Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not Even for Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 53 гласа)

Информация

Сканирал
sianaa (2009)
Корекция
sonnni (2013)

Издание:

Сандра Браун. В името на любовта

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Недялка Георгиева

Коректор: Нели Георгиева

ISBN: 954-459-481-7

История

  1. — Добавяне

Девета глава

— Каква искаш да станеш, като пораснеш?

Тя се засмя и се притисна силно до него. Целуна го.

— Не мислиш ли, че вече съм пораснала? — измърка и леко го ухапа.

— Да, пораснала си точно където трябва — той помилва гърдите й.

Страстта им беше уталожена, поне временно. Бяха се сгушили под одеялото. Подът беше твърд, но те не забелязваха неудобството. Изпразнената раница на Джордан беше увита в пуловера на Рийвс и им служеше за възглавница. Сухите цепеници в печката пукаха и съскаха весело. Златистите отражения на пламъците танцуваха по стените.

— Възнамеряваш ли да останеш в книжарницата до края на живота си?

— Не мога. Уволниха ме.

Той спря да я гали.

— Уволнена? Кога? Защо?

Тя се засмя леко.

— Да — е отговорът на първия въпрос. На втория — тази сутрин. А причината е, че шефът ми е прочел историята за годежа ми с Хелмут и предположил, че повече няма да имам нужда от работа. Още преди мястото ми да е „изстинало“, дъщерята на шефа го наследява — весело отвърна тя.

— Ах, кучи… Постъпил е отвратително. Не се учудвам, че ми беше толкова ядосана тази сутрин. Съжалявам, Джордан. Мога ли да ти помогна? Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Не. В началото бях разстроена, съкрушена. Но сега — мушна крака си между неговите бедра, — сега вече няма голямо значение. С работата в Люцерн постигнах целта си. След смъртта на Чарлс имах нужда да живея, да работя и да дишам свободно, без намесата на разни добронамерени приятели и на моите родители. Времето, което прекарах тук, беше като тригодишна ваканция. Сега трябва да си намеря нещо друго — по-предизвикателно и по-сериозно.

— Ще се върнеш ли в Щатите?

Двамата старателно избягваха да споменават за Хелмут и ролята му в бъдещия живот на Джордан. Той беше там, някъде дълбоко в съзнанието им, но те не искаха да говорят за него. И Рийвс, най-накрая явно приел за истина настойчивите й обяснения, че няма да се омъжи за швейцареца, попита за завръщането й в Америка.

— Вероятно, при все че не знам точно къде ще отида — отвърна тя. — Смятам да си намеря някое тихо и спокойно местенце, където да се установя и да пиша. Винаги съм искала да правя точно това.

— И какво ще пишеш?

— Секс наръчници — саркастично му отговори.

— Какво-о?

— Да.

Смях разтресе гърдите му, на които Джордан се бе облегнала.

— О, да? — той я завъртя и тя се озова отгоре му.

— А това изисква много проучвания, нали?

— Готова съм да пожертвам каквото е необходимо — подразни го и се наведе да го целуне. — Искаш ли да си морско свинче?

— Уинк.

Тя се преви от смях.

— Морските свинчета не правят „уинк“, глупчо.

— Така ли? А какво правят?

Тя му показа и въпросът за бъдещето им беше забравен.

— А после, след като първият ти секс наръчник стане бестселър, тогава какво?

Завити в одеялото, те лежаха, обърнали се срещу огъня.

— Никога няма да напиша секс наръчник — сръга го тя в ребрата.

— Това ще бъде загуба за целия свят. Ти си голям експерт — той я целуна по носа. — Какво ще пишеш?

— Полезни съвети за американци, които пътуват из Европа. Фантастика. Още не съм решила. Най-важното обаче е да се установя някъде и да намеря „мястото си във Вселената“. Ами ти?

— Предполагам, че ще продължа да кръстосвам света с верния си фотоапарат.

— О-о!

Изглежда, целите им бяха толкова противоположни, колкото изтокът и западът. Отново темата за предстоящото беше забравена. Той я взе в прегръдките си. Извън стените на тази колиба двамата нямаха общо бъдеще.

— Умирам от глад — прошепна Рийвс в ухото й.

Лежаха, сплели крака и ръце.

— Имаш неутолим апетит.

— Знам. А освен това винаги съм гладен.

Тя повдигна глава и се вгледа в закачливите му зелени очи.

— За един и същи апетит ли говорим?

— Ооо, но ти говориш за ядене.

Тя го повали по гръб и се измъкна изпод одеялото.

— Какво искаш за закуска? Пушени стриди или пастет?

— Тц.

— Какво ще кажеш за хляб и масло?

— Това звучи по-добре.

Тя извади хляба и маслото от кошницата и се върна при него. Обилно намаза с масло една филия, а после му я подаде, докато той мързеливо я наблюдаваше.

