Сандра Браун
В името на любовта (5)

Пета глава

— Той не те наблюдава внимателно. Ревнува ли те? — Джордан погледна Хелмут, който тъкмо даряваше жените с ослепителна усмивка.

— Не. Твърде самоуверен е, за да си помисли, че бих се интересувала от някой друг.

— Той е глупак.

Думите му прозвучаха напрегнато и Джордан се взря в зелените му очи, излъчващи нещо, което не можеше да определи.

— Нито един мъж не трябва да приема красивата жена като даденост.

Очите му се спряха на устните й. Бяха полуотворени и той ясно си припомни какво беше усещането, когато се целуваха. Беше целувал много жени, но в момента, в който милувките секнеха, ги забравяше.

Но не и Джордан. Знаеше точно какъв вкус щяха да имат устните й, ако я целунеше сега. Веднъж преодолял първоначалната й плахост, Рийвс беше учуден от необуздания начин, по който му отвръщаше. Това не беше преструвка. Сякаш страстта й дремеше дълбоко у нея и изведнъж беше изригнала, а той беше щастливият подбудител на това освобождаване.

А може би беше част от ролята, която играеше? Очите му се впиваха в нейните, но не откриха там измама. Рийвс беше сигурен, че ако в момента я прегърне, тя няма да се съпротивлява. Но какво би означавало за нея това? Играеше ли си с него? Съзнаваше ли властта, която упражняваше върху мислите и тялото му?

Не се усети как изрече:

— А ти си красива жена, Джордан.

Устните й леко потрепнаха.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. А освен това си храбра. Вече за втори път ми спасяваш живота. Първия път — по време на бурята, а сега — на тази коварна планина.

Тонът му беше закачлив и тя мило отвърна:

— Тази отоплена, удобна, технически усъвършенствана кабина едва ли може да се нарече коварно място.

— Обаче бурята беше страховита.

— Да — отстъпи тя. — Но знаеш поговорката „При буря всяко пристанище е добро“.

Той се засмя:

— Не е точно така. Съмнявам се, че ако беше някоя посивяла бабичка, щях… да ти благодаря… по същия начин.

— Значи го направи от благодарност.

Рийвс все още се усмихваше, но изражението му стана интимно, нежно, меко.

— Не. Благодарността няма нищо общо с това.

Кабината се разтресе, докато спираше, и двамата се блъснаха един в друг. Рийвс изстена леко, когато ръката й, все още държаща неговата под шубата, несъзнателно се притисна до тялото му. Джордан ахна и го погледна виновно, разбрала какво е докоснала. Тълпата, нетърпелива да слезе, се изви около тях и за няколко дълги, агонизиращи секунди те не можеха да се движат, плътно заобиколени от хората.

— Съжалявам — прошепна тя и срамежливо вдигна очи към него.

Страните й поаленяха.

— Не е необходимо да ми се извиняваш.

Ъгълчетата на устните му се извиха в провокираща усмивка и сърцето болезнено затупа в гърдите й.

Когато кабината се поопразни, Рийвс пусна ръката й и се насочиха към плъзгащите се врати.

Хелмут целуна ръцете на туристките и каза на френски:

— Надявам се да прекарате забавно ваканцията си.

Те развълнувано му отвърнаха нещо, кокетно пърхайки с мигли, после му махнаха за сбогом.

— Ето къде сте били — каза той на Джордан и Рийвс, които току-що слизаха. — Прекарах много приятно. Симпатични девойки. А вие забавлявахте ли се?

Джордан едва не се задави, но Рийвс отговори спокойно:

— Беше вълнуващо.

Тя добре знаеше какво точно има предвид той. Очите му светнаха закачливо и Джордан не успя да прикрие леката си усмивка.

