Сандра Браун
Безпощадно (14)

Тринадесета глава

— За какво мислиш, че си говорят?

Бек погледна Крис, сви рамене и продължи да прелиства стар брой на списание „Пийпъл“.

— Какъв е проблемът между тях?

— Всичко започна, когато Сейър беше тийнейджърка. Бяха гаджета с Кларк Дейли.

Бек ококори очи.

— Да, с него — потвърди Крис.

Бек познаваше Кларк Дейли от леярната. Няколко пъти охраната не го бе допускала в цеха, защото бе пристигал на работа пиян. Дори веднъж го бяха хванали да носи малка бутилка уиски в кутията с обяда си. Изненадан бе да узнае, че Сейър е излизала с него.

— Отначало Хъф нямаше нищо против — продължи Крис. — Изглеждаше безобидна ученическа любов. Но когато започна да прераства в нещо по-сериозно, той се зарече да ги раздели и забрани на Сейър да се вижда с Кларк.

— Имаше ли тогава проблеми с алкохола?

— Нищо повече от една-две бири от време на време. Беше звездата на футболния отбор, лидер сред учениците.

— Тогава какъв беше проблемът?

— Не знам подробностите. Вече следвах в университета. Не се интересувах от връзките на Сейър и не съм наблюдавал отношенията им отблизо. Зная само, че Хъф за нищо на света не би приел Кларк Дейли за свой зет. Веднага щом завършиха училище, се намеси и сложи край на романтичната история.

— Как реагира Сейър?

Крис повдигна крайчеца на устните си.

— Как мислиш? С фойерверки като експлозиите в Хирошима. Поне така ми казаха. Когато разбра, че гневът й няма да трогне Хъф, изпадна в дълбока депресия, отслабена и обикаляше из къщата като призрак. Как се казваше онази героиня от книга, която броди из дома си, облечена в мухлясалата си булчинска рокля?

— Госпожица Хавишам?

— Точно тя. Спомням си, че един уикенд си дойдох и едва познах сестра си. Изглеждаше ужасно. Не ходеше в колежа, не работеше, не правеше нищо и почти не излизаше от къщи.

— Когато попитах Селма какво става с нея, заплака и ми довери, че Сейър се е превърнала в „малка отшелница, горкичката“. Дани каза, че от месеци не е проговорила на Хъф и избягва да бъде в една и съща стая с него.

Крис спря и отпи глътка газирано от кутията си. Бек искаше да чуе останалата част от историята, но не го подкани да я доразкаже. Не биваше да проявява прекален интерес.

За щастие Крис продължи, без да го е молил:

— Така беше месеци наред. Накрая на Хъф му писна. Каза й да престане да се цупи и да се стегне или щял да я изпрати в психиатрична клиника.

— Това ли е лекарството му за нещастна тийнейджърска любов? Заплашил я е, че ще прекара живота си в лудница?

— Звучи жестоко, нали? Но имаше ефект. Защото, когато Хъф й избра съпруг и настоя да се омъжи за него, без да се противи, тя застана пред олтара. Навярно е решила, че бракът е за предпочитане пред лудницата.

Бек замислено втренчи поглед в затворените двойни врати на интензивното отделение.

— Твърде дълго време има зъб на Хъф заради това, че я е разделил с първото й сериозно гадже.

— Такава е Сейър. Дори като съвсем малка, винаги вземаше нещата навътре. И сега е същата. Приема всичко твърде сериозно.

Крис стана, изпъна гръб и се приближи към прозореца. Дълго стоя там мълчаливо, сякаш се взираше в празното пространство. Най-сетне Бек попита:

— Тревожи ли те нещо, Крис?

Сви рамене, но Мърчънт знаеше, че нехайството му е престорено.

— Онази работа днес.

— Случиха се много неща. Коя работа по-точно?

— В участъка. Мислиш ли, че ще ме арестуват?

— Не.

— Първия път никак не ми хареса, Бек. Хъф ме измъкна след няколко часа, но не е място, където бих искал да прекарам дори и малко време.

— Няма да те арестуват. Все още не разполагат с достатъчно доказателства.

Крис се обърна.

— Все още?

— Има ли нещо, което биха могли да открият, Крис? Трябва да знам.

Тъмните му очи засвяткаха.

