Васил Цонев
Ах, сънища, сънища, детски сънища (18)

Глава седемнадесета
Последният

Тинчето беше малко изненадана. Вместо герой при нея пристигна авторът.

— Извинявай, Тинче — кимна авторът, — но не исках да го безпокоя. Той е толкова зает. Аз го обичам. И затова ми разреши да ти го опиша.

Усмихнах се нескромно:

— Както знаеш, говоря добре и образът му ще изпъкне пред теб така, както би изпъкнал, ако го беше изваял Микеланджело.

— Цялата съм в слух — отвърна на усмивката Тинчето.

Авторът се поклони и започна:

— Събужда се съвсем тихичко — като пъпка на цвете, която се разтваря. Краката му не вървят, а се плъзгат. Тихичко, съвсем тихичко, с едва забележима усмивка на лицето слага храна на рибките, на щиглеца, сипва мляко на котенцето и тихо, съвсем тихо изпива чаша студено мляко.

Минава през стаята на майка си, целува челото на старата жена, която се усмихва със същата тиха и мила усмивка, и леко отваря вратата. Не кима, а само притваря очи за довиждане и излиза.

На стълбищната площадка стои известно време замислен и съсредоточен. Сетне като изтрити с гума изчезват тихата му усмивка, плавните движения, тялото се разкършва и добива войнствена поза. И с твърди крачки затропва по стълбището.

— Здравей! — изревава на съквартирантката с такъв глас, че стените затреперват.

На улицата е вече огромен и едър, крещи заедно с пътниците в трамвая, той ги блъска, те го блъскат. В учреждението удря с всичка сила портиера по гърба и пита за здравето на шефа си. В стаята влиза с трясък и казва стар и плосък виц, след което се разсмива гръмогласно.

С рязък жест усилва радиоточката, която загърмява последния моден шлагер.

Повикват го по име и той изревава „да“ като ягуар. Веднага дава сведение за последните естрадни концерти, за мачовете, за своите прогнози относно спортния тотализатор.

Едва не предизвиква бой, когато се произнася против един естраден певец.

Намигайки на останалите в стаята, изважда лев и го подхвърля на едно от бюрата. Върху лева падат още няколко. За две бутилки „Столичная“ стигат.

След малко в чаши за вода се сипва една течност, която поразително прилича по цвят на водата, но предизвиква буйно веселие. Дочул шума, директорът влиза с трясък и тогава именно нашият човек скача пръв и му предлага да пийне водичка. Директорът пие и изведнъж се разсмива гръмогласно. А нашият човек го тупа по гърба да не се задави…

— Весело живеем! — смее се директорът. — Нали, момчета?

Момчетата прихват. Как не? Не живот, а приказка. Шумна, празнична.

Така минава работният ден.

С пазарска чанта в ръка нашият човек влиза с трясък в магазините, закача се с продавачките, крещи против тези, които се опитват да го пререждат, готов е да влезе в бой.

И най-сетне привечер започва да се изкачва по стълбището. Стъпките му са все така шумни и трещящи.

— Здравей! — реве на съквартирантите и с трясък отваря вратата на апартамента.

Но ако се вгледаш по-добре, ще видиш колко бавно и тихо се затваря вратата.

Напразно съквартирантите очакват да чуят нещо повече.

Тихо, съвсем тихо…

С тиха усмивка той се плъзна по пода на коридора, отваря безшумно вратата и целува челото на старата жена. Сипва семенца на щиглеца, мляко на котето, храна на рибките в аквариума.

Сетне протяга ръка и изважда от рафта с книгите „Малкият принц“.

Безшумно се отпусна на стола и разгръща страниците.

„В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.

Но тя пак се върна на мисълта си:

— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ни е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повика като музика да изляза от дупката…

Лисицата млъкна и дълго гледа Малкия принц.

— Моля ти се, опитоми ме — каза тя, — само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш… Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, вече хората нямат приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме…“

И с чисто, озарено от светлина лице човекът чете, чете:

„Опитоми ме, опитоми ме, опитоми ме!“

— Е? — попита авторът.

Но Тинчето не му отвърна.

Тя плачеше.