Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (6)

Глава шеста
Смъртоносният бацил

Седмици наред зимата продължи да върлува необуздано с виелиците и непоносимите си студове. Като тъмен похлупак дългите вечери и непрогледните нощи притискаха хората в Колорадо Спрингс. А искрящият дълбок сняг поглъщаше почти всеки шум.

Въпреки това Микаела изпитваше радостното усещане, че от оная коледна нощ в сърцето й звучи мелодия, която не можеше да бъде заглушена и от най-опърничавата зима. Тя бе като обещание за наближаваща пролет, която ще продължи вечно. Всяка сутрин Микаела излизаше на малката веранда пред къщата и наблюдаваше заснежената природа. При това погледът й винаги падаше върху дървената табела, която висеше до вратата от Коледа. Доколкото можеше да си спомни, никога досега не бе получавала подарък, който да й е доставял такава радост, както саморъчно резбования надпис на Съли върху дървото „Д-р М. Куин. Лечителка“.

Когато през нощта не падаше нов сняг, лекарката ходеше редовно на кон до града, за да урежда най-необходимото. Матю, Колийн и Брайън постоянно я увещаваха да запрегне колата и да ги вземе със себе си, но докато имаше опасност всеки момент облаците да изсипят отново снежния си товар, Микаела не се оставяше да я придумат да поеме подобен риск. Толкова по-нетърпеливо всички те очакваха мига, когато времето най-сетне щеше да се оправи и ето че този миг настъпи.

От няколко дни снегът бе започнал да се топи и всичко около къщата се превръщаше във весело шуртящи поточета. Колийн и Брайън усърдно помагаха за това, като изтребваха с лопати снега. После го натъпкваха във ведра, които изсипваха на припек. Още с първата крачка пред прага на къщата Микаела усети съвсем специфичния аромат на пролетта и вдъхна дълбоко от него. Тя погледна Матю, застанал до нея. С мълчаливо съгласие момчето отвърна на погледа й, след което нададе протяжен тържествуващ вик. Като прескочи с едно-единствено движение парапета на верандата, той хукна към плевнята. Там щеше да почисти каруцата от прахоляка на дългата зима и да я избута навън под първите стоплящи лъчи на февруарското слънце.

Малко по-късно Микаела и децата се качиха на нея, за да отпътуват за първи път от Нова година насам към Колорадо Спрингс. По този начин те възнамеряваха да отбележат своето собствено участие в изпращането на зимата.

— Мамо, смяташ ли, че господин Брей може да е продал през това време всичките си бонбони? — заразпитва Брайън предвидливо настойничката си.

— Не мога да си представя подобно нещо, Брайън… — понечи да му обясни Микаела.

— Я, гледайте, — прекъсна я в този миг Матю — новите преселници са успели да се доберат преди нас до Колорадо Спрингс.

Той сочеше напред. Отляво и отдясно на шосето, малко преди да стигнат до града, бяха издигнати шатри и колиби. Пред тези импровизирани жилища щъкаха делово насам-натам мъже и жени във всички възрасти. В локвите от топящия се сняг си играеха деца с очебийно руси коси. Група момичета се загледаха любопитно в преминаващата каруца.

— О, не — извика весело Колийн и закри изотзад с ръце очите на по-големия си брат. — Не се заглеждай много нататък. Иначе току-виж пак си се влюбил.

— Стига глупости! — възрази Матю и избута от лицето си със смях, но и с леко раздразнение ръцете на сестра си.

— Какво означава всъщност думата преселници? — запита Брайън на свой ред.

— Това са хора, които са дошли тук от друга държава — му обясни Микаела, докато насочваше каруцата към центъра на градчето. — Тук, в Америка, ние всички сме преселници.

Микаела спря впряга пред ковачницата.

— Добро утро, Робърт И. — поздрави тя човека, който изникна от пушеците пред своята работилница и се запъти към нея. — Опасявам се, че с подковите на Мечо нещо не е в ред. Бихте ли хвърлили едно око докато сме на покупки?