— Ако моят личен адвокат не ми вярва, кой би ми повярвал?

— Вярвам ти. Но трябва да признаеш, че на този етап нещата не изглеждат добре за теб.

Крис зае по-спокойна поза.

— Прав си. Поразмишлявах доста и стигнах до извод — след кратка пауза добави: — Някой се опитва да ме накисне.

— Да те накисне?

— Май не ти се вярва.

— Така е.

Крис седна на стола си и се наведе над страничната облегалка, която ги разделяше.

— Помисли, Бек. След онзи случай с Айвърсън, който все още се води изчезнал, вероятно убит, нима не съм идеалната изкупителна жертва?

— За кого?

— За Уоткинс Антената.

Бек се засмя:

— Уоткинс Антената?

— Изслушай ме — настоя Крис с раздразнение. — Има зъб на братята Хойл. Както и на теб впрочем. Таи жажда за мъст.

— Заради едно сбиване в бар преди три години?

— Не го е забравил. Ти каза на Хъф, че е споменал за него снощи в ресторанта.

— Да, но…

— Не е само това. Сетих се да помоля секретарката на Дани да прегледа молбите за работа, подадени през последните няколко седмици, и познай какво изникна — извади от джоба на панталона си лист, сгънат на четири, и го размаха срещу Бек. — Уоткинс Антената е кандидатствал.

— Подал е молба за работа в леярната?

— Дани я е отхвърлил. Ето още една причина да ненавижда семейство Хойл.

— Толкова, че да убие Дани?

— На човек като него малко му трябва.

— Струва ми се правдоподобно — замислено каза Бек.

— Определено си заслужава да се провери.

— Спомена ли за това на Ред?

— Все още не. Точно когато открих отхвърлената молба, Хъф получи удар. Не успях да разговарям с никого.

Бек отново се замисли за миг и поклати глава:

— Има един проблем, Крис.

— Какъв?

— Как Уоткинс е примамил Дани в рибарския лагер?

Крис поразмишлява върху въпроса, преди да признае, че няма обяснение.

— Но, първо, той е хитро копеле, а и за три години в затвора е научил доста номера — вдигна поглед и видя Сейър да излиза от интензивното отделение. — После ще поговорим.

Станаха, когато тя се приближи.

— Добре е — увери ги Сейър. — Бил е на косъм да си отиде от този свят.

— Защо толкова упорито настояваше да те види?

— Няма причина да се тревожиш, Крис. Не е променил завещанието си и не ме е направил единствена наследница, ако от това се боиш. Повикал ме е просто за да се позабавлява — обърна се към Бек: — Ще отключиш ли пикапа, за да взема сака си?

— Тази вечер ли ще летиш?

— Отмених чартърния полет, защото не знаех кога ще мога да пътувам. Но ако имам късмет, колата под наем… Какво? — попита, когато го видя да клати глава.

— Вече са я откарали. Позволих си волността да се обадя вместо теб.

— Е, и бездруго възнамерявах да пренощувам в мотела. Утре ще наема друга — Бек предложи да я откара, но тя отказа: — Ще повикам такси.

Крис я осведоми, че единствената таксиметрова фирма в Дестини е закрита.

— Фалира преди години.

За Бек бе очевидно, че тя иска да се отърве от тях час по-скоро и че пречките за това бягство я вбесяват.

— Добре — въздъхна Сейър с примирение. — Ако ти е на път, ще приема предложението ти да ме откараш.

— Никакъв проблем. Крис, тук ли ще останеш?

— Ще постоя, докато доктор Кароу извърши вечерната си визитация. Ако реши, че Хъф е вън от опасност, ще си тръгна.

Разбраха се да държат мобилните си телефони включени, в случай че някой от тях разбере за промяна в състоянието на Хъф, и се разделиха.

Докато слизаха към приземния етаж, Бек поиска да узнае подробности за Хъф.

— Ако подлостта е предпоставка за дълголетие — каза Сейър, — той ще надживее всички ни.

Побутна въртящата се врата. Бек искаше да продължат разговора навън, но държанието й му подсказа, че е по-добре да не любопитства за какво са си говорили.

— Изглеждаш уморена — отбеляза той, докато й помагаше да се качи в пикапа.

— След среща с Хъф винаги съм уморена.

Заобиколи от другата страна и седна зад волана. Преди да завърти ключа, се извини за горещината вътре.

