Сандра Браун
Безпощадно (7)

Шеста глава

От следобедната жега цветята, подредени върху новия гроб, бяха увехнали. Венчелистчетата се бяха спаружили и клюмнали на стъблата, сякаш от пълно отчаяние.

Нямаше вятър да разсее дима от доменните пещи на леярната и той бе образувал огромен сив облак, който се стелеше като грозна дрипа над гробището.

Напомняше на Сейър за мъртвешки саван. Бе дошла с надеждата да намери известна утеха, но след разговора с помощник-шерифа й се струваше невъзможно скоро да се примири със смъртта на брат си.

От трите деца Дани най-малко бе приличал на Хъф. Винаги бе тактичен и любезен, през живота си не бе извършил нищо от злоба и не бе таил ненавист към никого.

Когато бяха малки, бе слушал нея и Крис. Изразяваше негодувание, когато бяха несправедливи, но накрая отстъпваше, особено на Крис, който бе безспорният тартор. Крис бе и хитър и знаеше как да манипулира по-малкия си брат. Дани неизбежно се хващаше на номерата му, които често бяха жестоки.

Тя имаше най-избухлив темперамент. Когато изливаше гнева си върху Дани заради истинска или неволна обида, той изслушваше тирадите й с достойнство, а после не й се сърдеше за ужасните имена, с които го бе нарекла.

При един от най-страховитите си изблици бе хвърлила любимото му камионче-играчка в реката. Бе заплакал и изрекъл няколко обидни думи и й бе наредил да влезе във водата, за да го извади. Разбира се, тя бе отказала и вместо това му бе описала с ужасяващи подробности как лъскавото камионче ще ръждяса и ще изгние още преди да стигне до Мексиканския залив.

Дани бе хленчил часове наред, а после няколко дни се бе цупил. Когато Лоръл бе попитала защо е толкова мрачен, бе отказал да изпорти Сейър. Не бе казал на никого за постъпката й. Ако го бе направил, само би я накарал да мисли, че си го е заслужил. Но бе оставил да й се размине и тя дълго бе изпитвала мъчителни угризения за подлостта си.

Майка им го глезеше, защото бе най-малкият в семейството. Сейър си спомняше честите упреци на Хъф към Лоръл, че ще превърне сина му в плах женчо, ако не престане да угажда на капризите му. Но въпреки очевидната слабост на майка му, по ирония на съдбата, най-важно за Дани бе одобрението на Хъф.

Като първороден син, Крис автоматично го получаваше. Имаше същия темперамент и интереси като Хъф и присъствието му подхранваше егото на баща му, защото виждаше в него свое умалено копие.

Сейър бе безполезната красива принцеса на клана и Хъф се отнасяше към нея по подобаващ начин. Беше опърничава хлапачка, която държеше на своето и когато не го получаваше, вдигаше скандал. Майка й смяташе тези гневни изблици за недопустимо поведение за една дама, докато баща й ги намираше за забавни. Колкото по-ядосано крещеше, толкова повече го разсмиваше.

Дани бе скромен и послушен и винаги оставаше последен на опашката за вниманието на Хъф.

Когато порасна, Сейър бе започнала да разбира тази динамика в семейството, но навремето й бе липсвал достатъчно интелект и проницателност, за да я анализира. Сега, вече зряла жена, осъзнаваше колко мъчително е било за Дани да бъде пренебрегван като далечния втори син.

Тази динамика не се бе променила до смъртта на Дани. Крис бе поощряваният, помазан наследник, идеален в очите на баща си. Тя бе трън в петата заради своята избухливост, а за Дани оставаше ролята на послушно дете, което изпълнява каквото му бъде наредено, никога не противоречи и всички могат да разчитат на него, но рядко го забелязват.

Дали това чувство за незабележимост го бе накарало да се самоубие?

Ако се бе самоубил.

Откъсна увяхваща розова пъпка и я потърка в устните си. По бузата й се търкулна сълза. Не бе честно най-добрият, най-кроткият от тях да умре млад, при това от насилствена смърт. Ако интуицията на Уейн Скот не го подвеждаше, Дани не бе загинал от собствената си ръка.

— Госпожо Линч?

Сейър се обърна и видя млада жена, застанала на две крачки от нея.

— Не исках да ви стресна — извини се тя. — Мислех, че сте ме чули.

Сейър поклати глава. Когато най-сетне си пое дъх, каза:

— Бях се замислила.