Чернокожият мъж кимна любезно на лекарката.

— Разбира се, с удоволствие, госпожице — отговори той със своя малко дрезгав от дима глас.

— И Робърт И. ли е преселник? — попита Брайън с жив интерес, когато хванати за ръка с Микаела и останалите се запътиха към бакалницата на господин Брей.

— Естествено, че не, глупчо. Той е бил роб, който… — заразказва му Матю.

— Матю! — прекъсна го Микаела рязко. — Робърт И. произхожда също от друга държава. И по всяка вероятност е било по-добре да си остане там… — продължи тя предпазливо обяснението си.

Но Брайън изглежда не се интересуваше от подробностите.

— А какви по-точно са чейените? — продължи да разпитва момчето.

Микаела се закова рязко на мястото си. След това сви рамене.

— Не, чейените не са преселници, напротив… — Тя замълча и погледна безпомощно към Колийн и Матю. — Май сбърках като се опитах да поставя под един знаменател всички хора.

Сетне тя последва Брайън, който тъкмо бе изчезнал в бакалницата на господин Брей. Докато Микаела обясняваше на бакалина какво иска, децата се разпиляха из различните ъгли на магазина. Брайън тъй и не можеше да разбере, защо господин Брей е толкова мрачен човек. Та нали беше владетелят на най-големите тумбести бонбонени стъкленици, в които шарените захарни късчета блестяха във всички възможни боички. Според Брайъновите представи човек едва ли можеше да желае нещо повече.

Изведнъж вниманието на минувачите по площада бе привлечено от тропота на копита и песента на млади мъже.

Микаела се обърна стреснато към прозореца.

— Какво за Бога означава това?

Русият перчем на Брайън моментално се вмъкна между нея и прозореца.

— Това е госпожа Олив, — извика той възхитено и посочи с пръст навън — тя пристига отново с каубоите!

— О, йе! — се изтръгна почти в същия миг от устата на господин Брей, както си стоеше зад тезгяха.

— Госпожа Олив ли? — повтори въпросително Микаела, обръщайки се към него. — Коя е тя?

— Моята сестра — въздъхна бакалинът и вдигна рамене отегчено. — Беше дълго време в Мексико, за да копае сребро. И сега се връща изглежда с доста добре натъпкани джобове.

Микаела забеляза, че в средата на шествието язди една жена. Беше облечена с мъжки дрехи и имаше решително изражение на лицето, белязано от природните стихии и физическия труд. Непосредствено зад нея се движеше натоварена догоре каруца, на чиято капра седеше млада негърка. Явно госпожа Олив имаше гледище за разпределение на ролите в обществото, което бе сходно с възгледите на младата лекарка.

— Грейс, докарай колата точно пред Робърт И. — извика госпожа Олив на чернокожата жена.

— Но първо ще трябва да заведем Вили на лекар. Все още има температура — отговори й тя.

— Джейк Сликър ще се погрижи за него — разпореди се госпожа Олив категорично и посочи с глава бръснарницата.

В този миг Джейк Сликър тъкмо излизаше на верандата си, за да погледа като всички други градски жители пристигането на явно доста видната дама. Нейното завръщане бе също толкова знаменито събитие за градчето, както и ежеседмичната поява на пощенския дилижанс. Ето защо за нула време площадът се препълни с любопитни.

Госпожа Олив се изкачи по стъпалата към бакалницата на брат си. В това време Брайън и Колийн вече тичаха към малко грубовато изглеждащата жена. Матю следваше брат си и сестра си на късо разстояние.

— О, моите клети дечица — извика госпожа Олив и прегърна с две ръце Брайън и Колийн. — Матю, — обърна се тя към най-големия — много ми е мъчно за трима ви. Аз обаче разбрах за смъртта на майка ви съвсем скоро. Също и за Мод — обърна се тя към господин Брей, който бе излязъл на верандата заедно с Микаела. — Как можа да се случи такова нещо? Нямаше ли някакъв лекар наоколо, който да й помогне?

