Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (2)

Глава втора
Дивият, дивият Запад

Слънцето бе вече високо над хоризонта, ала и този път нямаше изгледи за такава жега като в деня, когато пристигна Микаела. Както се беше случвало и друг път, Колорадо преживя за кой ли път ненадейни горещини след една току-що свършила зима. Растителността обаче даваше напълно ясно да се разбере, че все още годината не е превалила. Съвсем наскоро бяха покарали неуверено първите зелени листенца на дърветата.

Каруцата, с която трябваше да превозят багажа на новата лекарка на Колорадо Спрингс, все още не беше натоварена до край. Цялото имущество, с което доктор Куин възнамеряваше да пропътува краткото разстояние, се състоеше почти само от нейния пътен багаж. Микаела обаче бе последвала съвета на неуморната вдовица Купър да си купи и няколко кокошки от един фермер.

Развеселена и все пак леко изненадана бе младата лекарка, когато узна, че занапред ще трябва да се справя не само с медицинските си проблеми, но че трябва да усвои и някои основни земеделски и животновъдни похвати.

Кафезите за домашните птици бяха поставени до пътните чанти върху задната дъсчена платформа на каруцата и децата на вдовицата Купър внимаваха, да не би по време на пътуването багажът да изпопада при тръскането по трапищата и неравностите на пътя.

Шарлот Купър седеше увита с вълнен шал върху капрата на каруцата си и с привични движения дърпаше юздите. На главата й се мъдреше мъжка шапка с внушителни размери.

— Ще ми се да убия Съли заради това! — гневеше се тя докато внимателно направляваше впряга. — Значи наистина ви е накарал да изминете сама пътя на връщане към града? Според мен това е чудовищно!

Микаела се разсмя:

— Но като последствие от това сега успях да узная поне как се казва този мъж — отговори й тя доволно. Беше седнала до вдовицата Купър и като от люлееща се наблюдателница оглеждаше местността, която трябваше да се превърне в нейно убежище. — Той така и не смогна да се представи. А и аз не го попитах как му е името, защото ме хвана страх да не оттегли предложението си ако му давам зор.

Шарлот поклати глава.

— Повярвайте ми, аз съм способна да проявя искрено разбиране към всеки човек, който е претърпял някакъв удар на съдбата. Ала какъвто и да е този удар, няма оправдание, ако престанеш да се държиш прилично и вежливо. — Тя дръпна още по-енергично юздите.

— Той защо дава току-така под наем едно напълно обзаведено жилище? — попита Микаела, без да се замисля много върху казаното от своята придружителка. Погледът й проследи очертанията на планините, които изпъкваха ясно на фона на безоблачното синьо небе. — Защо той самият не живее там?

— Известно време живееше там — отговори Шарлот. — Съли се появи тук като миньор след голямата златна треска. Е, и какво може да се случи с един млад мъж, който е в разцвета на силите си? — Тя въздъхна и същевременно се засмя. — Току-що бе дошъл тук, когато видя Абигайл — дъщерята на Лорън Брей. А тя беше истинска хубавица. Той се влюби в нея и двамата се ожениха.

На микаелиното лице се изписа изненада.

— От това излиза, че е зет на Лорън Брей? Но тази сутрин в магазина изглеждаше тъй, сякаш двамата изобщо не се познават.

— Лорън прехвърля върху Съли цялата вина за това, което стана тогава — обясни й Шарлот. — Абигайл почина при раждането на първото им дете. Моята помощ като акушерка не беше достатъчна в случая. Направих всичко, на което бях способна, докато не се наложи да викаме лекар от Денвър. Но когато той най-сетне пристигна, беше твърде късно за Абигайл — и за детето също. — Тя вдигна безпомощно рамене.

Микаела замълча потресена. Не, че й беше за първи път да слуша за подобна участ или като лекарка не я бе сполетявало почти на косъм. Въпреки това тя изпита искрено състрадание към мъжа, когото почти не познаваше. И тя като него бе съвсем сама, обаче по собствено желание се беше откъснала от всички, които й бяха близки, за да може да си извоюва със свои сили жизнено пространство и да се изяви като лекарка. А на Съли му е било отнето с жесток удар на съдбата онова, което е било най-съкровено в живота му дотогава — неговата любов.

