Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (10)

Глава десета
Като гръм от ясно небе

Над Колорадо Спрингс се беше настанило неделното спокойствие на слънчевия пролетен ден. От черквата прозвуча многогласен хор. Негово преподобие Джонсън пееше заедно с енориашите си псалма на днешното богослужение.

— А сега, едно съобщение — каза той, след като отзвуча и последният тон. — Вече е готова програмата за празника по случай основаването на нашето училище. Нуждаем се обаче от дарове, които ще продадем на търг. Кой от вас би подарил нещо за тази цел? — Той погледна изпитателно лицата на своите енориаши.

Отначало колебливо, а после и по-бързо предложенията за подаръци следваха едно след друго. Кръжецът по шев и кройка предостави ценна покривка. Джейк Сликър обеща да бръсне цяла седмица безплатно, а госпожа Олив даде дори един премиран бик от Мексико.

Най-накрая стана Микаела.

— Моят подарък ще бъде имунизацията срещу едра шарка за цялото семейство. — Тя се огледа с усмивка около себе си. Ала докато досега всяко дарение се посрещаше с ръкопляскане, този път енориашите направо се смълчаха. Микаела мислено вдигна взор към небесата. Кога най-после този град щеше да разбере, че срещу определени заболявания не помага само упованието в Бога? Ала докато всепризнатите авторитети като пасторът, Джейк Сликър или госпожа Олив не даваха пример в тази насока, нямаше никаква надежда да се промени нещо.

След богослужението енориашите се срещнаха както обикновено на площадчето пред черквата. Гражданите имаха рядко възможност да се покажат с най-хубавите си дрехи. Ето защо се възползуваха от празничния ден, за да се порадват заедно с другите на неделната си премяна.

Една млада жена на име Хариет заприказва Микаела.

— Много бих искала да дойда с децата си да ни ваксинирате — започна тя почти поверително.

Ала преди да успее да продължи, лицето й изведнъж се изкриви от болка и тя се хвана отстрани.

— Какво ви е? — попита Микаела обезпокоено.

— Ах, нищо ми няма, — отговори Хариет бързо — мисля, че изядох няколко гнили праскови. Сигурно не е нищо лошо — каза тя най-сетне и хвана децата си за ръка. — Утре ще дойдем в клиниката. Впрочем — добави тя колебливо — вие би трябвало да се включите в нашия кръжец по шев и кройка.

Микаела вдигна изненадано вежди.

— В кръжеца по шев и кройка ли? Аз съм доволна, когато ми остане време да закърпя дупките по дрешките на децата. А за разните видове бродерия просто не умея да водя разговори.

Хариет се разсмя малко измъчено.

— Най-влиятелните жени в града се събират там, а те решават доста повече неща, освен коя бродерия е най-хубавата.

В този миг госпожа Олив се запъти към своята каруца.

Микаела разбра намека на Хариет и веднага се заприказва със сестрата на Лорън Брей.

— О, госпожо Олив, току-що разговарях с Хариет за това, колко важно значение има вашият кръжец по шев и кройка. И аз си помислих, че може би ще ви влязат в работа още две ръце.

Госпожа Олив погледна лекарката недружелюбно.

— Е, всъщност сигурно е точно така, обаче — тя хвърли на Хариет критичен поглед — като нищо може да се случи така, че някои нови неща да не са съвсем подходящи.

— Какво точно имате предвид? — попита Микаела объркано.

— Имам предвид например тая работа с имунизирането — обясни й безкомпромисната жена. — Според мен вие трябва да оставите хората на мира с това нещо. Досега сме минали и без тия работи и те няма да ни трябват и за в бъдеще.

— Но аз искам само да помогна на хората — защита се лекарката. — Тази ваксина е спестила вече доста страдания на не едно семейство.

— Има и други примери — прекъсна я госпожа Олив. — Моята леля Олив, на която съм кръстена, почина от дефектна ваксина.

— Тези случаи са голяма рядкост — възрази Микаела.

— Може и да са — отвърна й госпожа Олив малко по-спокойно. — И въпреки това трябва да размислите, дали точно вие сте призвана да решавате, какво е редно за другите хора. Всичко хубаво. — Госпожа Олив продължи към каруцата си.

Микаела я изгледа, напълно загубила дар слово. Колко пъти вече беше допускала, че най-сетне се е възцарил мир между нея и енергичната жена. А след успешното спасяване на Танцуващия облак смяташе, че мирът между тях двете е вече окончателно постигнат. Но ето че сега отново тя изглежда искаше да постави под съмнение лекарската компетентност на Микаела. И то само от невежество.

Микаела подкара каруцата си от черквата през града на път към къщи. През това време тя забеляза, че в бръснарницата на Джейк Сликър внасят един ранен човек. Тя предаде юздите на Матю, който седеше до нея на капрата. После грабна лекарската си чанта и слезе бързо.