— Трябваше да поотворя прозорците.

— Не се безпокой — Сейър опря глава на облегалката и затвори очи. — В Сан Франциско дори през юли не става повече от двадесет и пет градуса, липсва ми истинското лято. Всъщност обичам жегата.

— Не се и съмнявам.

Отвори очи и се обърна към него. Погледите им се срещнаха и сякаш температурата в пикапа стана още по-висока. Поне тази на Бек значително се повиши. Докато седеше, морно отпусната, изглеждаше беззащитна и невероятно женствена. Няколко тънки непокорни кичура се виеха около лицето й и й придаваха нежност, която не би искала да бъде забелязана. Страните й бяха поруменели и отново му се струваше, че ако докосне кожата й, ще се опари.

Изгаряше от желание да провери, но не рискува, защото се боеше, че ако я докосне, ще наруши крехкото равновесие, което бе постигнал. Вместо това попита:

— Гладна ли си, Сейър?

Тя вдигна глава от облегалката. Премреженият й поглед издаде недоумение.

— Какво?

— Гладна ли си?

— О! — леко поклати глава. — Не.

— Обзалагам се, че си.

Погледал още малко, преди да включи на скорост. Потегли от паркинга на болницата, но не към мотела, а точно в противоположната посока.

— Мотелът се намира на другия край на града.

— Довери ми се.

— По-скоро бих те изхвърлила.

Бек се усмихна. Тя не каза нищо повече и той прие това като знак на съгласие да кара натам, където е решил да я заведе. Малко след покрайнините на града сви от главната магистрала по път с чакълена настилка, който криволичеше през гъста гора. Стигна до задънения му край, където имаше поляна над широк крайречен залив. Няколко коли бяха паркирани около малка разнебитена постройка.

Сейър се обърна към него:

— Знаеш за това място?

— Изглеждаш изненадана.

— Мислех, че е тайна, известна само на местните.

— Аз вече не съм пришълец тук.

Заведението бе собственост на една и съща фамилия от началото на тридесетте, когато бе служило като прикритие за контрабанда на алкохол. Ламаринената барака, станала жертва на ръждата още преди десетилетия, бе с размери три на три метра и представляваше само кухня.

През тясно прозорче се предлагаха стриди върху половин черупка с червен сос, достатъчно лют, за да предизвика сълзи, гъста супа от бамя, подправена с дафинов лист, и задушени омари, толкова вкусни, че клиентите обираха остатъците от хартиените си чинийки с парче франзела. Всичко — от крокодилското месо до маринованите зеленчуци — бе панирано и препържено.

Бек поръча две купички супа и сандвичи с пържени скариди. Докато чакаха да изпълнят поръчката им, отиде до хладилника встрани от бараката, пъхна ръка в натрошения лед и извади две бутилки бира с дълги гърла. Отвори ги с отварачката, която висеше на мръсна връвчица, закована за едно дърво.

— Студена е — предупреди я той, когато й подаде една от запотените бутилки. — Искаш ли чаша?

— Няма да наруша традицията тук.

Наклони бутилката пред устните си като опитна пиячка. Бек й се усмихна.

— Печелиш червена точка.

— Не се стремя да спечеля одобрението ти.

Усмивката му стана по-широка.

— Жалко. Щеше да се издигнеш в класацията.

Когато донесоха поръчката им, отнесоха хартиените лодки с храна до стара маса за пикник в сянката на няколко дъба. На ниските клони нескопосано бяха окачени жици с коледни лампички. Друг клиент бе нагласил радиото на колата си на станция за автентична креолска музика, която допълваше атмосферата.

Първо изядоха супата, а после Бек се загледа в Сейър, докато отстраняваше салфетката от сандвича си. Домашно опеченото хлебче бе топло, хрупкаво отвън и меко отвътре. Бе обилно намазано с мазнина и напълнено с панирани скариди, току-що извадени от тигана, накълцана маруля и сос с лют червен пипер и хрян. Към това тя добави пикантен сос „Табаско“ от шишето на масата. Отхапа голям залък.

— Вкусно — каза Сейър, когато преглътна. — В Сан Франциско има чудесна храна, но този вкус…

— Какво?

— Навява спомени за дома.

Усмихна се, но със замислено, тъжно изражение.