— Ти не си ли гладна? — попита я, като видя, че тя не приготви нищо за себе си.

— Не. Но не забравяй, че ако се наложи да останем тук още няколко дни, ми се полага филия хляб с масло допълнително.

Докато Рийвс дъвчеше, Джордан си играеше с ушите му. После спусна ръце надолу, масажирайки врата и раменете му.

— Справяш се много добре — отбеляза той и отхапа лакомо от хляба.

Джордан се подразни, задето той приема толкова спокойно предизвикателните й милувки. Решително загали с връхчетата на пръстите си гърдите му, подразни зърната му. Рийвс преглътна с мъка.

— Предполагам, няма да се съгласиш да се занимаваш с нещо друго, докато закусвам, нали? — попита той пресекливо.

Тя се усмихна дяволито, поклати глава в знак на несъгласие и се приближи към него. Косата й омайващо се разпиля по раменете му. Наведе глава и започна да дразни с език зърната на гърдите му, настръхнали от ласките й.

— Джордан — задъха се той. — Господи, прекрасно е. Откъде… откъде си го научила?

— Инстинкт — прошепна тя.

— Бог да благослови майката природа!

Не можа да продума нищо повече. Продължи да целува гърдите му, докато галеше тялото му.

Дъхът му секна. Напрегнат, Рийвс усети как тя зарови пръсти в косъмчетата на корема му, а после ги плъзна по-надолу. От гърлото му се откъсна лека, почти болезнена въздишка и той се отпусна върху одеялото.

— Харесва ли ти? — промълви Джордан.

— Нима трябва да питаш?

— Искам да ми го кажеш.

Рийвс отвори очи и се вгледа в напрегнатото изражение на лицето й. Изглеждаше като девица, невинна и нервна в желанието си да му достави удоволствие. Той се усмихна и обгърна лицето й.

— Да, да. Искам да ме докосваш, Джордан.

Покри устните й със своите. Загали гърдите й, после ги зацелува.

Рийвс вече познаваше желанията на тялото й и разбра, че тя е готова да го приеме. Проникна в нея дълбоко, още по-дълбоко, изпълваше я цялата, повече от всякога сигурен, че трябва да направи точно това. Той сякаш се почувства по-богат, по-силен, по-смел и за първи път през живота си позна и духовните висоти на любовта, а не само физическите.

— Аз наистина говорех сериозно първата нощ — промълви той дрезгаво в ухото й.

— Какво? — беше по-скоро въздишка.

— Никога не съм се чувствал така, Джордан.

Стигнаха до върха и той унесено заповтаря името й. Затова не чу тихите слова, които Джордан прошепна:

— Обичам те, обичам те, обичам те.

 

 

— Джордан? Будна ли си?

— Да.

— Навън се развиделява.

— Така ли?

— Да.

Рийвс се размърда леко и повдигна глава.

— Виждам светлината през процепа на вратата — жената до него не помръдна и той остана така, облегнал брадичка на главата й. — Вече не духа.

Тя въздъхна тежко и се сгуши в него.

— Мислиш ли, че бурята е спряла? — думите й имаха далеч по-дълбоко значение от това, което и двамата искаха да признаят.

— Да — на него също не му се мърдаше оттук, но нерешително изрече: — Наистина трябва да ставаме и да се обличаме.

— Предполагам, че си прав.

Вкопчиха се един в друг и сляха устни с отчаяна страст. И двамата знаеха, че идилията е свършила. Някой щеше да ги потърси.

Хелмут.

Станаха и се облякоха в мълчание, като неочаквано започнаха да се държат срамежливо един към друг. След часове неистова любов изведнъж си обърнаха гръб. Разговорите, които водеха, когато се осмеляваха въобще да проговорят, бяха банални. Затова престанаха да се измъчват. Всичко, което можеха да си кажат, бе вече казано.

Рийвс отвори вратата и погледна навън. Планината беше покрита с немного дебел сняг. Беше облачно, но без да е потискащо. Виелицата беше отслабнала и само лек ветрец полюшваше клоните на боровете, покрити със сняг.

— Мисля, че лесно ще се спуснем, щом веднъж се ориентираме. Няма да бързаме.

— Добре — отвърна тя равнодушно.

Докато Рийвс засипваше огъня, Джордан сгъна платнищата и ги сложи там, откъдето ги бе взела.

Той облече якето си и го закопча. Настояваше Джордан да наметне одеялото, въпреки че едва ли щеше да й е толкова студено, след като бурята бе преминала. Разпределиха си багажа, както и предния ден, и напуснаха убежището си.

Тя внимателно огледа стаята, като се преструваше, че проверява дали не са забравили нещо. Всъщност искаше да запечата всичко в съзнанието си, да го съхрани в паметта си завинаги. Сълзи напълниха очите й, докато излизаше от бараката, после бавно пое след Рийвс.

