Сандра Браун
В името на любовта (7)

Седма глава

Рийвс цветисто изруга, когато телефонът иззвъня за втори, а после и за трети път. И двамата застинаха, вторачени един в друг. Тя се усмихна тъжно, примирено. Той се отдръпна от нея и рязко вдигна слушалката.

— Грант — каза троснато. Извърна поглед към нея, като чу кой му се обажда. — Здравей, Хелмут.

Джордан покри лицето си с ръце и се извърна. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.

— Не, не ме събуди — отговори Рийвс. — Бях станал.

Грубостта му не й убегна. А може би така трябваше. Презрителният му тон беше умишлен.

Тя се изправи от другия край на леглото, бързо вдигна пуловера си и го навлече. Без да погледне Рийвс, обу дънките си и с треперещи, непослушни пръсти се опита да пооправи косата си. Джордан отиде до прозореца и се загледа невиждащо към езерото, което проблясваше под първите лъчи на слънцето. Вкопчи се в шнура на завесата, когато чу Рийвс да казва:

— Опита ли да се свържеш с Джордан?

Тя се извърна и срещна студените му зелени очи. Той беше опрял телефонната слушалка до ухото си и безмълвно я питаше какво да отговори. Един поглед върху изнурената й физиономия — и разбра. Сивите й очи го молеха да не казва на Хелмут, че е тук. Присви устни в горчива усмивка, но гласът му остана спокоен, когато отговори:

— Вероятно още не се е събудила.

Слушаше, като едновременно наблюдаваше Джордан, която все още стоеше неподвижно до прозореца.

— Звучи чудесно. Къде ще се срещнем?… Добре… След час… Да. До скоро.

Рийвс продължи да държи слушалката дълго след като Хелмут бе затворил, пронизвайки Джордан с неумолим поглед. После прехвърли слушалката в другата си ръка и я постави върху телефона.

Наведе се, със замах вдигна якето й от пода и после отиде до вратата. Застана там — едната му ръка на кръста, а в другата — протегната напред, държеше якето й. Тя разбра намека. Вдигна брадичка, придавайки си нахакан вид, и се отправи към него. На няколко крачки от вратата той й хвърли дрехата така яростно, че тя трябваше бързо да вдигне ръце и да я хване.

— Твоят годеник — ядно проговори — предлага днес да отидем в планината. Мисля, че трябва да се прибереш у дома като добро момиче и да почакаш да ти позвъни след двадесетина минути. Той винаги се държи като истински джентълмен — дава ти още малко време за сън.

Подигравката в думите му беше болезнена и сърцето й се сви. А той още не беше свършил:

— Ще се видим след около час. Срещата ни е тук, пред входа на хотела.

Тя мина покрай него. Точно когато понечи да отвори вратата, Рийвс добави:

— Не забравяй да звучиш сънена и изненадана от обаждането.

Джордан го стрелна с очи и отвори вратата. Почти беше излязла в коридора, когато той я сграбчи за лакътя и я извъртя.

— За това, че ме събуди, няма да получиш дори чаша кафе — язвителната му забележка звучеше презрително.

Преди да успее да му отговори, той я избута навън и затръшна вратата зад гърба й.

Джордан бързаше да се прибере вкъщи. Администраторът обслужваше един гост на хотела, така че не я забеляза, когато мина покрай него и излезе.

Чувстваше се унизена. Почти останала без дъх, тя се прибра точно когато телефонът иззвъня. Думите на Рийвс още звучаха в главата й, затова тя напук вдигна телефона и весело каза:

— Добро утро.

— Скъпа, ти вече си станала? — попита Хелмут.

Думите му й донесоха облекчение: предпочиташе да му каже истината, вместо да го лъже.

— Да. Станах отдавна. Бил ми се обади рано сутринта — обясни тя.

— Имам една идея — каза Хелмут и я покани на разходката в планината.

