Сандра Браун
В името на любовта (6)

Шеста глава

Вечерта й се стори безкрайна. Домакини на събирането бяха бизнесмен от Стокхолм и съпругата му. Освен Джордан и Хелмут, присъстваха още две двойки. Беше замислено като светско събитие, но всъщност основната причина беше бизнесът.

След като вечерята приключи, гостите се преместиха от частната трапезария на хотел „Палас“ в апартамента на домакина. Мъжете седнаха до игралната маса и започнаха да обсъждат преимуществата на търговското обединение. Жените, които нямаха нищо общо помежду си — дори не говореха един и същи език, се опитваха да не се отегчават взаимно до смърт. Джордан имаше елементарни познания по немски — езика, на който говореха другите жени — затова някои страни на разговора й убягваха. Това дори не й беше неприятно, защото вниманието й въобще не бе заето със скучния разговор.

Хелмут най-накрая се ръкува с гостите и се приготви да си тръгва. Точно навреме, защото Джордан започна да си мисли, че не ще издържи и минута повече в тази стая. Многобройните бизнес дела на годеника й не я интересуваха. Странно беше, че настоя Рийвс да й разкаже за работата си следобед на ферибота. Той споделяше с нея преживяванията си, а тя сякаш попиваше всяка дума.

А сега беше отегчена, уморена, разсеяна и безкрайно нещастна при мисълта за Рийвс, който ядосано се шмугна в тълпата, отдалечавайки се от нея.

Тя не знаеше дали е разочарована или ядосана. Времето, прекарано с него на върха на планината и на ферибота, беше прекрасно. За съжаление чудесният ден не премина в още по-чудесна вечер. Не можеше да отрече, че Рийвс Грант я възбужда, провокира нейната сдържаност и я прави много по-податлива — нещо, което друг мъж не можеше да постигне. Именно чувствата й към него го правеха опасен, защото вече придобиваше сила над нея. Да не би да очакваше, че тя ще откаже срещата с Хелмут? Може би му се искаше да каже на годеника си, че няма да вечеря с него. Как е възможно, при положение че вече е приел поканата и от нейно име!

Беше ядосана, но трудно можеше да каже точно на кого. Сърдеше се на Хелмут заради начина, по който се опитваше да я командва. Гневеше се и на Рийвс, защото предполагаше, че може да разполага с времето й. Дразнеше се, че бе позволила да се превърне в пионка в ръцете на двама решителни и твърдоглави мъже — ситуация, в която не искаше да изпада отново. Дори не и в името на любовта.

В асансьора Хелмут й обясняваше плюсовете и минусите от евентуалното сливане, а Джордан мислеше, че всеки момент ще се разкрещи, ако той не млъкне. Какво я интересуваха сделките му? Нямаха никакво значение за нея. Допреди няколко дни бе живяла спокойно, без почти никакви перипетии. А сега животът й сякаш се преобърна. Нищо не бе така сигурно, както преди. Нищо не бе съвсем ясно. Решенията й вече не бяха точни. Животът й се превърна в хаос, и то откакто се появи Рийвс Грант.

Асансьорът безшумно спря, когато достигнаха фоайето на хотела, и двамата слязоха. Хелмут тъкмо й помагаше да се облече, когато Джордан видя мъжа и жената, които влязоха през широките врати.

Жената беше около двадесет и пет годишна, червенокоса, стройна и много красива. Бе облечена шокиращо. Дългите й слаби крака бяха очертани от прилепналите зелени сатенени панталони, а свободната блуза в същия цвят, обшита с пайети, разкриваше дръзко съблазнителната й гръд.

„Грозно — помисли си Джордан. — Да, определено е грозно и безвкусно облечена.“

Рийвс, за разлика от момичето, изглеждаше прекрасно. Носеше сиви панталони от каша и морскосиньо спортно сако. Бялата му копринена риза беше разкопчана до средата на гърдите. Черни мокасини „Бали“ се подаваха изпод ръба на панталона. Бе облечен в скъпи, но семпли дрехи, сякаш искаше да каже: „Не давам пукната пара за традициите ви.“

Пулсът й се ускори. Бе ядосана колкото на него, толкова и на себе си, защото реагираше така на дръзката му сексуалност. Дори когато се възхищаваше от добре скроените дрехи, мислеше за тялото му, което разпалваше у нея изпепеляваща страст.