Върхът беше обвит в облаци. Ако някой застанеше неподвижно дори за миг, щеше да усети ледената мъгла върху лицето си. Времето обаче не пречеше на веселото настроение. От високоговорителите се разнасяше силна музика. Туристите се щураха наоколо, търсеха подаръци в магазинчетата, поръчваха си сандвичи и напитки, опитвайки се да намерят свободни места на масите, пръснати из площадката. Мелодичен глас на интервали осведомяваше за тръгването на лифта.

Рийвс направи няколко снимки на Хелмут на фона на покритите със сняг планински върхове.

След като приключи, седнаха на закрито в едно кафене и Хелмут поръча капучино за тримата.

— Е, сега вече мога да се похваля, че съм бил на един от върховете на Алпите — каза Рийвс.

— Това не е точно върхът — вметна Хелмут.

— Какво?

Джордан му обясни:

— За да достигнеш върха, трябва да се изкачиш по онази стълба на още около шестдесет стъпки височина. Горе има платформа.

Рийвс сякаш загуби интерес, но тя започна да го увещава:

— Хайде. Нека да отидем.

— Да се изкатерим догоре? — попита той напрегнато.

— Да!

Той я погледна изпод вежди и промърмори:

— Не мисля така.

— Би трябвало да отидеш, Рийвс — съгласи се Хелмут. — Гледката си заслужава.

Грант се колебаеше, отпи още една глътка от капучиното и после каза:

— Аз не…

— Да не би да се боиш? — подигравателно го попита Джордан.

— Не — изръмжа Рийвс.

— Добре, тогава да вървим.

Тя се изправи и се загърна по-плътно в кожената си шуба, която беше облякла веднага щом слезе от кабината на лифта. Извади плетената си шапка от джоба и си я сложи.

Рийвс наистина нямаше избор.

— Добре — измърмори той, стана и облече астраганеното си палто.

— Ти няма ли да дойдеш, Хелмут? — попита го Джордан, тъй като той не се изправи.

— Не. Вие, деца, идете сами. Докторът ме предупреди, че мъж на моята възраст трябва да го кара по-полека.

Рийвс и Джордан се засмяха. Съвсем не приличаше на грохнал старец, както си седеше, отпиваше капучино, кръстосал крака в мокасини „Гучи“.

Джордан почти насила издърпа от кафенето Рийвс, който междувременно беше успял да овеси фотоапарата около врата си.

— Иде ми да те удуша. Не искам да ходя там — каза й той, докато прекосяваха площадката до стълбите, които щяха да ги изведат на върха.

— Каза, че не се страхуваш. Поне докато чувстваш твърда земя под краката си.

— Излъгах.

— Няма от какво да се притесняваш. Платформата е леко наклонена, а най-близкото плато е само на триста метра по-надолу.

Той забележимо пребледня, но тя само се засмя и го поведе напред. Бяха се изкачили едва до половината, но спряха, за да си поемат дъх в разредения въздух. Рийвс я погледна сериозно, хвана я за ръката и тържествено заяви:

— Джордан, искам да запомниш това, ако нещо се случи с мен.

— Рийвс!

— Обещаваш ли? — нетърпеливо я попита той.

— Добре — отвърна му. — Обещавам!

— Ако залитна и полетя от върха на планината, опитай се да измъкнеш фотоапарата и да ме снимаш.

Тя замахна с юмрук към него, но той избегна удара, смеейки се, хвана свитата й десница и я придърпа към себе си.

— Дявол такъв! — извика тя. — Мислех, че говориш сериозно.

— Съвсем сериозно. Можеш да спечелиш „Пулицър“ с такава снимка.

Тя се извъртя престорено надменно. Продължиха да се смеят, докато с усилие се изкачваха нагоре.

Когато стигнаха върха, Рийвс бързо се огледа наоколо и каза:

— Много е красиво.

След това се обърна отново към стълбите. Джордан се протегна и го хвана за лакътя.

— Недей така. Не съм се изкатерила дотук, за да се върна веднага.

Беше студено, затова тя закопча шубата си и пъхна ръце в обточените с кожа джобове. Облегна се на парапета, а от устата й излизаше пара.

