Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Hot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Разпознаване и корекция
Кристина (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2013)

Издание:

Сандра Браун. Безпощадно

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0226-X

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Сейър осъзна, че той не може да види кой седи зад волана, защото стъклата са затъмнени. Почувства се гузна, че бе хваната да шпионира, и се изкуши да си тръгне. Но щом бе дошла дотук, не биваше да се отказва.

— Здравей, Кларк.

Веднага щом я позна, устните му произнесоха името й и на лицето му засия усмивката, която бе карала доста сърца да се разтапят, когато Кларк бе звездата на училищния футболен отбор, председател на ученическия съвет, най-популярното момче в гимназията и с най-големи шансове за успех.

Кларк Дейли изтича надолу по стъпалата пред входната врата, когато тя слезе. Срещнаха се в средата на пътеката от напукани плочки, водеща до къщата. Не се прегърнаха, но той хвана ръката й и я притисна между дланите си.

— Не мога да повярвам — плъзна поглед по лицето й, надолу по тялото й и обратно. — Изглеждаш същата, дори още по-добре.

— Благодаря.

За разлика от нея, той се бе изменил доста, но не към по-добро. Атлетичното му тяло, някога стройно и мускулесто, сега бе толкова слабо, че всички ребра се брояха. Бе небръснат от няколко дни, но не защото такава бе модата, а просто бе занемарил външния си вид. Тъмните му коси бяха оредели и челото му изглеждаше по-високо, а веждите се открояваха повече, отколкото Сейър си спомняше. Очите му бяха зачервени. Ако не се лъжеше, долавяше в дъха му мирис на алкохол.

Пусна ръката й и се отдръпна крачка назад, сякаш внезапно осъзнал как изглежда и колко променен й се струва навярно.

— Не би трябвало да съм изненадан, че те виждам — каза той. — За погребението на Дани ли дойде?

— Да. Пристигнах вчера сутринта, тъкмо навреме, и си тръгвам след малко.

— Съжалявам, че не успях да дойда на погребението. Тук… нали разбираш?

Махна с ръка към къщата вместо обяснение защо не е могъл да присъства на опелото за Дани.

— Да. Ясно.

Последва неловко мълчание. Трудно й бе да го гледа в очите. Смущението бе естествена реакция при среща с първата любов след години, но за него имаше и по-дълбоки причини.

С изкуствено шеговит тон тя попита:

— Е, с какво се занимаваш сега?

— Работя в леярната.

Сейър затаи дъх от изумление.

— В леярната на Хъф?

Кларк леко се засмя:

— Тя е единствената в града.

— Какво работиш?

Нервно сви рамене.

— Зареждам пещите. Нощна смяна, като гробарите.

В първия миг тя си помисли, че е направил несполучлив опит да се пошегува с нея. Но когато погледна хлътналите му очи, видя в тях празнота и дълбоко отчаяние.

Баща й бе успял да съсипе живота на този мъж, което бе почти същото като да го бе застрелял, каквато заплаха му бе отправил преди години.

— Човек трябва да изкарва прехраната си — каза той и се усмихна насила. — Искаш ли да влезеш, да пийнеш кафе?

Сейър сведе глава, за да скрие смаяното си изражение.

— Не, трябва да хвана полета. Все пак благодаря.

Сигурна бе, че не е очаквал да приеме поканата му.

Беше изречена с половин уста, от задължителна любезност.

След още няколко секунди мълчание той плахо попита:

— Щастлива ли си в Калифорния, Сейър?

— Откъде знаеш, че живея там?

— Стига. Знаеш, че машината за клюки тук работи непрестанно. Имаш декораторска фирма, нали?

— За вътрешен дизайн на жилища.

— Сигурно си добра. А… семейна ли си?

Поклати глава:

— Браковете ми се провалиха.

— Аз живея с втората си съпруга.

— Не знаех.

— Четири деца. Трите са само нейни. Четвъртото е и мое. Момче.

— Това е чудесно, Кларк. Радвам се за теб.

Той наведе глава, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и се загледа в босите си крака.

— Е, всеки прави каквото може, предполагам. Играе с картите, които са му се паднали.

Сейър се поколеба, но все пак зададе неудобния въпрос:

— Защо не следва за електроинженер, както искаше?

— Не можах.

— Защо?

— Не знаеш ли? Не влязох в колеж. Молбата ми за стипендия беше отхвърлена.

— Какво? — извика тя. — Защо?

