Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Васил Цонев. Весели измислици, 1980
Редактор: Байчо Банов
Оформление: Тодор Груев
Рисунка: Александър Денков
Худ. редактор: Кирил Гогов
Техн. редактор: Лиляна Диева
Коректор: Виолета Рачева
Издателство „Български писател“
ДП „Тодор Димитров“ — София
История
- — Добавяне
Глава шеста
Осведомителят
Отначало Тинчето чу само шептене:
— Мичето каза, че зайците ви не са чинчила.
— Чинчила са — каза Тинчето, като се огледа.
— Видя ли каква е! — изхриптя гласът. — А уж ти е приятелка.
Гласът въздъхва:
— Така си е винаги. Уж те обичат, а като се обърнеш, и — хайде!
— Какво „хайде“? — запита Тинчето, като пак се огледа.
— „Хайде“ като хайде! Тоест всичко най-ясно. Като Гошо например. Нали вчера ти донесе цветя?
— Да — кимна Тинчето, като се чудеше от небето ли идва гласът, или от земята.
— И знаеш ли какво каза, когато ти си тръгна, зачервена от щастие? Каза… — и гласът се сниши съвсем — че по-лоши цветя не можал да намери… хи-хи…
— Това не е вярно! — тропна с крак Тинчето.
— Олеле! — изкрещя гласът и нещо цопна във водата.
Едва сега Тинчето забеляза, че нещо пляска в рекичката под мостчето. След малко едно човече, облечено в черни дрехи и бомбе, излезе от водата. Отвсякъде течеше вода. Дори от ушите му. То подскачаше на един крак, за да се стопли, и мърмореше:
— Аз толкова много те обичам и исках да ти покажа какви приятели имаш, а ти едва не събори мостчето върху главата ми.
— Ако беше по-наблизо, щях да ти извъртя ухото! — каза Тинчето.
— Я! — нацупи се човечето, като за всеки случай се отдръпна крачка назад.
— Яцки, та два! — отвърна троснато Тинчето.
— Ще те обадя на майка ти, че се държиш неприлично с възрастни хора — нацупи се човечето, но за всеки случай се отдръпна още една крачка, защото Тинчето го погледна страшно.
— Аз те знам теб — махна с пръст Тинчето.
— Откъде ме знаеш? — учуди се човечето.
— От предговора. Ти си оня, дето цапаше всичко в черно.
— Видя ли, че не позна — разкикоти се човечето, като удряше юмручетата си едно върху друго. — На̀, на̀!
— Ти си!
— Не съм, оня е брат ми. Близнак. Той е по предговорите, а аз съм по съдържанието. Разделили сме си ролите.
— Хубави братя, няма що!
— Такива сме си — въздъхна човечето. — Стараем се да помагаме на хората да влязат в пътя и все нас бият.
— Значи, ти си сериозният, а ние — несериозните?
— Ами да. На вас — мостчета и рекички дай. Луни и слънца. Да ахкате. Аз да съм — ще забраня всички рекички и мостчета. И слънцето, и луната. И цветята. И птичките. И пеперудите. Да видим, като останеш на тъмно и завият ледени ветрове дали ще се държиш така несериозно. Ще закрещиш да дойда и тогава именно ще пристигна аз и ще почна да те поучавам. И да ти обяснявам с какви хора си дружала. Сега, като си на това красиво мостче и когато под теб тече тази тиха рекичка, осветлявана от луната, дори и не искаш да чуеш какво мисли за теб Митко и какво каза Пешо вчера в час по геометрия. А като затрепереш, ще ме слушаш като поп.
— Поповете много ли те слушат?
— Така си е думата. Та исках да ти кажа за Митко и Пешо…
Човечето се озърна и като се скри зад една от брезичките, изхриптя:
— Митко вчера каза за теб…
— Млъкни! — изкрещя Тинчето.
— Ама защо? — изплака човечето, като отново се появи.
— Защото не искам да слушам клевети.
— Това не са клевети. Аз искам само да ти помогна да разбереш с какви хора имаш работа.
— Ама аз не мога да те разбера — скара му се Тинчето. — Коскоджамити човек, а не виждаш нищо друго освен лошото. Имам една такава леля, идва и дори света да й поднесеш на крака, сетне отива да разправя къде са ти били кърпени чорапите. И като я пита мама защо не е видяла хубавото, а само кърпените чорапи, тя отговаря: „Е добре де, не са ли ти кърпени чорапите? Излъгала ли съм? Не съм излъгала!“
— Точно така — изкрещя човечето, — ние говорим само истината. Ние сме борци за истината.
— Никаква истина не е това — тропна с крак Тинчето. — Когато се ядоса човек, може да каже и най-лоши думи на човек, който най обича. Но това не е истината. Красивото е по-вярно. То трябва да се повтаря, за да повярват хората в красивото и да забравят лошото.
— Това е най-чиста сантименталщина — нацупи се човечето. — Ние сме съвестта. Ако ни няма, хората така ще се разгащят, че няма да му се види краят. Затова сме ние. Щом някой прегреши — веднага донасяме, за да му друснат едно наказание или бой, та да помни.
— А ти не си ли чел — каза Тинчето, — че когато непрекъснато повтаряш на един човек, че е лош, той наистина започва да вярва, че е лош! И обратното — като хвалиш един човек, той започва да вярва, че е добър, и щом усети нещо лошо в себе си, маха го.
— Значи, според теб, хората трябва да бъдат хвалени?
— И глезени. Като децата.
— Да им даваме захарни петлета и да им правим плитки? — подскочи ужасено човечето. — Да им говорими приказки и да им правим зайченца? И да им четем „Алиса“ и „Малкият принц“? А може би и Андерсен искаш да им четем, така ли?
— Да.
— Не! — кресна човечето. — На хората трябва да се чете наказателният кодекс. Да им се показват картини на обесени и атомни експлозиви. И гробища. И гарги. За да се смирят. „Човече, смири се!“ — зарева човечето.
Но Тинчето му показа такъв юмрук, че то хукна презглава и изчезна в мъглата, която пълзеше край брега на рекичката. Отдалеч долетя само злобното му хриптене.
— Ще видиш ти! Аз ще разкажа всичко за теб на учителката! И на майка ти ще кажа! И на милицията ще те обадя! И на чина ти ще слагам кабарчета, та да се боцкаш, като сядаш, ще видиш ти!…
Тинчето така се разсмя, че се събуди.