— Питай нея — препоръча й бакалинът като посочи с глава Микаела.

— Вашата снаха получи сърдечен инфаркт. За съжаление, нямаше спасение за нея… — започна да обяснява Микаела притеснено и направи няколко крачки към непознатата жена.

Госпожа Олив погледна недоумяващо към брат си.

— Казвам се д-р Куин — побърза да се представи Микаела. — Аз съм новата лекарка на Колорадо Спрингс — добави й тя.

Госпожа Олив подаде ръка на младата жена.

— Приятно ми е. Аз се казвам Олив Дейвис.

— Тя е истинска лекарка — намеси се Колийн гордо. — Наричаме я доктор Майк.

— Това не е вярно, — включи се в разговора и Брайън — аз й викам мамо.

Върху лицето на госпожа Олив се изписа смесица от изненада и неразбиране.

— Викаш й мамо, така ли?

— Между впрочем, — господин Брей пристъпи към двете жени — предсмъртното желание на Шарлот беше д-р Куин да вземе при себе си децата.

Микаела почувства как изпитателният поглед на госпожа Олив я преценява на бърза ръка колко точно струва.

— Може би ще трябва да прегледам веднага болния каубой, когото сте докарали — опита се тя да смени темата.

— Грейс вече информира Джейк Сликър — отговори й госпожа Олив небрежно, докато Микаела слизаше по стъпалата на верандата.

И наистина, в същия миг, когато лекарката застана пред болния каубой, положен върху платформата на колата блед и потен, Джейк Сликър също се оказа там.

— Извинете — каза той кратко и ясно, избутвайки Микаела чисто и просто настрана, след което хвана едната ръка на болния. — Хорас, ела тук да ми помогнеш!

 

 

Както всяка неделна сутрин, след църковната служба енориашите и този пръв пролетен ден се стекоха на площадчето пред черквата, за да обменят сведения за най-новите събития.

Емили Донован обаче, която иначе на драго сърце използуваше възможността да си побъбри с останалите млади жени и да представи на лекарката своята прекрасно развиваща се дъщеря, днес побърза да си тръгне почти без да поздрави когото и да било. Бе притиснала плътно до гърдите си бебето, а петгодишният си син дърпаше за ръка нетърпеливо след себе си. Още по време на богослужението Микаела забеляза, че този път господин Донован изобщо не бе със семейството си.

— Емили — извика тя сега след младата жена. — Всичко наред ли е? Къде е мъжът ти?

Жената се поколеба за миг, след което се спря.

— Сам не е добре. Тази сутрин не можа да стане — обясни тя бързо, като се опитваше да надвика рева на детето в ръцете си. — И на бебето не му е добре. Плака цяла нощ.

— Ще може ли да прегледам мъжа ти? — предложи Микаела.

Но Емили поклати енергично глава.

— Не, не. Той никога не би допуснал това — искам да кажа, че може би вече е повикал Джейк Сликър… Моля да ме извините — обърна се тя на другата страна. — Трябва да се прибера, за да сготвя обяда. — При тези думи тя побърза да се отдалечи.

— Госпожице Куин — чу Микаела в този миг някакъв глас зад гърба си. — Извинете, исках да кажа, разбира се, доктор Куин…

Микаела се обърна. Беше госпожа Олив.

— Бих искала да взема днес децата за обяд в ранчото — каза тя на Микаела. — Обещах да им сготвя любимата им гозба. Вие също сте поканена, разбира се.

Микаела се стъписа. Пред тази жена с властния й вид младата лекарка се чувстваше някак неуверено. А никога не беше допускала, че е възможно да й се случи подобно нещо. Дълбоко в себе си Микаела бе очаквала, че която и да било жена от типа на Олив би посрещнала с отворени обятия една лекарка. Също както бе постъпила починалата й приятелка Шарлот Купър. Обаче явно тази жена изпитваше към нея същото недоверие, както и повечето жители на града. За своя собствена изненада обаче Микаела трябваше да признае сега, че имаше нещо, което я беше разтревожило значително повече. Това бе страхът, че с майчинския си маниер, с който се отнасяше към Брайън, Колийн и Матю, тази жена можеше да заеме собственото й място в сърцата на трите деца. Тази представа бе просто непоносима за Микаела.