— Така и не разбрах. Просто един ден получих писмо, в което, в общи линии, ме предупредиха да не се записвам, ако семейството ми не разполага с достатъчно средства за обучението ми, защото нямам право на подпомагане. Кандидатствах за спортна стипендия, но дори по-малките колежи ми я отказаха заради контузията в коляното. Мама и татко не можеха да си позволят да плащат следването ми, затова реших да поработя няколко години, докато спестя достатъчно пари, за да мога да се издържам сам. Но… случи се още нещо. Мама заболя от рак и татко се нуждаеше от помощ, за да се грижи за нея. Това е положението.

И двамата знаеха каква е причината да му бъде отказана стипендия. Хъф. Бе задействал връзките си, а вероятно бе броил и доста пари. Беше се заклел да съсипе Кларк Дейли и го бе направил. Хъф винаги държеше на думата си. Сега Кларк превиваше гръб и вършеше черна работа за него, което навярно го изпълваше със задоволство. Може би се подхилваше по този повод по един-два пъти на ден.

— Сигурно си разочарована от мен — със самоироничен смях Кларк добави: — По дяволите, самият аз съм разочарован от себе си.

— Съжалявам, че нещата не са се развили по-добре за теб. На пътя ти винаги е стояла една непреодолима пречка и тя се нарича Хъф Хойл.

— И на теб не ти е било лесно, нали?

— Оцелях. Години наред животът ми беше просто опит за оцеляване.

— Навярно оцеляването не е било достатъчно за Дани.

— Така предполагам.

— Как реагират Крис и Хъф на самоубийството му?

Сейър посочи към комините, които се издигаха над града:

— Нищо не спира производството. Днес отново са на работа. Бек Мърчънт… предполагам, знаеш кой е.

Кларк стисна устни, което издаде дълбока ненавист.

— Разбира се, че зная. Стой далеч от него. Той е…

— Кларк?

На площадката бе излязла жена на не повече от тридесет години. Бе русокоса и симпатична. Или поне би изглеждала симпатична, ако лицето й не бе намръщено. Носеше на ръце дете на около годинка, само по пелени.

— Хей, Люс, това е Сейър Хойл. Сейър, съпругата ми, Люс.

— Приятно ми е — учтиво каза Сейър.

— Здравейте.

Неприветливото й държане явно смути Кларк и той припряно допълни:

— Това е Кларк-младши.

— Чудесно момченце.

Сейър погледна двамата родители.

— Понякога е голям пакостник — сподели Кларк. — Пропусна ходенето и от пълзене премина направо на тичане.

— Отивам на работа — промърмори Люс.

Остъклената врата се затръшна след нея, когато отново влезе в къщата.

Кларк се обърна към Сейър:

— През лятната ваканция се налага да гледам децата, докато Люс работи в болницата. В администрацията е, оформя искания за изплащане на застраховки, такива неща.

— Работиш нощем, а през деня си бавачка? Кога спиш?

— Успявам да подремна — отвърна той с усмивка, която бързо изчезна. — Не упреквай Люс, че е неучтива. Не се сърди на теб. Аз съм този, който къса нервите й. Не съм най-добрият съпруг на света — сниши глас и добави: — Истината е, че съм пияница, Сейър. Когото и да попиташ за мен, това е първото, което ще ти каже.

— Никога не обръщам внимание на клюки, Кларк. Особено за теб.

— Е, този път клюките са верни — извърна глава и за няколко мига се загледа в далечината. — След… нали знаеш…

Да, знаеше.

— След всичко, което се случи, бях отчаян — каза той.

— Аз също.

Очите му срещнаха нейните.

— Но си стъпила на крака. Виж се сега. Постигнала си нещо — отново се усмихна фалшиво, надсмивайки се над себе си. — А виж ме мен. Не успях да вляза в крак. Поех надолу по наклонената плоскост и не виждах смисъл да се стегна. Не виждах смисъл в нищо.

— Съжалявам.

Отново тази дума, изречена искрено, но лишена от въздействие.

— Люс ме търпи твърде дълго. Давала ми е шанс да се променя много повече пъти, отколкото заслужавам. Известно време се държа, а после… — замълча и я погледна право в очите. Неговите бяха изпълнени с отчаяние. — Трябва да намеря цел в живота, Сейър. Заради сина си.

— Сигурна съм, че ще успееш да стъпиш на крака и да продължиш. Като мен.

Докосна рамото му, за да му вдъхне кураж. Той отмести поглед към ръката й, а после към лицето й и те размениха усмивки, израз на съжаление за това, което би могло да бъде.

— Няма да те задържам — промълви тя с пресипнал глас и отпусна ръка. — Трябваше да се обадя, преди да дойда. Или може би изобщо не биваше да те безпокоя.