Двойката се беше запътила към бара. Хелмут извика през фоайето на елегантния хотел:

— Рийвс, Рийвс Грант!

Джордан трепна. Напразно се надяваше, че ще успеят да си тръгнат, без да ги забележат.

Рийвс рязко извърна глава, видя ги и на устните му грейна обезоръжаваща усмивка.

— Здравейте, Хелмут, Джордан!

Ръката му остана около кръста на червенокосата му компаньонка.

— Какво правите тук?

— Бяхме на официална вечеря — обясни Хелмут.

— О, да! — Рийвс щракна с пръсти. — Спомням си, че спомена нещо подобно.

„Лъже“, помисли си Джордан. Той знаеше много добре какво правеха тук. Откакто Хелмут ги извика, Рийвс нито веднъж не я беше погледнал в очите.

— Позволете да ви представя… ъъъ, Даян? Да, Даян… ъъ…

— Мофет — подсказа му жената и го сръчка с лакът в ребрата, сякаш му казваше: „Ах, ти, лошо момче!“

Джордан сви юмруци. „Не може ли тази жена да се държи на краката си? Трябва ли така да се обляга на Рийвс?“

— Да, Даян Мофет — каза фотожурналистът и тържествуващо погледна Джордан. — Даян, това са госпожица Хедлок и господин Екхерт. Даян е моя съгражданка. От Лос Анджелис е. Беше щастлива случайност, че се срещнахме днес следобед.

Джордан не можеше да понася злорадото му изражение и затова извърна очи към жената, която се хилеше глупаво.

— Здравейте, госпожице Мофет — поздрави я тя с хладна учтивост.

— Здрасти. Много ми харесва роклята ви — нахално отвърна момичето.

— Благодаря — Джордан знаеше, че тази рокля е впечатляваща, затова я облече. Беше от черен сатен, без ръкави, с дълбоко деколте. Кръстът й беше пристегнат с тъмнорозов колан. Косата й беше опъната в нисък кок. Диамантените обици бяха единственото й бижу — освен пръстена на Хелмут, разбира се.

— Тръгнали сме за бара да пийнем по чашка преди лягане. Ще ни бъде приятно, ако дойдете с нас — дръзко каза Рийвс.

Джордан едва не се задави. Такава ярост закипя в гърдите й, че почти я задуши. Мъжът срещу нея беше без всякакви задръжки. Как смееше? Как смееше да се хване с друга жена толкова скоро след като се бяха разделили? Или може би това му беше навик? Далече от очите, далеч от сърцето? А отгоре на всичко бе достатъчно нагъл, за да се прави на обиден, и то само няколко часа по-рано!

Хелмут се обърна към нея и я попита:

— Джордан?

— Изморена съм, Хелмут. Денят ми беше доста тежък — разходката в планината, ферибота — гласът й звучеше унило, очевидно искаше да откаже поканата.

Всъщност споменът за близостта между нея и Рийвс — на лифта, на върха на планината и по-късно — я накара да се почувства виновна, гърлото й се стегна и тя едва можа да произнесе думите.

— Моля да ни извините, Рийвс, госпожице Мофет — Хелмут изискано се поклони. — Изглежда, дамата ми е уморена. Най-добре ще е да я изпратя до дома й.

Той се усмихна любезно, ръкува се с Рийвс и после целуна ръка на госпожица Мофет. Тя се изкиска.

— Тогава ви пожелавам лека нощ — каза Рийвс.

— Лека нощ — измърмори Джордан, като се осмели да го погледне.

Беше грешка. Устните му бяха присмехулно извити, а изразът в очите му определено беше подигравателен. Сякаш искаше да й каже: „Страхливка!“

Облегната на ръката на Хелмут, тя високомерно вдигна брадичка, но сърцето й се късаше. През цялото време е била права. Той очевидно търсеше рамо приключения. Нощта, която прекараха заедно, значеше за него толкова, колкото и вечерта с тази червенокоса глупачка.