При тази мисъл Микаела се изкашля.

— И къде живее той сега? — попита тя притеснено, докато Шарлот вече подкарваше каруцата към къщата.

— Отиде при чейените. Изглежда те са единствените хора, при които е успял да намери утеха.

Не след дълго Шарлот спря конете. В закътана падина къщата се издигаше пред тях като саркофаг на една несбъдната мечта.

Вдовицата Купър и нейните деца разтовариха багажа заедно с Микаела и й помогнаха да приведе в ред къщата, преди да се нанесе. За кой ли път младата лекарка си даде сметка, че бостънският градски начин на живот, с който беше привикнала досега, по никой начин не можеше да се сравни с делника в Колорадо Спрингс. Децата, които бяха израснали по тези места, се справяха далеч по-добре в ежедневието си.

Вместо слугите, които се грижеха за чистотата и уюта в бащиния й дом, сега Микаела трябваше сама да се хване за метлата, за да почисти пода. Резултатът бяха толкова гъсти облаци прах, които се дигнаха от пода, че просто не можеше да се диша. Ала вдовицата Купър знаеше какво трябва да се направи. Тя напръска леко с вода дъсчения под.

Матю вложи младежките си сили, като с чук и трион се захвана да отстрани по-едрите повреди в къщата, а в това време Колийн подреди кокошарниците и показа на младата лекарка как да се докопва до яйцата, без да бъде накълвана от възмутените пернати. Малкият Брайън пък предпочете да провери най-обстойно какво съдържа лекарската чанта на д-р Майк, както бе предпочел да нарича Микаела.

Когато на свечеряване Шарлот Купър и нейните деца отпътуваха за вкъщи, Микаела все още полагаше усилия да ошета в новия си дом.

Доста особено бе чувството, че се е заселила в къща, към която един чужд човек бе привързан с толкова много спомени. Съли бе изоставил всичко, с което той и Абигайл си бяха служили ежедневно: тенджери, тигани, посуда, един скрин, пълен с неща от чеиза, върху който най-отгоре бе оставена сватбената снимка. А в ъгъла до леглото имаше дървена люлка — тя така и не бе успяла да изпълни своето предназначение.

Микаела се загледа към пламъците в камината, от където навремени изхвърчаха искри. Може би раздялата с цялото земно имущество бе единствената възможност, която оставаше на Съли, след като бе загубил имането на своето сърце.

 

 

Следващият ден бе неделя. Микаела препусна с коня към града, за да присъства на църковната служба заедно с енориашите. Пасторът тъкмо бе започнал да бие камбаната, когато пред черквата се появи не особено опитната все още ездачка.

— Добро утро, госпожо! — Матю Купър се усмихна на Микаела и хвана коня, докато лекарката слизаше от него.

В същото време сестра му Колийн се втурна към Микаела.

— Колко сте красива! — извика тя и не можеше да откъсне очи от елегантния син костюм и украсената с цветя шапка, които новата гражданка на Колорадо Спрингс носеше по случай празничния ден.

И вдовицата Купър се приближи.

— Това е самата истина! Човек може да си помисли, че сте в Бостън — добави тя с леко опечалено изражение.

В този миг Микаела си даде сметка, колко е сбъркала. Ако искаше да бъде приета някога от обитателите на този град, тя трябваше да се превърне в една от тях и да се опита да не се набива в очи. Особено със светски привички и разни модни изхвърляния! Хората около нея носеха дрехи от груби материи, които нямаха особено хубава кройка, а на всичкото отгоре и обувките им имаха основното предназначение да издържат на мокротията по улиците на Колорадо Спрингс.

Микаела бързо смъкна шапката си от главата и я тикна в чантата на седлото. В този момент тя не можеше да стори нищо повече. Докато закопчаваше капака на чантата, видя през гърба на своя кон вожда Черното Котле, който чакаше полковник Чивингтън край черквата. Той разговаряше с някакъв мъж и през цялото време сочеше към Микаела. С пръст той докосна няколко пъти по доста недвусмислен начин челото си. Неговият събеседник беше Съли.