— Почакайте ме малко — каза тя припряно на храненика си, преди да изтича в бръснарницата.

Там раненият го свестиха в момента с помощта на една голяма кана студена вода. Беше явно състоятелен човек в разцвета на силите си, чиито слепоочия бяха започнали да посивяват. Когато дойде на себе си най-сетне, той се огледа наоколо със своите проницателни сини очи.

— Раната трябва да бъде зашита. — Микаела можа да прецени само с един поглед какво е нараняването на мъжа.

— Точно това и ще направя — отговори й Джейк Сликър.

— Попитайте пациента си, дали би предпочел бръснар пред лекарка — предложи му Микаела.

— Извинете, госпожо — намеси се най-сетне и раненият. — С кого имам все пак удоволствието да разговарям?

— Аз съм доктор Куин — представите се Микаела.

— О! — Човекът вдигна вежди от възхищение. — Лекарка. Всъщност не сте ли и вие лекар? — обърна се той към Джейк Сликър, който тъкмо взе да вади грубите си игли от един калъф.

— А, не… — отговори бръснарят колебливо. След това се окопити. — Обаче открай време ме викат винаги, щом настроението в кръчмата стане много приповдигнато. — Той се усмихна иронично на мъжа.

Очите на непознатия се свиха за секунда.

— Искам да кажа, че Ханк никога не е умеел да губи и… — се опита Джейк да замаже това, което беше казал.

Ала мъжът се излегна отново на бръснарския стол.

— Аз мисля, че ще предпочета да се доверя на доктор Куин.

Микаела поглеждаше ту мъжа, ту Джейк Сликър.

— Сега ще трябва да замълчите — осведоми тя пациента си, преди да се заеме за работа.

 

 

На другата сутрин Хариет заведе децата си при Микаела в клиниката.

— Съжалявам, че госпожа Олив реагира толкова остро на моето предложение за кръжеца по шев и кройка — оправда се Хариет пред лекарката.

— Тя не е виновна — успокои я Микаела. — Единственото, за което съжалявам, е че твърде малко хора в града осъзнават колко необходимо е да се ваксинират.

Хариет кимна.

— Аз смятам, че вие ни помагате по този начин. — При тези думи тя прехапа устни и изкриви лице от болка.

— Все още ли ви боли стомахът? — попита я лекарката.

— Мина ми вече — не отговори искрено Хариет. — Хайде, деца, вдигнете си ръкавите — промени тя бързо темата.

— Ако и утре не се чувствате добре, бих искала да ви прегледам — каза Микаела докато приготвяше спринцовката.

Трите деца понесоха ваксинирането с повече или по-малко смелост и им олекна, когато най-сетне си тръгнаха заедно с майка си.

Малко по-късно Микаела се запъти да си прибере доставките. Почти ежедневно пристигаха колети за нея и тя искаше да попречи на Хорас да й ги донесе лично.

Когато влезе в пощата, тя срещна пациента си от предишния ден.

— О, доктор Куин — поздрави я мъжът и стисна ръката й със своите добре гледани ръце. — Каква очарователна изненада рано сутрин. — При тези думи той й целуна ръка.

Микаела издърпа ръката си толкова бързо, колкото й позволяваше приличието.

— Добро утро — отговори тя на мъжа, чието име не знаеше. — Как сте. Имахте ли световъртеж след раняването, гадеше ли ви се?

Непознатият поклати глава отрицателно.

— Ако съм имал световъртеж, то със сигурност той не е бил от раната ми — усмихна се той на лекарката, а Микаела се изчерви за своя собствена изненада.

— Ей, доктор Майк, — припомни за присъствието си пощаджията — тук има една пратка за вас. — Той взе от рафта един грамаден пакет. — Пристигна от Чикаго. Вътре сто на сто има нещо за обличане, нали — попита Хорас дружелюбно.

Микаела замижа леко.

— Не ме издавай, Хорас. Това трябва да бъде изненадата на един празник.

— По какъв повод е празникът? — осведоми се непознатият заинтересовано.

— Искаме да построим училище и за тази цел събираме пари — обясни му Хорас с готовност. — Необходими са ни петстотин долара.

Непознатият сбърчи чело.

— Това са доста пари. Мога ли да ви помогна, доктор Куин — обърна се той отново към Микаела и вече посягаше към пакета.

Микаела му се усмихна с благодарност. Пакетът наистина още веднага й се видя малко труден за носене.

— Вие да не би да сте от Чикаго, доктор Куин? — попита непознатият докато придружаваше Микаела до каруцата й.

— О, не — отговори Микаела. — Аз съм от Бостън.

— Така си и мислех — продължи мъжът. — Цивилизоваността не може да остане скрита. И по всичко си личи, че тъкмо поради това си имате затруднения в този град — отбеляза той. — О… — прекъсна той сам себе си.