— Хайде, ела бе, мамо — настоя и Брайън.

Микаела поклати отрицателно глава.

— Приемете моята благодарност, госпожо Олив, — отговори тя и се опита да превъзмогне студените нотки в гласа си. Това й се видя на нея самата доста изненадващо. — Чака ме доста работа вкъщи. Освен това децата и вие сигурно имате да си кажете доста неща.

Госпожа Олив отстъпи импулсивно крачка назад и обгърна някак закрилнически с ръце Брайън и Колийн.

— Тогава да вървим, деца — каза тя някак бавно и без да изпуска от очи Микаела. — По-късно ще ви ги доведа обратно вкъщи.

 

 

Рядко Микаела бе изминавала за толкова кратко време както този ден разстоянието от Колорадо Спрингс до своята къща. Каруцата просто прелиташе от локва до локва и конят трябваше да полага доста големи усилия, за да може да изпълнява заповедите на господарката си. Ако искаше да бъде честна към себе си, Микаела трябваше да признае, че като препуска така, се опитва да разсее яда и смущението си. А дали бе успяла, тя все още не можеше да прецени с пълна сигурност поне в този миг.

В кухнята Микаела се зае да приготви за децата изненада във вид на ябълков сладкиш. Докато въртеше с една ръка бъркалката, тя следеше с показалеца на другата си ръка редовете в готварската книга, за да не изпусне нещо от рецептата. Всъщност не можеше да се отърве от впечатлението, че в медицинските учебници и ръководствата по хирургическа намеса всичко е много по-разбираемо отколкото в тази библия на американските домакини.

Ядовитите й размишления бяха прекъснати внезапно от остра миризма, която се разнесе с голяма бързина и идваше недвусмислено от фурната. Микаела отвори бързо вратичката на печката. Тъкмо съумя да извади от там тавичката, която изпускаше пара като локомотив, и някой започна да тропа на вратата.

Микаела се изправи, отмести от челото си няколко кичура коса и отвори. Отвън стояха Олив Дейвис и децата.

— О, ах… — понечи Микаела да каже нещо. — Аз всъщност се опитвам да приготвя вечерята.

Тя почувства съвсем осезателно как се впива в нея смаяният поглед на Олив. Дали пък по лицето й нямаше някакви следи от готварските й опити?

— Ние донесохме това, което остана от яденето — каза Брайън и посочи кошницата в ръката на госпожа Олив.

— Заповядайте — каза тя и я връчи на Микаела. — Помислихме си, че така бихме могли да ви спестим някои усилия.

— Благодаря много — каза Микаела и отново долови хладината в собствения си глас.

— Ами, да си тръгвам тогава — додаде някак колебливо госпожа Олив. — Ще отида да видя как е моя болен каубой. Довиждане. — Тя се обърна към вратата, махна на децата още веднъж и тръгна към колата си.

— Не трябваше ли да поканим госпожа Олив да влезе? — попита Колийн, след като Микаела бе затворила вратата току-що.

— Знаеш ли какво, — отговори Микаела уклончиво — днес се чувствам малко уморена и бих предпочела да се видя с госпожа Олив някой друг ден.

— Искаш ли да видиш подаръците, които госпожа Олив ни раздаде? — прекъсна я Брайън. Той вече бе развързал панделката на своето пакетче и побърза да тикне под носа на Микаела един сребърен талер. — Колийн си има същия — добави той доволно.

— Чудесно — каза Микаела равнодушно. — А какво получи Матю?

За миг настъпи пълна тишина в малката стая. След което и Матю отвори кутията си. Върху хастара от червено кадифе блестеше чисто нов револвер Колт.

