Сандра Браун
Безпощадно (9)

Осма глава

Беше възпълен и червендалест.

„Няма полза да се самозалъгвам“, помисли си Джордж Робсън.

Голямото, добре осветено тройно огледало в банята безмилостно разкриваше всичките му физически недостатъци. Това, което виждаше, никак не му харесваше. Космите на главата му оредяваха, а тези на гърба му се сгъстяваха с всеки изминал ден. Гърдите му увисваха, шкембето му бе разплуто, а под него пенисът му изглеждаше не по-голям палец.

По-малко време в голф клуба и повече във фитнес залата бе решението на част от проблемите. Но за останалите не можеше да стори нищо. Безпокоеше се. Имаше красива млада съпруга, която трябваше да задоволява, а това бе жалкото оборудване, с което разполагаше.

С въздишка на примирение навлече боксерки, преди да отиде при Лайла в спалнята. Седеше, облегнала се на възглавницата, и разглеждаше модно списание. Пропълзя при нея.

— Ти си по-красива от всеки модел в това списание.

Не говореше празни приказки. Беше напълно искрен.

Лайла бе най-красивата жена, която бе виждал.

— Хм.

— Наистина. Така е.

Бе облечена със секси нощница, която много му харесваше. Къса. С тънки презрамки, едната, от които се бе спуснала по рамото й. Посегна към нея, побутна я още надолу и погали гърдите й.

Тя отблъсна ръката му.

— Тази вечер е много горещо.

— Не и тук, скъпа. Нагласих климатика на двадесет и пет, както ти харесва.

— Струва ми се по-горещо.

Мълчаливо се изтегна до нея и я остави да доразгледа списанието си, без повече да я прекъсва. Загледа се в лицето й, в прекрасните й коси и невероятното й тяло и се опита да потисне страха си. Дали бе оправдан? Не искаше да знае, но трябваше да разбере, защото неизвестността го подлудяваше.

— Беше добре организирано погребение — отбеляза той възможно най-нехайно.

Изражението й не се промени.

— Едва не заспах в църквата. Пълна скука.

— Хъф доста се е охарчил за гощавката.

— Постарал се е.

— Къде изчезна ти?

— Да съм изчезнала? — отвори на нова страница. — Кога?

— Не можах да те открия известно време в къщата.

Стрелна го с поглед.

— Отидох да пишкам.

— Проверих в тоалетната.

— Имаше опашка. Качих се на горния етаж. Нали нямаш нищо против? Или предпочиташ да се бях стискала, докато си дойдем у дома?

— Не се сърди, скъпа. Просто…

— О, забрави — хвърли списанието на пода. — Твърде горещо е, за да се караме за нещо незначително като ходенето ми до тоалетната.

Разбуха възглавниците зад главата си. Бе купила бродирани копринени калъфки от специализиран магазин в Ню Орлиънс. Струваха цяло състояние. Едва не бе подскочил до тавана, когато бе видял цената им в извлечението за сумите, платени с кредитната им карта.

— Похарчила си толкова пари за едни калъфки? — недоверчиво бе попитал той.

Каза му, че ще ги върне, но през следващите няколко дни бе толкова сърдита, че бе омекнал и й бе позволил да задържи проклетите калъфки. Със сълзи на очи му бе благодарила и го бе нарекла „най-добрия съпруг на света“, преливайки от обич.

— Благодаря ти, че дойде с мен днес — рече той и погали извивката на ханша й. — Важно беше да отидем.

— Разбира се, че трябваше да отидем. Ти работиш за тях.

— Длъжността директор по безопасността е важна. Нося голяма отговорност, Лайла. Без мен семейство Хойл…

— Нахрани ли котката?

— Смесих суха и консервирана храна точно както ми каза. Впрочем работата ми в завода е също толкова важна, колкото тази на Крис. Може би дори по-важна.

Тя престана да си играе с дантелената украса на калъфките и го погледна.