Бек се съсредоточи едновременно върху вечерята си и върху лицето й и забеляза, че тя го усеща. Непрестанното му внимание я смущаваше, макар и да се преструваше на безразлична.

Накрая го погледна намръщено.

— Сос ли имам по лицето?

— Не.

— Тогава защо ме зяпаш?

Погледът му я накара да направи щуро предположение, но, разбира се, не го сподели. Продължиха да се хранят. След малко той попита:

— Потиш ли се някога?

Сейър примигна срещу него.

— Моля?

— Тук е горещо като в ада. Не полъхва и най-слаб ветрец. Вероятно влажността е деветдесет и девет процента. Ти ядеш лют сос буквално със супени лъжици. А не си изпотена. По кожата ти няма дори ситни капки. Как е възможно?

— И ти не си изпотен.

Бек попи челото си с ръкав и протегна ръка да й покаже влажното петно.

— По гърба ми се стичат водопади, а на кръста ми има цяла локва.

Преувеличението бе глуповато, но я накара искрено да се усмихне.

— Потя се — призна тя. — Не често. Само когато съм адски изтощена.

— Аха. Добре е да го зная — каза той. — Бях започнал да мисля, че си извънземно без потни жлези.

Когато довършиха вечерята си, той събра хартийките и ги изхвърли в една от тенекиите за олио, използвани за тази цел. Върна се на масата, седна върху нея и опря крака на пейката до Сейър. След като отпи глътка бира, отново се загледа в лицето й.

— Какво имаш против доктор Кароу?

Тя внимателно остави бутилката си и изтри влагата по дланта си със салфетка.

— Толкова ли беше очевидно, че не го харесвам?

— Доста. Имаше избор дали да се ръкуваш с него, или да останеш притисната към мен, и… — замълча и изчака тя да вдигне поглед, преди да довърши: — Предпочете да не подадеш ръка на Кароу. Като зная колко ме ненавиждаш, бих казал, че дълбоко презираш този човек.

Извърна глава и погледна хората, които се хранеха на съседната маса. Прозвуча гръмък смях, сякаш някой от тях бе разказал интересен виц. Децата им гонеха светулки сред дърветата и надаваха радостни викове всеки път, когато успеят да уловят някоя.

— Добре се забавляват, а?

— Така изглежда — каза той. Леко я побутна по бедрото с върха на обувката си. — Защо не харесваш доктор Кароу?

Отново срещна погледа му.

— Защото е надут пуяк. Смешен е с тази боядисана коса. Страда от Наполеонов комплекс. Представлява заплаха за всеки, потърсил лечение при него, защото е некомпетентен, но е или твърде глупав, или твърде суетен, за да приеме този факт. Би трябвало да отнемат разрешителното му за лекарска практика още преди години.

— Освен това, какво имаш против него?

Доловила закачливата нотка, наведе глава и тихо се засмя:

— Увлякох се. Извинявай.

— Няма за какво. Харесва ми, когато се увлечеш. Мисля, че трябва да си го позволяваш по-често.

— Доставя ти удоволствие да ме подлагаш на психоанализа, нали?

— Доктор Кароу?

Усмивката й постепенно изчезна.

— Беше личен лекар на майка ми, когато се разболя от рак на стомаха.

— Крис ми разказа. Било е мъчително за всички ви.

— Когато й поставиха диагнозата, вероятно е било твърде късно за лечение. Но не повярвах, че доктор Кароу е направил всичко възможно да бъде спасена.

— Била си дете, Сейър. Очаквала си всичко да се оправи. После, когато Лоръл е починала, си изпитвала нужда да стовариш вината върху някого.

— Сигурно си прав.

— И аз се чувствах така, когато баща ми почина — тя вдигна глава и го погледна. — Бях почти на същата възраст, на която ти си загубила майка си.

— Навярно си го изживял ужасно тежко.

За миг бе свалила защитната си броня. Изражението й издаваше съчувствие, в очите й нямаше и следа от надменност, а последните думи бяха изречени искрено, както не бе говорила, откакто се бяха запознали.

— Беше много отдавна — каза той, — но си спомням колко бях ядосан. Дълго време таих гняв, заради който на майка ми й беше още по-тежко.

Сейър опря брадичка на ръката си и попита:

— Какво направи, когато чу, че баща ти си е отишъл? Първото нещо.

