Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (4)

Глава четвърта
Изгубеният син

Във времената преди да напусне Бостън, Микаела често трябваше да слуша наставленията на майка си, според които не бивало да се посвещава изцяло на професията си, а трябвало да обръща внимание и на отглеждането и възпитанието на децата. Младата жена възразяваше на всякакви подобни намеци, защото смяташе, че главната цел в живота й е да упражнява професията си, а не да бъде домакиня и майка.

Дори в най-смелите си мечти Микаела не бе допускала, че ще изпадне в конфузното положение да моли майка си писмено за съвети по въпросите на възпитанието. Ето защо бе особено затруднена да обясни в своето писмо до Бостън смислено и точно обстоятелствата, довели дотам. Въпреки това тя предпочете да признае със закъснение правотата на майка си, вместо да се изправи неподготвена пред Матю, Колийн и Брайън в труден момент, когато отговорността щеше да падне изцяло върху нея.

Първите признаци за такива затруднения бяха вече налице. Матю бе наистина достатъчно разумен, за да запази за себе си своите съмнения в способността на лекарката да се вживее в ролята си на майка и си даваше труд да допринася колкото може за съвместния живот на всички замесени в тази история. Ала явно това му се удаваше най-лесно, когато сам си намираше работа пред къщата, където можеше да бъде открит по всяко време.

И с Колийн отначало нямаше никакви особени затруднения. Пък и момиченцето бе по природа прекалено срамежливо, за да се разбунтува открито. Микаела обаче знаеше, че това, което дреме под повърхността, често пъти може да се окаже с много по-голяма експлозивна сила от онова, което веднага излиза наяве.

Най-голяма обаче беше тревогата на младата лекарка заради отношенията между нея и Брайън. Отначало мислеше, че точно с най-малкия от децата ще си има най-малко затруднения, че той ще очаква от нея чисто и просто да го приласкава и да го дарява с милувки. Ставаше обаче тъкмо обратното. Брайън все по-често открито й се противопоставяше.

Микаела трябваше да направи някои наложителни покупки и отиде до града с каруцата заедно с децата. Докато Матю се зае с някакви лично негови работи, Микаела взе Брайън и Колийн със себе си в бакалницата на Лорън Брей.

Бакалинът продължаваше да се отнася с известна сдържаност към новата лекарка, не само защото не желаеше да приеме, че една жена може да бъде лекарка, а и заради симпатиите й към индианците, което му се виждаше подозрително.

В бакалницата на господин Брей имаше всичко, от което хората в Колорадо Спрингс се нуждаеха: хранителни стоки, прах за пране, тенджери и тигани, играчки и разбира се — сладки неща. Стъклениците с бонбони бяха наредени върху една от най-високите полици и блещукаха със сладкото си съдържание.

Микаела тъкмо изчакваше госпожа Брей да й сипе сол и брашно в книжни кесии, когато в магазинчето изкънтя оглушителен шум и тупурдия. Лекарката тутакси изтича към ъгъла, където смяташе, че я чакат храненичетата й.

Брайън стоеше там все още като вкаменен с вдигната нагоре ръка върху един стол, който бе примъкнал до рафтовете. На пода пред него се търкаляше строшена на хиляди късчета една от стъклениците с бонбони.

Още преди Микаела да успее да продума и дума, изникна Лорън Брей, пребледнял и сумтящ от гняв.

— Ах ти, непрокопсаник такъв! — нахвърли се той върху момчето. — Колко пъти ще ти казвам, че тук не се пипа!

Микаела, чийто първи порив бе също да се скара на Брайън, възрази на бакалина.

— Сигурно не го е направил нарочно.

— Исках само да видя бонбоните — изхълцука Брайън в своя защита.

— Стъкленицата струва един долар, а бонбоните в нея също са за един долар — пресметна господин Брей.

— Лорън, — намеси се отдалече и госпожа Брей — стъкленицата беше все пак напълнена само до половината.

