Сюзън Донъл
Покахонтас (8)

Глава 7

Джеймстаун, 18 май, 1607

След като напуснаха форта, докато Покахонтас бързаше, за да настигне братята си, тя говореше с висок глас на дърветата:

— Очите му! Самият бог на небето гледаше точно в мен през неговите очи! А косата му! Като ранно слънце върху златна нива. — Не беше и сънувала, че някой може да изглежда като този тасентас. Не беше висок колкото братята й, а дрехите, които носеше, бяха грозни и покриваха доста голяма част от тялото му. Искаше й се види как изглеждат гърдите и краката му. А какво беше положението му? Защо тези хора не си показваха ранга? Въпреки това имаше изражение на командир. Не беше фермер или носач.

— Чудя се дали богът на небето не го е пратил като пратеник или предупреждение, или да бъде нашият нов владетел? Но това не може да се случи. Баща ми е добър вожд. Със сигурност боговете го харесват. Но трябва да наблюдавам този тасентас. Той е толкова красив, толкова различен. Когато го видях, си изгубих ума, а това е опасно. Трябва да се съсредоточа върху задачата, която баща ми е възложил. Трябва да помня, че той е враг.

Две седмици изминаха, откакто бе дошла в Кекофтан. През това време пристигнаха няколко съобщения от баща й, Великия вожд. Искаше тя да го придружи в пътуване до Утамусак, малкия град, където бяха неговите три царски храма. Там той съхраняваше своето голямо съкровище от перли, кожи, мед и оръдия за война. Всяка къща беше пазена от четиридесет от най-свирепите му воини. Покахонтас разбра, че баща й даваше знак, че ако сега не се интересуваше от Кокум и женитба, беше време да помисли за събирането на данъци. Защото именно приходът от данъците пълнеше до тавана съкровищниците. Тя се съгласи да се върне вкъщи и да разговаря, независимо какво смяташе, че е по-добро за нея. После забави връщането си. Изпрати скороходец да го запита дали не е най-добре за нея първо да завърши мисията, която беше започнала: да разбере колкото е възможно повече за врага. Поухатан се съгласи.

В новото й положение на жена и дъщеря за женене тя с облекчение се съгласи да има в свитата си три жени и още двама войници, освен Секотин и Памоуик. Помоли Наха да се присъедини към тях, защото все повече харесваше избягалата съпруга. Но Наха каза, че не би понесла да изостави Починс. Постоянният му мирис, който усещаше, беше необходим за нея като въздуха, който дишаше. Но Чивоя, новата другарка на Секотин, прие с радост. Покахонтас се зачуди колко разумен беше изборът, тъй като двамата бяха влюбени и непрекъснато се измъкваха да прекарат час в меките листи или в топлата река, или залюлени в разклонението на някое дърво.

Близостта им правеше мисълта за Кокум опасно привлекателна за Покахонтас и тя лежеше будна през нощта, мислейки си какво би било, ако той е до нея. Но това беше, преди да срещне тасентаса. Сега тя прогони Кокум от ума си. Искаше да лежи с този странник; той беше много по-далечен, твърде непознат, но я заинтригува. Искаше да разбере всичко за него и другарите му. Имаше да зададе дузина въпроси и жадуваше да научи езика му.

— Матоакс, Снежно перо! Бавиш се!

Тя изостана зад братята си по пътеката към лагера.

— Скоро ще ви настигна. Денят е красив! Има толкова много интересни неща наоколо!

Тялото й беше леко, краката й бяха като пера. Дали това беше, защото най-сетне се беше срещнала с тасентасите, или защото пред нея се откриваше нов свят? „Не бива да чувствам такава еуфория“ — помисли си виновно. Но дали врагът беше дошъл маскиран като бога на небето или някой, изпратен от него? Точно това не може да бъде. Богът на небето никога не би мамил хората си. Загадката за всичко това направи ситуацията двойно по-вълнуваща. О, да, обстоятелствата бяха трудни, много трудни; тасентасите бяха толкова мили с нея. Как ще обясни на баща си топлината на тяхното посрещане? „Измама“, би отговорил той. „Измама.“ Трябва да внимава с тасентасите, да бъде внимателна в преценката си, внимателна с баща си, внимателна с народа си.

— Матоакс, Матоакс, никога няма да ни настигнеш!