Стигнаха лесно до гората, като внимаваха по пътя. Скоро след като я прекосиха, видяха и спасителния отряд, който се изкачваше по склона на планината. Бяха около 30–40 човека, вървящи в колона. Рийвс спря и огледа групата с иронична усмивка.

— Само като ги погледна — и веднага мога да кажа, че тази грижлива операция е дело на Хелмут.

Джордан не му отвърна, само премести калъфа с фотоапарата от едното на другото рамо и го последва. Какво да каже на Хелмут? Ще я попита ли той за нощта? Или може би и без това се досещаше? Със сигурност, ако тя и Рийвс се погледнеха, истината за преживяното щеше да излезе наяве.

Колкото повече се приближаваха към спасителния отряд, толкова по-дълбоки ставаха бръчките по лицето на Рийвс. В очите му вече не проблясваха пламъчетата на страстта. Те сякаш отразяваха снега наоколо — бяха ледени.

Заля я вълна от страх, която беше по-болезнена и от физическите усилия, които полагаше. Някъде дълбоко в себе си се бе надявала, че двамата ще успеят да примирят амбициите си, да направят компромис с плановете си за бъдещето. Великолепието на предишната нощ не можеше така лесно да бъде забравено.

— Видяха ни — Рийвс я сепна.

Той бавно остави тежката кошница на земята и размаха ръце високо над главата.

Джордан видя как един от мъжете ентусиазирано им отвърна. Беше облечен с яркочервена грейка и напъхал тесните си черни панталони в ски обувки. Без съмнение бе Хелмут. Наблюдаваше го как се обръща и освобождава повечето мъже, тъй като очевидно Рийвс и Джордан бяха в безопасност. Продължи да се изкачва с останалите десетина мъже.

— Да ги изчакаме тук — предложи Рийвс и с облекчение остави багажа на земята.

Джордан направи същото. Сгъна одеялото и го сложи върху една равна скала. Двамата седнаха.

Мълчанието, възцарило се между тях, ставаше с всяка изминала минута все по-тягостно. Най-накрая Рийвс се размърда, погледна я бързо и пак отвърна очи.

— Джордан, за снощи… — и въздъхна.

„Ето, започва се — помисли си тя. — Началото на края. Не прави сцени. Недей да плачеш или да си скубеш косите.“

— Аз… Аз никога не съм си мислил, че това отново ще се случи. След онази буря, когато научих, че си сгодена, заклех се да те забравя. Но после ми каза, че няма да се омъжиш за Хелмут и… онзи ден на планината, а после и вчера сутринта… и това, което последва…

— Нека да не говорим за снощи, Рийвс, моля те — сълзи напълниха очите й, но тя се овладя и не се разплака.

Той я попита бързо:

— Тогава знаеш как се чувствам?

Да, тя знаеше. За нея събитията от снощи бяха повратна точка в живота й. Дори и понякога да се съмняваше, че е взела правилното решение да не се омъжва за Хелмут, вече бе сигурна, че сватба няма да има. Бе глупаво да се влюбва в Рийвс, който нямаше други ангажименти, освен да заснеме и опише поредното световно събитие, но тя го обичаше. Мисълта да се омъжи за друг беше абсурдна.

За Рийвс обаче това беше просто един епизод — кратък, приятен промеждутък. Намираше я мила, привлекателна и — тя преглътна — услужлива. Той бе постъпил така, както и всеки друг мъж при същите обстоятелства. Да търси нещо повече от страст в действията му беше глупаво, безсмислено и погрешно.

Тя потули въздишката си.

— Да, знам какво значи за теб, Рийвс — отвърна му със спокойствие, което не изпитваше.

— Добре — отговори й той, видимо облекчен.

В този момент видяха Хелмут, приближаващ се към тях. Изразът на лицето му, въпреки умората, беше щастлив.

— Джордан, искам да знаеш, че ще си тръгна веднага. Довечера заминавам за Париж.

Думите на Рийвс я пронизаха. Нищо друго не бе й причинило такава болка. Толкова скоро искаше да се отърве от нея. Раздялата щеше да бъде бърза, решителна и окончателна.

Джордан въобще не го погледна. Нямаше да му позволи да види сълзите й, както и никога нямаше да му каже как разби сърцето й. Душата й умираше, но щеше да го запази за себе си, нямаше да го сподели с никого. Той не трябваше никога да узнае, че тя го обича.

Без да се колебае, докато не бе станало твърде късно, Джордан скочи и се втурна презглава надолу по хълма.

— Хелмут — извика тя.

Нека Рийвс да си мисли, че за нея това, което се случи между тях, бе просто начин да запълни времето си. Нека си мисли, че се връща при богатия си годеник. Нека си мисли най-лошото за Джордан Хедлок. Но никога да не разбере, че тя го обича.