— Никой не се и съмнява, че си една от ключовите фигури в леярната, Джордж. Аз най-добре зная по колко часа прекарваш там — нацупи се и добави: — Зная, защото през тези часове не си с мен.

Лайла се усмихна, повдигна нощницата над главата си, а след това съблазнително я задържа пред гърдите си. Малкият му пенис трепна от възбуда.

— Имаш ли нещо за Лайла тази нощ, Джордж? Ммм? — замърка тя. Плъзна ръка към боксерките му и се залови да му достави наслада, както си знаеше. Когато отвърна на ласките й, простена, сякаш тази прелюдия й бе също толкова приятна, колкото и на него.

Може би се лъжеше. Може би просто страдаше от параноя и си въобразяваше разни неща, долавяйки признаци и вибрации, които всъщност не съществуваха. Той бе нисък, пълен и червендалест, а Крис Хойл бе висок мургав красавец. Говореше се, че успява да прелъсти всяка жена, която пожелае.

Джордж познаваше няколко мъже от завода, чиито бракове бяха пострадали или приключили заради изневяра с Крис. Нормално бе един мъж да се чувства несигурен, когато около съпругата му се навърта всеизвестен женкар като него.

Работеше за семейство Хойл от двадесет години. Беше им посветил толкова много — времето, лоялността и гордостта си. Но колкото повече им даваше човек, толкова повече изискваха те. Хранеха се от хората, от живота и душите им. Джордж бе приел това преди много време. Бе готов да се примири с какво ли не.

Но, за Бога, трябваше да има граница. За Джордж Робсън тя бе свързана със съпругата му.

 

 

Само по боксерки и старомоден памучен потник рипс, Хъф слезе по широкото стълбище. Опитваше се да пристъпва безшумно, но няколко стъпала проскърцаха и, разбира се, преди да стигне до долния етаж, Селма вече бе дотичала, загърната с халат, твърде плътен и мъхнат за сезона.

— Имате ли нужда от нещо, господин Хойл?

— Искам да остана за малко насаме в собствената си къща, по дяволите. Защо непрекъснато слухтиш?

— Е, добре, извинявайте, че се безпокоя за вас.

— Хиляди пъти ти казах, че съм добре.

— Не сте добре, просто се преструвате.

— Може ли да отложим този разговор за друг път? По гащи съм.

— Аз събирам и пера тези гащи. Нима очаквате да се засрамя, че ви виждам по тях? Впрочем гледката не е приятна.

— Връщай се в леглото, преди да съм те уволнил.

С високомерие на прима балерина, Селма направи пирует върху хавлиените си чехли и се оттегли в тъмнината към задната част на къщата.

Хъф бе лежал известно време буден и неспокоен. Дори когато спеше, умът му не преставаше да работи. Както в пещите на леярната му, така и в съзнанието му нощем гореше също толкова силен огън, колкото през деня. Бе разрешил някои от най-трудните си проблеми насън. Лягаше си с дилема, а на следващата сутрин се събуждаше с отговор, подсказан от неуморното му подсъзнание.

Но тази вечер го измъчваха проблеми, които не му даваха покой и сън не го ловеше. Всеки път, когато затвореше очи, пред очите му бе пресният гроб на Дани. Макар и отрупан с цветя, той бе просто грозна дупка в земята.

Чувстваше се заклещен между стените на стаята си, както Дани в ковчега, подплатен със сатен. Никога досега не бе страдал от клаустрофобия, особено в собствения си дом. Въпреки че отдушниците на климатиците бяха насочени срещу леглото му, чаршафите бяха влажни от пот, толкова лепкава, че дори и да риташе, не можеше да се освободи от тях.

Усещаше непоносимо парене в гърдите. Вместо да лежи и да се самосъжалява до зори, бе решил да стане и да излезе. Може би тихата нощ навън щеше да го успокои достатъчно, за да заспи.