Тя почти се затича. Братята й бяха доста напред и тя не ги виждаше и чуваше. Сега те не се безпокояха, че ще срещнат монакани. Когато Великият вожд чу за рискованото бягство по пътя към Кекофтан, той изпрати две войнствени групи. Всички монакани бяха заловени или убити. Великият вожд изпрати левия палец на всеки мъж на вожда на монаканите и предупреди, че същата съдба ще постигне всеки друг нашественик в неговите земи. Сега в горите на територията на Поухатан пътеките бяха безопасни. Поне засега.

Докато Покахонтас тичаше да ги достигне, тя изрече благодарствена молитва до Ахоне за това, че ги избави от безпокойство за врага от северозапад. Сега можеше да се концентрира напълно върху тасентасите.

Братята й я чакаха на пасището, където бяха направили лагер. Мястото, което бяха избрали, беше добра база, от която да посещават тасентасите, тъй като беше много далеко да се връщат всеки ден в Кекофтан. Целта им беше за две седмици да разберат колкото е възможно повече. Бяха с няколко войници, включително двамата вестоносци, които Починс им даде. С тях бяха и Чивоя и две от сестрите на Покахонтас, Мехта и Куимка, които дойдоха от Веровокомоко да се присъединят към Покахонтас веднага след като тя напусна къщата за жените. Те също бяха нетърпеливи да посетят тасентасите. Но в среща преди два дни, в долчинка близо до бърлогата на старите вълци до техния лагер, всички те решиха, че при първите две-три посещения при тасентасите ще ходят само тримата.

Прекараха в лагера две нощи. Войниците издигнаха преносими къщи, направени от рогозки и кора. Страничните крила можеха да се навиват, за да пропускат бриза при топло време. Това беше важно, защото рогозките изолираха студа и бяха топли през зимата, но през лятото беше много горещо. Великият вожд използваше тези къщи при излизанията си на лов. Понякога повече от половината жители на града ги носеха, когато пътуваха с него да дебнат елени или да ловят мечки.

Две нощи те седяха около огъня след вечерята от пресен царевичен хляб и печен заек, пуйка или еленово месо. После започваха разказите и песните. Гласът на Куимка беше по-хубав от този на птиците. Заслушани, те седяха омаяни до късно под звездите.

Тази вечер сестрите й скочиха срещу Покахонтас, веднага щом влезе в лагера. Тя ги отблъсна, като се смееше и протестираше:

— Оставете ме да хапна и след това ще ви разкажа всичко.

Сестрите трудно сдържаха любопитството си и техният ентусиазъм я вдъхнови да разкаже първата си история още преди да глътне последната си хапка. Тя описа подробно срещата с двамата високопоставени тасентаси, но без да издаде отношението си към красивия.

— Казах ви преди, колко ужасно миришат тези хора, но бях видяла едва малка част от тях. Когато си сред много от тях, мирисът е непреодолим. А техните плуващи острови, големите им канута, които летят с вятъра, те са най-лошото от всичко. Мирисът е толкова лош, че не разбирам как го търпят. Предполагам, че след време ще привикна към него, но сега го намирам ужасен. Навярно никога не се къпят. Какви ли странни богове имат!

Покахонтас разказа за големите гърмящи оръжия, които издаваха звук, по-оглушителен от най-голямата ярост на бога на небето. Говори за чудните сгради, които строяха, неприличащи на нищо, което е виждала преди. И за дружбата, която установи с млад тасентас на около нейната възраст, който я нагости със своята храна.

— Беше ужасна супа, направена от странни неща. Мисля, че това е всичко, което имат за ядене. Изглежда, не знаят как да убиват дивеч за храна, как да засяват семена или да ловят риба. А младият тасентас, който живее на едно от големите канута, играе смешна игра. Той се опира с ръце на земята, с крака високо във въздуха и се превърта многократно като лист, завъртащ се около края си. Не вярваше, че мога да го направя, но, разбира се, беше лесно. Трябваше да му покажа, че мога. Съблякох си пелерината и направих много, много завъртания нагоре и надолу по ливадата, без да спра. Той беше много впечатлен. Но братята ми се разсърдиха. — Покахонтас се засмя.

— Поухатан не би искал да научи, че дъщеря му е забавлявала врага полуоблечена — сухо й напомни Памоуик.

— Наистина неподходяща постъпка за жена за женене — добави Секотин.

