Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (7)

Глава седма
До пълно изтощение

Застанете на опашката, моля! На всеки ще му дойде редът! — Бакалинът Лорън Брей се опитваше да въведе ред в тълпата свои клиенти.

Ала неговите усилия бяха напразни. Сякаш застрашени от глад, обитателите на Колорадо Спрингс панически разграбваха от бакалницата всичко, което по някакъв начин можеше да се яде. Приличаше на някакво плячкосване с тази разлика, че всеки оставяше определена сума пари на тезгяха.

Преподобният Джонсън напразно отправяше зов за разум и любов към ближния, за да бъдат разпределени справедливо градските запаси. Госпожа Олив междувременно също се беше озовала в бакалницата на брат си. Тя обаче му обясняваше, че всеки, който е поне донякъде с акъла си, би се опитал естествено да се докопа до колкото се може повече продукти.

В този миг Микаела си запробива път през тълпата. В блъсканицата се беше натъкнала на преподобния Джонсън.

— Ваше преподобие, трябва да говоря с вас — извика му тя още отдалече.

— Съжалявам, но в момента съм зает — отговори й Джонсън и продължи с опитите си да въведе ред.

— Работата е там, че сме изправени не само пред продоволствена криза — сподели Микаела с Джонсън, когато стигна до него. — Наложително е освен това да спрем епидемията.

— Приказно хрумване, доктор Куин. — Джейк Сликър също се появи изведнъж в бакалницата.

Беше нарамил торба, пълна с бутилки. Явно и той бе предпочел да си осигури запаси за следващите седмици, оставяйки за малко своите болни пред бръснарницата си.

— Заразените трябва да бъдат изолирани — продължи обаче без да му обръща внимание Микаела. — Иначе бацилът ще продължи да се предава от човек на човек. Трябва ни нещо като болница.

— Госпожице Куин — я прекъсна госпожа Олив безцеремонно. Тя бе дочула за какво си говорят и искаше да участва в разговора им. — Вие изглежда забравяте, че тук не сте в Бостън. В Колорадо Спрингс няма болница.

— Тогава ще трябва да си направим една — отвърна й Микаела със същия високомерен тон.

Пасторът изглеждаше спечелен за каузата.

— Можете да използвате черквата — предложи той.

— Благодаря, ваше преподобие, — кимна Микаела — обаче помещението не е достатъчно голямо. Ние трябва да разделим пациентите в съответствие с различните стадии на болестта. Предлагам поради това да използваме за целта неизползвания от дълго време пансион.

Госпожа Олив подскочи като ужилена.

— Пансионът бе на Шарлот — извика тя възмутено. — Не мисля, че това би било добър израз на почит към паметта на покойната.

— Не бих твърдял подобно нещо — намеси се в разговора и нейният брат Лорън Брей. — Обаче къщата е обременена с куп ипотеки, а банката е затворена вече.

— Ще я използуваме само докато трае епидемията — обеща Микаела.

— Но госпожо Куин, — възрази пасторът — та това би било нахлуване в чужда частна собственост.

Микаела се вгледа последователно във всеки от събеседниците си. Тя знаеше, че има само едно-единствено спасение за града.

— Аз ще поема на драго сърце отговорността за това. Но не и отговорността за измирането на цял един град от епидемията, никога!

Тя се обърна решително и напусна бакалницата, без да обърне изобщо внимание, че Джейк Сликър и пасторът я последваха с бърза крачка. Само няколко мига след това тя беше вече пред запечатаната със заковани на кръст летви врата на бившия пансион. После остави лекарската си чанта на земята и започна да дърпа с все сила една от закованите дъски. Ала пироните не се помръднаха дори и на милиметър.

Ненадейно една ръка я бутна настрани. Нима пасторът и Джейк Сликър все пак бяха отстъпили? Микаела се обърна. Ала силните ръце, които вече изтръгваха дъските от рамката без видимо усилие и ги захвърляха в краката на смаяните зяпачи, не принадлежаха нито на бръснаря, нито на духовника.

С едно последно усилие Съли блъсна ръждивата ключалка на пансиона и отвори вратата пред Микаела.