Отвори входната врата. В къщата му нямаше алармена система и вратите рядко се заключваха. Кой би посмял да открадне нещо от Хъф Хойл? Само необикновено дързък крадец или безумец. Хъф презираше арабите, както и евреите, латиноамериканците, чернокожите, азиатците — общо взето всички етноси, освен своя — но се възхищаваше на бързото правораздаване в мюсюлманските държави. Ако хванеше някого да краде от него, би отрязал ръката на виновника и едва тогава би го предал на мудната съдебна система, която напоследък бе по-загрижена за спазването на гражданските права на престъпниците, отколкото за наказването им.

Повдигаше му се при мисълта за това жалко състояние на нещата. С едно оригване разсея паренето в гърдите си.

Отпусна се на любимия си люлеещ се стол и запали цигара. С наслада всмука дим, докато се взираше в онази част от хоризонта, която бе озарена от пламъците в леярната. Сивите пушеци образуваха тънък пласт облаци над града. Той можеше да си даде кратка почивка, но работата не спираше нито за миг.

През лятото вентилаторите над верандата бяха включени денонощно, защото често, както тази вечер, единственият полъх идваше от тях. Хъф се облегна назад и се предаде на ласките на въздуха, който галеше лепкавата му кожа. Затвори очи и се замисли за първия път, когато бе видял такъв вентилатор. Спомняше си го ясно, сякаш се бе случило вчера.

Беше влязъл в един малък магазин заедно с баща си, който тогава търсеше работа. Собственикът на магазина носеше папийонка и широки тиранти. Със сваляне на шапка и лек поклон, бащата на Хъф плахо бе предложил да лъска с парцал чамовия паркет, да изгаря отпадъците в големите контейнери отзад или да върши каквато и да е работа, стига да е нужен човек, който не се бои от тежък труд. Например бе забелязал няколко лястовичи гнезда под стрехите, преди да влезе. Не би било зле някой да ги събори и да почисти.

Докато двамата мъже обсъждаха условията за временното назначение на баща му, малкият Хъф стоеше загледан във въртящите се перки на вентилатора над главата си и се възхищаваше на чудната машина за вятър, която разрошваше косите му и изсушаваше потта от зачервеното му лице.

През целия ден баща му подреждаше стока върху рафтовете и забърсваше пода и прозорците. Запали отпадъците под парещото слънце и помоли Хъф да му помага, като се оглежда за хвърчащи искри. Момчето изпадна в транс, докато гледаше бушуващите пламъци и усещаше топлите вълни, които излизаха на тласъци от железните варели.

Баща му товареше, разтоварваше и внасяше стока в магазина, привел гръб и с бръчки от преумора по лицето. Но вечерта Хъф хапна сандвич със сирене и пийна от содата, останала в автомата. Нищо не му се бе струвало толкова вкусно, макар и да се чувстваше виновен, че яде пред баща си, който бе излъгал, че не е гладен. Хъф си мечтаеше собственикът на магазина да му предложи фунийка сладолед — като онези, които бе пълнил за клиентите си през целия ден, слагайки толкова много лъжици, че бе истинско чудо как се задържат върху фунийката.

Но не получи сладолед, а веднага след като изяде сандвича си, възможно най-бавно, собственикът каза, че е време двамата с баща му да „хващат пътя“ — думи, които често чуваха.

Ярка светлина на фарове пробяга по моравата пред къщата. Хъф, изтръгнат от унеса си, потърка лице, сякаш за да изтрие спомена и смущението, което би изпитал, ако някой разбереше за него.

Лъскавото „Порше Карера“ на Крис спря и той слезе.

Затича се по пътеката и почти бе стигнал до верандата, когато забеляза баща си.

— Какво правиш навън по това време?

— На какво ти прилича?

— Хубаво си облечен — отбеляза синът му с насмешка, седна на другия люлеещ се стол и протегна ръце високо над главата си. — Толкова съм уморен, че утре мога да спя цял ден.