— Елате! — каза вдовицата Купър в този миг и хвана Микаела под ръка. — Смятам да ви представя на хората.

Тя наистина полагаше всевъзможни усилия да запознае Микаела с колкото се може повече жители на Колорадо Спрингс. Ала към когото и да се обърнеха двете жени, веднага щом Шарлот представяше новата лекарка, хората просто им обръщаха гръб и си продължаваха разговорите.

В този миг над църковния площад прокънтя силен вик.

— Ей, Сликър! — Съдържателят на кръчмата стоеше на доста голямо разстояние и махаше с ръце. — Ела насам! Тук има ранен човек!

Шепот се понесе през сбраното множество, което се беше струпало в църковния двор и веднага след това настана всеобщо раздвижване.

Без никакво колебание Микаела се втурна към коня си, отвърза лекарската си чанта от седлото и се понесе с най-голяма бързина.

— Пуснете ме да мина! Аз съм лекарка! — викаше тя и се опитваше да си пробие път през тълпата от зяпачи. Но никой не й обръщаше внимание.

Джейк Сликър се озова тутакси при ранения, който стенеше от болки, излегнат в една каруца пред кръчмата и започна да се разпорежда:

— Занесете го в моя салон. Той има куршум в ръката!

Микаела избута енергично неколцина мъже и скоро беше вече пред Сликър. Погледът й се закова неотстъпчиво в очите му.

— Оставете ме да свърша тази работа! — настоя тя. — Аз съм лекарка.

Джейк Сликър я погледна за миг изпитателно. После физиономията му се изкриви в пренебрежителна гримаса.

— Ние тук не се нуждаем от вашата помощ, госпожо. Хайде! — обърна се той отново към заобиколилите ги. — Занесете го в салона ми!

Още преди Микаела да успее да каже нещо, раненият бе вдигнат от неколцина мъже, които, без да се съобразяват особено дали не страда от раните си го понесоха небрежно към близката бръснарница.

Сега пък съдържателят на кръчмата се появи на своята веранда.

— Стига сте дигали шум, — разпореди се той — я влизайте веднага вътре! — Имаше предвид момичетата, които работеха в заведението и също бяха наизлезли вкупом, за да не изпуснат представлението.

Микаела с ужас установи, че те са съвсем младички, почти деца, особено една русокоска, която просто не можеше да откъсне очи от младата лекарка, преди да бъде натирена обратно вътре от съдържателя на кръчмата с думите „И за тебе се отнася, Майра!“.

В този миг Микаела долови зад гърба си едно затаено болезнено стенание. Обърна се моментално. До един от стълбовете на верандата седеше облегната някаква жена. Лицето й правеше силно впечатление с пепелявата си бледност. Тя се мъчеше да си поеме дъх и притискаше дясната си длан върху лявата страна на гърдите си.

За Микаела нямаш друг избор, освен да се втурне към жената. Тя извади лекарската слушалка си от чантата и я постави тутакси върху гърдите й.

— Опитайте се да дишате спокойно и равномерно, госпожо! — каза тя на припадналата.

Ала преди да размени с жената и една дума, Лорън Брей сграбчи грубо младата лекарка за ръката.

— Я оставете жена ми на мира — скастри той Микаела. — Това е само един от нейните пристъпи на прилошаване.

— Това не е обикновено прилошаване — възрази Микаела. — Сърцето й бие силно и твърде бързо. Вашата жена страда от опасни нарушения на сърдечния ритъм!

Ала Лорън Брей вече се беше заел да помага на жена си да стане.

— Гледайте си работата! — сряза той Микаела.

— Точно това и правя. Аз съм лекарка и изпълнявам дълга си! — Тя погледна бакалина право в очите.

— Благодаря ви, госпожо — произнесе сега с усилие госпожа Брей. — Взех да се оправям. Това беше само от вълнение. — При тези думи тя се подпря на ръката на мъжа си и се остави да бъде отведена.