 

 

Още на следващата сутрин импровизираната болница се напълни с пациенти. Слава Богу, с последните пратки за лекарката бе пристигнал и поръчаният хинин. Защото неколцина извънредно тежко болни бяха потърсили помощта на Микаела предишната нощ и това свалящо температурата лекарство бе изиграло своята роля. Макар че беше дошло в по-ограничено количество, отколкото лекарката бе искала.

Микаела тъкмо се беше заела да разтваря във вода различните дозировки, когато изведнъж от улицата се чу гласът на Матю.

— Доктор Майк, доктор Майк!

Микаела бързо заряза заниманието си и изтича навън. Матю тъкмо бе скочил от капрата на колата и сега се качваше върху платформата. Там седеше Колийн. В скута й бе положил глава Брайън. Лицето му бе бледо, с кръгове около очите, а челото и шията му влажнееха.

— От вчера има температура — сопна се Колийн ядосано на своята настойничка.

Микаела постави длан върху челото на момченцето и отмести настрани потните му кичури.

— Матю, занеси го моля ти се горе — каза тя тихо най-накрая.

В същото време и Колийн скочи от колата, за да изтича преди братята си по стълбата. Но Микаела я хвана здраво за ръката.

— Ти ще почакаш тук. Матю ще се върне веднага и ще си тръгнете за вкъщи.

— Да, ама аз не искам да си ходя вкъщи! — изкрещя Колийн напълно извън себе си. — На тебе ти е съвсем безразлично, както ще стане с нас. Дали там извън града ще се разболеем от инфлуенца и ще умрем, без някой да забележи изобщо. — Очите й се напълниха със сълзи на безсилен гняв.

— Ако стоите настрана от болните, вие няма да се заразите и да се разболеете — обясни й Микаела и се опита да я помилва успокоително.

Но Колийн дръпна надолу с грубо движение ръката на своята настойничка.

— По Брайън си личи, че това не е вярно. На мене във всеки случай не ми е все едно, какво ще стане със семейството ми. Оставам тук, за да се грижа за малкото си братче, както е прието във всяко нормално семейство. — При тези думи тя се освободи от ръката на Микаела и изтича нагоре по стълбата в пансиона.

Когато Микаела последва децата в стаята, която им беше посочила, Колийн вече седеше до Брайън на леглото му и го държеше за ръката. Лекарката седна при тях и за миг се взря в своите храненичета.

— Колийн… — понечи да я заговори тя.

Момичето обърна с готовност поглед към младата лекарка.

— Току-що дойдоха няколко жени, готови да помагат — продължи Микаела тихо. — Те искат да се грижат заедно с мен за болните. Госпожа Олив е също сред тях. — Тя въздъхна. — Имаш ли желание да се грижиш и за други болни?

Очите на Колийн се ококориха от изненада. След това тя хвърли поглед към ъгъла на стаята. Там лежеше едно пребледняло момче на Брайънова възраст.

— Ами… аз смятам, че Томи има нужда да бъде измит — отговори тя колебливо.

След това се обърна, взе от нощното долапче зад гърба си един леген с вода и една гъба и стана от леглото на Брайън.

Още щом Колийн излезе от стаята, Микаела престана да крие тревогата си за Брайън. Състоянието му бе лошо и Микаела неволно взе да се упреква, че е оставила децата сами. Въпреки че с присъствието си нямаше да предотврати заболяването на Брайън. След като даде на момчето малко разтворен във вода хинин, тя зарови лице в дланите си и затвори очи.

Когато вдигна отново глава, видя, че Съли седи срещу нея и държи нежно в ръка горещите пръстчета на Брайън.

— Много ли е зле? — попита той тихо.

Микаела сви рамене.

— Надявам се, че хининът ще му смъкне температурата. Но лошото е, че нямаме много хинин и не след дълго няма да имаме вече каквито и да било лекарства на разположение — въздъхна тя. — Как можех да допусна при последната си поръчка, че ще имаме нужда от такива големи количества?

Съли я погледна внимателно.

— Чейените си смъкват температурата с настойка от пурпурно биле. Мога да ви набавя от неговите цветове.

Микаела погледна с благодарност дългокосия мъж.