Хелмут я чакаше с протегнати ръце и когато тя се хвърли в прегръдките му, помисли, че сълзите, облели лицето й, са сълзи на радост.

— Скъпа моя, скъпа моя — успокоително каза той, като я потупа по гърба. — Всичко е наред. Вече си в безопасност. Сигурно е било ужасно?

Ужасно? Тя едва не избухна в истеричен смях. Беше като в рая, като в недостижими места. Да. Но в никакъв случай не беше ужасно.

— Аз… Аз просто се радвам да те видя — каза тя, сгушила се в него. Затвори очи и забрави за всичко друго.

Хелмут нареди на един от мъжете да донесе нещо топло за пиене. Очевидно беше изпълнил поръчката, защото скоро той поднесе към устните й сребърна чаша.

— Ето, скъпа, пийни си. Това ще те стопли.

Горещото кафе беше смесено с коняк и тя се задави от първата глътка. Годеникът й я потупа леко по гърба.

— Бавно, мила, бавно. Няма да тръгнем обратно, преди да си готова. Тази вечер не се предвижда буря. Чувствам се ужасно виновен, че не проверих прогнозата за времето вчера. Можех да предотвратя този кошмар.

Тя беше доволна, че двамата с Рийвс не са виновни за последиците от виелицата. Така никой нямаше да им търси сметка. Бяха станали жертви на случайността.

— Рийвс, изглеждаш здрав и силен въпреки изпитанието — поздрави го Хелмут.

Джордан не се обърна, въпреки че чу стъпките му, скърцащи по снега.

— Някой да даде на този мъж нещо за пиене — нареди Хелмут. — С нетърпение очаквам да чуя как успяхте да оцелеете през нощта и изглеждате, сякаш нищо не се е случило.

Джордан леко се извъртя в прегръдката на годеника си и видя как Рийвс получи чаша с топло питие.

Той отпи от кафето и благодари на Хелмут и помощника му.

— След като се наобядвахме обилно, двамата с Джордан решихме да се поразходим и да се изкачим по-нагоре в планината. Седнахме да си починем за малко и… — той замълча, погледна Джордан, която бе сгушена в Хелмут. Зелените му очи я пронизваха и тонът му стана суров, когато продължи: — … заспахме, а когато се събудихме, вече валеше сняг.

Накратко описа лутането им обратно, докато открият колибата.

— За щастие намерихме убежище там.

Рийвс я погледна отново и тя видя враждебността и презрението, които излъчваха очите му. Обърна се към Хелмут:

— Бяхме благодарни на милостивия фермер и на твоята кошница с храна.

Хелмут се засмя и потупа Рийвс по рамото.

— Благодаря ти, че си се грижил за момичето ми вместо мен.

Джордан потръпна от думите, но се осмели да погледне към Рийвс. Лицето му изразяваше презрение.

— Тя е жена, на която е лесно да се угоди.

Единствено тя разбра скритата в думите му обида, но далеч повече я засегна пренебрежението, което показваше. Сякаш беше разкъсала дрехите му и го бе преследвала из онази барака, докато накрая той й се бе отдал. Не беше точно така!

Тя се обърна към Хелмут и го попита:

— А какво стана с твоя самолет?

Той я погали нежно по бузата.

— Типично за теб, мила, да се тревожиш за проблемите на другите, когато си имаш свои. Пилотът ми успял да приземи аварийно самолета. Екипажът и товарът са невредими.

— Толкова се радвам — каза тя.

Той взе ръката й и понечи да я целуне, но неочаквано възкликна:

— Джордан, къде е пръстенът ти? Надявам се, не си го изгубила в бурята.

— Не, той… аз…

Тя погледна безпомощно към Рийвс, но лицето му бе безизразно, сякаш беше изсечено от камък. Зелените му очи проблясваха ледено.

— В раницата ми е — най-накрая успя да промълви тя.

— Донеси ми я — Хелмут посочи към раницата и един мъж веднага му я подаде.

Беше само въпрос на време кога ще го открие. Най-накрая отвори ципа на едно от многобройните джобчета и намери диамантения пръстен. Сложи го на отпуснатата ръка на Джордан и тя усети студенината на метала. После той каза с голямо задоволство:

— Ето. Всичко е наред.

Но не беше така. Тя вдигна печално очи към Рийвс, но мястото, където стоеше допреди малко, беше празно. Хелмут я прегърна и я поведе надолу. През рамото му успя да зърне Рийвс, който се отдалечаваше бързо от тях, спускайки се по склона. Съзнавайки, че може би го вижда за последен път, тя прошепна:

— Моя любов, ти си моят живот. Ще те обичам вечно.

Дочувайки думите й, Хелмут я прегърна по-силно. Беше разбрал погрешно за кого се отнасят.