В същия миг пронизителен стон прозвуча от бръснарския салон. Изглежда куршумът бе отстранен най-сетне от тялото на ранения, и то без упойка.

Микаела затвори очи и си пое дълбоко въздух. Нищо не бе по-наложително за Колорадо Спрингс от един лекар, поне както пролича съвсем ясно през този половин предиобед. И тя, д-р Микаела Куин, щеше да бъде този лекар. Трябваше по някакъв начин да успее да убеди хората, че една жена може да се мери преспокойно с мъжете в лекарската професия, колкото и усилия да й се налагаше да положи заради това.

Тя се обърна, за да се върне при коня си Мечо, който продължаваше да стои завързан на площада пред черквата.

Когато мина покрай малкото гробище на градчето, тя забеляза Съли. Беше коленичил пред един гроб със скромен кръст, пред който явно току-що бе поставил свежи клонки. Кроткото куче вълча порода седеше малко по-настрани.

Щом съгледа младата лекарка, Съли скочи припряно, сякаш го бяха спипали на местопрестъплението.

Микаела забеляза колко е смутен. И за да му помогне да излезе от неловкото положение, тя го заприказва:

— Добре, че ви срещам. Исках да ви кажа нещо. В къщата има все още някои ваши неща…

Съли не показа с нищо, че е особено развълнуван от съобщението й. Той погледна равнодушно младата жена.

— Можете да ги задържите. Аз нямам нужда от тях.

Микаела се замисли за миг и продължи.

— Преди малко ви видях да разговаряте с вожда Черното Котле. Какво ви разправяше той за мен?

Съли огледа от глава до пети с леко иронично изражение елегантната жена, която беше толкова напориста.

— Разправях му, че сте лечителка. Вождът обаче отбеляза, че сред белите само мъжете се занимават с лечителство. — При тези думи той се подсмихна леко.

— И какво искаше да каже вождът с това! — поинтересува се Микаела и навири брадичка в очакване на неговия отговор.

— Той каза, че вие навярно сте една малко шантава бяла жена.

При тези думи Съли си нахлузи шапката, подвикна на кучето си и напусна малкото гробище.

 

 

Седмиците се нижеха, ала въпреки всички усилия Микаела тъй и не успяваше да спечели доверието на хората от Колорадо Спрингс. Сто на сто това се дължеше и на значителната отдалеченост на къщата й, поради което тя някакси не се числеше към жителите на градчето. Единственият човек, чиято благосклонност чувстваше, бе Шарлот Купър. И вместо да се изявява като медицинска специалистка, поради необходимостта да се справя с ежедневната си къщна работа Микаела започна да гледа на себе си все повече като на фермерка, макар и с умерен успех, както бе принудена да признае самокритично.

Тъкмо наблюдаваше резултатите от домакинските си усилия в кухнята на своята дървена къща, когато някой почука на вратата — за първи път от пристигането й.

Микаела се стресна малко от необичайния звук.

— Кой е? — извика тя най-сетне.

— Аз съм, Матю Купър — чу се отвън.

Микаела отвори. Косата на младия мъж стърчеше разрошена на челото му и той едва си поемаше дъх. Явно бе яздил доста бързо.

— Мама се нуждае от вашата помощ — заяви той. — Тя е при Емили. Обаче нещо не е наред.

Още не беше изрекъл това, и Микаела вече отвързваше престилката си, а докато приготвяше припряно чантата и всичките си необходими неща, Матю бе вече оседлал коня й.

През седмиците, откакто пристигна, Микаела имаше достатъчно време да се упражни в ездата. Беше й ясно, че живее извън очертанията на Колорадо Спрингс и ще й се налага постоянно да се състезава с времето, когато посещава пациентите си. Предвижданията й се оказаха верни и ето че сега бе в състояние да премине разстоянието до града в галоп. За късо време тя успя да се добере до леглото на Емили.

Младата жена викаше и се гърчеше от болки при затрудненото си раждане. На лицето й бяха избили капчици пот.

Акушерката Шарлот Купър попиваше с влажна кърпа потта от челото й.

