. До коня стоеше непознатият бял човек. Той държеше в ръка бележката, която Микаела току-що бе закачила в магазина на господин Брей. Той се опитваше да я подаде на лекарката.

— Да не би да ви е притеснила моята бележка? — попита Микаела.

— Не — отговори непознатият без всякакъв акцент. — Аз имам предложение към искането в нея.

 

 

Къщата, към която я водеше мъжът, чието име Микаела така и не знаеше все още, се намираше малко извън Колорадо Спрингс. Пътят нататък й даде възможност да посвикне с новия начин на придвижване върху своя кон Мечо, докато дългокосият вървеше бавно до нея, съпровождан от кроткото си куче вълча порода.

Къщата бе разположена в идилично кътче посред девствена природа и бе заобиколена с високи дървеса, които щяха да й пазят сянка през лятото, само дето през годините явно никой не се беше възползувал в нея. И къщата изглеждаше доста грохнала. Общо взето това не беше идеалното място, което Микаела си го беше представяла за продължаване на лекарската си практика. И несъмнено то едва ли можеше да се сравнява с модерните помещения, с които беше привикнала в Бостън, да не говорим изобщо за тукашните хигиенни условия.

Микаела слезе предпазливо от коня и направи няколко крачки към дървена къща.

— Какво ще искате за това? — осведоми се тя, докато се качваше по стълбата към верандата.

Мъжът сви рамене.

— Един долар месечно?

Микаела отвори вратата на къщата. В оскъдната светлина, която се процеждаше през капаците на прозорците тя различи мебели и покъщнина. Явно къщата бе напълно обзаведена. Обърна се рязко и кимна на дългокосия в знак на съгласие.

— Взимам я.

Лекарката сложи чантата си на пейката край вратата и извади някакъв предмет от нея. Това бе оная месингова табела, която по-рано висеше пред съвместния кабинет под табелката на баща й. „Д-р М. Куин. Лекарка“ пишеше на нея. Микаела я закрепи върху дървената стена до къщната врата. Полираният месинг бе в странен контраст с изстрадалата от природните стихии стена на къщата.

— Как ви се струва? — попита тя своя придружител и с радостно напрежение зачака присъдата му.

А той отново сви рамене.

— Може би не е най-подходящото нещо за това място.

Микаела погледна още веднъж табелката, дръпна я от стената и си я прибра обратно в чантата.

Май нейният хазаин беше прав.