Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (5)

Глава пета
Д-р Куин, лечителката

Есента бавно се спусна над страната и потопи природата в злато и пурпур. Късните летни горещини бяха последвани от нощи, които напомняха за наближаването на зимата. Съвсем колебливо се вдигаха утринните мъгли, преди лъчите на вече ниското слънце да огреят сребристите нишки на паяжините и натежалите капки роса.

Счупеният крак на Брайън междувременно бе заздравял, а той самият доста отдавна престана да си спомня за своето приключение, в което бе забъркал толкова много хора. От съвсем друга гледна точка тази необмислена детска постъпка бе довела все пак до несъизмерими последици.

Разбира се, жителите на Колорадо Спрингс не бяха узнали от армията нищо за истинското развитие на събитията при оная среща. В замяна на това полковникът и неговите хора пускаха непрестанно слухове, че индианците по всяка вероятност се готвят за нападение. Истина бе само това, че вождът Черното Котле отказваше упорито да напусне родната си земя, за да се пресели в новия резерват край Санд Крийк.

Междувременно бе нараснал неусетно и броят на пациентите на д-р Куин. Микаела все още правеше редица компромиси, за да спечели окончателно доверието на хората от Колорадо. Ето защо тя почти никак не се поколеба да се заеме с лечението на прасето на господин Стотъл. Това най-неочаквано й донесе значително признание. Самият пастор я заразпитва за тази нейна изява, когато една есенна утрин Микаела се отби заедно с децата в бакалницата на Лорън Брей.

Но не минаха и няколко секунди, когато Брайън отклони разговора им към друга тема.

— Я виж тук, доктор Майк, виж това е куче вълча порода — извика той и притисна показалец към стъклото на витрината, на която тутакси се образува мазно петно.

Между вазичките с цветя и другите крехки предмети на витрината наистина се мъдреше резбовано дървено куче вълча порода.

— Наистина, куче вълчак — съгласи се Микаела и се наведе леко, за да разгледа по-подробно фигурката. — Харесва ли ти?

— Също като кучето на Съли е — добави Брайън възхитено.

— Нямах никаква представа, че Съли е такъв добър резбар — каза Микаела, без да откъсва поглед от фигурката — Мислех си, че е миньор.

Преподобният Джонсън кимна:

— Да, миньор е. Обаче от дълго време не упражнява професията си.

— Той никъде не може да си намери място — подхвърли Лорън Брей през рамо, докато подреждаше току-що пристигналите стоки. Физиономията бе доста по-непроницаема от обикновено.

— Навярно ще му бъдете в помощ, ако продавате тези негови неща — опита се Микаела да смекчи малко враждебността, която прозвуча в думите на бакалина.

Ала господин Брей махна рязко с ръка.

— Аз изобщо не съм имал предвид това — изръмжа той.

— Тази фигурка Съли направи за нашата дъщеря… — понечи да се намеси госпожа Брей.

Тя беше застанала с Колийн малко встрани и измерваше плат, от който момиченцето искаше да си ушие рокля за Коледния празник на енорията.

Мъжът й обаче грубо я сряза.

— Това изобщо не интересува хората, Мод!

Госпожа Брей за миг онемя. Лицето й, което все още бе озарено от усмивка при хубавия спомен, се вкамени. Тя извади една дантелена кърпичка от престилката си и се извърна.

Потискащо мълчание се възцари в бакалницата.

— Е, та значи аз ще намина някой друг път за моята поръчка. — Преподобният Джонсън направи опит да придаде на гласа си колкото се може по-равнодушен тон.

Но и на него му личеше, че в този миг явно му е трудно да си намери място. Той свали шапка и се сбогува.

Едва пасторът бе затворил вратата, когато в бакалницата прозвуча остър писък.

— Доктор Майк! Ела бързо насам! — Беше Колийн, която стоеше непосредствено до жената на бакалина.

Госпожа Брей се олюляваше и търсеше опора о една полица. С другата си ръка се държеше за сърцето. След това бавно се свлече на пода.

Микаела начаса коленичи до нея.

— Боже мой, госпожа Брей! Къде ви е прахчето? — Тя откопча бързо яката на жената. — Дигиталисът! Къде е той?

Мод се опита да оформи думи с устните си, ала трескава задуха прекъсна опитите й.

— Прааааазно е! — успя тя най-сетне да изговори с усилия.

Междувременно и господин Брей бе дотичал при жена си. Той я подхвана през кръста.

— Помогнете ми да я занеса горе — прикани той Микаела.