Джордан почти се свлече върху задната седалка на лимузината и остана мълчалива през цялото време, докато пътуваха за дома й. Чувстваше се паднала духом. Чудеше се защо. Нима този мъж бе станал толкова важен за нея, че само мисълта за него с друга жена я правеше нещастна?

Тя не проговори и през краткия път до апартамента й, който извървяха с Хелмут през Стария град. Той отдаде мълчанието й на умората.

Мълчеше, а съзнанието й трескаво препускаше. Спореше със себе си. Трябваше да каже на Хелмут, че няма намерение да се омъжва за него, и то още сега. Беше я попитал по-рано тази вечер дали е уведомила родителите си за годежа им. Уклончиво му бе напомнила колко заети бяха през последните два дни. Хелмут просто гореше от нетърпение по-скоро да обяви официално годежа им.

Но не беше готова за подобен разговор точно тази вечер. Той нямаше да приеме спокойно отказа й. Щеше да й зададе въпроси, на които трябваше да отговори, а не беше сигурна дали ще успее. Затова реши, че ще говори с Хелмут, когато се почувства по-силна, когато изличи Рийвс от съзнанието си. А дотогава…

На вратата равнодушно прие прегръдката му. Годеникът й беше красив и мъжествен, бе имал много любовни връзки. Но защо целувките му не я вълнуваха? Ръцете му я докосваха, но не с онази сила, която говореше едновременно за страст и за нежност. Когато я прегръщаше, тя нямаше чувството, че е половинката от едно цяло.

Той си тръгна и тя се изкачи по тъмните стъпала. Беше потисната и се упрекваше, че не изпитва по-силни чувства към Хелмут. Той винаги се държеше мило с нея, а сега я спасяваше и от по-нататъшно обвързване с безскрупулен мъж като Рийвс Грант. Трябваше да му е благодарна за това. Нали?

Джордан си легна и се опита да съсредоточи вниманието си върху Хелмут и неговата щедрост. Но съзнанието й решително отхвърли подобен опит. Единственото, за което можеше да мисли, беше Рийвс и тази глупачка Даян, която се бе увесила на ръката му. Дали я докосваше, дали я целуваше? Казваше ли й същите думи, които шепнеше и на нея през нощта, когато се любиха? Не! Не можеше да го понесе. Щеше да полудее само при мисълта, че той се люби с тази жена. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху нещо друго.

Родителите й. Книжарницата. Горещ шоколад.

Рийвс. Рийвс. Рийвс.

Тъкмо се унасяше, когато си спомни колко на топло и сигурно се чувстваше в прегръдките му въпреки студеното, мъгливо и мрачно време горе в планината.

— Здравей — промълви унесено Джордан в слушалката. Телефонът беше звънял дълго, преди да осъзнае, че не сънува. Пипнешком опита да го намери и събори на пода една книга и будилника.

— Джордан? Да не спиш?

— Бил? — тя се прозя, произнасяйки името на началника си от Лондон. — Аз… да… колко е часът?

— Съжалявам, бебчо, но исках да се обадя и да ти изкажа поздравленията си. Ей, това е страхотна новина. Някой ден искам да кажеш на чичо Бил как успя да му завъртиш главата.

Тя грешеше. Сигурно беше сън. Нямаше ни най-малка представа защо шефът й се обажда толкова рано сутринта и приказва глупости.

— За какво говориш? — попита го, заровила глава във възглавницата.

— Хайде, кукличке, аз съм чичо Бил. Прочетох за годежа ти в „Таймс“. Какъв удар! Хелмут Екхерт! Кога е голямото събитие? Поканен ли съм на сватбата? Обещавам да се държа добре. Няма да се напия, няма да се оригвам шумно, няма да говоря цинизми и да ругая. Няма…

— Бил — прекъсна го Джордан, внезапно обезпокоена. — Каза, че си чел за годежа ми с Хелмут в „Таймс“. Кога?

— Снощи.

Джордан застина.

— Сигурен ли си? Имам предвид, как е възможно?

