Сандра Браун
Безпощадно (32)

Тридесет и първа глава

Сейър бе застанала върху капака на наетия кабриолет и ясно виждаше вратата, когато Бек я отвори с трясък и излезе, плътно следван от Крис.

Явно и други бяха очаквали появата им, защото миг след като прекрачиха прага, някой запрати бирена бутилка към тях. Бек я видя и я отби. Двамата с Крис приклекнаха зад голям контейнер за отпадъци, до който стоеше Фред Деклует и говореше по рупор:

— Настояваме незабавно да опразните района. Всеки от смяната, който не се яви до седем и трийсет, ще загуби пълна надница.

Това бе прието с освирквания от подстрекателите на Нийлсън и присъединилите се към тях граждани и работници отвъд разграничителната желязна верига. Повечето от персонала на Хойл, които или си тръгваха, или пристигаха, се шляеха между двата лагера, явно умувайки на чия страна да застанат.

Един от платените агитатори на Нийлсън също държеше рупор и убеждаваше работниците да не влизат в цеха, докато исканията им не бъдат удовлетворени и компанията не започне да прилага стандартите на Комисията по безопасност на труда.

— Нима е каприз да искате защитна екипировка?

Хората зад него извикаха в хор:

— Не!

— „Хойл Ентърпрайсис“ ремонтира…

Следващите думи на Деклует бяха заглушени от дюдюкания и гневни реплики. Един мъж грабна портативен микрофон и извика в него:

— Попитайте Били Полик за скапаните си ремонти.

Последваха скандирания. Когато затихнаха, Крис взе рупора от Фред.

— Слушайте, хора, семейство Полик ще получи обезщетение.

— Мръсни пари!

Въпреки смеха, който прозвуча, Крис продължи:

— Искаме да разрешим проблемите, да изслушаме…

— Както ги разрешихте с Кларк Дейли? — обади се един от агитаторите. — Не, благодаря!

— Случилото се с Дейли снощи няма нищо общо с нас — изкрещя Крис в рупора.

— Ти си скапан лъжец, Хойл. Също като стария.

Сейър проследи с поглед агитатора с микрофона, когато се обърна, отвори вратата на колата зад себе си и протегна ръка. От предната седалка слезе Люс Дейли.

— Мили Боже! — промълви Сейър.

Досега витаеше само заплаха от насилие, единственото предупреждение, за което бе бутилката, хвърлена към Крис и Бек. Но присъствието на Люс Дейли и всяка нейна дума можеха да предизвикат ожесточен сблъсък и да се пролее кръв. Сейър скочи от капака на колата си и си запроправя път между журналистите с надеждата да стигне до съпругата на Кларк и да я убеди да не участва.

За свой ужас, видя Люс Дейли да взема микрофона, който й бе подаден. Беше евтина озвучителна система, вероятно част от детска играчка или оборудване за караоке, но гласът й зазвуча от пращящите тонколони:

— Дойдох, за да предам послание от съпруга си. Той не може да говори тази сутрин, защото има безброй шевове на устата. Но ми даде списък с имена, които иска да ви прочета.

Започна да чете списъка и след второто име избухна негодувание. Мъжът, който бе най-близо до Сейър, сви ръце пред устата си като тръба и нададе вик.

— Кои са тези хора? — попита Сейър, едва чувайки гласа си сред глъчката.

— Горилите на Хъф — отговори той.

Кларк бе изброил имената на мъжете, които го бяха пребили. Вероятно бяха някои от онези, които се криеха зад контейнера заедно с Бек, Крис и Деклует. Един от тях грабна рупора от Крис и изкрещя в него:

— Тази кучка лъже!

Сейър продължи да си проправя с мъка път към Люс Дейли, която препрочиташе списъка. Тълпата бе започнала да се сгъстява с присъединяването на работниците, които по-рано бяха проявявали нерешителност. Нарастваше и се превръщаше в движеща се маса със собствена воля и тя трябваше да полага все по-голямо усилие, за да се задържи на крака. Разгневените хора я притискаха от всички страни.