— Звучи чудесно — ентусиазирано отвърна тя.

— Така каза и Рийвс.

О, господи! Нима? Да. Беше отговорил точно по същия начин.

— Можеш ли да се приготвиш до девет часа? — попита Хелмут. — Уговорих се с Рийвс да се срещнем в „Европа“. Ще имаш ли нещо против да дойдеш сама?

Знаейки, че вече е извървяла целия този път в сумрака на ранното утро, тя едва сдържа истеричния си смях.

— Не, нямам нищо против — отвърна сдържано.

— Тогава ще се видим там, скъпа — той затвори телефона по обичайния си рязък начин.

Джордан машинално се облече. Остана със същите дънки, като ги напъха в туристическите обувки, които си бе купила скоро след като дойде в Люцерн. Планинският туризъм беше широко разпространен начин за прекарване на свободното време.

Отиде в банята и съблече спортния пуловер. Гърдите й бяха зачервени там, където наболата брада на Рийвс я беше ожулила. Опита се да си възвърне дълбокото възмущение, но за неин срам, вместо това, си спомни за ласките му. Ясните следи от милувките му я накараха да потръпне от удоволствие. Лицето й все още носеше белезите от страстта му. Устните й имаха същия подпухнал, леко нацупен вид, който се постигаше с много целувки. Гримът, който си бе сложила рано сутринта, беше леко размазан. Тя бързо почисти лицето си и започна отначало.

Когато приключи с гримирането, върза косата си на конска опашка. Нарочно си сложи сутиен, а после облече риза със закопчана догоре яка и морскосин пуловер с остро деколте. Нищо от облеклото не подчертаваше женствеността й. Беше най-доброто, което можа да избере от гардероба си.

Денят обещаваше да е ясен и топъл, затова тя остави шубата си и взе копринено яке в цвят каки, подплатено с поплин. Напъха необходимите й неща в раница. Беше готова.

Този път улиците бяха оживени. Хелмут и Рийвс я чакаха във фоайето на хотела. Бяха седнали на удобните столове и пиеха кафе.

Тя внимателно огледа Рийвс, докато Хелмут я прегръщаше със свойствената му фамилиарност. Промърмори „добро утро“ и побърза да се отдръпне от него.

— Ти ми се сърдиш — неочакваните думи на Хелмут не звучаха като въпрос.

— Какво? — попита тя смутено.

— Нашият годеж. Тайната излезе наяве, скъпа моя. Всичко е написано във вестниците и вече се знае в Европа, а може би и в Щатите. Съжалявам. Очевидно някои от моите гости не могат да пазят тайна — хвана ръката й и я стисна окуражително.

Тя се престраши да погледне Рийвс, но той съсредоточено почистваше обектива на фотоапарата със старание, което бе малко пресилено.

— Аз…

— Надявам се, не си много ядосана — прекъсна я Хелмут. — Лично аз се радвам, че целият свят знае, че ми принадлежиш.

Собственическите му думи я жегнаха, но тя реши да не прави сцени пред Рийвс, затова каза:

— Както и да е, станалото — станало.

Хелмут целуна дланта й, изправи се и попита:

— Искаш ли да закусиш нещо, скъпа? Имаме достатъчно време. Освен това в кухнята на хотела ни приготвят обяд.

— Горещ шоколад и кроасан, моля — каза тя, остави раницата на стола до Рийвс и седна на съседния.

Двамата мъже я оставиха да се храни и заспориха за цените на петрола, които „ОПЕК“ беше увеличила. Това й даде възможност необезпокоявано да огледа Рийвс. Беше облечен със сиви къси кожени панталони и бял плетен пуловер. Беше обул тъмнозелени три четвърти чорапи, които отиваха на панталона, и кафяви туристически обувки с червени връзки. Светложълто яке лежеше върху калъфа на фотоапарата. Изглеждаше страхотно привлекателен. Утринният бриз разрошваше кестенявата му коса, която блестеше на слънцето. Той погледна към вълнистата повърхност на езерото и премрежи очи, закривайки ги с тъмни извити мигли. Несъзнателно почеса долната част на ухото си, докато слушаше внимателно Хелмут. Внезапно тя осъзна, че го обича.