— Не знам, бебчо, но го пише черно на бяло на трета страница. В момента вестникът е пред мен и освен това съм абсолютно трезвен. Има статия в две колони за вашия роман, която завършва с биографиите ви. Авторът разказва историята като приказката за Пепеляшка — знаеш, красивата продавачка и красивият принц.

Устата й пресъхна и ръцете й се разтрепериха.

— Хм… кой е авторът на статията?

— Джеймс Паркър. Той е репортер за телеграфна агенция „Ю Пи Ай“.

— „Ю Пи Ай“? — извика тя недоверчиво. Историята вероятно щеше да обиколи целия свят, а като се имаше предвид известността на Хелмут, беше почти сигурно. — Каза, че в статията има и подробен разказ за моя живот?

— В детайли, бебчо. Детството ти, семейството — цялата история.

Когато Бил й спомена за статията, за миг в главата й се породи смътно съмнение. Постепенно то се превърна в твърдо убеждение. Кой друг знаеше за нейното минало? На кого беше разказвала напоследък за живота си? Кой я беше подканял с въпроси, на които тя даваше откровени отговори? Кой от хората, които познаваше, беше свързан с журналистиката?

Рийвс Грант.

— Трябва да вървя, Бил! — каза тя бързо и скочи от леглото.

— Само за минутка, миличка. Искам да ти кажа да не се безпокоиш за книжарницата. Заместникът ти ще пристигне след няколко седмици.

— Заместникът ми! — тя изумено седна. — Заместникът ми?

— Да, разбира се, кукличке. Някак си не виждам жената на един милиардер да работи в книжарница. А ти? Ще обикаляш из целия свят и…

— Бил, не разбираш — каза Джордан, опитвайки да се успокои. — Аз няма да се омъжа за Хелмут Екхерт. Въобще няма да се омъжвам за никого.

— Но тук пише…

— Не ми пука какво пише! — ядосано възкликна тя. — Няма да се омъжа за него. Цялата история е грешка. Виждам се с него, това е всичко.

— А какво ще кажеш за огромния годежен пръстен с диамант, който носиш според репортера?

Тя въздъхна и потърка челото си.

— Нося го, но…

— Добре. Тогава?

— Аз… това… О, за Бога, Бил, много е трудно за обяснение. Просто ми повярвай. Няма да се омъжвам, така че можеш да задържиш „заместника“ в Лондон. А сега трябва да вървя.

— Чакай малко, Джордан — отново я прекъсна той.

От другата страна на линията се чу дълбока въздишка, която не предвещаваше нищо добро. После Бил каза тихо:

— Миличка, това няма да е толкова лесно. Виждаш ли, старият Бауерман ме преследва от месеци да намеря работа на дъщеря му някъде на континента. Омръзнали й били събиранията на чай и ловът на лисици и неочаквано решила да започне работа. Нищо сериозно, просто иска да се занимава с нещо. Когато снощи прочетох статията за теб, реших, че твоята работа е идеална за нея. Така че се обадих на стареца…

— И предложи на дъщеря му моето място — довърши вместо него.

— Е, нещо такова… ъъ…

— Какво такова?

— Ами, ъъ… обещах й твоето място.

Възцари се тягостно мълчание. Джордан беше потресена. Това, което Бил току-що й каза, не можеше да е истина. Но беше. Щеше да загуби работата си заради дъщерята на господин Бауерман. Старецът беше собственик на издателска къща, както и на веригата магазини за периодичен печат на английски език, където работеше и тя. Подобни неща ставаха непрекъснато в света на бизнеса, но не бяха се случвали на Джордан Хедлок. Затова новината я засегна. И всичко бе заради Рийвс Грант.

— Ей, кукличке, съжалявам, обаче…

— Няма нищо, Бил. Сега трябва да тръгвам. Обади ми се по-късно.

Без да дочака отговора му, тя затвори телефона. За няколко безкрайно дълги секунди остана неподвижна, с ръка върху телефонната слушалка, като й се искаше всичко, което бе чула, да е лъжа. Но не беше. Съобщение за сватбата, която никога нямаше да се състои, бе се появило в печата из целия свят. Освен това беше уволнена.