— Не искам да ви безпокоя. Мога да намина отново по-късно. Дойдох… за да му кажа лека нощ.

Жената бе почти на нейната възраст, може би с няколко години по-млада, и едва се сдържаше да не заплаче. Сейър си спомни, че я бе видяла сред гостите, но не бе имала възможност да се запознае с нея.

— Аз съм Сейър Линч.

Подаде й ръка и непознатата я пое.

— Знам коя сте. Видях ви в къщата. Казаха ми, че сте вие, но вече ви бях познала от снимките.

— Снимките в къщата са стари. Променила съм се.

— Да, но косите ви са същите. А и наскоро Дани ми показа статия за вас. Много се гордееше с постиженията ви — засмя се и Сейър бе впечатлена от мелодичния й глас. — Когато се възхитих на вашата красота и изтънченост, каза, че външността е измамна и всъщност сте огън и пламък. Но не го изрече със злоба.

— Как се казвате?

— Извинявайте. Джесика Дебланс. Аз съм… бях приятелка на Дани.

— Заповядайте.

Сейър посочи към каменна пейка под едно дърво, недалеч от гроба.

Заедно тръгнаха натам. Джесика Дебланс бе облечена с елегантна ленена рокля. Косите й бяха светли и се спускаха на леки вълни по раменете. Бе дребничка и доста симпатична.

Седнаха на пейката. По негласно споразумение помълчаха няколко мига, загледани в гроба. Джесика заплака и извади кърпичка. Сейър инстинктивно обви ръка около крехките й рамене. Усетила допира й, тя зарида и затрепери.

Имаше десетки въпроси, които би искала да й зададе, но почака, докато Джесика престана да плаче и смутено се извини.

— Няма за какво да се извиняваш. Радвам се, че има човек, който е държал на брат ми толкова, че да заплаче за него на рамото на непозната. Явно сте били много близки.

— Всъщност щяхме да се женим.

Джесика протегна лявата си ръка и Сейър затаи дъх при вида на кръглия диамант, вграден в тънка платинена халка.

— Прекрасен е.

Пръстенът бе скромно доказателство за любов, напълно в стила на Дани, и внезапно я обзе съчувствие към младата жена. Изпита гняв към Крис и Хъф. Годеницата на Дани би трябвало да бъде в списъка на най-близките. Бе подло от тяхна страна да не я включат.

— Съжалявам, че не успяхме да поговорим в къщата, Джесика. Не знаех, че е бил сгоден. Никой не ми каза.

Може би Дани се бе опитал. Може би затова я бе търсил по телефона.

— Никой не знаеше за годежа ни — обясни Джесика. — Никой от вашето семейство. Дани не искаше брат ви и баща ви да разберат, преди да се оженим.

Въпреки че вече знаеше отговора, Сейър зададе предсказуемия въпрос:

— Защо?

— Не искаше да се намесят. Знаеше, че вероятно няма да ме одобрят.

— Това е глупаво. Защо?

Жената отново се засмя, но този път с тъга.

— Семейството ми не е богато, госпожо Линч.

— Моля те, наричай ме Сейър.

— Баща ми работи в завода на „Табаско“ в Ню Айбирия, а майка ми е домакиня. Едва спестиха пари, за да изпратят мен и сестра ми в колеж. Ние сме тяхната гордост и радост, защото и двете станахме начални учителки.

— Имат пълното право да се гордеят с вас — и не го казвам само от любезност. Как се запознахте с Дани?

— Преподавам на третокласници, но работя и в библиотеката. Той дойде една вечер да поразгледа и се зачете с голям интерес. Наближаваше време да затваряме. Побутнах го и го помолих да си тръгне. Вдигна поглед и дълго се взира в мен. Накрая каза: „Ще изляза тихо, но само ако се съгласите да отидем заедно на кафе“.

Джесика докосна бузите си, сякаш споменът я бе накарал да се изчерви.

— Прие ли?

— Поканата му? Да — отвърна тя с лек смях. — Не биваше. Не беше в стила ми да постъпя така безразсъдно и да тръгна с мъж, с когото току-що съм се запознала, но го направих — отново се загледа в покрития с цветя гроб. — Разговаряхме с часове. Преди да си кажем лека нощ, той поиска да се видим следващия уикенд. През седмицата научих, че е син на Хъф Хойл. Това ме изплаши. Започнах да се колебая, но харесвах Дани и не се отказах от срещата. Отидохме в едно заведение на пътя за Ню Орлиънс. Дани предложи да ме заведе там, защото ресторантът бил чудесен. И наистина бе така. Но още тогава се досетих каква е истинската причина да е потаен. Нямах нищо против. Не желаех да имам нищо общо със семейството ви — рязко извърна глава и каза: — Дано не се чувстваш засегната.