— И дума да не става! — възрази лекарката непреклонно. — Тя не бива да бъде пренасяна в никой случай. Дръжте я изправена. Ще се върна колкото се може по-бързо! — След което скочи на крака и изтича навън.

Без да обръща внимание на шетнята около себе си, тя изтича през площада и нахлу в пощата.

— Хорас, пристигала ли е днес поща? — попита тя задъхано.

— Ей там отсреща има един чувал — отговори й служителят без да бърза. Ала като видя, че лекарката започна да изсипва съдържанието на чувала по пода, сметна, че е време да се намеси. — Госпожо, вие не можете да постъпвате така. Никой не ви е упълномощил.

— Хорас, нямам време за губене. По-добре е да ми помогнете! Търся много важна пратка.

— Ето тук едно писмо от Бостън до вас. — Пощаджията измъкна с привично движение един плик от купчината и го подаде на лекарката.

— Става дума за една пратка от Чикаго — отвърна му Микаела, докато бързо пъхаше плика в джоба на дрехата си.

— Но пощата от Чикаго не е пристигнала още — отговори й Хорас и се ококори смаяно.

Лекарката бе като поразена от мълния. Без да пророни нито дума за обяснение, тя пусна на земята останалите пликове, които все още държеше в ръка и изхвръкна тичешком от пощенската служба.

Макар че до бакалницата на Брей бяха само няколко крачки, Микаела имаше вид на човек, който трябва да измине километри дотам.

Още като влезе в магазина тя забеляза, че лицето на госпожа Брей е добило цвят, който вдъхваше опасения. Розовината на кожата й бе избледняла, тя бе по-скоро сива, отколкото бяла и около носа й се беше оцветила жълтеникаво.

Господин Брей продължаваше да крепи жена си с ръце. От време на време той я милваше плахо и почти без да я докосва по челото, покрито с капчици студена пот. Когато Микаела пристъпи към него, той погледна към нея с надежда.

Но лекарката само поклати глава безпомощно.

— Лекарството още не е пристигнало.

— Ами че направете тогава нещо — извика грубоватият мъж отчаяно. — Помогнете й някакси!

— Повече не мога да й помогна — промълви Микаела с тих глас и погледна лицето на Мод, което бе придобило вече съвсем безизразен вид.

И господин Брей обърна поглед към жена си.

— Мод — каза той нежно — моля ти се, не си отивай.

Ала чертите на Мод Брей показваха, че тя вече се е отправила в последния си път.

 

 

Жената на бакалина не бе първата пациентка, която Микаела виждаше как умира. Ала тази загуба бе особено болезнена за нея. Защото Мод Брей не бе умряла, тъй като лекарското изкуство вече не бе в състояние да й помогне, а просто заради това, че едно необходимо лекарство не бе пристигнало достатъчно бързо от Чикаго. Не пред самата смърт, а изправена пред това обстоятелство лекарката изпита съвсем ново чувство на безпомощност.

Вън вече бе тъмно. Микаела седеше на масата в дървената къща и подпряла глава с длани се взираше в пламъците на огъня в камината. До нея бе седнала Колийн, цялата вглъбена в работата си. Още същия ден бе започнала да си шие роклята за Коледния празник. Погледнати отстрани, двете представляваха мирна и идилична гледка. В душата си обаче Микаела се разкъсваше от съмнения, дали би могло да се намери нещо, което да бъде противопоставено на грубостта на този свят.

Колийн хвърли угрижен поглед към настойничката си.

— Знаеш ли какво, доктор Майк? Ама ти изобщо не си прочела още писмото си. Не си ли любопитна какво пише в него? — Тя забоде иглата в плата с такъв замах, сякаш се беше зарадвала безпределно на своето хрумване.

Микаела й се усмихна с благодарност.

— Ти си права. Все пак трябваше да погледна какво ми е написала моята майка.

Извади писмото от джоба на дрехата си и го отвори. Матю и Брайън, които си играеха до преди малко, също проявиха любопитство и се настаниха край масата.

Микаела разгъна писмото и започна да чете на глас:

„Мила Микаела,

Твоето писмо пристигна тук вчера и сядам веднага да ти отговоря. Всъщност на пощата ще й трябва отново цял един месец, докато ти даде възможност да прочетеш отговора ми.

Най-напред една новина: сестра ти Мери очаква бебе. То ще се появи на белия свят през май.

Мери разчита много, че по това време ти отново ще си сред нас. И аз не желая нищо друго толкова силно, както да сложиш край колкото се може по-бързо на това твое приключение в провинцията и да започнеш отново да водиш нормален живот на гражданка в Бостън. Прекалено много време ти беше нужно за твоите опити да оправяш света.

