Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (15)

Глава четиринадесета
Славистът

Носеше огромен плакат:

„САМО «СЛАВИЯ»!“

А освен това и скандираше:

— Само „Славия“!

Наистина беше смешно и Тинчето се разсмя.

Той спря, свали плаката и също се усмихна:

— Може да ви се вижда смешно, но аз съм си славист. И точно сега, когато нашият тим загуби толкова мача подред.

— Знаете ли — продължи той, — вчера дъщеря ми попита: „Татко бе, защо сме от «Славия»?“ Стои срещу теб детенцето и те гледа в очите. За него ти си бог и цар, и вожд на племето на унгингубарунчите. Когато една вечер не искаше да заспи и помоли да й разкажа нещо интересно, аз й признах, че всъщност съм вожд на племето на унгингубарунчите и истинското ми име е „Великият кожен чорап“. Разбира се, казах й го така, на шега, но точно това тя повярва и оттогава се готви за нашето връщане в родните унгингубаручки прерии. С цялата си бащина подлост аз използувах тази работа, за да й обяснявам, че най-големият грях на племето на унгингубарунчите е неизяждането на сложеното на масата ядене.

— Това прегрешение — добавих, — дори си има и свое специално наименование. На унгингубаручки то се казва „пифшихтихл“. Лепнат ли ти един „пифшихтихл“ на гърба, иди обяснявай сетне, че съвсем случайно не си изяла яденето. Презират те до края на живота.

И детето яде, та му плющят ушите. Самият вожд казва това. Значи, е истина. И в главата й зеленеят прерии и мустанги препускат. Най-отпред, накичен с пера, размахвайки томахавка, препускам аз. И поразявам всички врагове.

Страшна гледка, няма що.

И изведнъж нашият отбор, отборът на унгингубарунчите пада сума ти пъти подред, и то в началото на сезона. И застава на последното място в таблицата.

Детето ме гледа право в очите. Ако унгингубарунчкият тим е такъв, какви са самите унгингубарунчи? Ами вождът им?

Нямаше как, трябваше да й обясня.

Сложих я на коленете си и започнах:

— Тя е много специална тази работа, моето момиче. Всеки човек има мигове на величие и падение. Нима не си чувала за спартанския цар Леонид? Аз съм ти разказвал. Пристигат перси. Много перси. Стотици хиляди. Повече от всички маргаритки, които видяхме на Витоша. А срещу тях — само 300 души, предвождани от своя цар Леонид. Явно е, ще паднат. Има много просто решение. Хвърлят си стрелите и се предават. И остават живи. А ако продължават да се бият, все едно, ще ги избият и пак ще минат. И пак ще заробят града. Явява се въпросът: след като и тъй, и тъй ще заробят града и краят ще бъде един и същ — да се бием ли, или да се предадем? Всеки нормален човек би казал — щом е така, ще се предаваме. Но ето, този ненормалник Леонид ни в клин, ни в ръкав се изсмива в лицето на персите и не иска да се предаде. „Ами ние тогава — казва му персийският цар — ще затъмним небето над тебе със стрелите си.“ „Толкова по-добре — усмихва се Леонид, — значи, ще се бием на сянка.“ Ако беше се предал, никой дори нямаше да знае името му. Но той се бие и умира заедно с тия триста спартанци и влиза в енциклопедията и читанките. Много е лесно винаги да си печелившият.

Така е и с нас. Това, че ни биха няколко пъти, е изпитание, моето момиче. Може би ще ни бият във всички мачове. Може би следната година да отидем в „Б“ дивизия. И там да ни бият. Да отидем в зоновата група. И там да ни бият. И когато останем на последно място в зоната и вече няма накъде да идем, тогава именно трябва да се преборим. Защото само тези, които останат тогава слависти, те ще бъдат истинските унгингубарунчи. Ясно ли е?

— Ясно е — каза дъщеря ми.

И видях как лицето й грейна.