Група мъже се навъртаха около коня, който беше вързан пред бръснарницата на Джейк Сликър и го оглеждаха възхитено. Явно не бяха виждали досега подобно нещо.

— Много ви е хубав конят — провикна се Лорън Брей към придружителя на Микаела. Гласът му бе пропит от истинско възхищение. — Сестра ми много ще го хареса.

Собственикът се насочи сега към мъжете. Микаела го последва с известно колебание.

— Да, — съгласи се той с бакалина — освен това е много темпераментен. Между другото си мисля, дали да не го продам.

Възхищението на господин Брей тутакси спадна.

— В момента сме малко затруднени и не сме в състояние да купим още един кон.

Непознатият се вгледа във всеки от мъжете поотделно. А те, те си имаха по някоя и друга причина, за да не могат да си позволят точно сега покупката на кон.

Съли също се присъедини междувременно към мъжете и наблюдаваше коня от сигурно разстояние.

— Какво ви е, господине? — заприказва го непознатият.

— Ако става дума за Съли, — намеси се Лорън Брей, преди запитаният да успее да си отвори устата — той изобщо не може да язди.

Непознатият вдигна вежди развеселено.

— Всеки, който иска да покаже, че е мъж, би трябвало да може да язди. — Той обърна поглед към Микаела и се усмихна очарователно. — И особено в днешно време, когато дамите започнаха да ни конкурират толкова много.

В това време Съли се приближи. Беше изтълкувал съвсем точно размяната на погледи между непознатия и лекарката. Поколеба се само още един миг.

— Колко искате за него? — попита той най-сетне.

 

 

Привечер Микаела най-сетне намери време да отвори колета. В него бяха новите рокли за нея и Колийн, които беше поръчала. Колийн си облече веднага нейната и се завъртя пред огледалото. А Микаела се опитваше да оправи някои шевове и забождаше тук-таме карфици.

— Ще потанцуваш ли с мен, Матю, ако никой не ме покани иначе? — попита Колийн брат си.

— Не танцувам — изръмжа Матю.

— Обаче рано или късно ще трябва да се научиш — настоя тя.

Ненадейно някой почука на вратата. Микаела хвърли за всеки случай поглед към чантата си. Когато някой се отбиваше по това време от пътя си, за да застана пред вратата им, той непременно имаше нужда от спешна помощ. Тя отиде да отвори.

— Добър вечер, госпожа — поздрави я някакъв глас в тъмното.

Микаела отстъпи неволно една крачка назад. Лицето, което можа да разпознае сега на светлината на огъня в камината, бе на непознатия странник.

В този миг Колийн се втурна към вратата.

— Татко! — извика тя и се хвърли на шията му.

През мислите на Микаела сякаш се вряза светкавица. Тя си спомни съвсем точно всичко, което й беше разказвала за мъжа си нейната приятелка Шарлот Купър. Микаела знаеше наистина, че Итън Купър не е мъртъв. Обаче никога в живота си не бе очаквала, че един ден ще й се наложи да се изправи пред този човек.

Колийн и Брайън издърпаха баща си с бурна радост в къщата. А Итън Купър сложи една чанта върху масата и започна да бърка в нея.

Най-сетне той извади от там едно копринено ветрило.

— Ето нещо за теб, Колийн — каза той. — Това ветрило е направо от Китай. Екипажът на моя кораб го донесе специално за теб. А ето тук — той подаде на Брайън някакъв странен предмет — подарък за моя малък Брайън. Това е плешката на динозавър. Намерих я аз лично в пустинята.

Децата разглеждаха подаръците със светнали очи. Само Матю остана през цялото време на заден план, след като посрещна баща си с доста по-пестелив ентусиазъм от брат си и сестра си.

И ето, че господин Купър вдигна високо едно кристално шише парфюм.

— Матю — обърна се той към най-големия си син. — Не би ли станало от това един хубав подарък за млада дама?

Очите на Матю потъмняха.

— Благодаря, — отговори той и гласът му прозвуча хладно — не познавам никакви млади дами.

Итън Купър се умълча за миг. След това реши да отмине предизвикателството на Матю.

— Корабът, който аз и моят съдружник притежаваме, се връща в момента от Китай. През следващия месец ще бъде в Сан Франциско.

— Доколкото разбирам, вие сте имали възможността да оставите за малко настрана работата си, за да се отбиете в Колорадо Спрингс? — Микаела си даде сметка за критичния тон в гласа си.

Откакто Итън Купър бе влязъл в къщата, тя тъй и не можеше да определи какво да мисли за тоя мъж. Докато не знаеше кой е той, изпитваше симпатия към него. Нима наистина този мъж е бил в състояние да измами жена си по начина, който Шарлот Купър й беше описала?

Господин Купър въздъхна.

— Чух за смъртта на Шарлот и исках да видя какво правят децата. Благодаря ви, госпожо, че сте поели това бреме.

Микаела забеляза, че при тези думи лицата на нейните храненици се обърнаха към нея.