— Стой там — заповяда й Рийвс, докато нагласяше на фокус фотоапарата си. Приближи се, после отстъпи, първо постави „Никон“-а си хоризонтално, а после — вертикално. Копчето защрака неспирно. Джордан обичаше да го гледа как се движи, накланяйки се, изправяйки се, как се навежда назад, а после — напред. Беше като танц. — Страхотна си, Джордан. Харесваш ми в това червено. Отива ти много с бялата и черна кожа на шубата. Пуловер и шапка на черно-бял фон. Чудесно!

Той продължи да й говори, докато правеше серия снимки:

— Страните ти са порозовели от студа, а и тези кичури черна коса, които се подават изпод шапката. Прекрасно. Издишай сега, за да видя дъха ти. Добре. Леко обърни глава наляво. Така. Наведи малко брадичка. Усмихни се. А сега си замислена. Перфектно!

Когато филмът свърши, покри обектива. После внимателно тръгна към парапета.

— На Хелмут сигурно няма да му хареса да види толкова много мои снимки в статия, която е за него — каза Джордан.

Рийвс се приближи до нея, помълча и после рече:

— Хелмут никога няма да види тези фотографии. Те са само за мен.

После я целуна. Дори не се и опитаха да се преструват, че не го желаят. Тя се отпусна в прегръдката му охотно и наведе глава, за да посрещне устните му. Дъхът им почти замръзна във въздуха, когато се целунаха, но устните му бяха горещи и все още имаха вкуса на коняка, който бе прибавил към капучиното си.

Джордан плъзна ръце под разкопчаното му палто, загали гърба му и бавно изучаваше мускулите, които се очертаваха под меката фланела.

— Давам ти само десет или петнадесет минути, за да спреш с това — каза той, докато я целуваше.

— Не, ще спра още сега — отговори му Джордан и се отдръпна от него.

Милувките им бяха станали смущаващо интимни, а наоколо имаше и други туристи.

— По дяволите! — изруга той тихо.

Тя се засмя и го попита:

— Кое е най-ужасното положение, в което си изпадал по време на работа?

Прехвърли темата на разговор върху далеч по-обикновени неща, защото ръцете му започнаха да я галят твърде чувствено.

— Пфу! Това е труден въпрос. Във Виетнам беше като в ада, а и миришеше така. В Камбоджа беше отвратително. Но най-ужасно беше в Ел Салвадор. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен. Всички първо стреляха, а после питаха на коя страна си всъщност.

— Рийвс, защо го правиш? Та журналистите ги убиват също като войниците! — тя потрепери, представяйки си го ранен и облян в кръв.

Той повдигна рамене:

— Не знам. Изпитвам вътрешна необходимост, но ми е трудно да я обясня. Трябва да бъда в центъра на събитията, иначе ще пропусна да направя най-добрата снимка, снимката на десетилетието.

Тя не го разбра добре, но поклати замислено глава:

— Знам, че си печелил много престижни награди заради работата си, но коя е любимата ти фотография, тази, която харесваш най-много?

— Още не съм я направил — каза той.

Джордан трябваше да разбере от начина, по който я притисна към парапета, и от ниския, напрегнат глас, че този въпрос вече не го интересува.

— На любимата ми снимка ще бъдеш ти. Гола.

— Рийвс! — изрече тя и се огледа крадешком, като се надяваше, че никой друг не говори английски.

— Да видим как ще я направя — с престорена безпристрастност заговори той. Беше примижал и я преценяваше съсредоточено. — На някоя поляна с цветя? Не, твърде сладникаво е, твърде невинно.

— Много ти благодаря. Аз…

— Или върху черни сатенени чаршафи, легнала по гръб, с ръце под главата — размишляваше той.

— Рийвс, би ли…

— Не, това е твърде… твърде крещящо. Няма да ти подхожда. Не е в твоя стил. Нека помисля.