— Понякога забравям новите си отговорности — отстъпи Покахонтас. — Но ще бъда по-въздържана в бъдеще, обещавам. Сега нека да попеем и потанцуваме. Вечерта е приятна и боговете шептят щастливи думи в ушите ми.

Когато Куимка започна да пее, Покахонтас ги огледа, всички седнали удобно около гаснещите въглени на огъня. Беше разумно да имат горящ огън, даже да е нисък и ограден, за да плашат по-големите животни, мечките и глиганите, които в противен случай биха били достатъчно смели да нападнат. Тя наблюдаваше другарите си и мислеше колко са хубави — силни и красиви, с блестящи бели зъби, бляскава коса, червен оттенък на кожата, с дълги и добре оформени тела. Не можеше да не ги сравни с тасентасите: толкова сиви, толкова малки, толкова мръсни. Тя съжали всички, с изключение на златния мъж, този, който изглеждаше като пратеник от бога на небето.

Когато Покахонтас се доближи до светлината на огъня, тя огледа войниците и реши кой скороходец на следващия ден да отнесе на баща й първите й впечатления. Не искаше да пита за доброволец. Всеки поухатан беше горд с паметта си и продължаваше да развива и цени тази способност. Имаше състезания по запаметяване и победителят държеше крепко короната си, докато възрастта му размъти мозъка, но често дори и възрастните притежаваха забележителна памет. Починс имаше двама скороходци с толкова бистра памет, че можеха да преразкажат дума по дума съобщение, за което бяха нужни часове да се разкаже. „Първият ми доклад ще бъде кратък. Нямам много за разказване, докато не науча повече за тасентасите. Ще се върнем да ги видим утре.“

Покахонтас и братята й разговаряха в свежата утрин за инструментите и големите оръдия на врага, които бяха видели. Искаха да уредят търговия между баща си и белите мъже веднага, така че те също да притежават тези инструменти и оръжия, за да защитават себе си и земите си. Починс бързо ще започне търговия, знаеха те, но размяната няма да помогне на баща им. А дали изобщо ще търгува? Може да предпочете да води война с всички средства, използвайки превъзхождащия брой воини, за да унищожи врага. Дали ще спечели такава война?

— Ние имаме много повече воини — каза Памоуик.

— Татко не си дава сметка, че техният голям огън и гръм могат да унищожат двадесет от нас наведнъж — отговори Секотин.

— Не искаме ли да разберем повече за инструментите им? Не искаме ли да ги имаме за нас, за да помогнем на народа си? — попита Покахонтас.

— Да, но все още не знаем как да ги използваме — отговори Секотин. — Мисля, че трябва да научим колкото е възможно повече за всичко и да информираме татко, после да се върнем при него след четиринадесет слънца за пълен доклад. Навярно през това време ще можем да разкрием слабостта им. Всеки враг има слабо място.

Памоуик се изправи.

— Трябва да уведомим и жреците — каза той. — Трябва да ги ощастливим, за да няма друго жертвоприношение на дете.

Покахонтас видя погледа, който си размениха братята й. Лицата им изведнъж станаха сурови и мрачни. „Колко бързо се променят.“ Знаеше, че те не харесват контрола, който жреците упражняват върху тях, но това беше житейски факт. Жреците бяха почти толкова силни, колкото баща им. Мислите на братята й бяха глупави, но сега те трябваше да тръгват към тасентасите.

Пристигнаха рано до широката отворена ливада, близо до залива, където бяха отседнали тасентасите.

— Нека днес се разделим и да сравним каквото сме научили в края на следобеда. — Секотин не понижи глас, докато говореше на брата и сестра си. — По този начин няма да дублираме каквото видим и чуем.

— Вчера те наистина бяха приятелски настроени — отговори Памоуик. — Но аз ще остана с Покахонтас в случай на беда.

— Добре, но създай впечатлението, че тя е сама. Вчера те я харесаха. Така може да й дадат повече информация.

Покахонтас се отклони от братята си и тръгна между мъжете, работещи на полето. Не й обърнаха голямо внимание. Тя наблюдаваше как се труди един работник и се учуди колко леко лопатата му раздвижваше почвата. Здравото вещество, от което беше направена, я заинтригува. Тя посочи към инструмента и започна да прави знаци с ръце.

Работникът се усмихна и каза:

— Желязо.

Тя повтори думата. Звучеше странно. Прокара ръце върху острието. То беше студено и много, много твърдо, по-твърдо от камък, но не толкова топло.