Умислена, Джордан прехвърляше последиците от подлата постъпка на Рийвс. Обзе я малко позакъсняла ярост. Стисна юмруци и маникюрът й остави дълбоки следи по дланите.

— Копеле! — изсъска тя.

Скочи от леглото, захвърли нощницата и извади от чекмеджето чифт дънки. Нахлузи ги бързо. Свали дебел пуловер от закачалката в дрешника и го навлече. Не си сложи чорапи и обу мокасините си на босо.

Наплиска с вода ръцете и лицето си, изми си зъбите, сложи съвсем лек грим и вчеса набързо гъстата си коса.

Изтича от банята в спалнята, грабна якето и портмонето си и се втурна надолу по стълбите. Заключи вратата на книжарницата и забърза по алеята в здрача на ранното утро.

Нямаше таксита, така че трябваше да извърви пътя пеш. Нямаше нищо против. Гневът и решителността я бяха заредили с такава енергия, че дори усили крачка. Дъхът й замръзваше във въздуха, но тя не усещаше студа, крачейки бързо по улиците на Люцерн.

Хотелите на крайбрежната улица бяха тихи и смълчани. Нямаше нито един човек на широките им веранди, които обикновено късно следобед бяха препълнени — хората пийваха по нещо и се наслаждаваха на пейзажа.

Фоайето на хотел „Европа“ беше празно, като се изключеха двете прислужници, които лъскаха огледалата и бършеха праха по мебелите. Администраторът подреждаше картоните за регистрация. Джордан се запъти към него и подпря ръце върху гладкия мраморен плот.

— В коя стая е господин Рийвс Грант? — попита тя.

Служителят вдигна въпросително вежди и внимателно огледа небрежното й облекло.

— Моля? — запита той недоверчиво.

Неговата предпазливост накара Джордан да стане по-внимателна. Усмихна му се омайващо.

— Знам, че изглеждам като плашило, но съм карала цяла нощ. Искам да го изненадам. Той е… мой приятел — подметна преднамерено смутено. — Нали разбирате? — премигна с очарователните си сиви очи и мъжът се разтопи.

— Аз… Да, разбира се. Той… ъ-ъ… нека да погледна. Стая 429. Да му позвъня ли?

— Не! — бързо отвърна Джордан.

После наведе срамежливо глава, като преглътна отвращението си от думите, които щеше да изрече.

— Искам да го изненадам.

Администраторът се усмихна разбиращо. Явно беше истински романтик.

— Асансьорът е вдясно — прошепна й заговорнически.

— Благодаря — изрече през рамо Джордан, докато бързо пресичаше фоайето на хотела.

Асансьорът, който й се стори изнервящо бавен, най-накрая дойде. Джордан влезе и натисна бутона за четвъртия етаж. Докато се изкачваше, повтаряше обидните думи, с които щеше да го засипе.

Вратите се отвориха и тя се понесе като хала надолу по коридора. Разбра, че е сбъркала посоката, завъртя се, тръгна обратно и най-накрая намери стаята му. Почука на вратата нетърпеливо. Звукът проехтя из тесния коридор. Щеше да е късметлийка, ако никой не се покажеше, за да провери кой вдига такъв шум толкова рано сутринта.

Обитателят на стая 429 не даваше признаци да е чул нещо, затова Джордан почука още веднъж, този път далеч по-настоятелно. Чу се шумолене на чаршафи и на нея й хрумна, че може би той не е сам.

Сърцето й болезнено се сви, но тя вирна брадичка. Беше дошла да му каже какво точно мисли за него и въобще не я интересуваше дали ще има и публика.

Решението я изпълни със сила и тя заблъска по тежката дървена врата. Отвътре се дочу приглушена ругатня и проскърцване на матрак, а после и леки стъпки, които доближиха вратата.

— Да? — звучеше по-скоро като войнствено изръмжаване, отколкото като въпрос.

— Отвори! — беше единственото, което му каза.

След моментно колебание се чу прищракване и вратата се открехна. Джордан я бутна, за да влезе, и веднага погледна към леглото. Беше празно и тя си отдъхна с облекчение. Продължи навътре изправено, с твърда походка.