— Не съжалявам, че се видяхме, Сейър.

— Пази се.

— Ти също.

Едва сдържайки сълзите си, тя се обърна и забърза към колата си. Преди да потегли, погледна към него. Стоеше на площадката и я гледаше в очакване да й помаха с ръка за сбогуване.

Едва когато измина две пресечки, спря в сянката на железопътния надлез, опря глава на облегалката и заплака неудържимо, както не бе плакала дори за брат си.

Онзи Кларк Дейли, когото бе познавала, талантливият и интелигентен, мил и чувствителен, обещаващ и амбициозен юноша, когото бе обичала, днес бе мъртъв, също като Дани.

 

 

Ред Харпър беше изрекъл молбата си нехайно, но Бек бе убеден, че не е нито негова прищявка, нито нещо маловажно.

Макар и Ред да се преструваше на спокоен, повикването на Крис в участъка, за да отговаря на въпроси, приличаше на призоваване за разпит. Все пак Бек не бе употребил този термин пред Крис.

С престорено нехайство бе казал:

— Сигурно има нещо за доизясняване.

— Защо Ред вика мен да го доизясня?

— Ще разберем, когато стигнем.

Бек не бе имал намерение да казва на Хъф за срещата, преди да узнае за какво става дума. Но за лош късмет, Хъф ги пресрещна, преди да излязат. Както с Крис, Бек си даде вид, че приема молбата на шерифа на шега.

— Сигурен съм, че е просто формалност и няма да отнеме повече от половин час.

— За какво предполагаш, че ви вика? — попита Хъф.

— Мисля, че Ред е решил да се пошегува с амбициозния си нов детектив Скот.

Тримата се засмяха. Бек обеща да осведоми Хъф веднага щом се върнат.

Но когато влязоха в офиса, мрачният тон, с който ги посрещна Ред Харпър, потвърди, че срещата ще е сериозна. Суховато им благодари, че са се отзовали, и ги покани да седнат.

Уейн Скот застана до Ред, който седеше зад бюрото си, така че двамата полицаи да бъдат с лице срещу него и Крис. Преди който и да е от тях да заговори, Бек премина в настъпление:

— Първо, държа да узная в качеството на какъв съм призован.

— В качеството на какъв?

Озадачението на Скот изглеждаше престорено и Бек веднага го долови.

— Като свидетел, като адвокат на Крис или…

— Адвокат? — извика Крис. — За какво ми е адвокат?

Само с поглед Бек му даде знак да замълчи.

— Ще повторя въпроса си. В качеството на какъв съм призован? В някакво нарушение ли ме подозирате? В такъв случай и аз ще говоря само в присъствието на адвоката си.

— Не, Бек — смутено се засмя Ред. — Правиш прибързани изводи. Няма нужда да изтъкваш законните си права.

— Мисля, че има, Ред. Преди да продължим, искам да бъда запознат с естеството на тази среща и въпросите, които възнамерявате да зададете на Крис. Дали просто доизглаждате подробности във връзка със самоубийството на Дани, или имате основания да подозирате, че е било убийство?

Скот отговори уклончиво:

— Няколко неща не се връзват. Надявам се господин Хойл да ги изясни.

Бек погледна към Крис, който отегчено сви рамене:

— Няма какво да крия.

— Добре — каза Мърчънт на Скот. — Задайте въпросите си, но във всеки момент мога да посъветвам клиента си да не отговаря.

— Разбрахме се — Скот отвори малък бележник със спирала. — Колко често покойният ходеше в частния ви рибарски лагер, господин Хойл?

— Не зная. С Дани ходехме в различни дни. Всеки трябваше да разтребва след себе си, да угася лампите и ако нещо е свършило, да купи ново. Бира, тоалетна хартия, всички неща от първа необходимост. Бяхме се споразумели. Затова беше трудно да се каже кога някой от нас с бил в колибата — погледна Ред. — Важно ли е това?

— Може би — отвърна той и сви рамене, избягвайки ясен отговор. — Дани често ли ходеше на риболов?

— Нямам представа.

— Тази сутрин сестра ви спомена…

— Сестра ми? Повикали сте ме тук да потвърдя или отрека нещо, което ви е казала Сейър? Какво твърди тя?

Бек вдигна ръка, за да накара Крис да замълчи, и попита детектива:

— Наистина ли основанието за този разпит е нещо, казано от човек, който не живее в Дестини от над десет години и през цялото това време не е поддържал връзка с никого от семейството?

— Заявила е пред шериф Харпър, че Дани е мразел риболова. Тъкмо тази дума ли употреби, шерифе? „Мразеше“?