— Направих го с удоволствие — отговори му Микаела. — И не е никакво бреме за мен. Децата са радост за мен.

 

 

Още на другия ден Итън Купър дойде отново, за да види децата си. Микаела забеляза, колко въодушевена бе Колийн, докато й показваше как се танцува. В същото време той й разказваше какъв живот кипи в Сан Франциско. Матю бе отказал наистина да повтори стъпките, които му беше показал и на него. Но Микаела забеляза, как той тайно ги упражнява, когато сметна, че никой не го наблюдава зад плевнята.

На най-малкия си син господин Купър показа една игра. В нея единият играч подаваше малка топка на другия, а той трябваше да я удари с бухалка, за да излети надалече. Играта бе станала току-що на мода в Сан Франциско. Наричали я там бейзбол. И Брайън бе горд, че ще може да я покаже сега на другите деца.

Микаела тъкмо се беше заела да вкоренява разсад в градината пред къщата. Тя искаше да отгледа дигиталис и да прави от него лекарство за своите пациенти с болно сърце. В това време Итън Купър се приближи до нея.

Той се загледа за миг в работата на Микаела.

— Не са ли малко прекалено наблизо едно до друго отделните растения? — попита той най-сетне.

Микаела погледна мъжа. После сложи ръце на кръста си предизвикателно.

— Шарлот ми разказа, че не сте имали особена склонност към селскостопанските работи.

По лицето на господин Купър пробяга усмивка.

— О, надявам се, че при това Шарлот ви е представила вярно нещата. Тя беше малко ядосана от мен, а при такова положение истината може да бъде изопачена.

— Тя ми разказа, че сте пропилели нейното имущество — настоя Микаела.

Итън Купър се подсмихна отново.

— Милата, стара Шарлот. Ако ние с вас приемем, че това, което по думите ви съм пропилял, е било моята част от имуществото, то тогава ще се доближим в известна степен до истината. Шарлот си получи нейната част.

Микаела загуби донякъде увереността си. Да не би пък наистина Шарлот да е преиначила нещата.

— Във всеки случай съм наясно, какво означава за децата да загубят баща си — заяви тя.

Господин Купър наведе засегнато глава.

— В случая сте права. Но трябва да знаете, че имах една мечта. Отначало се уговорихме с Шарлот, че на четвъртата година ще продадем фермата и аз ще се заема да търгувам с Ориента. Много исках да осъществя тази моя мечта. Допускам, че сте наясно, какво означава това. Не съществува нищо, което би могло да те удържи. — Той погледна Микаела настойчиво с проницателните си сини очи.

Микаела бе принудена да отвърне лице, за да не забележи този човек, че се е изчервила.

— Да, — отговори тя твърдо — знам какво означава.

— Все пак аз допуснах грешка по отношение на децата — продължи господин Купър. — И искам да я оправя.

В този миг в двора на къщата се появи Съли с грамадна пуйка в ръце. Както винаги бе дошъл пеша. Микаела се изправи и тръгна към него. Ала преди да го заприказва, господин Купър успя да вземе думата.

— Ей, Съли, къде е конят? — извика му той още отдалече.

Съли изобщо не му обърна внимание. Но в замяна на това подаде пуйката на Микаела.

— Тя е за теб — каза той.

Микаела взе птицата.

— О, Съли, благодаря ви, но нямаше нужда. Обаче ще трябва непременно да я изядем заедно. Заповядайте тук довечера.

Ненадейно кучето вълча порода до Съли започна да ръмжи. Погледът на господаря му се плъзна по господин Купър. Той беше застанал до Микаела и наблюдаваше Съли с леко присвити очи.

— Не, предпочитам да не идвам довечера — отказа Съли.

— Ама моля ти се, бе Съли — извика Брайън, който беше седнал върху парапета на верандата. — Нали ти ни я подаряваш.

Съли се усмихна нежно на момчето.

— Е, добре. До довечера в такъв случай. — При тези думи той се сбогува и тръгна обратно към града.

 

 

Ароматът на печена пуйка изпълни малката къщица. Децата бяха вече насядали на масата, когато Микаела сервира яденето. Съли тъкмо посегна към приборите, за да разреже подарената от него пуйка. Обаче господин Купър вече се беше заел да разпределя порциите, без да се церемони ни най-малко.

А когато всички в един глас произнесоха трапезната молитва, господин Купър побърза да вземе думата.

— Тази пуйка беше наистина една сполучлива изненада, Съли. Но и аз имам една изненада. Поне за децата — добави той.

Колийн и Брайън погледнаха баща си напрегнато, само Матю се бе взрял в настойничката си, сякаш вече предчувстваше каква ще е тази изненада.

— Когато отпътувам отново за Сан Франциско, — започна Итън Купър тържествено — аз ще взема с мен и децата си.