До нея падна сянка и тя бързо погледна. Беше красивият мъж, този, който изглежда, че е изпратен от бога на небето, и й се усмихваше. С облекчение видя, че зъбите му не са черни като тези на човека, с когото току-що беше разговаряла.

Той посочи към нея.

— Покахонтас? — каза той.

Тя се усмихна и кимна.

После посочи към себе си:

— Джон.

Значи това беше името му! Лесно се изговаряше и тя го повтори няколко пъти.

Джон Смит я погледна замислено, после я покани да седне на един дънер наблизо и да чака. Той се отдалечи, но се върна почти веднага, носейки квадратно, тънко кухо парче дърво с плосък капак. Когато Смит дръпна горния край, тя видя, че това, което се появи, е парче от небето или вода. Пое дълбоко дъх и постави ръката си на устата. Това беше магия! Това трябва да е работа на злия бог Океус. Тя погледна отново — нещо зелено се движеше по повърхността. Тя подскочи. Смит се усмихна с мила усмивка, ъгълчетата на очите му се набръчкаха и той се приближи до нея — да погледне. Тя беше неспокойна, мислеше, че боговете може да се разгневят, но знаеше, че не трябва да показва страха си. Боговете ненавиждаха този вид слабост. Смит подаде кутията и тя внимателно прокара пръсти по дървото. Всичко, което имаха тези странни мъже, беше толкова гладко, толкова здраво. Тя отвори бавно капака и погледна отново. Ахоне, то беше все още там! Бавно разпери пръст и докосна внимателно водата вътре. Беше твърда, замръзнала като реката Потомак през сезона на дългите нощи. Любопитството победи страха. Тя отново погледна. Боже на небето! То показа лицето й! Изглеждаше така, както когато погледне в езеро, само че сега изображението й беше много по-ясно. Тя можа да види очите си, широко отворени в почуда и устата си — във форма на буквата „О“. После Смит взе нещото от нея, задържа го пред собственото си лице и й направи знак да погледне. Сега в нещото беше неговото лице. Покахонтас едва повярва на това, което видя. После Смит постави нещото отново пред нея и тя се усмихна. И то също се усмихна! Тя поклати глава и се засмя. Твърдата вода направи същото! Покахонтас беше омаяна.

— Нарича се огледало — каза Смит с намигване и усмивка.

Тя погледна към Смит и пулсът й се ускори. Той й беше донесъл магия, магия много по-добра от тази, която някога й бяха давали жреците. Той седна до нея и както беше близо, тя с облекчение откри, че не мирише силно. Но тя не можеше да откъсне поглед от очите му. Това беше първият й случай да го огледа добре и тя едва потисна въздишката си. Изглежда, богът на небето й говореше. Очите му бяха със същия цвят като най-чистото небе след буря, когато всичко имаше по-светъл, по-очертан контур. Бяха тъмносини.

Лицето й стана безучастно. „Аз съм уязвима пред този мъж; той ме прави слаба. Трябва да се контролирам. Трябва да помня, че той е мой враг.“

Смит посочи с две ръце към себе си и погледна въпросително Покахонтас, повдигайки вежди.

— Немароф — каза Покахонтас.

— Мъж — отговори Смит. И двамата се засмяха, после повториха внимателно думите на другия.

Смит посочи към Покахонтас.

— Гренепо. — Покахонтас се засмя.

— Жена — усмихна се Смит. Смит посочи към гората.

— Мусис — извика Покахонтас.

— Гора — отвърна Смит.

Беше игра, която Покахонтас би играла цял ден. Всяка нейна частица ликуваше от вълнението, което предизвикваха тези нови думи.

Павкусакс, пушки. Памесакс, ножове. Чепсин, земя. Те повтаряха и повтаряха, докато изброиха достатъчно много думи за Смит, но не достатъчно, съвсем недостатъчно за Покахонтас. Тя знаеше, че може да запомни всички думи, дори да продължаха цял ден.

Накрая Смит спря. Покахонтас изпита изблик на благодарност към този мъж, този враг. Не беше възможно да се измори от него. Но си каза: „Навярно това е, което иска да постигне. Той иска да ме обезоръжи. Иска да приспи съмненията ми, че той и мъжете му са дошли да откраднат земята ни и да разболеят моя народ. Баща ми каза да бъда нащрек и аз трябва да му се подчиня. Но е трудно. Това е именно мъжът, когото и в сънищата си на ливадата не съм срещала“.