— Трябва да дойдеш на работа.

— Ще си взема болнични. Кой ще ме уволни?

Хъф изсумтя.

— Защо се прибираш толкова късно?

— Майката на Джордж хванала някакъв стомашен вирус. Обадила се в най-неудобния момент. Горкият Джордж веднага тръгнал да се погрижи за мамчето и оставил Лайла сам-самичка.

— Това момиче ще ти донесе неприятности.

— Зная. Ето кое прави връзката вълнуваща.

Хъф изпусна кълбо дим.

— Искаш да пропилееш най-ценните години от живота си в утешаване на самотни съпруги? По-добре накарай собствената си жена да се върне в леглото ви и й направи дете.

Крис притисна длани към слепоочията си, сякаш внезапно го заболя главата.

— Няма да говоря за това тази вечер.

— Ще говорим, когато аз кажа — настоя Хъф. — Избягваш темата за Мери Бет от седмици. Искам да знам какво става.

— Добре — Крис опря брадичка на облегалката на стола си и дълбоко пое дъх. — Отказва да подпише документите за развод. Бек се консултира с най-добрия специалист по семейно право в Ню Орлиънс. Този човек винаги е на страната на мъжете, а не на алчните им хленчещи бивши съпруги. Нищо не може да го трогне. Състави документите и Бек ги прегледа дума по дума. Според него, това беше възможно най-изгодното споразумение за мен и все пак доста щедро към Мери Бет — престана да се люлее и се наведе, приближавайки лицето си към Хъф. — Няма да подпише.

— Значи има надежда за помирение.

Крис леко се засмя и зае предишната си поза.

— Мери Бет не отказва да подпише развода, защото иска да остане с мен. Прави го от злоба. Мрази и мен, и теб, и леярната. Презира всичко, свързано с нас.

— За Бога, момче, тя е просто жена. Жена. Престани да чукаш Лайла и тръгвай за Мексико. Ухажвай съпругата си. Използвай всичко необходимо. Цветя, бижута, нова кола, нови цици, ако поиска. Спечели я отново с подаръци и романтика. Пълзи на колене, ако се наложи. Няма да умреш. Вкарай й го достатъчно пъти, за да забременее, а после я дръж под ключ, докато роди. Щом получим детето, ще докажем, че е неспособна да бъде майка, и ще я изритаме оттук без пукната пара.

Крис поклати глава:

— Няма да стане, Хъф — вдигна ръка, когато баща му понечи да възрази. — Дори ако имах желание отново да примамя онази кучка в леглото си и хиляди пъти „да й го вкарам“, както поетично се изрази, нямаше да зачене.

— Нямало да зачене? Какво искаш да кажеш?

— Тръбите й са вързани.

Кръвното на Хъф скочи до небесата. За секунди паренето в гърдите му отново се върна и от тлееща жарава се превърна в неудържим пожар, който щеше да изпепели диафрагмата му и да пропълзи през хранопровода му.

Крис продължи:

— Последния път, когато отворих дума за помирение, тя ми се изсмя. Знаела, че искам да закърпя брака ни само за да осигуря наследник на рода. Да не би да съм я смятал за глупава? — хвърли поглед към Хъф. — Можел съм да я нарека всякаква, но не и глупачка. После попари надеждите ни завинаги, като ме осведоми, че се е подложила на операция за прекъсване на тръбите. Дебелеела от таблетките против забременяване. За последното е права — задникът й става все по-голям. Сега, когато носела оскъден бански, не можела да си позволи да качи и килограм повече. Това бяха думите й. И така, решила се на тази процедура. Сега може да се чука с мексиканския си спасител колкото иска, да се върне при мен и да се преструва на любяща съпруга или да влезе в манастир, но каквото и да прави, няма да зачене — въздъхна. — Това се страхувах да ти съобщя и честно казано, сякаш камък падна от плещите ми.