Колийн и Брайън изпаднаха във възторг и се хвърлиха на врата на баща си. Матю остана напълно безразличен на мястото си.

Микаела просто не можа да повярва на ушите си. И докато очите й бавно се напълниха със сълзи, тя усети как погледът на Съли я докосва като нежна ласка за утеха.

— Тате, това истина ли е? — попита Колийн.

— Ама, разбира се, — отговори Итън — да не мислиш, че татко ти лъже?

— О, ние ще бъдем едно истинско семейство — радваше се Колийн. — Нали и ти ще дойдеш с нас, доктор Майк?

Всички погледи се насочиха сега към Микаела.

— В Сан Франциско сега има много малко лекари — наруши господин Купър мъчителното мълчание и я погледна очаквателно.

Микаела си пое дълбоко въздух.

— А в Колорадо Спрингс те са още по-малко — каза тя най-сетне.

 

 

На другия ден господин Купър отиде с децата в града и Микаела имаше възможност да си събере мислите. Тя знаеше, че не би могла да задържи децата против волята на техния баща. Ала тя не можеше да стигне дотам, че да замине заедно с тях. Колорадо Спрингс бе селището, където й беше мястото. Освен това тя не беше сигурна, що за договореност би могла да сключи с Итън Купър, ако наистина тръгне заради децата.

Те бяха помолили баща си да не заминават преди празника по случай основаването на новото училище. И Итън Купър се беше съгласил. По такъв начин на Микаела й остана още малко време да свикне с мисълта, че за в бъдеще тя ще трябва да живее отново без деца.

Тъкмо простираше прането, когато Съли се зададе по пътя към къщата. На едно въже той водеше коня, който бе купил от Купър.

— О, добър ден, Съли — поздрави го тя весело, доколкото това й беше възможно при настъпилите обстоятелства. — Да не би да правите някаква трампа с коня? — опита се тя да се пошегува.

— Не, в момента привикваме един към друг. Танцуващия облак ми помага при това начинание.

Микаела го погледна изненадано.

— Танцуващия облак ли? А пък аз мислех, че той е знахар, а не специалист по обяздването.

— Той е познавач на човешката душа и приятел на животните — отговори Съли спокойно. И се огледа изпитателно. — Доста тихо ще стане тук май без децата — каза той замислено.

Микаела въздъхна.

— А аз изобщо не знам какво ще правя тук без тях.

Съли погледна сега Микаела право в очите.

— Не допускайте да ги вземе със себе си.

— Но той им е баща — възрази Микаела.

— Може да е бил техен баща — продължи да упорства Съли. — И освен това съм сигурен, че той изобщо не се е върнал тук заради тях.

В този миг се чу шум от търкалящи се колела на каруца.

— Доктор Куин, доктор Куин — чуваше се вече гласът на Купър. — Елате бързо. В клиниката постъпи една жена. Смятам, че е много зле.

Без да се поколебае нито за миг, лекарката скочи на капрата на колата и седна до Итън. Купър обърна превозното средство и подкара конете.

Зад гърба си Микаела усети погледа на Съли докато каруцата се отдалечаваше от къщата с най-голяма бързина.

Итън Купър изтръгваше от конете цялата им сила. И въпреки това Микаела пристигна твърде късно, за да може да помогне по някакъв начин на болната. Тя беше Хариет.

Когато излезе пред клиниката си, отпред я очакваше господин Купър. Беше се облегнал до вратата и наблюдаваше внимателно Микаела.

Тя сви рамене.

— Нищо не можех да направя. Имаше перфорация на сляпото черво. — Лекарката погледна в далечината, сякаш можеше да прочете там отговора на въпроса, който я вълнуваше в момента. — Трябваше да разбера навреме какво й е.

— Какво? — попита я Итън Купър.

— Хариет имаше стомашни болки от няколко дни — заразказва Микаела. — Исках да я прегледам, но тя ми каза, че била изяла само няколко развалени праскови.

Нейният придружител я погледна отново.

— На ваше място не бих се самообвинявал. След като всичко вече е свършено, човек изведнъж се оказва много наясно. Но как бихте могли да предвидите тази трагедия?

— Все пак съм лекарка — възрази Микаела. — И това, което ми е убегнало, се нарича професионална грешка. — Тя наведе глава. — Трябва да кажа това на семейството.

— Смятате ли, че по такъв начин Хариет ще се събуди отново за живот?

Микаела погледна мъжа. Изражението на Купър бе някаква смесица от насмешка и съмнение. Дали някога щеше да разбере какъв точно е характерът му.

 

 

Денят, в който се откриваше училището, настъпи. Веднага след богослужението пасторът застана пред бараката, където щеше да стане търгът. За нула време площада отпред се напълни с хората от Колорадо Спрингс. Те всички искаха да подкрепят строителството на училището.