Матю замълча смутено.

— Госпожа Олив казва, че съм бил вече достатъчно голям за това — изтърси той, като видя ужасената физиономия на Микаела.

— Достатъчно голям, за да се научиш да убиваш ли? — възрази Микаела.

— Достатъчно голям, за да браня семейството си — отговори Матю непреклонно.

— Госпожа Олив казва, че в края на краищата той сега е мъжът в къщата — опита се Колийн да се намеси и тя.

Лицето на Микаела доби насмешлив израз.

— Един прекалено млад мъж… — отбеляза тя.

Матю се изпъчи и погледна настойничката си право в очите.

— Ама мъж, нали!

 

 

Микаела се опита да забрави за подаръка на госпожа Олив и на следващия ден сложи началото на новата седмица както обикновено с посещение на пощата. Хорас бе вече приготвил за нея цял куп колети с лекарства. Тя обаче отхвърли с усмивка на уста предложението на пощаджията да й помогне и побра пакетите един по един в ръцете си.

Пазейки да не изпусне някоя от пратките, тя се сбогува и излезе от пощата. Преди обаче да направи и една крачка, Микаела усети ненадейно някакъв удар отстрани, при което натрупаните един върху друг пакети рухнаха на земята като къщичка от карти. Ужасена от случилото се, тя вдигна поглед и видя с кого се е сблъскала. Иззад купчината пакети изобщо не беше видяла, че Съли пресича в този миг пътя й, при което бе налетяла право срещу него.

— О, моля да ме извините — каза той и започна да събира пакетите. — Ще ви изпратя до колата ви.

— Но това изобщо не е необходимо — възрази Микаела.

Тя самата също клекна и засъбира нещата си, като държеше главата си доста по-наведена отколкото се налагаше. От коледната нощ насам не се бяха виждали със Съли. И тази неочаквана среща я бе накарала да се изчерви като божур.

— Разбира се, че ще ви изпратя — упорстваше Съли. — Къде ви е колата?

— Но аз не бих искала да ви откъсвам от вашите занимания… — продължи тя да се съпротивлява с половин уста.

— Телеграмата до президента може да почака — отсече Съли най-неочаквано.

Микаела се изправи стъписана.

— Телеграма до президента ли?

Съли се усмихна най-сетне.

— Да. Вождът Черното Котле иска да му съобщи една новина. Откакто Абрахам Линкълн му връчи преди няколко години американското знаме, той си мисли, че и всеки следващ президент трябва непременно да е благоразположен към индианците.

— Все пак полковник Чивингтън бе отзован като губернатор на Колорадо и го върнаха във Вашингтон — отбеляза Микаела.

— Така е — отвърна й Съли с угрижена физиономия. — И на негово място идва сега генерал Къстър.

— Ето на! А по-лош от Чивингтън той никога не би могъл да бъде — засмя се Микаела.

Съли я погледна изпитателно.

— Човек никога не бива да казва: никога — промълви той тихо.

— Доктор Майк! Доктор Майк! — Виковете на някаква жена нарушиха внезапно утринното спокойствие на площада. Микаела се сепна. Емили Донован тичаше с бебето си в ръка като побъркана към лекарката. — Помогнете ми! Моето бебе…!

На Микаела й беше достатъчно да хвърли само един поглед, за да разбере, че детето е с много висока температура. Тя пое от жената мрънкащия вързоп, пеленките бяха вече съвсем мокри от потта на дребното телце. За миг Микаела се огледа с търсещ поглед по площадчето. Неколцина от живеещите наоколо бяха изскочили пред къщите си след виковете за помощ на Емили. Джейк Сликър, който сякаш никога нямаше каквато и да било клиентела за обслужване, се беше облегнал върху парапета на верандата си и гледаше любопитно какво става.