Тя се доближи до тримата и погледна мъжа си умолително.

— Какви ги разправяш, Мод — сряза я остро мъжът й, ала се овладя бързо. — Е, добре де — сумата е един долар и петдесет цента.

Микаела също си наложи да запази спокойствие.

— Моля, добавете ги към сметката ми. А Брайън ще ви помогне да почистите пода.

— Да, ама това аз не го мога още! — протестира момчето и скръсти ръце.

— Брайън, в живота човек първо трябва да се научи как да прави нещо, включително и да почиства — запридумва го доброжелателно настойничката му.

Физиономията на момчето стана още по-мрачна. След което то изтърси:

— Мразя те!

Вторачи се в Микаела и в погледа му нямаше и капка разкаяние. Микаела се почувства напълно безпомощна.

Мод Брей бе тази, която най-накрая налучка верния тон:

— Слушай, Брайън, ама ти можеш да вземеш всичките бонбони, които са на пода ако го почистиш. После ще ги изплакнеш с вода вкъщи и ще ги оставиш да изсъхнат. Това малко ли е?

Брайън се зае да си свърши работата все още с нежелание въпреки съблазнителните възможности, а в това време Микаела се върна при касата заедно с госпожа Брей.

— Много ви благодаря — прошепна неопитната настойничка на възрастната жена.

— Няма защо — отговори й госпожа Брей тихо. — Децата са си такива. — След което се хвана с ръка за лявата страна на гърдите. — Ето го пак това бясно сърцебиене — прошепна тя. — Случва ми се по един-два пъти седмично. Но мъжът ми винаги казва, че е нещо временно.

Лекарката отвори бързо чантата си. От там извади едно книжно пликче и го подаде на жената.

— Щом ви се случи отново, вземете това прахче. Нарича се дигиталис и регулира сърдечния ритъм. В момента нямам нищо друго, освен това единствено пликче, но ще поръчам да ми доставят повечко от Чикаго. И още нещо, госпожа Брей: вие не бива да работите повече толкова усилено — каза тя настойчиво на болната.

Жената на бакалина погледна с признателност лекарката.

— Ще се опитам да спазя препоръката ви — отвърна тя.

Сетне вдигна най-близкия чувал с брашно, за да го завлече до съседната стая…

 

 

Микаела се запъти към пощата, за да прати веднага до Чикаго телеграма с поръчката за лекарствата. Наложи й се обаче доста да обяснява, докато пощаджията Хорас успее да разбере каква е причината за нейното посещение. Защото макар и относително млад, пощенският служител чуваше все по-трудно в последно време. Това можеше да потвърди всеки, който поискаше да си купи дори само едни пощенски марки от него и за тази цел трябваше да си прекара прекалено дълго време пред пощенското гише. А до какви ли усложнения можеше да се стигне заради тази глухота, ако се наложеше да бъде пратена някоя важна телеграма — да не говорим изобщо ако нещо трябваше да бъде изпратено спешно.

С известна находчивост Микаела успя да го придума, да й позволи като лекарка да надникне в ухото му. И за изненада на пациента само след няколко секунди тя измъкна от там една доста голяма тапа.

В Бостън Микаела бе свикнала от години да представя сметката след като е лекувала някого, но тук много бързо й се наложи да свикне с привичките на Запада.

— Пратете тази телеграма в Чикаго и ще бъдем квит — отговори тя на служителя като я попита, какво й дължи.

След това тя излезе от пощата, за да набави още няколко неща, преди да се срещне с децата на уреченото място на площада.

Обаче не й се наложи да върви дълго. Тъкмо минаваше по верандата пред кръчмата, когато дочу едно тихичко повикване.

— Хей, докторке!

Микаела се огледа за миг. После забеляза, че един от прозорците на стаичките отзад е открехнат. Някакво момиче, на което се виждаха само очите над перваза на прозореца, надничаше навън.