Изведнъж чу някой до нея да крещи:

— Ти също ще си получиш заслуженото, Мърчънт.

Повдигна се на пръсти и видя Бек да прескача веригата, която служеше като разделителна линия между двата лагера. Решително вървеше към Люс Дейли, която продължаваше монотонно да нарежда имената от списъка.

Когато стигна до живата верига, Бек спря и погледна мъжете, които я образуваха, право в очите. Изведнъж виковете секнаха и настъпи гробна тишина, която напрягаше сетивата, както и жегата.

Бек не помръдваше от мястото си. Постепенно мъжете започнаха да се отдръпват, някои по-неохотно от другите, но накрая му сториха път. Веднага щом мина, тълпата зад него отново се сгъсти. Продължи да се провира между множеството.

Щом стигна до Люс Дейли, тя свали микрофона и го изгледа с нескрита ненавист.

— Разбирам гнева ви — тихо заговори той, но всички бяха замълчали и гласът му се понесе във влажния въздух. — Щом Кларк е разпознал нападателите си, ще им бъде потърсена съдебна отговорност.

— Защо да ви вярвам? — попита тя.

— Давам ви думата си.

— Твоята дума не струва пукната пара — обади се някой.

Добил кураж, друг подхвърли:

— Ти си шибаният лакей на Хъф!

— Да, като ти каже да се наведеш, питаш колко ниско.

Присъединиха се и други, докато обидните епитети започнаха да се преливат, но посланието бе ясно: ненавистта им към Бек бе по-силна дори от тази към врага, когото той представляваше.

Обърна се с гръб към Люс Дейли, за да им каже нещо, но преди да проговори, голям камък го удари по челото. След това някакъв мъж изскочи иззад него и изви ръцете му назад. Друг стовари юмрук в корема му.

Осъзнала, че помощ може да дойде само от една посока, Сейър погледна към контейнера и видя, че Крис и хората с него са излезли иззад прикритието си.

— Крис!

Безполезно бе да се опитва да надвика шума, но продължи да крещи името му отново и отново, размахвайки ръце над главата си.

Тогава забеляза, че Фред Деклует пристъпва напред, готов да се втурне в защита на Бек.

Но брат й протегна ръка пред гърдите му и го спря. Видя Крис да поклаща глава и да му казва нещо. Деклует тревожно погледна към мястото, където разгневените мъже бяха наобиколили Бек, и неохотно застана до Крис.

Сейър мислено прати брат си по дяволите и продължи напред, разбутвайки хората, препречващи пътя й. Около мъжете, които бяха повалили Бек на земята и се редуваха да го ритат, се бяха събрали зяпачи и ги насърчаваха.

— Оставете го!

Сграбчи онзи, който бе най-близо до нея, за ризата и го дръпна назад. Той се обърна, заплашително свил ръце в юмруци, но щом я видя, застина.

Промъкна се между другите, докато останаха само двама, надвесени над Бек.

— Престанете! — изкрещя тя, когато единият направи крачка назад и се подготви за силен ритник. Мъжът спря и се обърна. Сейър се възползва от мига на изненада, блъсна го встрани и коленичи до Бек.

Лицето му бе обляно в пот и кръв, но беше в съзнание. Тя вдигна поглед към Люс Дейли.

— Накарай ги да се отдръпнат. Няма да постигнат нищо.

— Поне ще се почувствам по-добре.

Сейър скочи на крака и застана лице в лице с другата жена.

— А Кларк ще се почувства ли по-добре? — доловила искрица несигурност в очите на Люс, продължи: — Бек го е откарал в болницата снощи.

— Все пак е един от тях.

— Аз не съм.

— Друг път — промърмори Люс презрително.

— Само по рождение. Не мога да променя този факт. Но не съм една от тях и съм убедена, че си го проумяла — жената не възрази и тя продължи: — Знам защо не ме харесваш. Дори те разбирам. Но се кълна, че не съм ти съперница. Кларк е твой съпруг. Обича те, а зная, че и ти го обичаш. Направи така, че нападението срещу него да доведе до нещо положително, Люс. По-значимо от отмъщение за станалото снощи. По-значимо и от възмездие на нещо, което се случи много отдавна, преди Кларк изобщо да те познава.