Тя се обърна и видя, че Смит я наблюдава. Той каза:

— Жрец. — Беше една от думите, които тя беше научила. Той й направи знак да остане още малко.

— Витапичевайне^[1] — извика Покахонтас, когато Смит я остави. Денят изглеждаше особено ясен. Всяко дърво, всяко цвете, всеки мъж, работещ в полето, изглеждаха ясно очертани.

През полетата, навярно на разстояние от шестдесет ярда, погледът й се спря на кълвач, внасящ промяна в сиво-зеления цвят на шубрака. Ушите й изведнъж доловиха шум, толкова слаб, но толкова зловещ, че тя скочи на крака. „Тези хора около шубрака не чуха ли змията? Тракането на гърмящата змия трябва да се чува като гръм до тях.“ Тя се затича към тях, с протегнати ръце, с длани надолу, показвайки им да стоят тихо, много тихо.

Като видяха, че момичето бяга към тях, мъжете се извърнаха и сграбчиха инструментите си; защо бягаше към тях? Когато Покахонтас се приближи, тя се наведе, все още бягайки, и взе голям камък. С крайчеца на окото си видя, че Памоуик също бяга към тях, но все още беше далеч. Навярно също е чул змията. Изведнъж един от мъжете, седнал близо до шубрака, нададе изненадан рев. Беше ухапан. Във внезапната тишина, която последва, Покахонтас чу тракане. Беше очевидно от обърканите им изражения, че заселниците не разбраха какво се е случило. Никога преди не бяха чували такъв звук, нямаха представа за опасността му.

Секунда след вика на мъжа Покахонтас, все още бягайки, хвърли камъка. Той падна до мъжа, който се беше свил на земята, сгърчен от болка. Покахонтас видя, че змията повдигна глава и твърдото грозно тракане стана още по-силно. Още два камъка, после трети, профучаха покрай рамото на Покахонтас. Последният беше толкова близо до слепоочието й, че тя се сепна, но продължи да бяга. Видя, че змията е ударена и че Секотин се канеше да я убие. Тя се втурна към ухапания мъж, свали торбичката от колана си и извади остра като бръснач раковина. Работникът изкрещя, когато разряза ухапаното място и сложи уста на раната, за да изсмучи отровата. Раненият мъж се бореше с нея, но тя го натискаше, докато се увери, че е направила това, което трябва. После се отстрани.

— Ти си бързо момиче. — Памоуик стоеше до нея.

— Убих гърмящата змия. — Секотин върна томахавката си в колана и застана до тях.

— И някой почти не ме уби. — Покахонтас погледна към братята си. — Може ли някой друг да е хвърлил камък?

Памоуик поклати глава. Секотин сви рамене и погледна настрани.

— С вашата опитност навярно никой от вас не е хвърлил този камък, който едва не ме уцели по слепоочието. Сигурно някой друг е хвърлял по същото време. — Покахонтас се огледа и също сви рамене: — Бих искала да имам корен от уизан, за да го поставя върху раната, или хубава къща, където можем да оставим този тасентас. Но тези хора нямат такава.

Работниците се потяха и ругаеха, събирайки се наоколо, нещастни и уплашени от гърмящата змия. Като че ли дявол беше ударил в сърцето на новия им дом. Имаше толкова непознати неща в тази нова земя, толкова много опасности. Един от мъжете се изплю през пръсти. Докато Покахонтас ги гледаше, помисли, че може да прочете мислите им. „Мислят си, че съм някакво зло. Свързват ме със змията, вместо да са ми благодарни за помощта.“ Забеляза, че някои от мъжете я гледаха враждебно. Учуди се дали жените не са приемани добре в тяхното общество. Никога ли нямаха жени около себе си?

Видя, че Джон Смит се беше присъединил към работниците. Погледна към нея, после отново към работниците. Изглежда преценяваше положението. Тогава се приближи и нежно докосна ръката й. Разбра, че той искаше тя да разбере, че я счита смела, щом бе хвърлила камък по змията, и й благодари за помощта, която бе оказала на ухапания работник. Откри ли грижа за нея в гласа и маниера му? Или той просто искаше да я отдалечи от мърморещите работници? Висок мъж, облечен в черно, с бяла лента около врата, се присъедини към тях. Смит посочи мъжа и каза:

— Свещеник.