Лекарката се приближи. От дъното на стаята се чуваше как кръчмарят Ханк ругае другите момичета.

— Нуждая се от вашата помощ, докторке! — момичето гледаше Микаела умолително.

Микаела се поколеба за миг. Огледа се малко неуверено.

— Идвам — отговори тя най-сетне и се запъти с твърда крачка към входната врата на прословутото заведение. Във вътрешността на кръчмата се мержелееше сумрак. Един цигулар скрибуцаше на своя инструмент, по масите седяха мъже от оня тип, от който всяка порядъчна жена би трябвало да страни.

В коридор, който водеше зад общото помещение, стоеше момичето и се взираше очаквателно в Микаела.

Ала когато лекарката понечи да пресече салона, кръчмарят я спря.

— Налага се да ви помоля да си вървите откъдето сте дошли, госпожице — каза той със заплашителен тон. — Дамите нямат достъп тук.

Микаела огледа мъжа с дългите, сплъстени коси и разкопчана риза, която някога е била бяла навярно.

— В такъв случай и двамата имаме право, — отговори тя колкото се може по-спокойно — защото не идвам тук в качеството си на дама, а на лекарка.

При тези думи тя продължи да върви, без да дочака отговор. Чу смеха на мъжете зад себе си. В момента не й беше ясно защо се смеят.

Момичето, което я очакваше, дръпна Микаела бързо в своята стая. Тъмната килия бе оскъдно обзаведена, а и от хигиенична гледна точка не беше това, за което една лекарка може да мечтае. Малко колебливо Микаела приседна до момичето на лекьосаната завивка. Навярно тя беше много по-голяма дама, отколкото бе склонна да си признае.

— Благодаря ви, че дойдохте — опита се да завърже разговор момичето, докато придърпваше насам-натам скромните дантелки на роклята си.

— Това е мое задължение като лекарка — отговори й Микаела. — Как се казваш и какво те мъчи?

— Казвам се Майра, а пък… ами, значи… Знаете ли, това е толкова… — Момичето замълча отново.

— Според мен, Майра, най-добре е да те прегледам — постара се Микаела да предразположи още повече момичето.

Майра кимна, а д-р Куин стана, за да си полее ръцете с вода от каната до леглото, за която твърдо вярваше, че е по-чиста от спалното бельо на кревата.

 

 

Изглеждаше, сякаш мъжете в кръчмата бяха очаквали с нетърпение да се появи отново д-р Куин. Когато Микаела най-сетне влезе при тях, погледите им не изразяваха нищо друго, освен смесица от любопитство и пренебрежение.

Микаела се приближи до тезгяха, зад който Ханк дремеше. Най-напред тя си пое въздух и след това го заприказва.

— Майра няма да може да работи в продължение на един месец. Аз й забраних най-строго.

Очите на Ханк се свиха като две тънки цепки.

— Щом казвате — проговори той бавно. — Обаче, доколкото знам, момичето работи за мен, а не за вас. Така че ако някой би трябвало да забранява нещо, то това съм аз.

— Може би нейна милост ще замества лично Майра през това време — предложи един от посетителите иронично.

Микаела се направи, че не е чула предизвикателството.

— В моите лекарски задължения влиза впрочем да ви предупредя вас всичките, че през цялото това време е крайно непрепоръчително да посещавате Майра — продължи тя.

Гръмък смях последва думите й.

— Досега преживявахме някакси без вашите полезни съвети, госпожице — изсъска през зъби Ханк — и възнамеряваме да я караме така и занапред. Вървете по дяволите!

Микаела разбра, че на това място нейните съвети отиват съвсем на вятъра. Взе си чантата и понечи да излезе.

Почти пред вратата й се изпречи някакъв млад мъж, който се ухили.