Няколко секунди се взираха една в друга и Сейър забеляза, че изразът на очите й вече не е така суров. Най-сетне тя каза:

— Да вярвам ли на Мърчънт, че онези типове, които пребиха Кларк, ще бъдат наказани?

— Не е нужно да вярваш на неговата дума. Имаш моята.

Люс остана загледана в нея още миг, после се обърна към човека, който й бе подал микрофона. Решително кимна. По негов знак мъжете около Бек отстъпиха.

Сейър отново коленичи и плъзна ръце под мишниците му.

— Можеш ли да се изправиш?

— Да. Само по-бавно.

Загуби спора дали да го откара в болницата. Упорито отказа да отиде там.

— През последните няколко дни толкова пъти влязох в спешното отделение, че вече не ги броя.

Бек направи болезнена гримаса, докато говореше.

— Може да имаш счупени ребра.

— Не, знам какво е усещането. Веднъж пострадах при игра на футбол. Не съм толкова зле. Само ме откарай у дома.

Стискаше зъби и се държеше за хълбока, докато тя сви от главния път по алеята към къщата му.

— Когато си тръгваш, заключи портата — каза той. — Заради медиите.

Не беше имала време да помисли как ще бъдат отразени събитията от тази сутрин, но със сигурност новината щеше да е водеща. Някой от „Хойл Ентърпрайсис“ щеше да бъде потърсен за изявление, а несъмнено и Нийлсън. Не спря пред къщата, а заобиколи отзад.

— Какво правиш?

— Тук никой няма да види колата ми.

— Остави ме пред вратата, Сейър. Не е нужно да влизаш.

— Може да се наложи да те нося — промърмори тя под нос, когато слезе и заобиколи от другата страна.

Помогна му да стане и залитайки, се изкачиха по стъпалата към задната врата.

— Щом си тук, ще нахраниш ли Фрито, преди да потеглиш? — попита той.

— Разбира се.

Кучето ги посрещна с толкова бурна радост, че Сейър трябваше да го смъмри.

— Бъди добро момче — строго каза тя, спомняйки си командата, с която Бек го караше да кротува.

Подчини се, но изглеждаше разочаровано.

— Съжалявам, приятел, ще си поиграем друг път.

— Ще му обясня всичко, след като се погрижа за теб — обеща тя, докато помагаше на Бек да стигне до спалнята.

— Не си длъжна да го правиш.

— Напротив. Вината е моя.

— Не си хвърлила онзи камък по мен — извърна глава към нея. — Нали?

— Не, но бях на страната на човека, който го хвърли. Ти ме предупреди, че ще се стигне до насилие и че ще има пострадали. Не те послушах.

— Вече забелязах, че не слушаш никого. Лош навик.

— Бек, наистина нямаш счупени ребра, нали?

— Да?

— Мога да го променя.

Той простена от болка:

— Моля те, не ме разсмивай.

Когато стигнаха до главната спалня, тя го остави, подпрял се на таблата на леглото, и бързо отгърна завивките. След това му помогна да седне на ръба на матрака.

— Ще можеш ли да почакаш седнал, докато донеса нещо дезинфекциращо за бузата ти?

Явно болките го измъчваха. Беше плувнал в пот и дори устните му бяха побледнели.

— Аптечката е в банята.

Претършува шкафчетата и чекмеджетата, докато откри бинт, памучни тампони, кислородна вода и таблетки ибупрофен. Когато се върна в спалнята, Фрито бе седнал в краката на Бек и жално скимтеше. Той го погали по главата.

— Тревожи се за мен.

— По-умен е от теб. Освен камъка, получи ли удари по главата?

— Не.

— Имаше ли момент, в който загуби съзнание? Замаян ли си? Какво закуси днес?

— Не закусих.

— Добре, тогава какво вечеря снощи?

— Сейър, нямам мозъчно сътресение.

— Откъде знаеш?

— Преживявал съм и това.

— Пак ли футбол?

— Бейзбол. Топката ме уцели в главата.