— Просто не иска да тръгне това бебе — каза тя на лекарката. — Обърнало се е обратно. Вече се опитах да го завъртя.

Без да се поколебае нито за миг, Микаела отвори чантата си и извади от нея най-различни инструменти. Тя напои бързо една кърпа с някаква течност и я тикна в ръката на приятелката си.

— Дезинфекцирайте слабините на Емили — разпореди се тя докато наместваше слушалката си върху гърдите и корема на родилката.

Вдовицата Купър се стресна.

— Да не сте решили да я режете?

Междувременно младата жена продължаваше да крещи от болка. По всичко си личеше, че силите й няма да издържат дълго.

— Не ни остава нищо друго, иначе ще загубим и двамата — отвърна й Микаела, докато пръскаше друга кърпа с някаква течност. — Бързо, правете това, което ви казвам! Не ни остава много време.

Само след секунди жените си бяха разменили вече местата. Шарлот стоеше до главата на легналата жена, която продължаваше да се мята от болки.

— Притиснете тази кърпа към носа й! И я махнете, когато ви кажа! — каза в това време Микаела и сряза със скалпела кожата на Емили.

Изведнъж тялото на родилката се отпусна напълно.

— Стига толкова! — извика д-р Куин на своята асистентка Шарлот.

Изминаха няколко мига, преди Микаела да извади с ловки движения бебето от корема на упоената му майка.

— Момиченце е. — Тя го поднесе на акушерката, за да може да даде лекарска помощ на майката.

— Нещо не е наред! — извика Шарлот, след като бебето продължи да си лежи напълно спокойно в ръцете й. — Защо не изплака?

В същото време Емили започна да се събужда от упойката.

— Освободете дихателните пътища. Дръжте бебето с главата надолу! — извика Микаела на акушерката, докато в същото време с лявата си ръка натисна отново напоената с етер кърпа върху устата и носа на родилката.

— Но то не диша — извика Шарлот разтревожено.

— Плеснете го де!

Вдовицата Купър се поколеба за миг. След което превъзмогна нежеланието си и плесна силно по дупето новороденото детенце. Бебето тутакси изплака с всичката сила на белите си дробове.

Емили изглежда долови този вик. Тя раздвижи глава насам-натам и отвори очи с усилие.

— Колко хубаво дете — прошепна Шарлот, пристъпи напред и положи бебето в прегръдките на изтощената му майка. — Имахте късмет, Емили — каза тя развълнувано. — Една акушерка не би могла да направи това никога. Д-р Куин спаси живота и на двете ви.

 

 

Ала въпреки успеха, новината за който се разнесе из градчето с бързината на степен пожар, пациентите продължаваха да странят от Микаела. Явно дори и подобно медицинско постижение не можеше да убеди гражданите на Колорадо Спрингс, че лекарската кадърност не е монопол на единия от половете. Явно на Микаела не й оставаше нищо друго, освен да си послужи с хитрост, при което неминуемо щеше да й се наложи изпита известни физически страдания.

В една мека утрин на ранното лято тя препусна към града. Навсякъде кипеше всеобщо оживление. На верандата пред бръснарницата се бяха скупчили неколцина мъже и разчепкваха най-новите събития в градчето.

Микаела се насочи право към тях. Тя слезе от седлото и завърза Мечо под смаяните погледи на мъжете.

— Бихте ли ми отделили един миг от вашето време, господин Сликър — обърна се тя към съдържателя на бръснарницата.

На неговото лице тутакси се изписа подигравателна гримаса.

— Да не би да искате да ви обръсна? — прозвуча отговорът му под съпровода на бурен смях.

— Ни най-малко — не му остана длъжна Микаела. — Нуждая се от вашия лекарски съвет. Имам зъбобол и не мога да си помогна сама.

Бръснарят се стъписа.

— Ами, щом е така — каза той най-сетне. — Моля, заповядайте вътре.