— Съжалявам, госпожице, обаче точно днес имам планове да се отбия при Майра. Не ви остава нищо друго, освен…

— Махнете се веднага от пътя ми! — Микаела се дръпна неволно от мъжа, който приближаваше заплашително хълбоците си към нея.

В този миг две силни ръце се впиха изотзад в плещите на нахалника и го стовариха на пода. Микаела съзря Съли, който бе изникнал сякаш от нищото и в момента изхвърляше мъжа с главата напред през летящите врати на кръчмата.

След части от секундата останалите посетители на кръчмата се втурнаха срещу Съли и Микаела видя със смесица от ужас и възхищение как той съумява да даде отпор на превъзхождащите го нападатели. Тъкмо изглеждаше, че е спечелил вече битката, когато в рамката на вратата се появи отново мъжът, който беше заплашвал Микаела.

Той извади пистолета си, дръпна предпазителя му демонстративно бавно и се прицели в Съли.

— Само ми ела тука — процеди той през зъби. — Сега можеш да покажеш на какво са те научили червенокожите.

Няколко мига уютното тиктакане на часовника зад тезгяха на Ханк се чуваше съвсем отчетливо.

След което някакъв трептящ звук, какъвто Микаела беше чувала вече веднъж, проряза въздуха. Почти в същия миг мъжът в рамката на вратата изкрещя. Пистолетът изхвърча от ръката му, а той самият рухна на колене, наведен напред. С лявата си ръка хвана китката на дясната, която малко преди това бе държала пистолета.

— Хайде! — Съли сграбчи Микаела за рамото и я издърпа вън от кръчмата. — Побързайте да се махнете от тук! — извика й той вървешком, докато тя се стараеше да тича колкото се може по-бързо, възпрепятствана от лекарската си чанта и дрехата, която беше преметнала на ръката си.

Той самият изостана на няколко крачки зад нея, за да задържи вероятните преследвачи. Като в щастлив сън Микаела видя, че недалеч от кръчмата Матю вече я очаква с каруцата. Колийн и Брайън стояха край конете и чакаха също своята настойничка.

— Качвайте се! — изкрещя им тя и веднага се покатери на капрата до Матю с възможно най-голямата бързина, която й позволяваше дългата пола.

В този миг Съли също стигна до каруцата, крачейки все още гърбом.

— И аз не знам как да ви благодаря. — Микаела протегна лявата си ръка, за да привлече с леко докосване по рамото вниманието на своя спасител, докато Съли все още държеше под око вратата на кръчмата.

Той обърна глава. Безмълвно протегна ръката си към нея.

Но точно в този миг Матю дръпна юздите на конете и връхчетата на пръстите на двамата се докоснаха за не по-дълго от един удар на сърцето.

 

 

През целия ден чак до вечерта мъчителното впечатление от неприятната сцена в кръчмата не излизаше от главата на Микаела. В сравнение с физическото и душевно насилие, за което успя да добие само една съвсем далечна представа и на което момичетата като Майра бяха подложени ежедневно, дребните ежби с децата се сториха на Микаела нещо съвсем незначително. Преди всичко непохватността на Брайън с бонбоните и непослушанието му след това й се сториха като нещо, за което дори не си струва да се говори. А неговото твърдоглавие навярно щеше да го напусне още на следващия ден.

Когато след оловнотежък сън Микаела отвори на другата сутрин очи още при първи петли, в душата й се прокрадна някакво много особено чувство. Тя самата не можеше да си обясни на какво се дължеше, обаче нещо я безпокоеше. Стана и отиде към оная част от къщата, където зад завеса се намираха леглата на Колийн и Брайън. Матю бе предпочел да си обзаведе собствено царство в плевнята.

Тя дръпна леко завесата. В дясната половина на двойния креват спеше Колийн, а нейната руса, разпусната коса обрамчваше лицето й. Лявата страна на кревата обаче, половината на брат й Брайън, бе празна.