Този съвет се отнася и за запитването ти във връзка с отглеждането на деца. Защо си пропиляваш времето? Твоето място е в Бостън, освен това тук също има повече от един мъж, който би ти подхождал, за да си създадете двамата собствено семейство и да водите почтен живот.“

 

 

Гласът на Микаела ставаше все по-тих докато четеше. Тя никак не беше очаквала, че майка й би й отговорила по такъв начин. От писмото лъхаше всичко онова, което предишната пролет бе накарало Микаела да напусне Бостън. И колкото и да се беше притеснявала от трудностите на живота си като лекарка тук, в Колорадо Спрингс, сега й стана ясно, че в никой случай не се бе чувствала по-щастлива в Бостън, а напротив. Освен това имаше още нещо, което за първи път започна да проумява с най-голяма яснота, а никога не бе допускала, че е възможно. Какво означаваше всъщност понятието „собствено семейство“?

Колийн и Матю бяха разбрали съвсем точно наставлението на Микаелината майка да не се занимава с чужди деца и на лекарката в този миг не й се искаше нищо друго, освен да им го беше спестила.

Микаела сгъна писмото както си беше. После подпря с длани главата си и вече, без да може да се сдържа, започна да лее сълзи.

— Защо плаче доктор Майк? — пожела Брайън да узнае от своя по-голям брат, обаче той само го помилва по русата косица, вместо да му отговори.

Колийн обаче остави настрана шивашкото си произведение. Тя се изправи и обгърна с тъничките си ръце раменете на лекарката. В този миг Микаела не можеше да си представи никакво друго място с повече уют и закътаност от тази малка дървена хижа недалеч от Колорадо Спрингс.

През нощта валя като из ведро. Вятърът запращаше дъждовните капки като барабанни удари срещу прозорците. Воят на бурята се вмъкна в съня на Микаела. Ала към него се прибави и друг натрапчив шум. Съвсем бавно лекарката успя да направи разлика между действителността и съновиденията си и постепенно да се събуди.

Шумът не стихваше. Някой тропаше на вратата. Кой ли можеше да е посред нощ, тук навън в тази буря? Микаела стана, завъртя фитила на газената лампа малко по-нагоре, за да засили пламъка и се наметна с един вълнен шал. После отиде да отвори.

Колийн и Брайън също се бяха събудили и гледаха любопитно подир настойничката си.

Най-напред Микаела се опита да надникне към вратата през прозореца. Ала силният дъжд играеше ролята на завеса, така че нищо не можеше да се види.

— Кой чука? — извика тя все пак през затворената врата.

— Съли. Отворете ми, моля ви се!

Микаела издърпа веднага настрани тежкото резе и отвори.

— Вождът Черното Котле беше прострелян — съобщи той. — Чивингтън направи това, което възнамеряваше отдавна: нападна лагера и се зае да избива хората безразборно.

Междувременно влязоха двама чейени, които внесоха в къщата вожда върху кръстосаните си ръце.

— Трябва да го сложите на масата — извика Микаела на Съли, докато взимаше необходимите инструменти от другия край на стаята.

Съли преведе Микаелините изисквания и двамата чейени поставиха внимателно на масата в средата на стаята своя вожд, който изглеждаше почти в безсъзнание.

Няколко мига по-късно лекарката бе вече готова и се надвеси над пациента си. Неговото жилаво тяло бе осеяно с многобройни наранявания, които вождът бе получил в нощната битка, но никое от тях не беше значително. Отдясно под шията обаче кожената му риза бе пропита с кръв. Огнестрелната рана бе съвсем близо до сънната артерия.

— Куршумът е заседнал в гърлото му — отбеляза лекарката.

— Можете ли да го извадите? — попита Съли.

Микаела кимна.

— Да, обаче първо ще трябва да се погрижа за дишането му. — Тя се обърна към инструментите си и избра няколко от тях. — Раната е започнала да набъбва. Ако отокът продължи да нараства, ще се затворят дихателните му тръби и ще се задуши.

Докато обясняваше на Съли какво прави, тя бе подострила едно птиче перо и го беше оскубала от перушината, така че бе останала само основната му част. Микаела духна за проба през получилата се по такъв начин тръбичка. След това посегна отново към инструментите си и се обърна към своя пациент.

В същия миг обаче, когато се готвеше да направи със скалпела си животоспасяващия разрез в гърлото на вожда, ръката на един от чейените я спря.