— Заповядай — сухо каза той иззад гърба й.

Джордан се извъртя и се изправи с лице срещу него, изпълнена със справедливо негодувание и решена да му се накара така, че той накрая да я моли на колене за прошка.

Но Рийвс не играеше честно. Беше гол.

Кестенявата му коса беше разрошена и няколко кичура бяха паднали върху челото му. Беше застанал в арогантна поза — с ръце на кръста. Този мъж беше страхотен противник. Особено за жена, която се бореше едновременно за живота си и срещу силното си влечение към него.

Въобще не беше предполагала, че може да го завари гол. Знаеше, че ще спи, но така… Сега цялата й решителност се изпари пред завладяващата му мъжественост. Обходи с очи гърдите му, премести поглед по-надолу, където косъмчетата преминаваха в тънка линия.

Краката му бяха дълги, стройни и силни. Той излъчваше мъжка сила. Какво да направи? Как можеше въобще да спечели срещу него? Сигурно я смяташе за глупачка, задето нахълта в стаята му.

Тя не откъсваше очи от него, а Рийвс продължи широко да се прозява, като възпитано прикриваше устата си с ръка. Тази безгрижност я ядоса, както нищо друго досега, и яростта й всеки момент щеше да избухне. Обаче Рийвс не й даде възможност. Попита я:

— Не мислиш ли, че си твърде агресивна? Майка ти не ти ли е казвала, че само мъжете искат да бъдат завоеватели?

— Дявол да те вземе! — избухна тя. — Как можа да извършиш такава подлост? Никога не съм срещала толкова безчувствен човек като теб.

Той я погледна развеселен. Мина покрай нея, взе часовника си от нощното шкафче, видя колко е часът и седна на леглото.

— Какво съм направил толкова рано сутринта, че си ми така ядосана?

— О, моля те, престани да се преструваш. Знаеш какво си направил. Подлата ти постъпка няма равна на себе си. Разказах ти целия си живот…

Тя продължи тирадата си, а той се облегна на възглавниците, сви крак и подпря ръка върху коляното си. Джордан извърна поглед от него и попита несигурно:

— Би ли си облякъл нещо?

— Не.

Отново го погледна.

— Ти си жалък.

— Аз? — попита той. — Аз? Ти беше тази, която нахлу в стаята ми по никое време. Изкара ме от леглото. Аз спя без дрехи и нямам никакво намерение да се обличам.

— Държиш се неприлично.

Рийвс я огледа и на лицето му се изписа похотлива усмивка:

— И си мисля за неприлични неща.

Джордан скръцна със зъби. Нямаше да му достави удоволствие, затова се направи, че не чува провокиращата му реплика. Отмести поглед от голото му тяло и подреди мислите си. Попита го:

— Познаваш ли човек на име Джеймс Паркър?

Рийвс изглеждаше изненадан от въпроса й, но отговори бързо:

— Да. Репортер е за „Ю Пи Ай“ извън Лондон.

— Ти му се обади вчера и разказа всичко за мен и Хелмут. А сега резултатът на твоя труд е на трета страница в „Таймс“. Ако магазинът ми работеше в неделя, щях да ти продам един брой — саркастично изрече тя.

Рийвс поклати глава и уморено прокара пръсти през косата си.

— Джордан, аз не съм…

— Вчера ти нарочно ме подтикваше да ти разкажа за себе си, любопитстваше за личния ми живот и миналото ми. Добре ме изпързаля, господин Грант. Не съм и подозирала, че просто си вършиш работата.

— Джордан…

— По-добре да ми беше казал какво искаш. Щях дори да ти съдействам. Не беше необходимо да се опитваш да ме убедиш с целувки. Или така си вършиш най-добре работата? Като я смесваш с удоволствието?

Сълзи на огорчение замъглиха очите й и Джордан яростно ги избърса.

Рийвс вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Чакай да видим дали съм разбрал правилно. Значи Джим е написал статия за вашия годеж в „Таймс“ и ти си мислиш, че аз съм му дал тази информация?

— Ти си го направил!

— Не, не съм аз, Джордан.