Микаела подскочи. Къде ли се е дянало момчето? Нямаше голяма вероятност да се крие в някой ъгъл на къщата или в гардероба. Чак сега Микаела осъзна, какво е означавало упоритото мълчание на детето.

С трескава бързина лекарката се облече и изтича навън право към плевнята.

— Брайън? — повика го тя, докато дърпаше тежката дървена врата.

Матю се събуди и потърка сънените си очи.

— Какво става?

— Боя се, че Брайън е избягал! Не мога да го намеря никъде. — Тя се втурна към коня си Мечо, за да го оседлае.

— Идвам и аз! — Матю бе вече на крака и застана до Микаела.

Тя обаче поклати глава.

— Не, ти трябва да останеш при Колийн.

Матю погледна настойничката си с неприкрито възмущение.

— Аз да не участвам в търсенето на собствения си брат, така ли?

— Моля ти се, Матю, прави това, което ти казвам — настоя Микаела колкото се може по-спокойно, като се опитваше да спечели подкрепата му. — Или смяташ за правилно да оставим едно младо момиче като сестра ти съвсем самичко през целия ден на това усамотено място?

Матю отстъпи с нежелание и мигове след това отвори тежките порти на плевнята. Микаела пришпори дорестия жребец и се отправи към обгърнатата с утринна мъгла местност.

Часовете на търсенето и страха отминаха неусетно. Слънцето се бе издигало на небесния свод и доста отдавна бе отминало връхната си точка, ала Микаела не можеше все още да открие каквато и да било следа от момчето. Започна да схваща, колко припряно бе пристъпила към начинанието си. Всъщност къде трябваше да търси Брайън? Нямаше никаква представа къде си е играл досега с връстниците си. Дали пък като са били на излет извън града не си е намирал разни скришни места? Щеше да е по-добре ако поне за миг бе обсъдила всичко това заедно с Матю. Той познаваше местността около Колорадо Спрингс, с което тя едва ли можеше да се похвали.

Микаела смътно си спомняше за заричането на момчето: „Предпочитам да отида при чейените!“. Не беше придала никакво значение на тези негови думи — какви ли не ги говори едно разгневено дете! И сега дори тя не продължи да размишлява по този въпрос, защото пред наближаващата вечер бе крайно време някои от мъжете от града да се заемат с издирването на Брайън. Ала за самата Микаела бе крайно време да си признае, че междувременно е загубила напълно ориентация. От притеснение бе препускала като побъркана надлъж и нашир и вече изобщо не знаеше къде се намира. Дълбоко в себе си искрено се надяваше, че поне момчето ще намери пътя към дома за през нощта, ако на нея това не й се отдаде.

Един клон изпращя и Микаела се озърна стреснато. Зад гъстия клонак на могъщо дърво се зададе конник. Бе един чейенски войн.

Няколко мига след това русата жена бе обкръжена от група войни. Тя тъй и не можеше да разбере какво искат те от нея. Ала въжето, което метнаха около врата на Мечо и начинът, по който го завързаха след това за коня на един от индианците, бе напълно красноречив.

Чейените обградиха Микаела от всички страни така, че тя се почувства в пълна безизходица. Вече притъмняваше, когато ескортът стигна до лагера и индианците дадоха знак на Микаела да слезе от коня. Жените, насядали пред шатрите, вдигнаха изненадано глави от работата, с която се занимаваха в момента, а няколко деца, които си играеха около майките си, замръзнаха на местата си за малко като се взираха с широко отворени очи в бялата жена.

Войните заведоха Микаела пред една голяма шатра, от чийто отвор на върха се точеше тънка струя дим. Индианецът, който вървеше пред нея дръпна завесата, каза няколко думи и бутна Микаела навътре не особено нежно.

На слабата светлина от лагерния огън се очертаха като силуети лицата на насядалите в кръг около него. Микаела сви леко очи, за да вижда малко по-ясно в сумрака. След няколко секунди тя разпозна отсреща вожда Черното котле. До него седеше мъж, чиито черти на лицето нямаха нищо общо с физиономиите на индианците.