Микаела се стресна. След това се съвзе отново.

— Кажете им, че се налага да постъпя така. Иначе вождът ще умре — обърна се тя към Съли.

Той преведе, а индианецът разхлаби хватката си на китката й съвсем колебливо. Микаела успя най-сетне да опре скалпела си в гърлото на вожда. Уверено и със спокойна ръка тя направи разрез под адамовата му ябълка. В отвора веднага мушна кухото перо.

Вождът започна да диша по-леко още веднага. Микаела взе приготвената кърпа и я напои с течност от едно шишенце. Ала преди да успее да притисне напоената с упойващото средство кърпа към лицето на вожда, другият чейен я сграбчи здраво за ръката.

Микаела бе забелязала скептичните погледи, които предхождаха това действие.

— Кажете му, че това средство ще помогне на вожда да не го боли — каза тя на Съли.

Обаче едва Съли бе казал изречението си докрай, и вождът поклати едва забележимо глава. Съли преведе посланието на вожда.

— Той не се плаши от болките.

Микаела се поколеба малко, ала след това постави една специална пинсета в раната. Трябваше доста да се насили, за да продължи работата си въпреки тихичките стонове от болка, които издаваше вождът. Освен това двамата представители на племето следяха всяко нейно движение с най-голямо внимание.

Най-сетне пинсетата сякаш хвана нещо. Напълно съсредоточена и със сдържано усилие Микаела започна да дърпа това нещо. След това направи изведнъж рязко движение и в следващия миг лекарката вече беше измъкнала куршума, който бе проникнал със смъртоносна сила в плътта на вожда на чейените.

Кръвоизливът на шията на вожда изби отново. Микаела го обузда, доколкото можеше с приготвените кърпи, защото засега бе невъзможно да се направи превръзка заради дихателната тръбичка.

В крайна сметка обаче кръвоизливът понамаля и лекарката съобщи на чейените чрез Съли, че вождът трябва да бъде положен на леглото.

— Колийн и Брайън, — обърна се тя веднага след това към децата, които бяха наблюдавали внимателно какво става — вие сега можете да си легнете отново.

— Ще оздравее ли отново Черното Котле? — попита Брайън.

Микаела хвърли един поглед към кревата си, в долния край на който се бяха настанили двамата бойци-чейени, за да охраняват своя племенен водач.

— Ние всички се надяваме да оздравее — въздъхна тя.

Половин час по-късно Черното Котле заспа. Брайън и Колийн също бяха повалени от съня въпреки възбуждението и от ъгъла зад завесата се чуваше вече равномерното им дишане.

Други места за спане, освен креватите на децата и на Микаела в къщата нямаше. Ето защо Микаела и Съли се бяха настанили край масата в стаята, осветена само от малкия огън на камината и разговаряха тихо.

— Още щом се развидели, полковник Чивингтън ще се върне, за да огледа бойното поле — каза Съли и подпря глава на дланите си. За първи път Микаела забеляза следи от някакво отчаяние в изражението на мъжа, който иначе бе толкова затворен и изглеждаше еднакво равнодушен както към радостите, тъй и към скърбите. — И като не намерят трупа на вожда, ще претърсят цялата местност заради него — продължи той. — Трябва да избягаме.

Микаела поклати отрицателно глава.

— Това е невъзможно. Вие не бива да го пренасяте в никой случай — каза тя категорично. — Кръвоизливът трябва най-напред да бъде спрян напълно, а преди да е спаднал отокът от раната, не може да бъде зашит и разрезът в дихателната тръба.

Съли не отговори нищо. В замяна на това се загледа в огъня, който бавно догаряше. Вълчакът, който бе стоял край леглото на Брайън, се приближи към тях, щом момчето заспа и се отпусна в краката на господаря си.

Микаела наблюдаваше животното. Винаги се беше страхувала от вълците и поради незнание ги беше смятала за врагове на хората. Ето защо никога не беше допускала, че един човек и кучето му вълчак биха могли да живеят толкова мирно заедно, както беше със Съли и неговия другар. Навярно мнозина бели хора изпитваха точно същите страхове по отношение на индианците.

Съли погали нежно животното по главата.

— Индианците имат една и съща съдба с вълците. Преди да дойде тук белият човек, хиляди вълци са обитавали тези места. После властите обявили премия за избиването им. Днес наоколо са останали все още не повече от няколкостотин вълка.

Микаела се взря в умните очи на животното. Сетне погледът й се прехвърли към леглото отсреща, където вождът Черното Котле лежеше неподвижно. Въпреки физическите страдания, които бе претърпял, цялата му фигура излъчваше гордост и достойнство.