Без да се занимава повече с разпилените си пакети. Микаела хукна с детето в ръка към бръснарницата. Тя направо изблъска Сликър, който искаше да й се изпречи на пътя и се втурна към първото попаднало й легенче за миене.

— Какво правите тук за Бога? — Джейк Сликър бе последвал веднага лекарката и наблюдаваше напълно смаян, как Микаела полива детето със студена вода.

Емили нахлу в следващия миг.

— Опитвам се да спася живота на детето — уведоми Микаела двамата кратко и ясно. — Това е най-добрият метод да се смъкне температурата.

— При температура пациентът трябва да се изпоти или му се пуска кръв, за да изтекат отровите от организма — възрази бръснарят.

— Не му обръщайте внимание — обърна се Микаела към майката на детето. — Продължете студеното обливане, а аз ще се погрижа за мъжа ви. — При тези думи тя подаде на Емили бебето и изтича навън.

Само след няколко секунди тя беше вече при Сам Донован и от пръв поглед разбра какво става. Мъжът лежеше на стълбата към горния етаж на къщата. Явно бе направил опит да последва жена си и болното бебе. Микаела коленичи до него и дръпна клепача му нагоре.

В този миг в коридора на къщата нахълта Джейк Сликър.

— Оставете моя пациент на мира — извика той извън себе си от ярост още преди да забележи, че Микаела е на стълбата. — Сам е в безопасност под моите грижи.

Микаела бавно обърна лице към бръснаря, докато погледите им не се срещнаха.

— Той вече няма нужда от никакви грижи, господин Сликър. Сам Донован е мъртъв.

 

 

— Ама защо да не дойдем и ние, бе мамо? — Брайън стоеше до Микаелиния кон и бърникаше нацупено юздата. — Да не би и ти да не можеш да пипнеш същата инфлуенца като нас?

— Така трябва, Брайън — отговори му Микаела търпеливо. — Обаче докато не ме е хванала, ще мога да се грижа за болните. И това всъщност е дългът на една лекарка към пациентите й.

Колийн стоеше до Матю на прага и се вслушваше в разговора.

— Някои лекарки обаче имат и дълг на майки към своето семейство — каза тя и скръсти ръце предизвикателно.

— И това е вярно, Колийн — съгласи се с нея Микаела. — А за да закрилям семейството си, аз няма да ви взема с мен в града.

— Но кой ще се грижи за нас през това време? — продължи Колийн — Госпожа Олив би ни взела моментално при себе си.

— Няма да може — възрази Микаела припряно и дръпна енергично ремъка на седлото.

— Защо? — продължи да се заяжда Колийн. — Ти не можеш да търпиш госпожа Олив, ето защо не може — отговори си тя тутакси сама.

— Аз изобщо нямам нищо против нея — възрази Микаела по-остро, отколкото й се искаше. Сетне продължи по-дружелюбно: — Цялата работа е, че навярно един от нейните каубои е донесъл тук инфлуенцата от Мексико. Поради това не ми се иска да имате занапред досег с нея или с нейната къща.

Тя възседна коня си и го пришпори. Докато се обръщаше, за да махне още веднъж на децата, лекарката видя как вратата на малката дървена къща се затваря отвътре с енергичен замах.

Въпреки че Микаела не бе отсъствала повече от един ден, гледката в града се беше променила значително. На пейката пред бръснарницата на Джейк Сликър седяха бледи хора с изтощен вид и чакаха бръснаря да им пусне кръв, като бършеха час по час потта от челата си с мръсни кърпи. Явно бацилът не жалеше никого. И децата, и младежите, и старците, били те местни хора от Колорадо Спрингс или току-що пристигнали преселници — всички бяха еднакво уязвими от инфлуенцата. А за бързината, с която тя обезсилваше организма и затриваше хората в разцвета на силите им, можеше да се съди по броя на дървените капаци за ковчези, които Робърт И. бе облегнал на зида пред работилницата си.

Микаела се запъти към болните, които чакаха по верандата на Джейк Сликър, но реши най-напред да се отбие в къщата на семейство Донован. Наложително бе да прегледа първо Емили и нейното болно бебе.