Мъжете се дръпнаха настрана и образуваха нещо като шпалир, за да може Микаела да влезе в мрачното помещение. В него точно по средата имаше едно изтъркано кожено кресло, на което сядаха клиентите на Джейк Сликър. Обстановката не вдъхваше много доверие. За някаква особена хигиена пък изобщо не можеше да се говори!

— Седнете — каза бръснарят и посочи стола с величествен жест.

Микаела седна.

Пред бръснарницата светкавично започна да се събира публика, която любопитно надничаше от прозореца.

— Моля, отворете си устата — каза бръснарят и бавно насочи дясната си ръка към лицето на Микаела.

Нейният поглед падна върху превръзката, която обгръщаше китката на Джейк Сликър. Встрани от бинта си личеше ясно колко възпалена е кожата му.

— О, вие имате рана — обади се тя. — Изглежда доста зле. Вие би трябвало…

— Отворете си устата! — прекъсна я Сликър и погледна заплашително. — Изглежда доста зле — продължи той, като си послужи с думите на лекарката, след като надникна в устата й и първоначално съвсем очевидно не можеше да се реши от коя страна на челюстта й да потърси болежките й. — Налага се да го извадя.

Микаела потръпна.

— Да го извадите ли? — попита тя.

Бръснарят се изправи.

— Поискахте моя съвет — отговори той и скръсти ръце на гърдите си. — Зъбът трябва да бъде изваден.

Микаела хлъцна и се огледа тревожно. След което си наложи да си върне присъствието на духа.

— Добре тогава — съгласи се тя и се опита да придаде твърдост на гласа си. — Разчитам безкомпромисно на вашата вещина — рече тя и погледна мъжа решително.

Сликър изглеждаше изненадан. Явно не беше очаквал подобна реакция.

— Какво казахте? — попита той още веднъж. — Ами добре, да го вадя тогава — окопити се той и взе да подрежда инструментите си.

Микаела хвърли поглед встрани. Оскъдната светлина, която едва се процеждаше през прозорците, проникваше още по-трудно през тълпата от зяпачи, които се блъскаха отвън. Изглежда доста хора бяха привлечени от обстоятелството, че в лицето на д-р Куин при бръснаря се беше появил един съвсем необикновен пациент.

Младата лекарка затвори очи. Никак не й беше лесно да си даде съгласието за това, което щеше да последва. Ала след като се беше заела, трябваше да го доведе до край — каквито и мъчения да й струваше. Това бе нейната единствена и може би последна възможност да спечели доверието на хората от Колорадо Спрингс.

В този миг Сликър се обърна отново към пациентката си с клещи в ръка. Микаела отвори уста, а бръснарят посегна с клещите си към едно произволно избрано място от челюстта й.

Зъбът бе здраво вкоренен и на бръснаря му се наложи да се напъне доста.

Най-накрая ръката му извърши рязко движение и Джейк Сликър вдигна високо клещите си с един кътник от челюстта на лекарката.

Откъм публиката на верандата се разнесоха бурни аплодисменти, също като на родео.

Микаела взе да диша дълбоко и замря за миг. След това се надигна с усилие. Коленете й трепереха малко, обаче все пак успя да запази равновесие.

— Благодаря, господин Сликър, направихте ми голяма услуга — успя тя да продума тя с леко дрезгав глас. — Какво ви дължа?

— Двайсет и пет цента — отговори бръснарят и в гласа му се прокрадна нотка на гордост и достойнство.

Микаела тикна парите в ръката му. Същевременно тя му подаде и едно шишенце.

— Намажете с тази тинктура възпалената си рана, господин Сликър — посъветва го тя. — Действа много добре при подобни наранявания. В противен случай може да си докарате неприятни усложнения.

Тя си взе чантата и понечи да се сбогува.

— Вашият зъб! — задържа я все пак на вратата един възрастен заселник, който междувременно бе разгледал професионално мнимия причинител на нейните болежки. Той й го поднесе на дланта си. — Нищо чудно, че ви е причинявал болки — кимна той с разбиране и се ухили с беззъбата си уста.

Микаела взе зъба от ръката му. Леко олюлявайки се, тя тръгна към коня си под зорките погледи на любопитните зяпачи.