Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (14)

Глава тринадесета
Подмазвачът

— Тинчеееееее!

Тинчето се стресна — точно срещу нея седеше човече със свенлива усмивка.

— Заповядай, Тинче!

— Боже мой! — плесна Тинчето. — Панделка. И то любимия ми цвят — белезникавовиолетова!

Кракът на човечето задълба срамежливо по пода на мостчето.

— Цял живот съм мечтала за такава панделка. Откъде знаеш това?

— Ами — изчерви се човечето, — знам.

Погледна към Тинчето и се изчерви:

— Аз съм си такъв.

— Какъв?

— Подмазвач.

Тинчето се ококори:

— Така ли?

Подмазвачът кимна:

— Признавам. Нали е насън? Насън човек може да си каже всичко. Ти и затова ни викаш насън, защото знаеш, че там хората са искрени и си признават всичко. Това, което мислим през деня, си го казваме по време на сън.

— Та подмазвач, казваш?

— Ами да. Подмазвам се.

— А на мен защо ми се подмазваш?

Той вдигна рамене:

— Знам ли? Така, по инерция.

Замисли се:

— Едно време се подмазвах само когато трябваше, но после го ударих през просото и започнах да се подмазвам на всички. Видя ли някой и започвам да се подмазвам. Науча ли какво най обича да слуша и му го казвам. Понякога човек мечтае за едно нищо и никакво шарено копченце, но трябва да знаеш това и да му го подариш точно когато трябва. И ще ти бъде признателен цял живот.

— Но те не виждат ли, че им се подмазваш?

— Ха! Виждат, разбира се. Но обикновено хората обичат да им се подмазват. Уж все говорят: „Ужасно нещо са подмазвачите!“ — и дори с погнуса потръпват, а като му се подмажеш красиво, и нещо му затрепти: „А бе виждам, че ми се подмазва, ама щом ми се подмазва, значи, аз съм личност!“ — И те търпи. И щом му поискаш нещо, ти го дава. Тайничко, грубо дори — тика ти го в ръката и ти крясва на ухото: „Махни се оттук, подмазвач такъв!“, но изпълнява желанията ти.

Облиза се и се усмихна свенливо:

— Знаеш ли, у хората има една особена черта. Като видят краставо куче, потръпват, но биха дали сума ти пари, за да му помогнат. Има нещо добро у хората — обичат да помагат на нещастните и затова, ако съвсем ясно покажеш, че си подмазвач, много повече ще получиш. Дори и най-честните хора не могат да минат без подмазвачи. Защото те именно имат най-чувствителни сърца и гледат на теб като на сакат.

Тинчето леко потръпна, но все пак попита:

— Ти така ли се роди, или после стана такъв?

— А, не се родих такъв. Мисля дори, че бях много добър човек. Но съм много наблюдателен. И забелязах, че когато целувам леля си зад ухото, тя потръпва и се размеква. И затова, щом я виждах, отивах при нея и я целувах. Тя беше грозна и имаше брадавица на носа, но ми даваше хубави играчки. Отначало, да си призная, никак не ми беше приятно. Но играчките бяха толкова хубави! Боже мой, как ме обича това дете — просълзяваше се тя, — то е толкова добро. А другите са диваци, бягат от мен. Като умря, се оказа, че ми е приписала апартамента си. И с това започна.

Поклати печално глава:

— Тогава в малката ми главичка хрумна мисъл: „Навярно всеки човек си има слабо място, трябва да разбера у всеки кое е то.“ Аз нямах никакъв слух. Пеех гамата в един тон. Но забелязах, че учителката по пеене обича цветя. На главата си носеше цветя, на блузата, на масата й винаги имаше цветя. И започнах да й нося цветя.

Той изхихика и закри устата си:

— Но умно го направих. Не грубо. Започнах да й слагам тайно цветя на масата. Тя ахкаше и питаше кой ги е поставил, но аз мълчах. И на края, когато вече щеше да полудее от любов към този неизвестен дарител, направих се, че уж не я виждам и поставих цветя на масата. „Ах, значи, си ти!“ — плесна с ръце тя. Поисках да избягам, но тя ме взе за ръце и ми каза, че съвсем не трябва да се срамувам. Напротив — това показвало, че съм с нежна душа и въпреки че не мога да пея — какво съм бил виновен, в гените ми не била програмирана музикалност, всъщност сърцето ми било пълно с мелодии и така нататък, и така нататък, вследствие на което си изкарах цялата прогимназия с шестици по пеене.

— Да — въздъхна подмазвачът, — отначало бях много деликатен, бях все още много добър. Действувах ловко, тънко, с далечни ходове. Понеже знаех, че директорът на гимназията до смърт обича сакатото си дете, направих се на влюбен в него и го развеждах с количката. Вследствие на това директорът едва не изгони един учител, който се осмели да ми пише двойка по математика. А с течение на времето играта се разрасна и започнах да забелязвам, че дори и грубо да се подмазвам, пак върви. Освен това трябваше и на много хора да се подмазвам, та започнах да пердаша направо.

Въздъхна:

— Изнервих се, оттам идва цялата работа. Защото дори и при всички деликатни ходове дочувах зад гърба си: „Подмазвач, подмазвач…“ Е, щом е така, казах си, ще карам направо. И, слава богу, живея си и досега. Подмазвач, подмазвач, ама си имам всичко. Трябва ми хладилник? Моля, кой продава хладилниците? Тоя и тоя. Какво обича най-много? Това и това. И бам — получава го. И бам — хладилникът — с презрение, с погнуса, но застава в къщи. И колата така взех, и вилното място, и службата си. Какво да правим, моето момиче, с течение на времето потребностите растат, та няма време вече за деликатност. Сега съм такъв подмазвач, че отдалече хората скърцат със зъби: „Ето го подмазвача!“, но тайно в себе си се чудят: „Какво ли ще ни поднесе? Дано да е точно това, което искаме в момента.“

— Довиждане — каза той, — все пак, между нас казано, тази панделка ти отива много. Вярно е, че като се събудиш, няма да е на главата ти, но мога да ти помогна — на „Леге“ 12 утре ще пуснат такива панделки. Целуни леля си, кажи й, че много я обичаш, кажи й, че умираш да идеш с нея на разходка. Нали знаеш колко пъти те е молила да излезете на разходка, а ти все се дърпаш и отиваш да играеш със съученичките си. И случайно минете край магазина, там вече ще е по-лесно. Ще плеснеш с ръце, ще покажеш панделката и…

— Майчице — изкрещя подмазвачът, — защо ме удари? Как не те е срам! Малко дете, а да удря възрастните!

— Насън всичко може — каза Тинчето. — И се махай по-скоро, че както е насън…

В същия миг мостчето остана празно. Само някъде отдалече се дочу гласът на подмазвача:

— Именно това забравих да ти кажа — провикна се той, — че и при нас има известна доза риск. На сто един вместо благодарност ти удря шамар, но това е толкова малък процент…