Лекарката се сепна изведнъж.

— Бихме могли да скрием вожда в плевнята — прошепна тя. — Надявам се, че там ще бъде на сигурно място от преследвачите на Чивингтън.

 

 

На сутринта бурята, която бе бесняла цяла нощ, утихна. Когато вождът Черното Котле се събуди от дълбокия си сън, Съли и двамата чейени го отнесоха веднага в плевнята. Там бяха приготвили постеля за него.

Микаела коленичи до вожда и отстрани дихателната тръбичка, а в това време единият от двамата индианци разговаряше с белия си племенен брат.

— Той иска да знае, кога ще можем да го пренесем — преведе Съли и погледна въпросително към Микаела.

Лекарката вдигна поглед от пациента си.

— Със сигурност не по-рано от утре сутринта — отговори тя със съжаление. — Той наистина издържа досега на всичко, обаче все още раните му са твърде уязвими.

Съли кимна загрижено.

— По-добре е да отидете в къщата — каза той най-сетне. — Ако хората на Чивингтън дойдат при вас, първо ще огледат всичко вътре.

— Прав сте. — Микаела стана. — Ела, Брайън — каза тя и поведе със себе си момчето, което почти не се отделяше от Съли. Преди да излезе от плевнята, тя се обърна още веднъж, за да хвърли последен поглед върху пациента си.

Ала като привлечени от магнит очите й срещнаха погледа на Съли. Внезапният удар на мълния едва ли би я заварил по-неподготвена и не би я прорязал по-остро от този поглед. В него бе затаена силата на първичните стихии и същевременно имаше топлота и дълбок копнеж.

Микаела издържа така няколко секунди. После се обърна бързо, ала й се струваше, че усеща с гърба си как той продължава да я гледа.

В къщата лекарката се зае да заличи всички следи от нощното посещение.

— Брайън, сложи бързо масата за закуска — извика тя, докато взимаше една кърпа от възглавницата, на която си личаха лекета от кръвта на вожда. Заедно с няколко пропити с кръв превръзки тя я хвърли припряно в огъня.

В този миг вън вече се чу пръхтенето на коне. Предпазливо Микаела открехна леко пердето на прозореца. Група ездачи се приближаваха към къщата. По сините униформи на мъжете лекарката позна, че са от хората на полковник Чивингтън. Сигурно принадлежаха към отряд, натоварен да намери вожда на чейените — жив или мъртъв.

— Матю, заличи ли следите пред къщата? — попита Микаела гърбом, обръщайки глава наполовина към стаята, докато същевременно държеше под око мъжете.

— От дъжда и без това нищо не си личи — отговори Матю. — Обаче като претърсят къщата, те рано или късно ще се натъкнат на индианците в плевнята…

— Съли ще се погрижи за това — отговори му Микаела. — Слизат от конете! Елате, деца, — каза тя след малко — хайде, насядайте около масата. Сега ние трябва да се опитаме да не се издадем.

Когато малко след това се потропа на вратата, и четиримата бяха насядали около масата и имаха вид на хора, които тъкмо започват да закусват. Колийн наливаше кафе, а Брайън вече си беше взел от кошничката един голям комат хляб и го беше сложил в чинията си. Матю си свали бързо шапката в последния момент. Това бе последната издайническа улика, която показваше, че закуската не е първото утринно събитие в къщата.

Микаела стана, за да отвори. Когато мъжът със синята униформа застана пред нея, тя го изгледа с подчертана изненада.

Войникът докосна с два пръста шапката си.

— Добро утро, госпожа. Ние търсим неколцина индиански престъпници…

Лекарката не го остави да довърши.

— Индианци ли? — прекъсна го тя смаяно. — Тук, у дома?

Униформеният мъж не се остави да бъде спрян.

— Ние сме длъжни да претърсим всяка къща. Тъй че, госпожо, ще ме пуснете ли? — И направи още една крачка към Микаела.

Обаче лекарката се поколеба за миг. Сякаш зъзнейки, тя загърна още по-плътно вълнения си шал около тъничкото си тяло и хвърли на Матю един неуверен поглед. После се дръпна от входа на къщата си.

— Аз не смятам, че ще откриете нещо тук — отговори тя толкова спокойно, колкото й беше възможно и сви рамене.