— Това е много мило от ваша страна, Съли, обаче се опасявам, че няма да използувам това лекарство.

Съли намръщи чело.

— Защото лекарството е индианско ли? — поинтересува се той.

— Не — отговори Микаела и поклати енергично глава. — Но не ми е известна дозировката, както и страничните явления и…

— Все пак е по-добре отколкото нищо — прекъсна я Съли.

В това време се чу как някой си влачи краката по стълбата и на вратата се появи Хорас, блед и разтреперан. С лявата си ръка той се подпираше на Колийн, която му стигаше точно до гърдите.

Съли скочи моментално, за да подкрепи човека. В сравнение с олюляващия се пощаджия той й се видя като яко дърво до тънък телеграфен стълб. Съли съпроводи Хорас до съседната стая и го сложи да легне на едно свободно легло.

Микаела не намери за нужно да прави подробен преглед, за да установи, че Хорас е в най-опасния стадий на болестта. Тъкмо понечи да слезе до стаята си, за да остърже от стъклениците и последните остатъци от хинина, когато пред нея изведнъж застана Майра, момичето от заведението зад кръчмата.

— Майра, — извика Микаела — да не би и вие да сте болна?

Ала Майра поклати отрицателно глава.

— Не — отговори тя и придърпа засрамено малко прекалено голямото си за болничната атмосфера деколте. — Ханк затвори кръчмата и аз си помислих, че междувременно бих могла да бъда полезна по малко по-друг начин.

— И не се страхувате от инфлуенцата, така ли? — попита лекарката.

Майра сведе очи.

— С тази моя професия се научих да не се страхувам…

— Тука имаме вече достатъчно хора. — Госпожа Олив бе чула какво си говорят и вече имаше собствено мнение по въпроса.

Но Микаела не се съобрази с нея.

— Благодаря, Майра, бихте могли да ни свършите добра работа.

— Ама тя е проститутка — възмути се Олив.

— Може би точно поради това е натрупала полезен опит в общуването с хората — възрази Микаела. — Бихте ли измили Хорас — продължи тя веднага, щом госпожа Олив си тръгна ядосана, за да приобщи като нова доброволка оздравялата междувременно Емили.

Лекарката подаде на момичето един леген и гъба.

Майра взе тези неща и започна да ги върти смутено в ръцете си.

— Уф, ще трябва ли…, хъм, нали знаете… да му измия всичко? — попита тя притеснено.

Въпреки потискащата атмосфера в болничната стая, по устните на Микаела пробяга лека усмивка. Изобщо не беше помислила за досегашната практика на Майра като й възложи тая работа.

— Не, — каза тя най-сетне заговорнически — само гърдите и гърба му.

Преди да излезе от стаята, Микаела се обърна още веднъж. Майра тъкмо беше седнала на леглото до Хорас и му разкопчаваше ризата. После обърса с гъбата челото и гърдите на мъжа. А Микаела трябваше да признае, че в тази си дейност Майра бе доста по-сръчна в ръцете от всички жени, които се бяха заели в момента да й помагат като болногледачки.

 

 

Когато полегна за малко в стаята си след поредната безсънна нощ Микаела забеляза, че утринната светлина вече се прокрадва през прозореца. Колорадо Спрингс спеше още. В измамно спокойствие тънеше и площадът, на който предния ден възбудената тълпа бе настояла пред Лорън Брей да отвори бакалницата си както обикновено, а не да продава стока само в определено време. Съли бе този, който бе удържал разбеснялото се множество да не се нахвърли върху тъста му. Въпреки че това не я засягаше никак, Микаела много се надяваше, че мрачният старик най-сетне ще прояви отзивчивост към жестовете на Съли.

Последните дванайсет часа бяха минали в голямо напрежение за лекарката. Изглеждаше, сякаш вече е настъпила връхната точка на епидемичната вълна. Но кой знае? През тази нощ в болницата бе постъпил и самият Джейк Сликър. Това бе признание за лекарските й способности, което Микаела не бе очаквала от негова страна. Тази сутрин обаче тя почувства изведнъж странна тежест по цялото си тяло. Като че мускулите й се подчиняваха без особено желание. Болките в краката затрудняваха вървежа й. В горния край на стълбата й се наложи да се спре за секунда и да разхлаби шала на раменете си. Трябваше да изчака да й мине лекият световъртеж и да се поразхлади малко, преди да влезе в стаята на Брайън.