— Никак. Самата аз мразя да ме свързват с това семейство. Отлично знам колко е скапано.

Джесика Дебланс тъжно се усмихна:

— Дани не беше скапаняк.

— Не и той.

— Работеше в леярната и се справяше, но не му харесваше. Не бе съгласен с философията за управление на баща ви и брат ви. Не одобряваше много неща. Трудно му бе да се изправи срещу тях: не е лесно да разрушиш навици, изграждани цял живот. Но бе започнал да събира смелост.

Сейър запомни последните думи, за да поразмишлява върху тях по-късно. По какъв ли начин Дани бе показвал тази новопридобита смелост?

— Откога бяхте сгодени?

— От две седмици.

— Две седмици? — извика Сейър.

— Точно така — Джесика решително кимна. — Казват, че Дани се е самоубил. Не е истина. Знам, че не е. Крояхме планове къде ще живеем и какво ще правим занапред. Бяхме избрали имена за неродените си деца. Дани не е извършил самоубийство. Знаеше, че е грях.

Думата „грях“ подсказа на Сейър следващия въпрос:

— И ти ли посещаваш религиозните сбирки, на които е ходил Дани?

— Да. След втората ни среща го поканих да дойде с мен. Онази неделя пях соло на службата.

Значи бе солистка на хора. Това обясняваше напевния смях.

— Дани нямаше желание да идва. Каза, че Хъф… така наричаше баща ви, ненавижда религията. Обаче го накарах да разбере, че не мога да продължа да се срещам с него, ако не е вярващ като мен. Говорех сериозно — свенливо се усмихна. — Държеше на мен достатъчно, за да дойде в неделя. След онова първо посещение осъзна, че това, което е липсвало в живота му, е Божията любов. Откри я и стана нов човек.

Хъф, Крис и Бек споделяха мнението й по този въпрос, но според тях причината за промените у Дани бе по-скоро оглупяване, отколкото обновление чрез вяра. Смятаха тези промени за отрицателни, а не за положителни.

— Сигурно с брат ми сте били чудесна двойка, Джесика. Благодаря ти, че си го обичала.

— Не мога да приема благодарност — гласът й затрепери и когато от очите й отново бликнаха сълзи, извади друга кърпичка. — Обичах го с цялото си сърце. Как ще преживея тази загуба?

Докато ридаеше, Сейър я притисна към рамото си. И нейните очи се напълниха със сълзи — колкото за Дани, толкова и за Джесика. Брат й вече не страдаше, докато сърцето на тази млада жена бе раздирано от болка и нямаше друго, което би й помогнало да я преодолее, освен времето.

В живота на всеки има събития, след които му се струва невъзможно да оцелее… а и не е сигурно дали желае да продължи. Случват се неща, толкова мъчителни, че човек би предпочел да умре, отколкото да живее с агонията, докато ги превъзмогне.

Сейър знаеше какво е. Спомни си чувството на непреодолима болка, което някога я бе накарало да изпита желание да умре. Но инстинктът за самосъхранение бе истинско чудо. Сърцето на човек не преставаше да бие дори когато напълно е загубил воля за живот. Поемаше си следващата глътка въздух даже и останал без капка желание да диша. Животът продължаваше.

Не би упрекнала годеницата на Дани за дълбоката й скръб. Не се опита да я утеши с банални фрази. Просто я задържа в прегръдката си и би останала с нея цяла нощ, защото, когато тя бе изживявала своя личен ад, не бе имала ничия подкрепа.

Най-сетне Джесика престана да плаче.

— Дани не би искал да ме види така — изтри сълзите си и издуха носа си. Когато се успокои, каза: — Не приемам становището на съдебния лекар.

— Ако това е утеха за теб, не си единствената. Вече бяха зададени няколко неудобни въпроса.

Сейър й разказа разговора с шериф Харпър и Уейн Скот с всички подробности, които бе запомнила.

Когато свърши, след няколко секунди размисъл, Джесика попита:

— Този детектив работи за Ред Харпър?