— Взех бейзболната си бухалка и отидох до дървената ограда на гаража ни — не бе нужно да рови в паметта си. Споменът бе съвсем ясен. — Удрях отново и отново, докато дъските се нацепиха. Не ме питай защо. Мисля, че съм искал да накарам нещо друго да страда колкото мен.

Премести се на пейката до нея, с гръб към масата, заемайки същата поза, в която бяха седели пред пианото. Тази пейка бе доста по-дълга, но той седна плътно до Сейър, както тогава.

— А ти какво направи, когато узна, че майка ти е починала?

— Влязох в спалнята й — отвърна тя. — Там винаги ухаеше приятно от пудрата, която слагаше всяка вечер, след като вземеше вана. До края на живота си ще помня аромата й, когато идваше в стаята ми, за да ме завие и да ме целуне за лека нощ. Обхващаше лицето ми с длани и това винаги ме караше да се чувствам страхотно.

За да изобрази думите, Сейър опря длани на бузите си. Унесена в спомени, остана така няколко мига, а после бавно отпусна ръце.

— Както и да е, когато Хъф се прибра у дома и ни каза, че е починала, влязох в спалнята й. Беше и негова, но носеше отпечатъка на женствеността и нежността й. Легнах от нейната страна на леглото, зарових лице във възглавницата и плаках до забрава. Накрая Селма ме откри там, изтри лицето ми със студена кърпа и ми каза, че вече аз съм господарката на къщата, че майка ми ме гледа от рая и би се разочаровала, ако продължавам да се държа така. Затова престанах да плача.

— И стана господарката на къщата.

Сейър се засмя и тръсна коси назад.

— Мисля, че вече обсъдихме тази тема. Тя искаше да стана дама, а аз никога не съм се държала като такава. Но оттогава ненавиждам доктора, който не можа да излекува майка ми.

— Обяснимо.

— А твоята майка жива ли е?

— Да. Успя да превъзмогне смъртта на татко и да изтърпи мен.

Тя кимна и каза:

— Сигурно си бил истински демон като дете.

— И все още съм такъв?

Погледна го изпитателно за миг, след което тихо промълви:

— Така се говори.

— Кой го казва?

Избегна отговора на неудобния въпрос и допи бирата си.

— Не е зле да тръгвам. Дано в „Лодж“ има свободни стаи тази вечер.

Бек я хвана под ръка и я поведе по неравната пътека обратно към пикапа. За първи път не се възпротиви.

— Дали ще има стаи в мотела, зависи от лигата по боулинг — каза той.

— Лигата по боулинг?

— Вечерите, в които мъжете са на боулинг, съпругите им отиват там с гаджетата си. Не може да се намери свободна стая.

Заклещена в тясното пространство между отворената врата и купето, Сейър се обърна с лице към него.

— А когато жените играят боулинг?

— Същото. Всички стаи са резервирани, защото съпрузите им забавляват приятелките си. Но мисля, че тази вечер си в безопасност. Играят само „Найтс ъв Кълъмбъс“.

— Католичките не кръшкат ли?

— Правят го дискретно. Отиват извън града.

Тя се засмя и се качи в пикапа, не осъзнавайки как полата прилепна плътно към тялото й при тази голяма крачка. Прелестни форми и никакви открояващи се очертания на бикини. Гледката замъгли разсъдъка му. „Прашки“. Внезапно го обзе неудържима страст. Когато заобиколи пикапа, отново попи потта от челото си с ръкав. Качи се и запали. Сейър попита:

— Откъде събра всичката тази ценна информация за прелюбодеянията в Дестини?

— Това е част от работата ми.

Направи широк завой и насочи пикапа към тесния път, който водеше до магистралата. В гората и от двете им страни цареше непрогледен мрак.

— Ясно. Търсиш пикантни подробности за личния живот на хората, с кого спят, колко пият и кое е слабото им място. В случай, че на Хъф му потрябва лост, с който да ги държи в ръцете си.

— Изкарваш ме изнудвач.

— А не си ли такъв?

На лицето му се изписа разочарование.

— Хей, предложих ти приятна вечеря, а все още не мога да спечеля благоразположението ти. Не искам утре да си тръгнеш от града с толкова лошо мнение за мен.

— Няма да пътувам утре.