Войникът влезе в къщата. Той хвърли кратък поглед към сложената за закуска маса, после огледа ъглите на стаята. Кой знае какви възможности да се скрие човек тук нямаше. Явно вече убеден, че на това място няма какво да намери и сякаш, за да изпълни и последното си досадно задължение, униформеният отвори задната врата на къщата. Като не откри нищо и на това място, той се обърна към домакинята.

— Ами, ако видите тук някакви индианци, съобщете, моля веднага във форта.

Войникът тъй и не обърна внимание, че Микаела не отговори изобщо на това негово разпореждане и вече се беше обърнал към вратата, крачейки към хората си вън.

Лекарката го изгледа от прозореца как си отива. Явно беше дал знак да претърсят плевнята. Ала войниците не успяха да отворят от първи опит грамадната дървена порта.

Микаела изтича към задния вход. През една цепнатина в дървото тя видя двамата индианци. Явно бяха излезли на открито през също тъй разположената задна врата на плевнята. Двамата чейени бяха подхванали вожда си от двете му страни и по-скоро го влачеха, отколкото да го носят. По такъв начин те се придвижваха към удобните за прикритие храсталаци зад къщата. Няколко секунди след това се появи Съли, докато от предната страна се долавяха звуци, които издаваха, че войниците все още правят безуспешни опити да отворят портата. Съли навярно бе запънал резето отвътре, за да спечели време. Той стоеше сега пред задния вход на плевнята. После взе томахавката си, замахна и запрати оръжието си в празното помещение. Когато острието се заби в резето, всичките дървени стени потрепериха. В същото време се отвориха със скърцане и крилата на портата.

Като червена мълния се мярна пред очите на Микаела наметката на Съли, след което той вече беше изчезнал зад дърветата.

 

 

На войниците не им остана нищо друго, освен да се оттеглят безуспешно. Въпреки това Съли сметна, че ще е по-добре ако Черното Котле не се задържи прекалено дълго в къщата на Микаела. Щом вождът си отпочинеше от сутрешните преживявания, те възнамеряваха да тръгнат и да се върнат в селото на чейените.

Ала слънцето клонеше вече към заник, когато Микаела и децата се сбогуваха с гостите. Вождът Черното котле яздеше заедно с един от телохранителите си на собствения си кон, с който го бяха докарали след раняването му. Кон за другия боец бе предоставен от Матю.

— Не мога да ти обещая, че пак ще си го получиш — каза Съли и посочи кафявата кобила.

Матю преглътна за миг. Сетне се овладя.

— Няма значение — отговори той решително. — Мама щеше да постъпи по същия начин.

Съли кимна, ала преди са успее да каже каквото и да било, Брайън, който стоеше на верандата, го потупа по рамото.

— Кажи ми, Съли, — започна той фъфлейки — защо не яздиш и ти?

Мъжът се обърна към момчето.

— Защо ли? Много просто — отговори той. — Страх ме е от конете.

Брайън се стъписа.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Знаеш ли, Брайън, все едно е дали това са призраци или коне или нещо друго: всеки човек се страхува от нещо.

Съли говореше на Брайън, обаче още преди да свърши, погледът му се бе насочил по-надалеч. Гледаше към лекарката, ала тя не смееше да отвърне на погледа му, сякаш някакво особено страхопочитание й пречеше. В замяна на това се беше загледала нагоре към Черното Котле. Вождът направи някакви знаци с ръце. След това се усмихна на бялата жена.

— Вождът ви даде индианско име — обясни той. — Нарече ви „Лечителката“.

Още преди лекарката да успее да поблагодари за тази чест, войните дадоха знак на конете си и препуснаха.

Микаела ги изгледа как се отдалечават.

— Селото на чейените е опустошено. Какво ли ще прави сега Черното Котле? — каза тя повече на себе си.

— Ще направи това, което никога не е искал — отговори Съли. — Ще воюва. — После повика кучето си. — Хайде, приятелю, време е. — И тръгна пеша по пътя, по който индианците бяха препуснали.

 

 

Съвсем скоро след тези събития есента прерасна в сурова зима. Сняг покри всичко наоколо и превърна плодородните иначе равнини на Колорадо в истинска бяла пустиня.

Всеки се беше оттеглил зад своите четири стени и се надяваше, че и този сезон ще отмине точно толкова бързо както прекалено краткото лято. Но дотогава имаше много време. Първоначално дните станаха по-къси, нощите по-дълги и по-студени.

От време на време Микаела се сещаше за Бостън. Ала писмото на майка й, с което се беше опитала да я подтикне към завръщане, бе само показало още по-ясно на младата жена, че тук, сред тази сурова природа и надалеч от цивилизацията, е нейното място.

