Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (19)

Епилог

Екскурзия.

Безкрайни поляни, обсипани с маргаритки, кученца, овча торба, жълтурчета, бабин зъб, камбанки, грамофончета и незабравки.

Замислени, с отговорни лица, ние крачим през тях и обсъждаме важни учрежденски въпроси:

— Слушай, между нас казано, тоя Петров е една…

— Татенце, погледни!

— Какво?

— Слънцето. Виж го бе, тате!

— Видях го, видях го, мълчи сега!… Докъде бях стигнал? Аха, за Петров! Та аз мисля…

— Тате!

— Какво?

— Пеперуда?

Ядосан се оглеждам — ни пеперуда, ни дявол.

— Слушай, Тинче, престани с тия глупости и ме остави да поговоря с чичо ти Андрей!… Та каква беше мисълта ми? Аха — за Петров… Та той, доколкото ми се простират сведенията…

— Спри, татенце, спри! — страшен детски рев. — Какво направи бе, татенце!…

— Настъпих ли те?

— Не бе, татенце, ами ти я сгази!

— Кого съм сгазил?

— Повдигни си крака!

Повдигам си крака и недоумявам.

Нов детски рев:

— Видя ли бе, татенце!…

— Какво да видя?

— Ами ето я, незабравката. Ти я сгази!

Хлипайки, детето вдига смачканата незабравка и обидено се отдалечава, като се мъчи да оправи в ръчичките си микроскопичните листенца на синьото цветче.

Въздъхвам облекчено: най-сетне можем да си разкажем каква долна и подла твар е колегата Петров.

И чак късно вечер, когато затварям очи, пред мен се явява… кой мислите? Петров!

Не.

Явяват се безкрайните поляни, обсипани с маргаритки, кученца, овча торба, жълтурчета, бабин зъб, камбанки, грамофончета и незабравки. И сред тях, разперил ръце, търча аз. Но не този, сегашният аз, а съвсем малък, шестгодишен. С широко разтворени очи аз гълтам поляните, цветята, слънцето, майски бръмбари, които бръмчат, окъпани в светлина, и пеперуди, пеперуди, пеперуди…

Боже мой, наистина — пеперуди!

Къде изчезнаха пеперудите, защо не ги виждаме вече, какво стана с нас?