Разбира се, бе невъзможно. Мъже, жизнени и привлекателни като Рийвс, можеха да се видят само на кино. Те не се срещаха в ежедневието на една продавачка в книжарница. Но не беше така. Тя не го беше срещнала. Той просто се втурна в живота й като хала. В този момент тя разбра, че се е влюбила в него още в мига, в който го бе зърнала за първи път. Ако не беше така, нямаше да се държи по този начин тогава. Това, че бе се любила с него, беше непривично за нея. Беше го направила, без да може да си обясни защо, но сега разбра — от любов. Ако Хелмут не се беше обадил тази сутрин, тя сигурно още щеше да бъде в леглото му.

За Рийвс нещата стояха по-различно. Той не беше подтикван от някакви емоции. Намираше я за привлекателна — да. Искаше да се люби с нея — добре. Но скоро след като напуснеше Люцерн, щеше да я замени с някоя друга жена — от друг град, в чужда държава, на друг континент.

Джордан не живееше с илюзии. Балоните, колкото и да бяха красиви, се пукаха лесно. Пясъчните замъци пък ги отмиваше приливът. Рийвс щеше да я изостави и къде ще се озове тя тогава? Без Хелмут, защото скоро щеше да му каже, че няма да се омъжи за него. Без работа, защото въпреки че Бил я харесваше, предпочиташе да си запази благоразположението на господин Бауерман.

Без Рийвс.

Горещи горчиви сълзи напълниха очите й. Тя обърна глава към езерото, в което се отразяваше слънцето. Така можеше да обясни влагата в очите си, ако случайно някой забележеше. Не трябваше да позволява на Рийвс да разбере. Да се държи хладно с него беше трудно, ако не и невъзможно, но тя трябваше да го направи. Той не трябваше въобще да отгатне нейните чувства. След време щеше да разказва на приятелите си, че е била привлекателна и „лесна“, но поне нямаше да може да им каже, че е била глупачка.

Тя виновно подскочи, когато Хелмут произнесе името й.

— Приключи ли? — попита я той, като имаше предвид изстиналата кифличка и горещия шоколад.

— А… да. Мисля, че не съм много гладна.

— Тогава да тръгваме.

Хелмут взе кошницата, която човек от персонала на хотела му беше донесъл. Поведе ги по стръмните стъпала надолу към очакващата ги лимузина.

— Джордан, ти не каза нищо за облеклото на Рийвс. Прилича на местен, нали? — попита я Хелмут.

Тя погледна фотографа, сякаш го виждаше за пръв път, и весело отвърна:

— Да, наистина.

Рийвс се усмихна.

— Вчера ходих по магазините и си купих ето това — посочи кожените си панталони. — Надявам се само коленете ми да не измръзнат — усмивката му бе по момчешки закачлива.

Сърцето на Джордан затуптя по-силно и тя забрави решението, което беше взела преди малко.

Погледна към дългите му стройни крака с добре оформени мускули. Коленете му бяха покрити с тъмни къдрави косми. Спомни си как ги целуваше през онази дъждовна нощ, когато бяха заедно за първи път. Беше коленичила до него, после се наведе. Косата й се разпиля върху хълбоците му. Той хвана копринените й кичури и каза колко му харесва да докосват кожата му. После облегна буза на бедрото му. Тя погледна Рийвс и болезнена топлина се разля по тялото й. Изглежда, той си припомни същото, защото зелените му очи проблеснаха. Враждебността от тази сутрин изчезна и те се усмихнаха един на друг със спомена за малката си тайна.