Колийн седеше на кревата край малкото си братче и галеше ръцете му. Микаела се почуди, дали тя не е прекарала цялата нощ така. Беше й трудно да си събере мислите. Можеше само да се надява, че момиченцето все пак си беше починало през нощта, както й беше заръчала.

Когато забеляза настойничката си, Колийн обърна глава към нея.

— Смятам, че е по-добре — прошепна тя и очите й заблестяха гордо.

Микаела се приближи малко. Наистина момчето дишаше без усилие и равномерно в съня си. Колийн обаче се стресна изведнъж.

— Доктор Майк, — попита тя уплашено — добре ли се чувстваш?

Лекарката отвърна лице:

— Не се притеснявай, Колийн — каза тя само и бутна момичето да стане от ръба на леглото.

— Да ти донеса ли малко супа? — предложи Колийн на свой ред. — Сигурно вчера цял ден не си хапнала нищо.

— Не, благодаря ти, Колийн, това е много мило от твоя страна. Върви сега долу.

Момичето тръгна колебливо към вратата. На прага погледна още веднъж назад.

— Доктор Майк, — обърна се тя колебливо към Микаела — съжалявам за всичко, което казах. Отнесох се много несправедливо към тебе. Но бях толкова изплашена, когато ни остави сами.

Микаела обърна бавно глава и погледна любвеобилно към момичето.

— Аз също съжалявам за това, което казах. Не само ти беше несправедлива — каза тя съвсем тихо. — И аз бях такава. Съвсем забравих, колко често ми се е искало баща ми да остане при мен. А той отиваше при пациентите си. В живота често е много трудно да се справяш добре с всичките си задължения.

Колийн все още гледаше смутено в земята.

— Доктор Майк, знаеш ли какво си пожелавам? — Тя вдигна глава. — Да стана лекарка като теб, когато порасна. — После тя се обърна отново на другата страна и изтича надолу по стълбата.

Веднага щом остана извън полезрението на своята храненичка, Микаела най-сетне притисна към горещото си лице гъбата, която все още си стоеше в Брайъновия леген за миене. Ала това не й донесе никакво облекчение. Копнееше за свеж, хладен въздух. Твърде много часове наред бе прекарала в затворените болничните стаи.

Когато излезе на верандата, тя се натъкна на Съли, който седеше на стъпалата. Той погледна внимателно Микаела.

— Брайън е по-добре — каза тя с усилие. — Колко хубаво е, че нощес му дадох последния хинин… — Тя потърси опора, но не можа да се хване за един от стълбовете и тялото й се свлече бавно на земята.

 

 

Съли и Матю стояха на прилично разстояние в коридора и поглеждаха към стаята, където Емили и госпожа Олив разсъблякоха Микаела и я сложиха да легне. В момента триеха гърба й с мокра гъба. Гладките рамене на младата жена блестяха в сумрака. От време на време Съли долавяше тихите й стонове.

Колийн се зададе по стълбата.

— Аз наистина претърсих всичко — съобщи тя и сви отчаяно рамене. — Няма повече дори и прашинка хинин. Какво ще правим сега?

Съли се изправи напрегнато.

— Аз ще препусна до чейените и ще доведа техния знахар.

Матю го задържа.

— Недейте. Може би ще е по-добре да останете тук. Нека аз да отида при тях вместо вас.

Съли се поколеба за миг, после свали индианската огърлица от шията си и я закачи на Матювата шия.

— По тази огърлица ще познаят, че си приятел на чейените. Занеси я на Танцуващия облак. Ще го намериш в лагера на Черното Котле край Мечешкия ручей. Кажи му, че се нуждая от неговата помощ и той ще те последва.

Матю стисна здраво в пестника си закачения на огърлицата талисман. След това излезе от къщата, за да препусне колкото се може по-бързо до индианския лагер.