— Така ли е станала толкова твърда?

— Слушай, не съм замаян. Не ми се вие свят. Не съм губил съзнание… — стисна зъби, докато тя промиваше бузата му с кислородна вода.

— Може да има нужда от шев.

— Не.

Тя попи кръвта и видя, че раната е дълга, но не и дълбока.

— Ще оживея. Достатъчно е да полежа известно време — Бек разкопча ризата си, но когато понечи да я свали, внезапно затаи дъх.

— Нека ти помогна.

Сейър повдигна ризата над раменете му. Бавно и внимателно му помогна да извади ръцете си от ръкавите, а след това се отдръпна, за да огледа контузиите. Там, където бе отнесъл ритници и юмруци, вече избиваха синини. Гърбът му изглеждаше също толкова зле.

— О, Бек — прошепна тя. — Трябва да ти направят рентгенова снимка.

— Заради това ли? — стенейки от усилието да се движи, той легна и отпусна глава на възглавницата. — Това е нищо.

— Нека се обадя на Бърза помощ. Ще те откарат в болницата за петнайсет минути.

— Ще заспя след петнайсет секунди, ако замълчиш и си тръгнеш оттук. Но първо, би ли ми донесла от онези хапчета?

Сейър отвори шишенцето и изсипа три таблетки върху дланта си. Бек поиска четири и тя извади още една, а след това подкрепяше главата му, докато ги преглъщаше с чаша вода, която му бе донесла от банята.

Отново се отпусна на възглавницата и затвори очи.

— Остави телефона с вдигната слушалка, преди да излезеш, ако обичаш.

— Добре.

— Сипи суха храна в купата на Фрито и провери дали има достатъчно вода. Пусни го навън да отиде по нужда.

— Не се тревожи за нищо.

— Портата…

— Няма да забравя.

Сейър спусна капаците, за да затъмни, и включи вентилатора на тавана, след което изчака, докато ритмичното му дишане издаде, че е заспал. Тръгна към вратата и даде знак на Фрито да я последва.

Вместо това, ретривърът легна на пода до леглото на Бек, опря глава на предните си лапи и я погледна с тъжни очи.

Бавно излезе от стаята сама.

 

 

Рано следобед Бек се събуди след половинчасов неспокоен сън. Преди да осъзнае къде се намира, погледна към нея.

— Сейър?

— Пъшкаш. Мисля, че действието на ибупрофена е отминало.

Погледна часовника на стената.

— Защо все още си тук?

— Вземи още три таблетки.

Пъхна ги в устата му и му подаде чашата. Бек преглътна хапчетата и попита:

— Някакви журналисти?

— Около един пред портите спря бус на телевизия от Ню Орлиънс и слязоха двама мъже. Погледаха къщата известно време, а после се качиха обратно и потеглиха.

Клепачите му отново натежаваха. Само кимна.

— В обедните новини споменаха накратко за суматохата и обещаха повече подробности във вечерната емисия. Прочетоха изявление от името на Нийлсън. Съжалява за насилието и твърди, че хората, които се нахвърлиха върху теб, не са негови агенти, а от персонала на Хъф.

— Прав е. Познах ги.

— Мобилният ти телефон звънна няколко пъти. Не прослушах съобщенията, но погледнах номерата и познах този на офиса на Нийлсън на две от обажданията.

— Позвъни там. Виж за какво става дума. Ако нямаш нищо против.

— Нямам. Знаех, че Хъф ще се тревожи за теб, и му се обадих. Казах му, че си добре и си почиваш у дома, и че ако някой дръзне да се доближи до къщата, включително и той, ще го застрелям.

Това го накара да се усмихне.

— Вярвам, че би го направила. Нещо ново от Крис?

— Ще ти кажа нещо за него. Не е твой приятел.

Отвори очи. Сейър бавно поклати глава и тихо промълви:

— Не е.

Той продължи да я гледа още няколко секунди, а след това очите му се затвориха и отново заспа.

Позвъни на Хъф още веднъж в шест и петнадесет. След гневното му „ало“ заговори:

— Сейър е. Гледах новините в шест.