Погледна я косо и тя усети как се изчервява цялата. Думите му бяха твърде дръзки. Не трябваше да го оставя да й говори по такъв начин. Все пак перспективата да му позира беше много привлекателна и вълнуваща.

— Сетих се! — каза бавно Рийвс. — Ще лежиш на широко легло. Ще те снимам през тюл — така ще изглеждаш по-ефирна. Ще си обърната срещу обектива. Да бъдеш ли покрита с нещо или не? — мислеше гласно. — Най-добре ще е да си гола. Едната ти ръка ще бъде изпъната пред тялото, а другата — положена на гърдите. Само едната ти гърда…

— Рийвс — промълви тя и зарови лице в гърдите му.

— Косата ти ще е разрошена, сякаш току-що си се събудила. Някой е влязъл в стаята. Това е любовникът ти. Очите ти са широко отворени и мълчаливо питащи дали ще те люби. Но ти знаеш отговора — гласът му стана дрезгав и лицето му се надвеси над нейното. — Отговорът е: „Да! Да!“

Притисна я и жадно я зацелува. Стон на неудовлетвореност се отрони от устните му и Рийвс я прегърна още по-силно. Джордан изохка, но дори така опиянен, той разбра, че едва ли е от страст. Бързо се отдръпна и попита:

— Какво има?

— Фотоапаратът ти — изплака тя жално.

Той погледна надолу и видя апарата си, притиснат към гърдите й.

— Извинявай. Не разбрах, че е там.

— Аз също, но за кратко.

Изправи се на пръсти и леко го целуна по устните.

— Рийвс, трябва да се връщаме.

Той огледа страховития алпийски пейзаж и със съжаление отвърна:

— Знам. Аз… — замълча и се ослуша. — Какво, за Бога, е това?

Джордан също чу звука и се усмихна. За негов ужас, тя тръгна покрай парапета, като се надвесваше над него. После спря. Не знаеше какво вижда, защото облаците ги отделяха от земята долу.

— Какво?

— Виж! — възкликна тя. — Бързо ела тук, докато мъглата не ги е скрила отново.

Посочи към билото на планината и през облаците, около сто стъпки по-надолу, той успя да види зелено планинско пасбище. Огромно стадо беше излязло на паша.

— Говеда? — озадачено я попита.

— Млекодайни крави. Това беше звукът от чановете им — обясни му тя.

— Мислех, че тези тежки звънци на дебели кожени, върви са сувенири, които само туристите си купуват — отвърна Рийвс, продължавайки да се взира в странната, но живописна картина.

— Сувенири са, но са и много полезни. Кравата трудно би се изгубила в планината, ако носи такъв звънец. А и стадото обикновено следва онази, която носи най-големия чан.

— Не го знаех — каза той. Погледна я внимателно и промълви: — За миг си помислих, че съм толкова близо до рая, че чувам ангелски песни.

— Всъщност си доста близо. Връх Пилат е…

— Нямах предвид надморската височина.

Страните й поаленяха. Огледа се наоколо и се запъти към стълбите. Рийвс хвана ръката й.

— Знам какво имаше предвид — беше единственото, което му каза тя.

За разнообразие на връщане решиха да се качат на зъбчатата железница, която се движеше по склона на планината. Хелмут предложи и Рийвс с облекчение прие.

Хенри — шофьорът — ги чакаше с лимузината на железопътната станция.

— Мислех, че ще се върнем с ферибота — каза Джордан разочаровано. — Знам, че отнема много време, но пък винаги е забавно.

— Тогава идете с Рийвс, ако искате да се качите на ферибота — благосклонно рече Хелмут. — Лично аз предпочитам удобствата на колата и шофирането на Хенри. Днес достатъчно се правих на турист.

После се обърна към Рийвс:

— Как мислиш? С ферибота ли ще се върнеш? Поне един час ще ви отнеме да стигнете до Люцерн.

— Добре — отвърна Рийвс. — В колко часа е срещата с италианския фабрикант?