Хъф допуши цигарата си, докато размишляваше върху лошата новина. Неговата глупава, тесногръда снаха, опърничавата никаквица, която бе твърде недостойна да носи тази титла, бе поискала да стане безплодна. Добре. Тогава Крис имаше само един избор: да получи развод и да си намери друга съпруга, която да му роди деца.

Отново се отпусна. Поне нямаше вече да се чудят какво да правят и как да подходят към Мери Бет. Сама ги бе накарала да я елиминират от процеса на вземане на решения и Хъф почти бе готов да й благодари. Сега, когато имаха ясна нова цел, двамата с Крис щяха уверено да препускат към нея, докато я постигнат.

— Каза ли на Бек? — попита Хъф.

— На никого — отвърна Крис. — Уверих го, че окончателно се отказвам от този брак и искам да бъде прекратен незабавно.

— Убеден ли е, че онзи адвокат от Ню Орлиънс е най-добрият?

— Взема скъпо, но клиентите му не излизат от съдебната зала с одрани кожи, носейки топките си в хартиена кесия.

Хъф се засмя и потупа Крис по коляното:

— Пази своите. Ще са ти нужни.

Синът му се усмихна, но все още изглеждаше потиснат.

— Трябваше да те послушам и да направя дете на Мери Бет още щом изрекохме брачните клетви. А аз се подведох по ума й и се съгласих да изчакаме, „докато свикне със семейния живот“, както се изрази.

Крис не знаеше това, но Хъф не бе оставил решението в ръцете на младоженците. Бе отишъл при доктор Кароу и му бе наредил да замени контрацептивните таблетки на Мери Бет със захарни имитации. Докторът го бе направил, разбира се, срещу щедро възнаграждение.

Беше се оказало безсмислена инвестиция. Месеците минаваха, а за негово разочарование, Мери Бет не зачеваше. Дори в началото на брачния им живот Крис по-често се биеше, отколкото правеше секс с жена си.

— Не се терзай заради миналото, сине — каза той. — Няма смисъл да хабиш енергия. Трябва да се съсредоточиш върху бързото получаване на развод. Ако спи със спасителя от басейна, можем да използваме тази връзка като основание.

— В отговор тя ще изброи моите изневери, включително и с най-добрите й приятелки. Трябва да измислим нещо друго.

Хъф отново потупа сина си по коляното.

— Изглежда, онзи адвокат от Ню Орлиънс е ценен съюзник, а и дори ако не можем да разчитаме на него да свърши работата, ще се осланяме на Бек. Да си лягаме.

— Беше дълъг ден — замислено отбеляза Крис, когато влязоха в тихата къща. — Сякаш е изминала цяла вечност, откакто тръгнахме за погребението, нали?

— Хм.

Хъф разсеяно потърка гърдите си, където все още бушуваше огън.

— Как ти се стори Сейър? Нямахме време да поговорим за нея.

— Все още е вироглава.

— Вироглава? — изръмжа Крис, докато се качваха по стълбите. — Това е все едно да наречеш Осама Бин Ладен „махленски хулиган“.

— Не си е тръгнала от града, както казваше. Управителят на „Дюдж“ ми се обади. Запазила е стая за тази нощ.

— Защо?

— Може би е уморена колкото нас и не е искала да шофира по тъмно до Ню Орлиънс.

Крис го изгледа недоверчиво.

— Ако наистина нямаше търпение да се махне оттук, би го направила и пълзейки. Мрази и нас, и Дестини не по-малко от Мери Бет. Може би дори повече.

— Проклети жени. Кой може да ги разбере? — промърмори Хъф. — Поне Бек е прекарал част от вечерта с нея.

— Отново по твое нареждане?

— Всъщност не. Отървал я е от Уоткинс Антената.

Крис спря на площадката.

— Пак ли онзи тип?