В това време жените бяха намалили фитила на лампата край леглото на Микаела и се готвеха да излязат от стаята.

— Госпожо Олив, — прошепна ненадейно Микаела — госпожо Олив, чувате ли ме? Децата… Вие трябва да се погрижите за децата…

Госпожа Олив се надвеси над Микаела и погали успокоително челото й.

— Не се притеснявайте за децата — каза тя също шепнешком. — А и вие ще оздравеете в най-скоро време, нали? Вие пак ще сте здрава — каза тя по обичайния си енергичен начин на Микаела.

Съли бе наблюдавал сцената от коридора. Въпреки че му беше много мъчно да гледа как страда болната, той не мръдна от мястото си. Твърде много спомени се събудиха в паметта му.

— Съли — промълви един ясен глас от другата страна на коридора. — Искам при мама. — Брайън се появи бос на прага на стаята си.

Съли се запъти към него, за да не го остави да надникне в стаята на болната.

— Здравей, ама ти май трябваше да си в леглото — каза той шеговито.

— Какво й е на мама? — продължи да настоява Брайън.

— Ами, — подхвана без да бърза Съли и взе на ръце момчето — хвана я инфлуенцата.

— Ще умре ли? Аз не искам да умре. Истинската ми мама умря в същата тази стая.

— Знаеш ли какво, Брайън… — Съли се поколеба за миг. — Няма, — продължи той — тя няма да умре.

— Честна индианска? — изгледа го изпитателно Брайън.

— Най-честна индианска дума — кимна Съли и се опита да избегне изпитателния поглед на детето.

 

 

В ранния следобед Матю се върна заедно с Танцуващия облак. Съли ги чакаше на верандата пред болницата.

Без да слиза от коня, индианецът му викна няколко думи и Съли се скри в къщата. Няколко мига след това той се появи отново на входа с Микаела в ръце. Тя беше само по долна риза. Главата и ръцете й висяха безпомощно.

Госпожа Олив следваше Съли по петите.

— Какво по дяволите ви е хрумнало? Не може току-така да я вдигате от леглото й! Какво правите всъщност?

— Помагам й — каза Съли, без изобщо да се обръща.

После той подаде Микаела на Танцуващия облак, който изобщо не се интересуваше от дърдоренето на жената отсреща. Той най-спокойно дръпна юздите на коня си и препусна с Микаела в неизвестна посока.

— Просто невероятно, при това с някакъв индианец — заохка се госпожа Олив и се прибра отново в къщата.

Малко по-късно Хорас се подаде навън. Матю му тикна в ръцете една бележка.

— Вие наистина ли можете да пратите тази телеграма в Бостън? — попита той настойчиво бледия все още човек.

Хорас се изпъна, доколкото можеше.

— Дългът на лекаря е да помага на болните. Дългът на пощаджията е да препраща съобщения. За мен е въпрос на чест да уведомя семейството на доктор Куин.

 

 

На една полянка в гората Танцуващия облак запали малък огън. Досами него лежеше Микаела, положена върху няколко одеяла. Пари и пушеци се виеха около главата й. Знахарят си тананикаше сега индиански мелодии, които прекъсваше навремени с магически заклинания.

Съли бе положил главата на Микаела в скута си и милваше от време на време успокояващо полепналите й от пот коси. В трескавите й сънища звуците и движенията на Танцуващия облак добиваха заплашителен смисъл. Тогава той се опитваше по този начин да й създаде усещането, че няма от какво да се страхува.

Най-накрая знахарят приключи магическия си ритуал. Той стана и отиде на няколко крачки встрани.

Съли положи главата на Микаела хоризонтално на земята и последва Танцуващия облак.

— Ще оздравее ли? — попита го той.

Знахарят отбягваше погледа му…

— Тя трябва здравата да се пребори — гласеше отговорът.

— Кажи ми: Ще оздравее ли? — настоя Съли.

— От тебе зависи — каза най-накрая Танцуващия облак.

 

 

Свечеряваше се, когато двамата мъже върнаха Микаела обратно в Колорадо Спрингс. Коня на знахаря завързаха от предпазливост до задния вход на някогашния пансион. Съли знаеше, че идването на Танцуващия облак в града представлява сериозна опасност за него като индианец.