Чуваше тежкото му дишане. Представи си как стиска слушалката така здраво, че кокалчетата на пръстите му са побелели. Навярно нервно пушеше цигара, а очите му бяха присвити от ярост.

— Да злорадстваш ли се обади?

— Обадих се заради Бек. Когато се събуди, ще иска да узнае каква е реакцията ти.

Отначало не бе повярвала на думите на репортера и нямаше да ги приеме за истина, ако не бяха подкрепени с видеоматериал. Комисията по безопасност бе направила инспекция на завода следобед и бе прекратила дейността му — от топенето на скрап до транспорта на готова продукция.

— Мъчително е човек да гледа как шайка бюрократи, които изкарват прехраната си с писане и никога в живота си не са се потили, превземат бизнеса му — изръмжа Хъф. — Ти ли стоиш зад това?

— Не, ти. Сам си навлече тези неприятности, Хъф. Безброй пъти те предупредиха. Ако беше спазил ултиматумите…

— Искаш да кажеш, ако бях подвил опашка.

Да спори с него беше напразно усилие. Никога не би признал собствената си вина, а и бе твърде късно да се опитва да го вразуми. „Хойл Ентърпрайсис“ нямаше да получи разрешение отново да започне работа, докато не бъде проведена подробна инспекция на всеки отдел.

Комисията настояваше за пълно съобразяване с препоръките, както и за плащане на всички глоби за установени нарушения. Очакваше се да бъдат посочени доста.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита тя.

— Да вгорча живота на онези копелета. Ще бъдат изненадани, ако си въобразяват, че ще им позволя да преобразят завода ми, както на тях им харесва.

Според говорител на Комисията, „преобразяването“, за което говореше Хъф, трябваше да се състои в инсталиране на шалтери за изключване на всяка машина при авария, парапети, отговарящи на изискванията съоръжения за предпазване от падане и вентилационна система за пречистване на въздуха.

— Какво да кажа на Бек, когато се събуди?

Продиктува й желаното послание, а след това отново се впусна в тирада против правителствената агенция.

— Онези шибани янки не знаят с кого си имат работа.

— Сигурна съм, че знаят, Хъф. Затова са безкомпромисни.

— Ти си доволна, нали? Успя да си отмъстиш.

— Не съм търсила отмъщение, Хъф.

— Носеше лозунг против собствения си баща, как наричаш това?

— Не бих те нарекла баща.

Затвори, преди да успее да й отговори.

 

 

— Ало? — Крис се усмихна на телефонната слушалка. — Е, поне успях да те накарам да ми проговориш — каза на Лайла Робсън.

— Здравей, Крис.

Тонът й бе хладен, както когато се бе качила в колата си след недотам идиличния пикник.

— Липсвам ли ти? — последва мълчание, което трудно би могъл да приеме за отрицателен отговор. Тихо се засмя. — Така си и помислих. Батериите на вибратора ти са се изтощили, а? Какво ще кажеш да намина да ги пробваме?

— Не искам да се виждам с теб, преди историята с брат ти да се изясни. Разбрано? Не желая да се замесвам. Говоря сериозно. Ако кажа на чичо Ред, че онзи следобед си бил с мен…

— Джордж ще бъде уволнен.

Крис чу как тя си пое дъх от другата страна на телефонната линия. Стори му се, че дори преглътна.

— Какво?

— Инспекторите от Комисията по безопасност търсят виновник. Директорът по безопасността на завода е първият, който може да бъде посочен. Не си ли съгласна? Ако вършеше работата си както трябва, щеше да знае, че конвейерът се нуждае от ремонт. Щеше да го спре, докато лентата бъде поправена от квалифициран специалист по поддръжка. Били Полик нямаше да загуби ръката си, Нийлсън нямаше да изпрати подстрекатели в задния ни двор и заводът щеше да работи, вместо да бъде затворен.

— Не можете да стоварите вината върху Джордж — извика тя. — Забранили сте му да спира машини. Той прави само това, което вие с Хъф искате от него.

— Значи твърдиш, че е излишен и няма да ни липсва.