— Трябва да си ти — извика тя. — Недей да лъжеш повече, бездруго съм отвратена от твоето двуличие.

Той скочи от леглото и здраво я хвана за раменете.

— Точно ти не ми говори за двуличие — изрече Рийвс през зъби, — защото най-добре знаеш какво е. Това е, когато една жена се прегръща с мъж, а е сгодена за друг. И отгоре на всичко заявява на доверчивия будала, че такъв годеж въобще няма. Не ме обвинявай, че разигравам театър, Джордан. Самата ти можеш да даваш уроци на Сара Бернар.

Тя опита да се освободи от силната му хватка, но не успя.

— Аз не съм сгодена с Хелмут. Ти го знаеш.

— Така ли? Каза, че не си обвързана с него, но всеки път, щом щракне с пръсти, хукваш послушно. Звучи твърде ангажиращо, не е ли вярно?

— Не желая да го нараня — извика тя. — Искам да бъда честна. Но ти не знаеш нищо за честността, нали? Държиш винаги да си победител, дори и с цената на жертви, без да те интересува кого си наранил. Всичко, което искаш, е да прекараш приятно, да направиш хубави снимки и да съчиниш интересна история.

Рийвс я повдигна, извъртя я и я хвърли върху леглото. Легна отгоре й и я затисна, като прикова ръцете й от двете страни на главата й.

— Не съм му давал проклетата информация — каза той, като натъртваше на всяка дума и продължаваше да стиска с всичка сила китките й. — Не съм.

Джордан успя да се поразмърда. Очите й бяха широко отворени, изпълнени със страх и недоверие, но той я погледна спокойно. Тя облиза пресъхналите си устни и попита:

— Тогава кой?

— Може да е всеки. Имаше около петдесет-шестдесет човека на събирането онази вечер, когато ги помоли наивно да не разпространяват информация за вашия годеж. Това винаги поражда клюки, Джордан. Могли са да го съобщят на дузина репортери, жадни за сензации. Джордан не можеше да се откопчи от хватката му и да избяга от истината. Затвори очи.

— Но Бил каза, че авторът е знаел много подробности за мен — опита да му се противопостави тя. — Вчера…

— Хелмут не ги ли знае също? Нима не си му разказвала случки и преживявания от живота си? Той може да ги е споделил с някого и така нататък, и така нататък, докато са стигнали до някой талантлив репортер, който е написал изчерпателна история въз основа на тези нищожни факти.

Джордан се помъчи да си припомни последните няколко месеца. Струваше й се, че в думите на Рийвс има нещо вярно. Или това беше истината?

Той сякаш четеше мислите й.

— Признавам, че вчера, след като слязохме от ферибота, се разгневих. И знам, че доказателствата срещу мен изглеждат неопровержими. Но ако го бях направил, щях да поема отговорността или вината, или каквото и да е там. Но не съм аз, Джордан. Кълна се!

Тя отвори очи и изненадано откри, че той е съвсем близо до нея. Дори можеше да преброи луничките по лицето му, които ту изчезваха, ту се появяваха отново.

— Спа ли с онова момиче?

Въпросът й свари и двамата неподготвени. Джордан въобще нямаше намерение да го пита, но думите просто се изплъзнаха.

За момент Рийвс изглеждаше объркан, после поклати глава и се засмя тихо.

— С тази глупачка? — презрително попита той. — Вярно, не съм живял като монах цели тридесет и пет години, но имай малко доверие в мен, Джордан — усмихна й се. — Срещнах я тук, в бара, и я повлякох към „Палас“. Хелмут ми беше споменал на срещата в офиса, че официалната вечеря ще се състои там. Скоро след като си тръгнахте, аз я зарязах. Никога не съм чувал толкова циничен език от устата на жена.

— Защо искаше да те видя с нея?

Ръцете й бяха свободни и тя загали гърдите му. Той се размърда върху нея и сведе глава.

— Ти как мислиш? — прошепна до ухото й. Устните му се заиграха с меката му част.

— Защото искаше да те ревнувам? — попита тя плахо.

— Точно така.

