Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (17)

Глава шестнадесета
Теоклимен — птицегадателят

Нещо край брезичките изшумоля. Тинчето се обърна в очакване на поредния събеседник, но не видя нищо.

И пак нищо.

— Хей! — провикна се Тинчето.

— Моля?

— Къде си?

— Тук съм.

— А защо не те виждам?

— Защото съм невидим!

— Я!

— Да, да.

— Е, кой си ти?

— Ами аз съм бившият Теоклимен, птицегадателят на древна Атина. Идвам от царството на сенките. Ние сме малко невидими, та затова не се виждаме кой знае колко много. Вървим си така и си плуваме във въздуха, ама не личим.

— Та?

— Ами и аз дойдох. Нали виждам — разни идват при теб — та и аз…

— Добре си го намислил. И навярно искаш да ми кажеш нещо?

— А, не, но всъщност — да.

— И какво ще ми кажеш?

— Нещо във връзка със смъртта ми. Между нас казано, и досега ме е яд, че си отидох така мижитурски. Много ме е яд, та искам да ти го разкажа. Все го разправям на моите колеги, сенките, ама те вдигат рамене. Не било важно как си умрял, важното, че си умрял. Не е така. Друго е да умреш като цар, друго е да пукнеш, задавен от рибя кост.

— Ти от рибя кост ли умря?

— Много по-глупаво.

— Цялата съм в слух.

— Аз — каза сянката на Теоклимен, — си живеех в древна Атина и по птиците гадаех бъдещето. Доходна професия, ще знаеш. Всяка зима пълнех три бурета с вино, две каци с кисело зеле и една каца сирене. Добре си живеех. Две стаи, кухня и антре. С изглед към морето, трима роби и две кучета. Толкова добре живеех, че ме избраха в съвета на старейшините. Нали знаеш — на времето имаше такъв съвет — събират се всеки ден в два часа следобед и заседават. Традиция, какво ще правиш! Заседаваш, а след заседанието ти плащат заседателни. Хем спазваш традицията, хем ръководиш, хем ти плащат. Мисля, че е добре, нали?

Тинчето се усмихна и вдигна рамене.

— Та, заседавахме така ние всеки ден и не щеш ли — един ден се оказа, че няма за какво да заседаваме. Ужасно. „Леле — помислих си, — освен че ще нарушим традицията, няма да ни платят нищо. Ами сега?“ И тъкмо когато всички решиха да признаят, че няма за какво да се заседава, аз скочих на крака и казах:

— Момент, хрумна ми интересен въпрос. Има нещо, което дразни. Нашите поети непрекъснато дрънчат на лирите си:

Морето е синьо,

морето е синьозелено!

Или:

Морето е зелено!

А къде е истината? Предлагам веднъж завинаги да решим този въпрос, за да няма бърканици. Аз например смятам, че морето е синьо.

Що ура беше, що викове… Едва не ме вдигнаха на ръце.

И сетне гласувахме. Четиридесет души ме подкрепиха. Двадесет пък се изказаха в полза на синьозеленото море, петима се дръпнаха — не, морето била зелено!

И понеже бяхме демокрация, решението на болшинството бе прието за закон и бе вменено за дълг на поетите отсега нататък да говорят само:

МОРЕТО Е СИНЬО!

След което си получихме заседателните и хукнахме по кръчмите, за да ги изпием.

Но на другия ден останах изумен, когато бе внесено предложение петимата, гласували за зеленото море, да бъдат изгонени от града, а на двадесетте синьозелени да бъде наложено мъмрене. И най-неприятното беше, че се обърка и моето име в цялата работа.

— Ние не можем да се червим пред нашия известен птицегадател — крещяха моите съмишленици, които гласуваха за синьото море. — Той ни отвори очите и ни показа, че морето е синьо. Затова в негова чест ние трябва да изгоним тези предатели, които се осмелиха да застанат срещу неговото мнение.

И тъй нататък…

Бях толкова смутен, че гласувах „за“. Освен четиридесетте сини за предложението гласуваха и седемнадесет „синьозелени“. Опънаха се само трима „синьозелени“ и естествено — петимата „зелени“.

Тежеше ми на съвестта и затова, когато получих заседателните, изпих ги до стотинка.

На другия ден останах като гръмнат. Пак използувайки моето име, групата на „сините“ предложи тримата „синьозелени“, които се бяха осмелили да защитят петимата приятели „зелени“, да бъдат бутнати в затвора. Още по-учуден останах, когато тези трима първи скочиха и изръкопляскаха. Станали на крака, всички гласуваха единодушно за предложението, с изключение на мен.

— Моля ви се — казах, — но това е вече много. Страшно съжалявам, че предложих да се гласува за такъв глупав въпрос. То бива шега, бива, ама за един цвят на морето да се тикат хора в затвора, и то по моя вина — не съм съгласен.

И гласувах против.

На следващия ден всички единодушно внесоха предложение да бъде обезглавен Теоклимен. Предложението бе посрещнато с възторжени крясъци. Гласувахме като един.

— Гласувахте?! — учуди се Тинчето.

— Представи си, да — измънка Теоклимен. — Дори мога да ти кажа, че най-много крещях „ура“ именно аз.

— Но защо?

— Хайде де — смънка пак Теоклимен, — и досега не мога да разбера защо. „Леле — помислих, — и сега, ако се опъна, кой знае какво ще стане!“ А като ме обезглавиха, плеснах се по главата: „Че какво могат повече да ми направят?“ Ама нали знаеш — в общия ентусиазъм…

Сянката въздъхна:

— Това е цялата работа. И оттогава бродя из реките и езерата, далеч от морето, и не мога да си намеря място от яд. Да гласувам за собственото си обезглавяване! Нали е глупаво?

Тинчето не му отвърна нищо, защото се беше събудила.