— Зная какво си мислиш. Че Ред Харпър получава пари от Хъф. Все пак детектив Скот е твърдо решен да продължи разследването.

Младата жена замислено прехапа долната си устна.

— Напоследък Дани изглеждаше угрижен. Всеки път, когато го питах какво го тревожи, подхвърляше някаква шега, например, че умувал как ще ме издържа, а когато се оженим, дали няма да стана дебела и грозна, или ако косата му опада, дали ще продължа да го обичам. Такива неща. Опитвах се да си втълпя, че просто си въобразявам, но не мисля, че е било така. Познавах го много добре.

— Никога ли не е споменавал нещо, което да ти подскаже какво го терзае?

— Не, но определено нещо го тревожеше.

— Нещо толкова мъчително, че да го накара да посегне на живота си? — предпазливо попита Сейър.

— Не би ме наранил така — упорито възрази Джесика. — Не би ме оставил цял живот да се питам защо го е направил и какво бих могла да сторя или кажа аз, за да го предотвратя. Не би ме накарал да се самообвинявам. Не, Сейър. Никога няма да повярвам, че се е застрелял сам — след кратко мълчание добави: — Но признавам, че алтернативата също е немислима. Дани беше толкова кротък. Дори работници от леярната, които не изпитват особено уважение към другите от семейство Хойл, харесваха Дани.

— Не всички, Джесика. Беше директор на отдел „Човешки ресурси“. Той назначаваше и уволняваше, занимаваше се с исканията за изплащане на застраховки и заплатите. Всеки, който заема тази длъжност, може да си спечели врагове.

— Дани просто не можеше да оспори феодалната политика на Хъф и мисля, че работниците го знаеха.

„Може би“, помисли си Сейър. Но бе възможно някой със склонност към отмъщение да не е направил разграничението.

— Когато помощник-шерифът Скот ни попита кой би пожелал смъртта на Дани, Бек Мърчънт… сигурно Дани ти е споменавал за него.

— Зная кой е. Всички знаят. Една от най-важните клечки в леярната. С Крис са като братя.

— Толкова ли са близки?

— Буквално неразделни.

А Сейър запомни и тази пикантна подробност, за да я има предвид. Всичко, за което се довереше на Мърчънт, можеше веднага да стигне до Крис. Каза на Джесика:

— Когато шерифът ни попита дали се сещаме за някого, който би желал смъртта на Дани, господин Мърчънт отговори от името на всички това, което би казал всеки от нас. С годините семейство Хойл са си създали доста врагове поради различни причини. Ако някой е искал отмъщение, Дани е бил лесна мишена, защото беше най-скромен и беззащитен.

Джесика отново се замисли, преди тихо да отвърне:

— Предполагам. Но ме боли при мисълта, че Дани може да е загубил живота си, защото някой е таял злоба към семейството му заради нещо, за което той няма никаква вина.

— Мен също — след кратко колебание Сейър попита: — Ще кажеш ли на Хъф и Крис за тайния ви годеж?

— Не. За нищо на света. Моите родители знаеха, защото Дани поиска ръката ми от баща ми. Те и сестра ми са единствените. Дори колегите ми от училището не знаеха. Винаги се срещахме извън града. На сбирките се стараехме да бъдем част от компания, никога сами. Не виждам причина да го разгласявам сега. Така само ще си навлека гнева на баща ти и брат ти, а — честно казано — нямам никакво желание за това. Искам да мисля само за Дани, не за тях. Искам всички спомени за времето, през което бяхме заедно, да останат съкровени, а те ще кажат или направят нещо, което ще ги помрачи.

— Колкото и да ми е мъчно, трябва да се съглася с теб — рече Сейър. — Много мъдро решение. Не им давай възможност да те наранят, когато вече страдаш. Въпреки че за тях е голяма загуба, че не те познават — хвана ръката й и я притисна. — Радвам се, че се запознахме. По-леко ми е, като знам, че през последната година от живота си Дани е бил щастлив.

Реши да остави Джесика да прекара известно време сама до гроба. Размениха телефонните си номера, преди да се сбогуват. Сейър обеща да я държи в течение за развоя на разследването.

Джесика заяви с изненадваща за крехката си външност твърдост:

— Независимо до какво заключение ще стигне помощник-шерифът Скот, зная, че Дани не е извършил самоубийство. Не би ме изоставил. Някой го е убил.