Рийвс продължи да я наблюдава. Постепенно лъчезарният блясък в очите й потъмня, а усмивката й стана тъжна и после се стопи. Тя бързо се извърна.

Сложиха калъфа на фотоапарата, раницата й и кошницата за пикника в багажника на колата и седнаха на задните седалки. Хенри ги закара до удобно място, откъдето щяха да започнат изкачването. Наклонът беше малък, а и щяха да минават само през поляни.

— Не е много трудно — каза Хелмут, като им се усмихна ободрително.

И наистина не беше, дори натоварени с багаж. Семейства с малки деца се катереха нагоре по хълмовете, наслаждавайки се на неделния излет. Влюбени двойки, заинтересувани повече от себе си, отколкото от физическите упражнения, вървяха прегърнати. Група младежи играеха нещо като футбол. Един риташе топката няколко метра нагоре, а когато тя се търкулнеше обратно, друг я риташе отново и така нататък.

Изглеждаше доста изтощително, а и Хелмут потвърди, че е така.

Около два часа те се изкачваха, като спираха от време на време, за да си починат, докато накрая стигнаха до полянка в гората и решиха, че е идеалното място за обяд. Хелмут беше взел одеяло от багажника на колата и сега го постла върху тревата.

Джордан свали раницата от гърба си и я сложи на земята. Рийвс също остави калъфа на фотоапарата, но след като извади внимателно „Никон“-а си. Седна на одеялото и започна да снима Джордан и Хелмут на фона на планината.

Починаха си малко, като си бъбреха и се подкачаха взаимно за липсата на физически сили и за изтощението си. Джордан реши да разопакова кошницата.

Нетърпеливи ръце посягаха към чиниите в момента, в който ги изваждаше. Ненадейно към тях се приближиха двама мъже. Бяха облечени в спортни шорти и потници и носеха туристически обувки, които не подхождаха на лекото им облекло.

Притеснен, единият от тях си пое дълбоко дъх и попита Хелмут на немски:

— Вие ли сте господин Екхерт?

Хелмут, полуизлегнат на одеялото, се изправи и отговори утвърдително. Младежът посегна към ластика на шортите си и извади плик, леко овлажнял от просмукалата се в него пот.

Хелмут го гледаше учудено, затова момчето побърза да обясни:

— Вашият шофьор ми го даде, за да ви го донеса. Аз съм маратонец и тренирам. Когато разбра, че ще се изкачвам, ме помоли да ви намеря и да ви предам това съобщение — той погледна към спътника си, който кимна утвърдително.

— Благодаря — каза Хелмут и бръкна в джоба на панталона си. Докато се ръкуваше с младежите, пъхна в ръцете им по една банкнота.

Момчетата се сбогуваха и продължиха нагоре. Хелмут разпечата плика и прочете кратката бележка. Приглушено изруга.

— Ще ме извините, но трябва да се върна в града. Един от нашите самолети е изчезнал някъде над Канада. Трябва да съм там, ако успеем да осъществим връзка.

— Разбира се — каза Джордан и бързо започна да прибира храната обратно в кошницата.

Хелмут хвана ръцете й.

— Не, Джордан. Чувствам се ужасно заради случилото се. Не искам да развалям и вашия ден. Ти и Рийвс останете и се наслаждавайте на пикника.

— Но, Хелмут — опита да му се противопостави тя.

— Нищо не може да направите, скъпа. Нито пък аз. Наистина. Ала трябва да бъда там, в случай че стане най-лошото.

— Но…

— Настоявам. Рийвс, наслаждавай се на деня. Не ми се искаше да ви изоставям. По дяволите!

— Не се извинявай, Хелмут. Надявам се, че със самолета и екипажа всичко ще е наред.

— Аз също — промълви Джордан.

Хелмут я целуна нежно по устните и каза:

— Ако мога, ще ти се обадя по-късно вечерта, скъпа.