Когато Микаела се приближи, наддаването беше в пълен ход. В момента пасторът се опитваше да повдигне още повече цената на покривката, подарена от кръжеца по шев и кройка. Мъжът на Хариет стана в края на краищата гордият й притежател. Това бе последното нещо, върху което бе работила неговата жена.

Микаела остана малко настрана от тълпата и наблюдаваше отдалече какво става.

— Мога да си представя до каква степен отпътуването на децата ви разваля радостта от празника. — Съли се приближи бавно до нея.

Навярно беше наблюдавал колко потисната бе на идване към мястото на празненството. Неговото куче вълчак подтичваше кротко до краката му.

— Не е само заради децата — призна си Микаела. — И за Хариет ми е мъчно. Можела съм да предотвратя смъртта й.

Съли изглеждаше изненадан.

— Можело е да бъде спасена, така ли?

Лекарката наведе очи към земята.

— Може би. Тя… имаше възпаление на апандисита, което не открих. Още не съм казала на семейството й.

— Защо? — попита Съли тихо.

— Помислих си, че в противен случай хората ще започнат да ми се доверяват още по-малко — отговори Микаела и преглътна сълзите си.

— Няма. — Съли поклати глава. — Трябва да кажете истината на хората. Доверието пораства от проявите на честност. Но не е трябвало да чакате толкова дълго.

Микаела не можа да отговори нищо. Препоръката на Съли бе доста по-трудна за изпълнение, отколкото разрешението на проблема, което й бе предложил Итън. А се беше изненадала, колко бързо се приспособи към философията, че истината може да бъде видяна от различни гледни точки.

Ето че прозвуча музиката от дансинга. Гражданите се стекоха нататък, Микаела и Съли също ги последваха бавно.

Итън Купър вече танцуваше с дъщеря си Колийн първия танц. В това време Матю стоеше неуверено открая редом с Ингрид и се мъчеше да запамети стъпките на мъжете.

Едва бе свършило първото парче и господин Купър застана пред лекарката.

— Бихте ли ми направили честта? — попита той и подаде галантно ръката си на Микаела.

Тя изпита в този миг чувството, че усеща как през тялото на Съли пробягва мълния. В това време кучето започна отново да ръмжи. Съли хвана животното за козината на челото и го дръпна на няколко крачки назад.

Микаела последва своя кавалер в танца на дансинга.

Господин Купър бе наистина отличен танцьор. Микаела никога не бе очаквала, че ще попадне на такъв майстор в Дивия Запад. Той превъзхождаше значително всички бостънски танцьори, с които се беше познавала.

Микаелините страни добиха розов оттенък и с всяка стъпка тя сякаш се носеше във въздуха. Нейната нова рокля-конфекция се различаваше от ръчно ушитите рокли на останалите жени. С цялото си същество този ден тя излъчваше омайваща, непринудена елегантност. И ето че танцовата площадка се опразни и всички присъстващи се загледаха в единствената танцуваща двойка.

По време на танца Итън Купър не изпускаше от очи Микаела нито за миг. Той се усмихваше на дамата си, а сините му очи блестяха. Досега никой мъж не я беше гледал така.

Когато танцът свърши, Микаела не можа да открие Съли сред стоящите наоколо. Изглежда току-що той си беше отишъл от празненството.

Микаела и Итън Купър отидоха малко встрани.

— Децата много се радват, че отиват в Сан Франциско, господин Купър — започна Микаела.

Итън Купър се закова на мястото си и погледна настойчиво лекарката.

— Знаете ли какво, аз размислих. — Той се поколеба за миг, след което продължи. — Ние бихме могли все пак да останем тук.

Микаела се опита да съсредоточи погледа в нещо. Като не успя, тя отговори най-сетне на погледа на господин Купър.

— На какво се дължи тази промяна на намеренията ви?

Итън Купър вдигна бавно ръката си, докато не докосна с нея бузата на Микаела.

— Аз намерих основания да остана. — След като докосна нежно кожата й, той задържа за миг дланта си на това място, преди да отпусне ръката си отново. — Смятам да се погрижа сега за построяването и на пожарната — каза той. — Ще ме извините ли?

Микаела кимна незабележимо.

— Не оставайте прекалено дълго.

 

 

На общинската ливада сега бе запалена скара, с помощта на която трябваше да бъде приготвена вечерята на целия град. След опитите си на танцовата площадка Матю покани Ингрид да вечерят и я беше завел на семейното място за пикник. Микаела седеше най-сетне след толкова дълъг период отново заедно с децата. От време на време тя учудено се опитваше да открие с поглед господин Купър. Но той не се мяркаше никакъв.

Обезпокоена, тя стана, за да го потърси. Докато обикаляше ливадата, тя откри за своя най-голяма радост Съли. Той все пак не беше напуснал още мястото на празненството. Вървеше право към черквата, отвори незаключената врата и изчезна във вътрешността на сградата.