А че междувременно неумолимо наближаваше Коледа, можеше да се съди по напредъка, който Колийн постигаше в подготовката на роклята си. Неуморно тя бе работила над нея през изминалите седмици. И докато прокарваше иглата през плата, за да пришие и последните биета, момиченцето си тананикаше тихо песните, под чиито ритми щеше да танцува на общинското веселие. От ден на ден това празненство завладяваше мислите й все повече.

И ето че най-сетне настъпи утрото на Коледа. Денят бе в началото слънчев и ясен, ала в ранния следобед ненадейно се появиха облаци. Не се мина много време и снежинките започнаха да се сипят толкова нагъсто, че през тях едва можеше да се различи нещо.

Колийн, която също като останалите бе облякла вече празничната си рокля, гледаше от прозореца. Изгледите да се добере до Колорадо Спрингс за коледните танци ставаха все по-малки.

Микаела застана до нея и я хвана за ръката. Тя също се загледа в снежната вихрушка пред къщата, ала мислите й бягаха в съвсем друга посока. Откакто бе лекувала вожда Черното Котле, Съли не се беше мяркал повече. Микаела се питаше как ли се е справял оттогава с трудностите и много й се искаше да разбере дали в тази коледна вечер е на сигурно място и в кръга на ония, които чувстваше като най-близки. Дълбоко в себе си бе принудена да си признае, че изпитваше непреодолимо желание да се види отново с непроницаемия мъж.

— Можеш да забравиш за твоя коледен танц, Колийн! — Матю бе застанал зад гърбовете на сестра си и Микаела, като също гледаше през прозореца към снежната буря.

— Всеки момент ще спре — не се предаваше Колийн.

Матю се усмихна пренебрежително.

— Ти си единствената, която вярва в това!

— Ох, я да мълчиш! — извика Колийн и изтича намусено към масата.

— Матю! Колийн! — намеси се Микаела строго. — Разговаря ли се така точно на Коледа? Все пак това е празник на любовта!

— Обаче все още не е наистина Коледа — каза си мнението и Брайън. — Та ние си нямаме елха, която да украсим. Матю тепърва ще ходи с мен да я донесе.

— Преди да донесем елхата, ще ни отнесе снежната буря — засмя се неговият по-голям брат.

Микаела също се засмя беззвучно.

— Коледата си личи не само по това, дали има елха за украсяване, Брайън — каза тя на русокоското. После се приближи до Колийн и я погали по празнично сплетените й коси. — А на този празник се ходи не само заради танците.

— Зная — отговори Колийн и прокара тъжно пръст по дантелите на роклята си. — Обаче аз толкова се радвах заради това.

— И съвсем сигурно не е най-важното да се натруфиш като съдържателка на панаирджийско стрелбище — подхвърли Матю и огледа празничния си костюм, който Микаела му беше набавила по случай този празник.

— Да не би да се страхуваш, че Дядо Господ няма да те разпознае с него? — Микаела хвърли към храненика си един поглед, който беше съчетание от приятелско разбиране и майчина строгост.

После се обърна отново към прозореца. Все още снежната вихрушка продължаваше с несломима енергия. Лекарката въздъхна.

— Деца, не можем да отидем в града. Съжалявам, особено за теб, Колийн. Явно не ни остава нищо друго, освен да празнуваме сами. — „Като мнозина други хора“, добави тя наум. Но веднага побърза да пропъди тази мисъл, както вече много пъти през този ден се беше опитвала. — Хайде да сложим масата и да си направим нашия собствен Коледен празник!

Микаела бе положила всички усилия да въодушеви децата, ала в отговор на предложението си получи доста вял отзвук. Изглежда изкуството й да се преструва си имаше предел, защото и тя самата изпитваше известно разочарование. В края на краищата Брайън, Колийн и Матю все пак се заеха да сложат празничната трапеза.

Скоро свещите заизлъчваха приятна светлина, а от масата се разнесе ароматът на вкусни гозби. Когато всички седнаха на местата си, Микаела произнесе трапезната молитва.

— Ние ти се молим за всички, които днес са самотни. Ние ти се молим и за Шарлот. Обичаме я все така и много ни е мъчно за нея — каза тя в заключение.

Брайън не откъсна очи от Микаела, докато тя произнасяше последните няколко изречения.

— И на мене ми е много мъчно за мама — каза той със сериозно изражение.

— Много добре те разбирам — потвърди Микаела и го погали по крехкото рамо.

Очевидно Брайън правеше опит да се пребори с нещо, което тъй и не можеше да изрази гласно.