— В четири.

— Ще се върна с ферибота, ако нямаш нищо против: искам да натрупам повече впечатления.

— Съгласен съм. Иди с Джордан, а после я изпрати до дома й и ела в офиса. Имаш достатъчно време.

— Няма ли все пак да дойдеш с нас, Хелмут? — попита Джордан, едва прикривайки радостта си, че ще остане насаме с Рийвс.

— Не, скъпа. Добре се забавлявах днес, но пренебрегнах някои неотложни дела. Така ще мога да наваксам. До скоро — каза той и нежно я целуна.

Устните му бяха хладни и твърди, съвсем различни от тези на Рийвс — топли и чувствени. Милувката на Хелмут не можеше да я разтърси, да я накара да се разтрепери.

— Ще ти се обадя по-късно, скъпа.

— Добре. Благодаря ти за прекрасната сутрин — каза тя, засрамена от неискреността си, защото не Хелмут бе допринесъл за чудесното й прекарване.

Той им помаха за довиждане, докато се качваше в лъскавия мерцедес. Останаха сами.

Рийвс се нареди на опашката за билети. Хората ги блъскаха, но те не забелязваха нищо друго, освен самите себе си. Панически бързащата да се качи на ферибота тълпа ги извади от унеса им.

Смеейки се, успяха да намерят в суматохата малка маса на горната палуба и се настаниха собственически на нея. Натрупаха палтата си върху един от столовете, а Рийвс сложи оборудването си на другия, така че никой да не поиска да седне при тях. Рийвс взе сандвичи и бонбони от един монетен автомат и кафе от закусвалнята на долната палуба. Седнаха на малката маса, като се гледаха и не забелязваха мотаещите се наоколо туристи, честите спирания, разговорите на различни езици. Денят беше чудесен, езерото беше лазурно и спокойно. Но дори и времето да бе лошо, едва ли биха го забелязали, защото те имаха очи само един за друг.

— Разкажи ми за себе си. Как беше моминското ти име между другото? — Рийвс се присегна и хвана ръката й.

— Симс. Защо? — попита го с усмивка.

Той вдигна рамене и се засмя по момчешки:

— Не знам. Просто съм любопитен. Искам да знам всичко за теб.

Тя погледна стеснително към сплетените им ръце. Помисли си за вълнуващия живот, който водеше Рийвс, за другите жени, които той срещаше всеки ден, и собственият й живот изведнъж й се стори съвсем незначителен.

— Няма нищо особено за разказване. Мисля, че знаеш всичко, което си заслужава.

— Разкажи ми за семейството ти.

Тя се усмихна.

— Родителите ми са прекрасни. Татко е регионален представител на една издателска къща. Мама винаги е била домакиня.

— Имаш ли братя и сестри?

— Имах, но почина при раждането, когато бях малка.

— Каза ми, че си била омъжена четири години.

Тя кимна.

— Защо нямахте деца?

— Чарлс не искаше.

— Но ти — да.

Да не беше ясновидец? Смутено сведе глава.

— Да, исках да имам деца. Сега виждам, че не е било предопределено.

Желанието й да създадат истинско семейство беше повод за раздори между нея и Чарлс. Той не искаше деца, които само да му се пречкат. „Когато си стъпя на краката, ще имаме достатъчно време за деца.“ Но това време никога не дойде и Джордан не успя да изгради семейството, за което толкова копнееше. Връщайки се назад, тя реши, че така е било по-добре. Не искаше детето й да израсне в атмосферата на несигурност, характеризираща брака й. Джордан вдигна очи и срещна съсредоточения поглед на Рийвс.

Той ясно видя тъгата в очите й, затова насочи разговора в друга посока:

— Родителите ти имаха ли нещо против да дойдеш тук?

Тя се замисли, а пръстите й милваха ръката му, покрита със светлокафяви косъмчета.