Още преди Микаела да стигне дори на половината път до черквата, вратата се отвори отново, този път отвътре. За изненада на Микаела оттам изскочи Итън Купър. Той изсвири пронизително и веднага след това изпръхтя един кон. Жребецът на Съли, който преди това бе принадлежал на Купър, застана на задните си крака и препусна към предишния си притежател.

Ала преди Купър да успее да го яхне, Съли се появи отново и се опита да хване юздата на коня.

— Подайте ми я! — изкрещя Съли.

В този миг Купър извади един колт.

— Не мърдай — заповяда той и се прицели в Съли. — Спокойно!

След това пришпори коня си и изгалопира през празния Колорадо Спрингс.

Микаела извика на Съли:

— За къде бърза толкова господин Купър?

Съли погледна към облачето прах, което се беше вдигнало от копитата на коня.

— Той ми открадна коня. А също и парите за училището. Пасторът ги беше оставил без надзор в черквата.

Микаела не можеше да проумее все още какво става.

— Но това е някакво недоразумение — пророни тя.

Съли обаче не й обърна внимание, изтича до най-близкия кон, отвърза го и последва в галоп Итън Купър, както го беше научил Танцуващия облак.

Микаела се огледа нерешително. След това и тя взе един от завързаните коне, яхна го и последва Съли.

Итън Купър явно не беше особено добър познавач на местността. От известно разстояние Микаела можа да види, как Съли му прерязва пътя, яздейки взетия кон. Навярно двамата мъже се бяха срещнали точно там, където се кръстосваха двата пътя.

В този миг Съли се хвърли с цялата си физическа сила върху съперника си и Купър падна на земята. Той успя дори да задържи там за известно време по-възрастния мъж. Ала след това Купър успя да се измъкне някакси и докато Съли се изправяше, се прицели с колта си в него.

Но Съли реагира бързо. Купър още не беше освободил предпазителя, когато един трептящ звук проряза въздуха. Томахавката на Съли улучи китката на Купър и изби колта от пръстите му. Сега Съли се хвърли върху съперника си с един скок.

Ала и Купър не бе непохватен и започна да се бори с противника си. В края на краищата той успя да коленичи върху гърдите му. Бе сключил пръсти около шията на Съли и стискаше здраво, докато той се опитваше да отблъсне с всички сили нападателя си.

В това време Микаела стигна до борещите си и спря коня си. От пръв поглед тя разбра, че беше въпрос на живот и смърт. В този миг отражението на един слънчев лъч блесна в очите й. В пясъка недалеч от борещите се лежеше колтът на Итън Купър. След секунди Микаела го държеше вече в ръка. Тя освободи предпазителя и стреля във въздуха.

Очакваното въздействие не закъсня. Купър пусна противника си и скочи. Преди да проумее кой е дал изстрела, Микаела вече бе насочила дулото срещу него.

— Не мърдайте, господин Купър — предупреди го тя.

Съли, който бързо се съвзе, се приближи до Купър и бръкна във вътрешния джоб на дрехата му. От там той извади пачка банкноти и ги подаде безмълвно на Микаела.

— Аз… аз исках само да ги взема назаем — започна Купър, докато все още стоеше с вдигнати ръце. — Трябваше да задействам едно важно плащане. Иначе ще загубим нашия кораб.

На Микаелиното лице се изписа презрение.

— Излиза, че не сте чак толкова преуспял търговец, за какъвто се представяхте. Престорихте се на нещо пред децата си, за да събудите у тях надежди и мечти. Знаете ли какво означава за тях да бъдат излъгани надеждите им?

Купър сви рамене безпомощно.

— Зная, че не съм бащата, когото искат да имат моите деца. Но бих искал на драго сърце да бъда.

— Вие сте лъжец — отговори му Микаела, все още с насочен срещу него револвер.

Купър втренчи в Микаела присвитите си очи.

— Е, хайде. Сложете край на всичко това — каза той. — Стреляйте, де!

Микаела не откъсваше поглед от сините очи на мъжа, втренчени в нея. И отпусна револвера.

— Вървете си! — каза тя.

— Ама вие не можете да го оставите да избяга току-така — извика Съли. — Той е крадец.

— Нека. Ще го пусна да си върви! Заради децата — отговори му Микаела. — Никой не забеляза, че взе парите. Можем да ги върнем също тъй незабелязано. Защото не бих искала децата да станат свидетели как техният баща получава присъда като долен престъпник.

Съли, който бе стоял досега до Микаела, отиде при Купър.

— Хайде, махайте се. И ще е по-добре да не ми казвате, колко пъти сте продавали досега този кон, за да си го приберете после отново.

Елегантният мъж с прошарените слепоочия се качи на коня. Докато го подкарваше, той погледна за последен път Микаела, с която само преди няколко часа бе танцувал. А сега тя бе насочила един револвер срещу него. Най-сетне той пришпори коня с тока на ботуша си в знак на това, че потеглят.