— Доктор Майк… — опита се той.

— Да, Брайън. Какво има?

Момчето направи едно последно усилие.

— Мислиш ли, че мама ще се натъжи ако започна да ти казвам мамо?

На масата се възцари пълна тишина.

Микаела забеляза как устните на Колийн се разтегнаха в бегла усмивка. Микаела обърна поглед към Матю. И на неговото лице бе изписана изненада. Ала той също понечи да се спогледа с настойничката си, за да й кимне незабелязано в знак на съгласие.

Микаела погледна най-накрая с любов към Брайън.

— Аз не смятам, че това би я натъжило. Защото по такъв начин ти няма да загубиш своята майка, а само ще се сдобиеш с още една нова майка.

Ала много преди това сложно съждение да стане ясно на Брайън, разговорът бе прекъснат, защото някой започна да тропа на вратата: два пъти едно след друго в един и същи ритъм.

Микаела и децата направо се стъписаха. Защото това бе досущ както в зловещите приказки за непознатия, който чука на вратата в бурна Коледна нощ и всички те си помислиха едновременно за всевъзможни страхотии.

— Матю! — потърси Микаела опора в своя най-голям храненик. Сетне се запъти да отвори, докато децата наскачаха от местата си.

На сивкавия снежен фон можеше да се различи само една плътно загърната фигура. И лицето на непознатия бе покрито с наметката му, за да се пази от студа. Най-сетне той се обърна към отворената врата.

— Добър вечер — продума човекът.

Микаела направо подскочи. След това успя да се съвземе.

— Влезте, моля — каза тя на непознатия и го прикани с гостоприемен жест. — Стоплете се на огъня.

Мъжът влезе — беше също като в една от приказките, в които някакъв странник търси подслон в Коледната нощ. Ала когато той най-сетне свали наметката си, всички ахнаха — това беше Съли. Едва ли не срамежливо огледа той празничната наредба на малката къщица. Отиде до огъня и потърка ръце над пламъците.

После Съли се обърна към Брайън, който все още стоеше на мястото си като омагьосан. В силната му ръка се беше сгушило някакво пухкаво валмо.

— Весела Коледа, Брайън — каза той дружелюбно и сложи в ръцете на малкия едно кутре вълча порода.

Преди Брайън да успее дори само да си отвори устата, Съли се обърна към Матю и Колийн и подаде и на двамата по един подарък — на Колийн красив резбован гребен, а на Матю дървена лула.

Децата просто онемяха от възторг, а и Микаела бе проследила неочакваното даруване с радостна изненада. Но ето че Съли бръкна още веднъж в една от торбите си.

— Това е за вас — обърна се той към Микаела. — Смятам, че имате нужда от подходяща табелка за вашата лечебница — и подаде на Микаела една масивна дървена табела.

Сега и лекарката загуби за миг дар слово. Тя завъртя смутено табелата в ръцете си. На нея бе написано „Д-р М. Куин. Лечителка“.

Най-накрая успя да каже няколко думи, като непрекъснато се запъваше.

— О, Съли, това наистина е прекрасно…

Изведнъж Съли взе да се чуди къде да дене ръцете си.

— Е, хайде, — измънка той и ги изтри непохватно в жилетката си — още веднъж весела Коледа.

След като се поколеба за миг, Съли се загърна отново с наметката си и закрачи към вратата.

Вече беше хванал с ръка дръжката, когато Микаела се сепна от замайването си и бързо сграбчи госта за рамото.

— Моля ви се… моля ви се, почакайте — заекна тя — не бива да си тръгвате така. — За първи път тази вечер очите им се срещнаха. По-силно от всякога Микаела усети как неговият поглед я омагьосва. — Моля ви да останете и да посрещнете заедно с нас Коледа.

Очите на Съли също изглеждаха омагьосани от една светлина, която пламтеше по-ярко от свещите в стаята. Сетне кимна в съгласие.

В течение на вечерта мислите на Микаела се отправяха неволно няколко пъти назад към Бостън. Като през някаква завеса от мъгла тя съзираше картини от предишния си живот, които бързо избледняваха. Те всички бяха свързани с бащината й слава и богатство, които несъмнено бяха отредени и за нея. Ала всичко това й се струваше сега направо нищожно в сравнение с онова, което бе намерила тук, в Колорадо: благодатта на своето собствено семейство. И когато погледът й премина над главите на децата, за да се спре най-сетне на дългокосия мъж до нея, тя разбра, що за Коледен празник бе това всъщност за всички тях.

Това бе празникът на любовта.