— Кажете им, че трябва да ме пуснат — изрече лекарката веднага, щом разпозна в този човек Съли.

— Само пленниците може да бъдат пускани — отговори й той. — Ловците ви доведоха, защото са решили, че сте се загубили.

— Аз не съм… — заговори Микаела настойчиво, но веднага замълча и наведе глава. — Прав сте, бях се загубила. Тръгнах да търся Брайън. Тази сутрин е избягал. Нямам представа къде е. По едно време разправяше, че иска да отиде при чейените. — Тя вдигна глава с лека усмивка. — Също както сте постъпили и вие в един момент. Навярно сте негов пример за подражание.

Съли погледна за миг Микаела мълчаливо. След това се обърна към вожда и преведе думите на Микаела на индианския език.

Нежната усмивка на вожда накара гостенката да си помисли, че Съли му разказва тъкмо за желанието на бялото момченце да се присъедини към племето на чейените. След това той отправи отговора си към Микаела. Съли й преведе думите му.

— Вождът Черното Котле каза, че ще разпрати хората си да търсят детето веднага, щом се развидели. През тази нощ вие сте гостенка на чейените.

Микаела погледна вожда.

— Благодаря — каза тя и се взря безпомощно в Съли.

Ала погледът на Микаела бе изпреварил вече думите й. Черното Котле се усмихна на бялата жена и наведе глава.

Микаела бе настанена в шатрата, в която обикновено се съхраняваше общото имущество на племето. Съли бе запалил за нея малък огън на пода и бе пъхнал в него няколко кочана царевица.

— Колко време остава докато тръгнем? — попита Микаела и надникна нетърпеливо в мрака през отвора на шатрата.

— Вие няма да дойдете — отговори й Съли. — Жените остават в лагера.

— Това се отнася за жените от това племе — отговори Микаела. — Но те се различават от мен.

При тези думи Съли запази мълчание. Сетне подаде на лекарката един от препечените царевични кочани.

— Благодаря, но не съм гладна — отказа да го вземе тя.

— Ако утре заран искате да вземете участие в издирването на момчето, ще трябва да хапнете като всички други бойци, независимо дали сте гладна или не — каза Съли непреклонно. — Никой не знае колко дълго ще бъдем на път.

Против волята си Микаела посегна към златистата царевица. Тя махна листата и впи предпазливо зъби. След това затаи дъх.

— За последен път ядох царевица в Бостън край брега на Чарлз ривър — припомни си тя. Тъмна сянка пробяга по лицето й. — Изпитвате ли понякога носталгия, господин Съли?

Той разбърка жарта на огъня.

— Аз нямам дом, за който да копнея.

Микаела въздъхна.

— А аз не можах да създам нов дом за Брайън. Как можах да се проваля така пред Шарлот… — Тя сви рамене сякаш зъзнейки.

— Вие не сте се провалили — опроверга я Съли и стана. — Но животът не се подчинява само на нашата воля и на представите ни. — Той смъкна наметката си и коленичи зад Микаела. След това сложи на раменете й все още топлата от неговото тяло материя и задържа за миг ръцете си в това положение. — Ако искате да зарадвате Шарлот, наспете се сега и утре сутринта ще бъдете бодра за издирването на Брайън — прошепна й той.

Микаела не отмести нито за миг погледа си от пламъците на огъня, ала придърпа малко по-плътно около себе си дрехата, а заедно с нея и силните ръце на Съли.

 

 

Когато още първият светлик възвести наближаването на новия ден, чейените тръгнаха на път. Съли се беше постарал да им обясни, че и бялата жена иска да се присъедини към войните в търсенията им. Ала индианците тъй и не обърнаха внимание на това. Ето защо Съли сметна, че ще бъде по-уместно да остави индианците да вървят, а той да се присъедини самостоятелно към търсенето заедно с капризната жена. Разбира се и кучето вълча порода тръгна с тях.