Микаела изгледа ездача, докато фигурата му не изчезна зад дърветата. Като гръм от ясно небе се беше стоварил той и също тъй внезапно бе изчезнал отново. Привидно без да остави никаква следа — привидно…

Колийн за малко щеше да се разплаче, когато Микаела съобщи на нея и на нейния брат за ненадейното отпътуване на баща им.

— Ама наистина ли не му остана време поне да си вземе довиждане с нас? — питаше тя отново и отново.

— Не, за жалост — й отговаряше Микаела. — В телеграмата пишеше, че поводът за отпътуването не търпи отлагане. Обаче той ви прати много поздрави.

— Той ви остави и едно писмо. — Съли внезапно се появи до пейката, на която Микаела беше седнала с децата. Той държеше в ръцете си лист хартия, който подаде на Микаела. — Бихте ли го прочели?

Микаела погледна изненадано дългокосия мъж. След това взе листа от ръката му и започна да чете:

„Мили деца, за съжаление трябва да отпътувам внезапно. Нашият кораб е потънал при буря и аз претърпях големи загуби. Поради това сега ще се опитам да спася в Сан Франциско това, което може да бъде спасено. Надявам се, че ще ме разберете, защо не можах да ви взема с мен при това положение. Оставям ви и занапред под закрилата на доктор Майк Куин. Обичам ви всичките и винаги ще ви обичам. Вашият татко.“

Колийн се разхълца.

— А аз толкова се радвах вече за Сан Франциско. Дано татко да се върне скоро и да ни вземе всичките.

Матю погали сестра си по главата.

— Няма да се наложи да чакаш дълго, Колийн — после се обърна към Микаела. — Мога ли да видя писмото, моля?

Микаела нерешително подаде хартията на Матю.

— Тръгваме си към къщи. Искате ли да изтичате до каруцата? — попита тя Колийн и Брайън и дръпна децата нежно от местата им.

Веднага щом двамата се озоваха достатъчно надалеч, за да не чуват нищо, Матю се обърна към Съли.

— Вие имате много хубав почерк — каза той и около устните му заигра усмивка на благодарност.

— От къде ти хрумна това — попита го Съли.

Матю погледна листа хартия в ръцете си. Той го разгърна. Почеркът беше ясен и четлив.

— Моят баща не може нито да чете, нито да пише — каза той и си прехапа устните. — А аз мисля, че и моите брат и сестра също би трябвало да узнаят цялата истина.

— Те сигурно ще я научат някой ден, — отговори Съли успокоително и хвърли на Микаела красноречив поглед — но моментът за това тепърва ще дойде.

 

 

След няколко вечери Микаела потропа на вратата в ранчото на госпожа Олив, където се събираше кръжецът по шев и кройка. Една от дамите отвори вратата и пусна изненадващата гостенка да влезе. Госпожа Олив се взря в лекарката смаяно. А Микаела въртеше нервно крайчеца на шала върху раменете си.

— Бих искала да ви разкажа за заболяването на Хариет — заяви тя най-сетне и се опита да придаде твърдост на гласа си. — Вие всички мислите, че тя е починала от развалени праскови.

Госпожа Олив вдигна вежди от изненада.

— Ама не е ли така?

— Не — отговори Микаела решително. — Не беше от прасковите. Изглежда е имала вече няколко дни болки, но не искаше да се прегледа. За съжаление аз също не бях достатъчно настойчива, въпреки че тя доведе децата си в клиниката да ги имунизирам.

Дамите от кръжеца по шев и кройка се спогледаха объркани.

— Предполагам, че Хариет е починала от спукване на сляпото черво — продължи Микаела.

— Означава ли това, че е можело да бъде спасена? — Гласът на госпожа Олив стана направо режещ.

— Да, — натърти Микаела — но ако беше открито навреме. Аз знам, че понякога създавам впечатлението, че съм всезнайко…

В този миг госпожа Олив я прекъсна.

— Доктор Куин, можете ли да кажете със сигурност, че това заболяване е причината за смъртта на Хариет?

Микаела поклати леко глава.

— За тази цел трябваше да й направя аутопсия.

— Значи е възможно да е било и нещо друго?

— Вероятността е твърде малка — отговори Микаела. — Ще живея с този факт и ще се поуча от него.

Пълно мълчание се възцари в кръжеца за шев и кройка.

И тогава госпожа Олив взе отново думата.

— Ние никога няма да узнаем от какво точно е умряла тя. И това навярно би могло да ни бъде утеха. Много ни е мъчно за Хариет. — Тук тя замълча. — Но аз мисля, че тя би одобрила, ако вие заемете мястото й в нашия кръжец — каза Олив и посочи любезно свободното място до своя стол.

И докато чакаше да й дадат работата, която Хариет бе изпълнявала досега, изведнъж си представи, че би могла да навакса по такъв начин поне малко от онова, което смяташе, че е пропуснала с Хариет.