Когато потропа на вратата, тя веднага се отвори. Микаела вдигна вежди от почуда като видя пред себе си най-неочаквано Олив Дейвис. Ала бързо успя да се овладее.

— Бих искала да прегледам Емили и бебето — каза тя твърдо.

И Олив явно не беше очаквала да се види тъй скоро с новата лекарка. Тя изви глава малко нервно.

— Те са добре, благодаря ви — каза Олив и понечи да затвори вратата.

Микаела обаче бе сложила вече крак върху прага на открехнатата врата.

— Аз съм тяхната лекарка и ще се убедя лично какво е здравословното им състояние — възрази тя. — Ако нямате нищо против…

При тези думи Микаела избута Олив настрана и се запъти към дъното на стаята. Там съзря Емили пред шевната й машина.

Младата вдовица буташе с непохватни движения парче плат под иглата, докато краката й движеха трансмисията доста непохватно и със забележимо усилие. На лицето й беше избила пот.

— Емили! — извика Микаела изплашено. — Какви ги вършите? Нали трябваше да сте на легло!

— О, доктор Майк… — промълви Емили. — Бебето е много по-добре. Почти съм сигурна, че няма температура вече.

Микаела хвана с два пръста китката на жената, за да измери пулса й.

— Това е добре. Обаче вие би трябвало да се щадите поне малко. Ако не се грижите за себе си…

— Аз препоръчах на Емили да се захване тутакси с работа — намеси се госпожа Олив. — Точно така постъпих и аз лично след смъртта на моя съпруг. Още на следващата сутрин се заех с ръководството на нашето ранчо. На Емили сега й се налага да взима куп решения. И със сигурност тя си знае най-добре, кое е добре за нея.

Микаела изправи снага. Явно бе крайно време да каже направо какво мисли.

— Госпожо Олив, — започна тя натъртено и впи поглед във властната жена — не поставям ни най-малко под съмнение, че вие сте кадърна фермерка. Но точно както аз не ви се меся във вашето говедовъдство, настоявам и вие да не ми се месите във взаимоотношенията ми с моите пациенти. — Микаела бе повишила тон малко. — Хайде, Емили, елате — обърна се тя дружелюбно към болната. — Вие трябва да си легнете.

Тя тръгна след Емили към горния етаж. Като стигнаха до средата на стълбата, Микаела се обърна още веднъж.

— И между другото, предполагам, че за в бъдеще ще се съветвате с мен, преди да подарявате разни опасни оръжия на децата ми.

Очите на Олив заприличаха на тесни цепнатини.

— Вашите деца ли? — изсъска тя. — Това не са вашите деца. При нормални обстоятелства тримата биха живели при мен.

— Нямам представа какво разбирате под „нормални обстоятелства“. Зная само, че името, което Шарлот произнесе на смъртния си одър, не беше вашето — отговори лекарката без да се церемони много и последва Емили на горния етаж.

Когато Микаела излезе от къщата след около един час, пред бакалницата на Лорън Брей се беше събрала внушителна тълпа хора. При по-внимателно вглеждане Микаела забеляза, че всеки купувач, който излизаше от магазина, бе натоварен с толкова покупки, колкото можеше да носи. Тя изтича отсреща до пощата, където Хорас се беше подпрял върху парапета на верандата и си бършеше шията и челото с носна кърпа.

— Какво става отсреща? — попита тя пощаджията.

— Носи се слух, че тук в Колорадо Спрингс има епидемия от инфлуенца — отвърна Хорас вежливо както винаги. — И поради това пощенският дилижанс щял да ни заобикаля докато трае епидемията.

— Всички се запасяват — измърмори Микаела и се загледа след хората, които мъкнеха купените от магазина чували брашно и зърно. После се затича. — Легнете си, Хорас! Затворете вашата поща — викна му тя през рамо. — И без това през следващите седмици няма да ни е до писма.