— Аз ще се погрижа да върна кошницата в хотел „Европа“ и ще изпратя Джордан до дома й — обеща Рийвс.

— Благодаря ти, приятелю — Хелмут, който вече мислеше само за работата си, се обърна и забърза надолу, изчезвайки между високите борове.

Джордан остана загледана след него, осъзнавайки, че още веднъж остава насаме с Рийвс. Той също си даваше сметка, че са сами. Напрежението помежду им бе осезаемо. Тя се боеше да го погледне в очите, защото не знаеше в какво настроение е той. Накрая Рийвс наруши тягостната тишина.

— Хайде, захващай се, жено! Направо умирам от глад — каза той и отново отвори капака на кошницата.

— Да си чувал нещо за правата на жените? — тросна се тя.

— Ъхъ. Чия беше тази безумна идея? — намръщи се той.

Все пак й помогна да разопаковат храната. За тяхна радост представата на Хелмут за пикник беше доста необичайна. В кошницата имаше буркани със сребърни капаци, пълни с пастет, черен хайвер, пушена сьомга и пушени стриди. Печеното пиле беше изчистено от костите. Имаше и други лакомства: туршия, маслини, яйца и консервирани плодове. Няколко меки бели хлебчета със златиста хрупкава корица бяха увити в ленени кърпи. Необезмасленото сирене и бучката масло още не се бяха размекнали от топлината. За десерт имаше шоколад и различни пастички. От едната страна на кошницата, за да стоят изправени, бяха поставени бутилка бяло немско вино, бутилка коняк и пълен термос с кафе. Чинии от китайски порцелан, ленени салфетки и сребърни прибори бяха опаковани и сложени на дъното на кошницата.

— Господи! — възкликна Рийвс. — За кого е приготвено всичко това?

— Единственото, за което си мисля в момента, е как е успял да донесе всичко това дотук. Нямаш представа колко е тежка кошницата.

— Благодарен съм му, че не ме помоли да му помогна.

Ядоха до пръсване. Пийнаха доста вино, затова Джордан предложи да запушат бутилката, вместо да се опитват да я довършат и после да се клатушкат на връщане. Тя изяде швейцарския шоколад. Той хапна две пастички, като облизваше сметаната, останала по пръстите му.

Бяха наченали всичко, затова внимателно опаковаха остатъците от храната и ги прибраха в кошницата. Когато най-накрая приключиха, Джордан се изправи и се протегна.

— Трябва да се разходя малко, за да смеля всичко това.

— Добра идея. Бих искал да се изкачим малко по-нагоре.

— Кой ще носи кошницата? — попита тя.

Рийвс смръщено погледна към кошницата, осъзнавайки, че обядът им съвсем не я е направил по-лека.

— Ще сключим сделка — предложи той. — Ако носиш калъфа с фотоапарата, аз ще взема кошницата.

— Добре — прие тя.

— Сигурна ли си? Той е доста тежък.

— Раницата ми е лека. Мисля, че ще се справя.

Като се натовариха така, че да им е удобно, тръгнаха нагоре. Тревата отстъпваше постепенно и земята стана камениста, въпреки че все още бяха в гората и наклонът не бе голям. Имаше и други туристи, при все че повечето бяха останали по-надолу.

— Рийвс? Занимавал ли си се някога сериозно с планинско катерене? — попита го тя, почти останала без дъх, когато той застана до нея.

— Шегуваш ли се? — и мрачно я стрелна с очи. Тя се засмя:

— О, да. Бях забравила за твоята акрофобия.

— Всеки, който тръгне да катери такава планина, без да има основателна причина, е луд.

— Но сега не се притесняваш, нали? — попита го.

— Не. Това не е като да висиш на въжето и да търсиш безопасно място, където да стъпиш и… Господи, направо ми призлява, като си помисля.

— Може би ти призлява, защото стана студено — отбеляза тя. — Ще си облека якето.