В същото време тръгна и една група от Колорадо Спрингс. Разтревожен, след като неговата настойница така и не се прибра вечерта, Матю бе помолил неколцина мъже да претърсят на конете си околностите на града. Той самият се присъедини към групата на преподобния Джонсън и господин Брей, чиято жена пък обеща да се погрижи за Колийн.

Утрото вече преваляше и слънцето прежуряше безмилостно от небето, когато Лорън Брей, Матю и пасторът погледнаха от върха на един хълм към ширналата се долина. Досега търсенията им на Брайън и Микаела се бяха оказали безуспешни.

— Чудна работа — отбеляза Лорън Брей и посочи една китка дървета, зад която се зададоха група конници. Чейените са излезли от резервата. Да не би да се готвят за нападение — предположи той подозрително.

— Може и да са само на лов — опита се да го успокои пасторът.

— Между впрочем това си е тяхната страна и не е правилно да ги затварят в резервати — изказа мнението си Матю възбудено.

Лорън Брей обърна глава към момчето.

— Зная, че майка ти — Бог да я прости — не беше на едно мнение с щатските власти. Но в действителност няма място за подобна романтика. — Той се обърна към останалите мъже. — Един от нас трябва да препусне към форта и да уведоми полковник Чивингтън — изкомандва Брей.

Междувременно Микаела и Съли стигнаха до едно речно корито, което почти беше пресъхнало. Реката навярно е била пълноводна при топенето на снеговете, защото навсякъде се валяха грамадни дънери, коренища и други неща, които е влачила придошлата река. Изведнъж кучето, което дълго време бе тичало най-отпред, се обърна назад към Съли. В зъбите си стискаше някакво парцалче.

— Това е парче от ризата на Брайън — извика Микаела разтревожено. — Навярно е минал оттук.

В това време Съли издърпа парцалчето от устата на кучето и го тръкна с него по носа.

— Търси! — насърчи го той. — Хайде, търси.

Микаела завърза Мечо за едно дърво. Беше й доста трудно да следва кучето и Съли. Те тичаха нагоре по стръмнината на отсрещния бряг. Ала в края на краищата и Микаела се добра до билото на хълма. Там се спря, за да си поеме дъх. Кучето се надвеси над една пропаст, която зейваше внезапно от билото на възвишението, след което се защура насам-натам възбудено.

— Брайън! — извика Микаела право към глъбините. — Там ли си?

Нищо не се помръдна. Освен буен гъсталак Микаела не можеше да различи нищо друго. И все пак й се стори, че нещо помръдва под плътния листак на едно младо дръвче.

— Доктор Майк? — отговори й наистина едно детско гласче. — Аз съм тук долу. Кракът ми…

Без да чака повторна покана Съли вече сваляше наметката си, която само щеше да го затруднява при слизането. С бясна бързина той се заспуска по стръмния склон на зейналата пропаст. От време на време се откъртваше най-неочаквано някой камък, който би могъл да бъде опора за краката му.

Микаела наблюдаваше какво прави мъжът. Скоро той стигна до момчето и го качи внимателно на гърба си, след което веднага започна да си проправя път нагоре през храстите и скалните издатини, начинание доста по-трудно отколкото на слизане.

Сълзи на радост и облекчение задавиха гласа на лекарката, когато прегърна детето.

— Всичко наред ли е, Брайън? — пошепна тя.

— Не е, боли ме кракът — отговори й момчето.

Микаела сложи Брайън внимателно върху меката земя под дърветата и прегледа крака му.

— Счупен е. Преди да те пренесем, ще трябва да шинирам счупеното място — обясни тя на момчето.

Брайън кимна.

— Ще донеса няколко пръта — заяви Съли.

