Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (11)

Глава девета
Сянката

Бяха двама.

Отпред вървеше мъж с прошарени коси и два ордена на лявото рамо, а зад него вървеше нещо белезникаво, с четири ордена на лявото рамо.

Каквото правеше първият, вторият веднага го повтаряше два пъти по-силно.

Това се видя много смешно на Тинчето и тя се разсмя.

Мъжът с двата ордена спря и също се усмихна.

— Няма нищо смешно — каза той и посочи бледото създание зад себе си, — това е моята сянка.

— Така ли? — учуди се Тинчето. — Тя съвсем на жив човек прилича.

— Така си е — съгласи се мъжът, — дори понякога си мисля, че наистина е жив човек. Още като дете забелязах, че нещо се движи заедно с мен. Вървя аз, а то зад мен. Отначало ме беше много страх. Мислех си: „Ами ако това са вълците?“

Нали за това ни плашеха старите баби? За едно нищо и никакво зелено доматче от сладкото са готови да те хвърлят на вълците.

Затова, щом виждах нещото зад себе си, изпищявах и се криех. И с изненада забелязах, че това, дето ме преследваше, веднага след писъка ми първо се хвърляше към скривалището и първо се криеше. Чак когато се успокоявах и се престрашавах да изляза, то изпълзяваше след мен и заставаше зад гърба ми.

Аз вървя — то върви. Спра. То спира.

Свикнах с него. Дори започнахме да си приказваме.

— Здрасти — казах му, — какво си ти?

— Аз съм сянката ти. Ще те следвам винаги. Каквото правиш ти, ще правя и аз. Каквото мислиш ти, ще мисля и аз.

Зарадвах се страшно много. Нали е хубаво да си имаш винаги нещо подръка? Някои си вземат коте, други — куче, аз пък ще имам сянка!

Дълго време си живеехме от щастливо по-щастливо. Сянката повтаряше всичко, което правех аз. Дори забелязах, че когато крадях сладко, тя първа се нахвърляше върху буркана и мляскаше по-силно от мен. Отивах ли на кино, увърташе се около краката ми и се шмугваше първа. При банкети и пътувания в чужбина също първа се нахвърляше към масите или първа се катереше по самолетната стълбичка. А когато ме наградиха с лавров венец, забелязах, че преди да си вдигна ръцете, тя вече ги протягаше към венеца, взе сянката му и си я нахлупи на главата преди мене.

Нещо повече.

Когато ме наградиха с орден, тя така се изхитри, че от моя орден измъкна две негови сенки и си ги закачи на гърдите.

Дълго си живеехме щастливо, до оня миг, когато, както казват поетите, настъпи миг горестен.

Нали на пазара има дини? Да вземе един да изяде една диня. Това нищо, ама сетне хвърлил корите точно на пътя, по който всеки ден минавах.

Подхлъзнах се и паднах. Ударих се страшно и веднага се обърнах да видя дали сянката ми, която винаги ме е изпреварвала, не се е ударила два пъти повече. С удивление забелязах, че от нея няма и следа. Изплаших се. Ами ако в престараването си тя се е пребила съвсем?

— Сянко — закрещях, — къде си, сянко?

Дотътрах се на четири крака до къщи и лекарите ми препоръчаха да пазя леглото четири месеца. Но и да не бяха ми го препоръчали, къде щях да ходя с тези два гипсирани крака?

Четири месеца лежах, четири месеца сянката не се появи. Да беше ми подала поне чаша вода! Махнах с ръка и реших да живея без нея.

Но тъкмо започнах да оздравявам и в главата ми се мяркаха привлекателни мисли за кино и разходки, под мен нещо се размърда. Подскочих, видях, че лежа върху сянката си. Тя ми намигаше и се кикотеше.

— Къде беше толкова време? — ядосах се аз.

— Че аз бях винаги с теб — каза сянката, — моля ти се. Питай, когото искаш. Аз имам свидетели. На̀, ето ти и махленско свидетелство. С печати. Трийсет души са се подписали, че винаги съм била с тебе.

Изведнъж се разрева:

— Да, да — аз знам, че ти така говориш, за да не ме вземеш, като идеш на кино! Знам те аз. Винаги съм била с теб, винаги съм мислила като теб, а ти си толкова неблагодарен, толкова лош…

Нямаше как. Вдигнах ръце. Признах си, знаел съм, че е с мен, но понеже съм неблагодарник, не съм забелязал това.

Сетне се облякохме и отидохме на кино. И тя пак първа се шмугна пред мен.

И отново заживяхме щастливо, а когато ми дадоха втори орден, забелязах, че сянката има вече четири сенки на моите два ордена.

Само че сега съм много внимателен, като вървя, защото — току-виж, — подхлъзнал съм се на динена кора и сетне — иди гони сянката си.

Усмихна се и кимна. Сянката също се усмихна, но два пъти по-силно.