Джордан остави чантата с принадлежностите му на една равна скала и смъкна раницата от гърба си. Извади якето си и го облече.

— Няма ли да си сложиш нещо и ти?

— Не. Пуловерът ме топли и все още не ми е студено.

Продължиха нагоре, като говореха рядко, за да запазят равномерното темпо на изкачване, но им ставаше все по-трудно да дишат отмерено.

— Аз… мисля… Мисля, че… трябва… да си почина — изрече тя задъхано.

— Добра идея — съгласи се той и се строполи върху земята под един бор. — Всъщност бях готов да спра още преди двадесет минути, но самочувствието ми на силен мъж щеше да е непоправимо наранено, ако пръв бях помолил да спрем.

— Това щеше да изложи нещо повече от мъжествеността ти.

В момента, в който изрече думите, вече съжаляваше, защото бяха признание за това колко много я привлича. Джордан се изчерви, когато той я погледна любопитно.

— Така ли? — подигравателно я попита. — Какво точно имаш предвид? Кажи ми!

— Не и докато си жив — заядливо изрече тя. — Много си суетен, за да ти кажа.

Все още усмихнат и без да обръща внимание на думите й, той извади одеялото от кошницата и го постла под дървото.

— Да си починем, преди да тръгнем обратно.

Джордан седна и се облегна на ствола на бора, като въздъхна уморено, но и доволно. Без да я попита, Рийвс легна по гръб, като положи глава в скута й.

— Лека нощ — каза той и затвори очи. Тя се покашля:

— Хм, господин Грант.

Той отвори очи, премрежени от гъсти мигли.

— Някой да ти е разрешил да легнеш така? — попита го тя.

— Полага ми се най-удобната поза за почивка, защото трябва да нося по-тежкия багаж — оправда се той.

— Но ти си по-силен. Ти си мъж, а аз — жена.

— Забелязах — лениво отвърна Рийвс и насочи очи към гърдите й.

Джордан побърза да се върне отново на предишната тема:

— Трябва да правя две крачки за една твоя. Краката ти са по-дълги.

— Твоите пък са по-стегнати, макар да не изглеждат така — той протегна ръка зад главата си, плъзна я под дънките и обхвана прасеца й. Деликатните мускули се напрегнаха под натиска на пръстите му. — Всъщност — продължи искрено — цялата ти фигура е стегната и добре сложена.

Сърцето й заби по-учестено. Тя бързо отмести очи, а после, неспособна да устои на изкушението, го погледна отново. Той й се усмихваше.

— Анатомията едва ли е най-подходящата тема за разговор — строго каза Джордан.

— Аз пък мисля, че е. Откакто онази нощ отвори вратата и ме покани да вляза, единственото нещо, за което мога да мисля, е твоето тяло.

— Това е нездравословно.

— Хм. Напротив, кара ме да се чувствам в превъзходна форма. Много силен. Понякога смущаващо силен.

Джордан прехапа устни и погледна встрани. „Не му позволявай да говори така за теб — заповяда си тя. — Стани. Премести се. Махни се оттук.“ Но тогава той се засмя, бързо целуна дланта й, после по-бавно.

Мисълта да издърпа ръката си или да избяга се разтопи от лекото докосване на влажните му устни.

Гледаше го как хапе нежно тънката й китка и отново я заля вълна от любов.

— Рийвс? — прошепна тя.

Ако беше извикала, едва ли щеше да привлече така вниманието му.

— Да? — попита той и я погледна.

— Не можех да ти позволя да кажеш на Хелмут, че съм в стаята с теб. Разбираш защо, нали?

Той въздъхна и призна:

— Да. Тогава бях бесен, но… — няколко дълги секунди гледа към далечината, а после се обърна към нея: — А той ме нарече приятел преди малко.

Това беше признание. Той й казваше, че разбира лоялността й.

Рийвс се надигна на лакът и се обърна с лице към нея.