Госпожа Олив и останалите жени тъкмо раздаваха супа на болните, когато Съли с Микаела на ръце се появи в болницата заедно с Танцуващия облак.

Прямата госпожа Олив отстъпи крачка назад като видя мъжете. Сетне се взря подозрително в Микаела.

— Е, надявам се, че вашият малък пикник й е понесъл добре — каза тя бавно.

Вместо отговор Танцуващия облак й връчи едно гърненце и кожена торбичка.

— Тази настойка трябва да й давате на един час — обясни Съли на стъписаната жена. — А от останалите листенца ще направите настойка за другите болни. — Тонът му не търпеше никакви възражения.

След това той избута госпожа Олив от пътя си и заедно с Танцуващия облак се качи по стълбата до горния етаж.

Госпожа Олив се взираше безпомощно в торбичката от козя кожа и в глинения съд, които държеше все още в ръцете си.

Емили се приближи до нея.

— Ще трябва да опитаме за всеки случай — каза тя уверено и взе нещата от ръцете на госпожа Олив.

Малко след това на площада пред къщата изкънтя оглушителен конски тропот. Матю открехна предпазливо пердето и съзря отряд войници, които слизаха от конете си точно пред сградата. Един твърде млад мъж с руси коси и мустаци бе изглежда най-старшият по чин. Енергичните очертания на брадичката му се съчетаваха по особен начин със студения син цвят на неговите зорки очи.

Матю не беше успял още да се дръпне от наблюдателницата си, когато войниците вече влязоха в къщата. В големия салон те се натъкнаха на жените, които междувременно бяха продължили да разнасят супата.

— Добър ден, госпожице — обърна се младият русокос мъж към госпожа Олив, която явно имаше властта в тази къща. — Аз съм генерал Къстър. Назначен съм на мястото на полковник Чивингтън. В подстъпите на града открихме пресни индиански следи. Да сте виждали тук наоколо индианци?

Госпожа Олив вдигна вежди, след което огледа смаяно пациентите наоколо.

— Индианци ли? — продума тя с подчертана бавност. — Не, не сме виждали нито един индианец — констатира тя и за всеки случай обърса устата на Джейк Сликър с гъбата, която й беше под ръка.

Дори и една такава моралистка като госпожа Олив поставяше най-недвусмислено здравето над държавните интереси.

— Вие можете, разбира се, да се поогледате наоколо — добави тя любезно. — Обаче трябва да ви предупредя. Тук при нас върлува епидемия от инфлуенца.

Генерал Къстър отстъпи крачка назад и избута хората си към вратата. Само за миг той сякаш се поколеба.

— Някакъв си индианец не си струва да се излагаме на опасността от зараза — обяви той в края на краищата. — Надявам се все пак, че си давате сметка какви могат да бъдат последиците, ако сте изрекли неверни неща.

Госпожа Олив отново кимна дружелюбно.

— Напълно, генерале.

 

 

Когато се мръкна, Танцуващия облак препусна далеч от града под закрилата на мрака.

В импровизираната болница отново се възцари спокойствие. Съли бе свел осветлението в стаята на Микаела до миниатюрно пламъче, за да бди над съня на болната. Ала съвсем скоро се затвориха и неговите очи.

Един лек звук го накара моментално да се събуди. Микаела се въртеше неспокойно под завивките. Сетне тя отвори очи и го погледна.

— Съли? — попита тя смаяно.

Съли се надвеси плътно над нея. Очите й бяха по-ясни от преди и бледността бе изчезнала от страните й.

— Съли, къде са децата? — попита Микаела със слаб глас и се опита да стане.

— Децата ли? — отговори Съли на въпроса с въпрос.

— Те са добре. Всичките са здрави. — При тези думи той нежно натисна надолу раменете й.

Микаела отпусна изтощено главата си върху възглавницата и затвори очи. Тя не можеше да си спомни какво беше станало през последните часове, кое беше трескав сън и кое бе станало наистина.

Също така тя не знаеше дали да причисли към някакъв сън или към своя нов живот усещането за две устни, които я целунаха нежно по челото.