— Да, сигурна съм, че бяха против. Но не казаха нищо, за да ме спрат. Мисля, че разбираха защо трябва да ги напусна. За малко, разбира се. Освен това семейството ни никога не е имало излишни пари. Не ме лишаваха от нищо, но си мисля, че се чувстваха виновни, защото не можаха да си позволят да ме изпратят в Европа, след като завърших, както направиха родителите на някои мои съученички. Докато следвах в колежа, дори работех, за да си помагам.

Тя погледна в далечината, отвъд искрящите сини води на езерото. Наоколо му се издигаха ниски хълмове, които все още зеленееха, а тук-там се виждаха причудливи бунгала. Тази очарователна гледка я изпълни с носталгия по дома и семейството й. Никой не можеше да издържи далеч от родината си, без да затъгува. Тя сякаш се разбуди и отново погледна Рийвс, който я наблюдаваше внимателно.

— Ами ти? Имаш ли семейство?

— Баща ми почина. Майка ми се омъжи повторно за един прекрасен господин, пенсиониран бакалин, който се отнася с нея като с кралица. Имам по-малка сестра, която учи право. Господ да помага на юридическата система, когато започне да практикува — засмя се Рийвс.

Разговаряха за живота, за миналото и настоящето и часът неусетно изтече. Всеки, който ги видеше, щеше да разбере, че са влюбени. През цялото време не поглеждаха никой друг, сякаш не забелязваха хората наоколо.

Разговорът им секна изведнъж и Рийвс се възползва от паузата.

— Джордан, искам да ми кажеш едно нещо — тонът му беше сериозен и тя почувства безпокойство.

— Да? — колебливо го попита.

— Знаеш ли кога ще слезем от този ферибот?

Тя се разсмя. Той също. Двамата продължиха да се смеят, доволни, че са заедно. Сивите й очи чак се насълзиха от продължителния смях.

— Следващата спирка е нашата. Време е да се приготвим.

Слязоха по мостика, хванати за ръце, все още разговаряйки интимно. Джордан случайно погледна напред и видя Хенри, шофьора на Хелмут, който внимателно оглеждаше тълпата. Тъкмо се измъкна от прегръдката на Рийвс, който беше преметнал ръка през рамото й, и шофьорът ги забеляза.

— Госпожице Хедлок, имам съобщение за вас — каза й униформеният служител, когато тя се изправи прел него. — Господин Екхерт ме помоли да ви закарам до дома ви. Той е поканен на вечеря от един съдружник и би желал да го придружите. Каза да се облечете официално. Ще дойде да ви вземе в седем и половина.

Докато говореше, ги поведе през тълпата към паркираната кола. Отвори им вратата, за да се качат. Джордан не знаеше какво да прави и със смутено и безпомощно изражение се обърна към Рийвс. Бяха се уговорили той да дойде в апартамента й след срещата с Хелмут, защото нямаше никакви планове за вечерта. Какво да прави?

— Рийвс?

Искаше й се той да каже, че всичко е наред, че разбира. Вместо това, очите му, доскоро усмихнати, станаха леденостудени. Устата му се присви в горчива усмивка. Стоеше и я гледаше.

Джордан нервно облиза устни и каза:

— Аз… аз трябва да тръгвам. Той… Може би по някое време довечера ще имам възможност да поговоря с него. Аз…

— Няма нищо, Джордан. Няма значение — каза той студено и твърдо. — Разбирам прекрасно — тонът му обаче подсказваше, че нищо не е разбрал. Беше бесен. Изопнатите черти на лицето му го доказваха.

Хенри мина напред и се поклони леко:

— Аз ще ви закарам до офиса на господин Екхерт веднага щом изпратим госпожица Хедлок до апартамента й.

— Не, благодаря ти, Хенри — отказа Рийвс предложението. Въобще не гледаше шофьора, все още наблюдаваше втренчено Джордан. — Винаги взимам сам решенията си.

Без да отрони и дума повече, той бавно тръгна през тълпата, бързаща да се качи на ферибота, преди да отплава.