Хъф се обърна, усмихна се и поклати глава:

— И аз казах същото. Бек отскочил до ресторантчето край пътя да си вземе сандвич и я видял вътре, което било достатъчно учудващо. Но до нея седял Антената и се опитвал да я заговори.

Хъф повтори това, което му бе разказал Бек. Когато свърши, Крис поклати глава със смесица от насмешка и озадачение:

— Какво е имал да казва Уоткинс Антената на Сейър?

— Последните му думи са били обида по адрес на семейството ни — Хъф се намръщи. — Радвам се, че Бек е пристигнал тъкмо навреме. Не се знае какво е кроял онзи боклук. Бек ми звънна от мобилния си телефон веднага щом се бяха разделили. Карал след колата й до мотела и продължил да я наблюдава, докато влезе в стаята си. Беше сигурен, че тя е наясно, че я следи, а вероятно и че през цялото време разговаря с мен. Твърди, че ако очите й можели да поразяват с поглед, щял да е мъртъв.

— Не се и съмнявам.

— Казала, че ще пренощува тук, за да тръгне отпочинала рано сутринта, но не съм убеден, че това е единствената причина. Мисля, съжалява, че не беше в града, когато семейството й се нуждаеше от нея.

— Надценяваш я — отбеляза Крис. — Не мисля, че я е грижа какво става с нас.

— Не бъди толкова сигурен. Бек каза, че любопитствала за онази каша с Айвърсън.

— Много мило от нейна страна най-сетне да се заинтересува.

Хъф се усмихна на ехидната му забележка.

— Според мен сестра ти се чувства гузна, че не е била до теб, когато си имал нужда от помощ, а може би и до Дани.

— Какво би могла да стори скъпата ни Сейър, което ние да не сме направили?

Хъф се спря в тъмния коридор и се загледа в затворената врата на стаята на Дани.

— Вероятно нищо. По дяволите, не разбирах това момче. Мисля, че загубата на майка му в толкова ранна възраст му отне нещо, което никой не би могъл да му даде.

Крис сложи ръка на рамото му.

— Дано сега го е намерил. Дано почива в мир.

Пожелаха си лека нощ и се отправиха към спалните си.

Хъф, който рядко чувстваше умора, тази нощ бе изтощен, но не се върна в леглото си. Седна на един фотьойл до големите прозорци с изглед към моравата зад къщата и брега на реката отвъд нея.

Тревогите, от които се бе надявал да се отърси на верандата, не го бяха напуснали, а Крис бе добавил още една с новината за положението с Мери Бет. Замисли се и за Сейър, която бе изпълнена със злоба към него. Към родния си баща.

Не можеше да вини Лоръл за това, че бе починала и го бе оставила сам с трите им деца. Винаги бе правил най-доброто за всяко от тях, но Крис бе единственият, оправдал очакванията му.

Животът бе сложно нещо. Но, разбира се, бе за предпочитане пред алтернативата.

Хъф не вярваше в задгробния живот. Проповедниците можеха да говорят каквото си искат за съкровищата, които очакват душите в рая, но според него, краят бе край на всичко. Мъртвите бяха просто… мъртви. Не бе спорил с Крис, когато бе изразил надежда Дани най-сетне да е намерил покой, но не я споделяше.

Дани не бе намерил нито покой, нито хор от ангели, чакащи го пред райските порти с бляскав ореол и чифт криле.

Синът му бе погълнат от небитието. Вечна празнота и безкраен мрак. Това бе смъртта.

Ето защо човек трябваше да се стреми да получи всичко от живота. Единствената награда бяха нещата, до които можеше да се домогне сам, докато е жив. Затова той се вкопчваше със зъби и нокти във всичко, което би го направило най-добрия, най-великия и най-недосегаемия. Бе готов да прати всеки, който оспорва методите му, по дяволите. Хъф Хойл не бе длъжен да се съобразява с никого.

Ако бе лишен от спокойствие заради начина си на живот, добре. Всеки трябваше да прави жертви.