— Джордан, нека да не говорим за Хелмут поне днес. Съгласна ли си?

— Рийвс…

— Моля! Само днес. Утре ще бъде вече безсмислено.

Беше му лесно да каже това. Можеше просто да си събере багажа и да си тръгне. Нямаше чувство за вина, нито угризение на съвестта, нито разкаяние. Докато тя…

Очите му мълчаливо я умоляваха. Тя не можеше да му откаже.

— Добре — каза му, докато всъщност в главата й се въртеше „не“.

Той посегна към нея и свали шнолата от конската й опашка. Освободена, косата се разпиля върху лицето и раменете й. Рийвс се усмихна и отново легна в скута й.

— Целуни ме — каза той.

Зарът беше хвърлен.

Тя дори не помисли да му откаже. Наведе се и го целуна по устните. Той не помръдна. Нито приемаше, нито отблъскваше милувката й, просто лежеше неподвижно. Рийвс очевидно я предизвикваше — нещо, което тя не можеше да отмине просто така.

Джордан плъзна ръка под пуловера по широките му гърди. Загали топлата плът, поигра си с косъмчетата, после помилва раменете му. С полуотворени устни зацелува лицето му така леко, че той можеше да си помисли, че сънува. Както лежеше със затворени очи, трудно можеше да отгатне къде ще бъде следващата, лека като перце милувка.

Джордан целуваше слепоочията му, веждите, клепачите, носа, скулите, брадичката, но го правеше безразборно, така че всяка следваща ласка беше като неочакван дар. Зацелува устните му.

Той прошепна името й.

Езикът й галеше долната му устна, а пръстите й напипаха твърдото зърно на гърдите му и го замилваха. Рийвс изпъшка леко, рязко обхвана шията й и я придърпа към себе си. Разтвори устни под сладката ласка на езика й.

— Имаш вкус на шоколад — промърмори той между целувките.

— Съжалявам.

— Харесва ми. Толкова си вкусна.

— Ти също.

Продължиха да се целуват, а ръката й проследи тънката нишка косъмчета, губеща се в панталоните му.

— Знаеш ли как ме караш да се чувствам, като правиш това? — прошепна той дрезгаво.

Изведнъж тя осъзна какво върши и се сепна. Измуши ръка от пуловера му, застана изправено и започна да оправя косата си. Дишаше учестено. Той също.

— Не се оплаквах — очите му игриво примигваха.

— Да. Знам. Просто не разбирах какво… това… аз… — чувстваше се объркана от силните емоции и от пулсиращото напрежение дълбоко у себе си.

Той положи ръката й на гърдите си и я захлупи със своята.

— Нека подремнем малко, а после ще се върнем.

— Добре.

Тя въздъхна и подпря глава на кората на дървото, но поради някаква причина не й беше неудобно. Вероятно се дължеше на тежестта, която чувстваше в скута си, на топлия влажен дъх, който усещаше през дрехите върху корема си, на равномерното силно тупкане на сърцето му под ръката си.

Хвърли последен поглед към Рийвс, после затвори очи. Само след секунди дишането и на двамата стана дълбоко и те заспаха.

Не се събуди от шум, а по-скоро от пълната тишина. Отвори бавно очи, опитвайки да си спомни къде се намира. Сънят й беше дълбок и ободрителен, но тя сякаш продължаваше да сънува — дори и будна. Двамата с Рийвс бяха под бора, но всичко друго извън широките клони на дървото беше покрито с бял прашец. Сякаш се бяха озовали в някаква приказна страна. Наоколо се въртяха бели звездички.

Тя погледна към Рийвс и няколко от белите кристалчета, промъкнали се през игличките на бора, паднаха върху миглите й. Джордан вдигна глава и се заоглежда. Неочаквано осъзна какво вижда и се сепна. Това не беше сън.

— Рийвс — извика тя, побутвайки го. — Вали сняг!