— О, Рийвс — въздъхна Джордан. — Дойдох тук, готова да ти издера очите, а сега… — гласът й потрепери от милувките, с които обсипваше шията й. — Много бързаш. Никога не мога да те настигна. Караш ме да се ядосвам, а после ме оставяш объркана. Не си като другите мъже, които съм срещала. Какво ще правя с теб?

Той вдигна глава и я погледна.

— Имам идея — каза й.

— Не! — възкликна тя и се опита да го отблъсне от себе си. Когато разбра, че е безполезно, започна да върти глава наляво-надясно, но устните му я преследваха безмилостно. — Рийвс, какво стана с нас преди…

— Не може да се обясни.

— Да… Имам предвид, не. Беше грешка. Не знам как аз…

Устните му най-накрая се озоваха върху нейните и той ги обсипа с леки целувки. Джордан се опита да заговори отново:

— Аз… не можем… не трябва…

— Можем и трябва.

— Не. Аз не искам.

— Голяма лъжкиня си.

На Рийвс му омръзнаха тези глупости и впи устни в нейните, заглушавайки опитите й за протест. Двамата се зацелуваха със страст, която не можеха да прикрият. Езикът му се плъзна по полуотворените й устни, погали ги, а после се втурна навътре, за да вкуси от сладостта й.

Най-накрая се отдръпна, и то само за да си поеме дъх. Джордан зарови глава във възглавницата, а устните му обхождаха шията й и дразнеха ухото й.

— Рийвс — прошепна тя, — харесва ми това легло.

— Защо?

— Защото още пази топлината на тялото ти и ухае на теб.

— О, Господи! — промълви той.

Обгърна я и я повдигна. Нетърпеливо изхлузи якето й и бавно започна да съблича пуловера й, като откри корема й, после гърдите, раменете и най-накрая го измуши през главата. Тя се освободи от ръкавите, смеейки се заедно с него.

Рийвс захвърли блузата настрани и прикова очи в гърдите й, които примамливо се бяха открили пред него. С връхчетата на пръстите си проследи извивките им.

— Какви красиви гърди! — гласът му беше дълбок и плътен.

Плъзна ръце надолу и ги обхвана в шепите си, притисна ги, наслаждавайки се на пищността и топлината им. Палците му докосваха тъмнорозовите зърна.

— Харесва ми — промълви той, когато те настръхнаха.

Джордан се изви назад и се задъха от удоволствие. Той нежно обгърна шията й и горещите му устни се впиха в нейните, докато продължаваше да милва гърдите й.

Отначало Джордан си помисли, че потъва под опияняващите му целувки, но после осъзна, че той отново я е положил на леглото. Главата й потъна във възглавницата. Рийвс откъсна устни от нейните, но само за да обсипе с целувки шията и гърдите й. Засмука връхчето на едната й гърда, като се опиваше от сладостта му. Езикът му се стрелкаше леко, възбуждаше я и й доставяше неописуемо удоволствие.

Тя потрепери под него.

— Джордан, желая те. Желая те още откакто си тръгнах онази сутрин след бурята. Най-трудното нещо, което съм правил през живота си, беше да те оставя в онова легло. Господи, толкова те исках вчера, че чак ме болеше.

Той се надигна. Не откъсна дори за миг очи от нейните, докато нежно разтвори краката й и се намести между тях. Телата им прилепнаха, сякаш бяха едно цяло.

— Усещаш ли колко те желая? — попита той.

— Да — каза тя и се притисна към него.

— О-о, Джордан… искам те!

Устните му се впиха в нейните. Звукът от разкопчаването на ципа беше единственият шум, който се чу в стаята. Рийвс събу дънките й и бавно плъзна ръце по корема й, а после и под дантелените й бикини.

Той въздъхна.

— Толкова си мека, толкова женствена. Имам нужда от теб, Джордан. И ти се нуждаеш от мен. И то сега.

Нежно и внимателно я докосна, а тя несъзнателно се притисна към милващите я пръсти и изстена, покорена от ласките му:

— Да, Рийвс. Сега.

— Джордан, искам да знаеш…

Пронизителното иззвъняване на телефона прекъсна думите му.