Само няколко мига след това той се върна и подаде на лекарката събраните клони, после седна зад Брайън и положи главата му в скута си.

— Ще те заболи, Брайън — предупреди го Микаела.

Съли поднесе към устата на момчето една клонка.

— Ей, малкия, захапи това. Индианците постъпват точно така.

И Брайън стисна здраво със зъби парчето дърво.

Всичко продължи само няколко мига. С един кратък вик на детето от болка приключи лекарската намеса.

— Колко си бил смел! — възкликна Микаела.

— Един индианец не знае що е болка — промърмори Брайън и засрамено си избърса сълзите от лицето.

 

 

Слязоха по склона на още един хълм и най-сетне стигнаха до пътя, по който бяха пресекли долината между района на чейените и околностите на града. Микаела водеше коня си, докато Съли крачеше до нея с Брайън в ръце.

— Там оттатък са нашите приятели — извика Микаела и посочи напред, където недалеч от тях групата на чейените претърсваше околностите.

Веднага щом ги забелязаха, индианците подкараха конете си към тях. Още отдалече Съли размени с ездачите няколко думи, които Микаела не разбра.

— Ние го намерихме — опита се лекарката да обясни на чейените на собствения си език какво е станало, обаче бе прекъсната от рязък пукот.

От билото на отсрещните възвишения изтрещя изстрел. Върху вечерното небе се очертаха силуетите на конници. Отляво и отдясно на групата се развяваха знамена.

— Полковник Чивингтън и неговите хора — каза Микаела беззвучно.

И предводителят на индианците бе разпознал войниците. Изненаданият му поглед започна да блуждае ту към Микаела и Съли, ту към билото на възвишенията. След това той даде знак на хората си да побегнат, обаче в същия миг се забеляза раздвижване сред войниците отсреща. Като тъмен облак те се спуснаха неудържимо към тях. Така щяха да заловят индианците на доста голямо разстояние от резервата им.

Първите конници вече стигнаха до мястото, където Микаела и Съли с Брайън бяха намерили заслон под дърветата. Държаха пистолетите си готови за стрелба.

— Вие не бива да правите това! — Без всякакво предупреждение Микаела изскочи от прикритието си, преди Съли да успее да я задържи.

— Стойте! Спрете се! — извика тя с високо вдигнати ръце и се изпречи пред галопиращия отряд.

Войниците бяха принудени да спрат конете си от пълен галоп, тъй че неколцина се озоваха пред самата Микаела.

— Да не би да ви е омръзнал животът, госпожо? — долови Микаела един вбесен мъжки глас.

Изобщо не й остана време да отговори. Полковник Чивингтън спря коня си до лекарката.

— Кой ви дава правото да пречите на отряда ми при изпълнение на неговия дълг? — изкрещя й той.

— Тук няма място за изпълнение на дълга на каквито и да било отряди — възрази Микаела твърдо.

— Индианците, на брой повече от двеста войни са напуснали своя резерват. Това представлява заплаха за цялото бяло население на Колорадо — не отстъпваше полковникът.

— Не е истина! — Съли бе застанал до Микаела. — Те не представляват никаква заплаха, защото всичко, което искат, е мир. Ако тук някой представлява заплаха…

Микаела го прекъсна.

— Чейените напуснаха резервата заради мен, за да ми помогнат да намеря моя храненик — обясни лекарката и се втренчи упорито в предводителя на щатския отряд. — И аз ви умолявам, полковник Чивингтън, да приемете моето извинение за това.

Полковникът се изправи на седлото си. Индианците, които наблюдаваха какво става от сигурно разстояние, наистина нямаха вид на хора, готвещи се за нападение.

За бъдещия губернатор на щата Колорадо нямаше да бъде много хубаво да си навлече славата на кръвожаден и необуздан побойник. Той прибра пистолета си в кобура и хвърли на Микаела последен яростен поглед.

След това се обърна към отряда.

— Прибираме се, войници!