— По-точно, „ненавиждаше“.

Крис се спогледа с Бек и избухна в смях:

— Накъде бият? Че някой е извадил пушка срещу Дани, защото е говорил лоши неща за риболова?

— Това не е шега — смъмри го Скот.

— Така ли? — Крис го изгледа хладно. — Струвате ми се ужасно смешен.

Бек се опита да подобри атмосферата в стаята:

— Какво е правил Дани в рибарския лагер, щом не е обичал да лови риба? Нали това имате предвид?

— Именно.

Скот, който все още бе намръщен заради обидата на Хойл, прикова поглед в него, очаквайки обяснение.

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърна Крис. — Може би си е казал, че в края на краищата риболовът не е нещо толкова лошо. Или изобщо не е имал намерение да лови риба. Може би е отишъл да се моли. Или да поспи следобед. Или да си удари чекия. Или за да направи точно това, което е направил — да си пръсне мозъка. Рибарският лагер е удобно уединено място.

— На кея са намерени риболовни принадлежности.

— Значи първото ми предположение е вярно — Крис нехайно махна с ръка. — Дани си е казал, че може би риболовът не е лошо нещо, и е решил да провери дали наистина го мрази.

— Без стръв? Кутия с корда и кукички, въдица, всичко е било струпано на кея, но не и стръв.

Крис погледна останалите и сви рамене:

— Не мога да ви помогна.

— Изглежда нагласено, не смятате ли? — попита Скот. — Като че ли някой е искал да помислим, че е отишъл да лови риба, но е променил решението си и вместо това се е самоубил.

Крис щракна с пръсти.

— Мисля, че сте на прав път, детектив Скот. Забравил е стръвта и затова се е гръмнал.

— Крис!

Ако шериф Харпър не го бе упрекнал за тази реплика, Бек щеше да го стори. Сарказмът му бе неуместен и определено с него не печелеше симпатиите на помощник-шерифа.

— Извинявам се — каза той и изглеждаше искрен. — Не исках да се подигравам с паметта на брат си. Но тези въпроси са идиотски. Очевидно е за какво Дани е отишъл в лагера. За да се самоубие. И го е направил — тъмните му очи срещнаха погледа на Уейн Скот. — Нещо друго?

— Кога го видяхте за последен път?

— В събота. В кънтри клуба. Сутринта изиграхме няколко сета тенис. Спряхме около дванайсет часа, защото стана горещо. Аз останах да поплувам, а Дани си тръгна.

— Не сте ли го виждали в неделя?

— Крис вече отговори на въпроса ви — намеси се Бек. — Видял е Дани за последен път в събота сутринта. Разделили са се около обяд.

— Къде бяхте в неделя? — обърна се Скот към Крис.

— У дома. През целия ден. Спах до късно. Прочетох „Таймс Пикаюн“. Следобед дойде Бек и гледахме мач на „Брейвс“ по телевизията. Домашната ни помощница може да го потвърди. Необходимо ли е? — попита той и внезапно се обърна към шерифа. — За какво е всичко това, Ред?

— И аз бих искал да узная — каза Бек.

— Отделете ни само още малко време — настоя Ред. — Ще побързаш ли, Уейн?

Помощник-шерифът отново разтвори бележника си, но Бек предположи, че това е само поза. Детективът вече имаше насока.

— Къде бяхте в събота вечерта?

— Какво значение има? — нетърпеливо попита Крис. — Дани не беше там.

— Къде бяхте? — повтори Скот.

Крис продължи да гледа детектива в очите, залюля се напред-назад на стола си, явно ядосан, че се налагаше да отговаря на въпросите на човек, когото смяташе за по-нискостоящ, и най-сетне смутено отвърна:

— Посетих новия нощен клуб в Брокс Бридж. Свири страхотна група. Сервитьорките са хубавици. Трябва да Ви заведа там някоя вечер, помощник-шерифе. Аз черпя.

Но детектив Скот не изглеждаше впечатлен от предложението.

— Пушите ли, господин Хойл?

— Не ми е навик. Понякога запалвам, когато изляза.

— А пушихте ли в събота вечерта в клуба в Брокс Бридж?

Бек скочи, преди Крис да успее да отговори.

— Няма да чуете нищо повече от него, преди да разбера какво целите.

Скот сведе поглед към Ред Харпър, чието лице на хрътка сякаш бе станало още по-издължено от началото на разследването. С явна неохота издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си и извади кафява хартиена кесия, каквито използваха за съхраняване на веществени доказателства. Подаде я на детектив Скот, който я отвори със сериозно изражение и изсипа съдържанието й върху бюрото му.