— Крис, моля те!

Усети как гласът й затрепери, усмихна се и мислено се поздрави за идеята да приложи тази тактика.

— Ще уволня Джордж само в краен случай, Лайла. Готов съм да го подкрепя, когато онези инспектори започнат да го тормозят, и да го задържа на длъжността, която заема. Ти можеш да гарантираш това.

— Как?

— В понеделник сутринта искам да изприпкаш в участъка и да кажеш на чичо си Ред, че съм бил с теб в неделя следобед, когато Дани беше убит. Така ще постигнеш две неща, Лайла. Ще изпълниш гражданския си дълг и ще спасиш невинен човек от по-нататъшно преследване. Освен това ще запазиш работата на съпруга си. Мислех си за новия адвокат, когото наех, и колко скъпо ще ми струва да избегна повдигане на обвинение. Защо да хабя толкова време и пари, щом мога да сложа край на цялата бъркотия, като си осигуря алиби? — помълча няколко секунди и добави: — Няма дори да те питам дали ще го направиш, защото не се и съмнявам в това. О, впрочем, докато ми омръзнеш, искам всеки път, когато ти се обадя, да бъдеш прелестна и изгаряща от желание да си легнеш с мен. Разбрано? — повтори думата със същата интонация, с която я бе изрекла тя по-рано. — Аз ще сложа край на тази връзка, когато реша, не ти.

Джордж видя Лайла да затваря безжичния телефон в кухнята. Хвърли слушалката върху плота и закри устата си с ръка, явно разстроена.

— Лайла?

Тя се завъртя, очите й бяха широко отворени и насълзени. Сложи ръка на гърдите си.

— Не те чух да влизаш. Мислех, че ще останеш в завода още няколко часа. Има ли нещо ново?

— Ти ми кажи.

— Какво?

Кимна към телефона.

— Разговаряше с Крис, нали?

Лайла понечи да отвърне, но затвори уста, без да каже нищо. Сведе глава и красивото й лице се разкриви от плач.

— О, Джордж, такава каша забърках!

Той прекоси стаята толкова бързо, колкото позволяваха късите му крака, и я прегърна.

— Спокойно, спокойно, скъпа. Разкажи ми.

Призна му всичко, като започна от първото си интимно изживяване с Крис.

— Беше под душа в дамската съблекалня на кънтри клуба. Мисля, че част от тръпката бе рискът да ни хванат. Сякаш бях загубила ума си. Нали разбираш?

Можеше да я разбере. Той губеше разсъдък всеки път, когато я погледнеше.

Лайла не премълча нищо. За Джордж бе толкова мъчително да чуе истината, че в един момент издаде стон като от болка. Но я подкани да продължи и тя завърши подробния си разказ с телефонния разговор, част от който бе дочул.

— Каза, че ако не направя това, което иска от мен, ти ще загубиш работата си. Чух по телевизията, че към някои от директорите на компанията могат да бъдат отправени криминални обвинения. Първият ще бъдеш ти, Джордж, особено ако семейство Хойл решат да те посочат като виновник. Може да отидеш в затвора — от очите й отново бликнаха сълзи. — Съжалявам, Джордж. Вината е изцяло моя. Съжалявам! Способен ли си все още да ме обичаш?

Да я обича? Той я обожаваше. За него тя бе всичко на света. Не можеше да диша без нея.

— Не те виня, скъпа — увери я той няколко пъти, докато я притискаше и целуваше устните й, насълзените й очи и влажните й бузи.

Нямаше да отиде в участъка в понеделник сутринта. Джордж не желаеше всички в града да узнаят, че Крис Хойл е чукал жена му. Не би понесъл унижението да бъде всеизвестен рогоносец. Достатъчно му беше презрението, с което вече го гледаха.

Не упрекваше Лайла за изневярата й. Тя трябваше да споделя живота си с него, което едва ли бе вълнуващо за млада и жизнена жена като нея. Крис й бе дарил тръпка, която съпругът й не можеше да й дари.

Не, Крис бе този, на когото Джордж нямаше да прости. Той трябваше да бъде наказан.