Покахонтас се учуди, че свещеник ще общува свободно с хората, както правеше този мъж. Тя го забеляза да работи и говори с мъжете при предишното си посещение, но не разбра какъв е той. Никой жрец на Поухатан не се смесваше с хората и не беше част от тяхното ежедневие. Докато Покахонтас го гледаше, не изпита страх. Той имаше мило лице и светла коса. Не изглеждаше като че ли ще я прокълне или ще иска още жертвоприношения, нито я погледна с лошо око.

След три-четири опита тя успя да произнесе името му — преподобния господин Хант, което Смит търпеливо повтори няколко пъти.

Тя се обърна към Памоуик:

— Те искат да ми покажат боговете си и свещеникът ще ме заведе в техния храм. Мисля да отида с него. Ще разбера дали техният бог е по-силен или по-слаб от нашия. Може да се окаже важно в случай на битка.

Тя слушаше и се опита да улови няколко думи, когато господин Хант се обърна към Смит и каза:

— От нея ще излезе идеален покръстен човек. Като принцеса тя ще отнесе християнското учение на своя народ. Трябва да се опитам да я обуча и привлека към нашия Господ.

Тя последва Хант през полето, което беше множество от пътеки, бразди, пънове и паднали дървета от конструкцията на форта. Стигнаха до наклонено приспособление от корабно платно, опънато между две дървета. То покриваше няколко груби пейки и дълга като магаре дървена маса.

Хант не можа да повярва на късмета си. Величествената принцеса беше първата от туземците, която пристъпи в неговата малка черква. Той беше слушал капитаните да спорят за това дали да строят, дали да се конфронтират с туземците или да ги предразположат, докато през цялото време той знаеше, че единственият начин да покорят туземците беше да ги покръсти. Християнството беше ключът към установяването на англичаните в Новия свят. Не християнството на корумпираните свещеници и Рим, а чистата религия на Англиканската църква. Все пак, не държеше ли Бог Америка скрита чак до Реформацията? У дома се вярваше, че Бог е спасил Северна Америка за протестантските сили. А тук пред него беше първата от неговото ново стадо, идеалният човек за покръстване. Той не се съмняваше, че тя ще приеме истинския Бог. Беше млада, впечатлителна и зряла, за да бъде освободена от първоначалния грях.

— Трябва да се помолим — каза Хант, като коленичи с лице към импровизирания олтар.

— Да се помолим — повтори Покахонтас. Тя притисна длани, както правеше, когато се обръщаше към Ахоне или Океус.

„Техният бог не е внушителен — помисли тя, докато гледаше към дървената маса. — Но този свещеник му се моли. Навярно е могъщ, тъй като е дал на тасентасите толкова много фини и чудновати неща, толкова много неща, които са много по-големи и по-силни от нашите.“ Тя се огледа наоколо. „Те се молят по същия начин като нас, но къде са жертвоприношенията?“ Нямаше огньове, жертви. Тя коленичи, когато преподобният господин Хант коленичи, и притисна длани, когато той ги притисна. Затвори очи, когато той ги затвори. Тя се опита да си представи какво би направил този странен бог за нея, ако му предложи жертвоприношения. Трудно беше да каже нещо за него. Той нямаше лице.

Хант беше доволен от начина, по който Покахонтас му обърна внимание, доволен, че тя събра ръце и коленичи с него с такава готовност. Да, тя беше отличен материал. Добрият бог ще я приеме с радост в стадото си.

Покахонтас реши да се върне в лагера и да предложи специално жертвоприношение на своите богове, за да ги увери, че не се е отклонила от правия път. Ще намери бялка. И за да зарадва своя нов приятел, свещеника, ще му донесе нещо малко — морска чайка или плъх, за да извърши жертвоприношение пред този странен бог. Тя погледна скептично към масата. Ще му окаже малко уважение, но не много, за да не предизвика гняв и ревност у своите богове.

Докато гласът на преподобния господин Хант опяваше и времето минаваше, умът на Покахонтас блуждаеше към нещо, което я разтревожи. Кой хвърли камъка, който едва не я уцели в сляпото око? Ако не беше мръднала глава, щеше да бъде ударена по това най-уязвимо място. Тя беше обучавана да се цели към слепоочието, ако искаше да убие. Памоуик и Секотин контролираха напълно хвърлянията си. Те никога не грешаха и тя беше сигурна, че никой от тях не беше хвърлил камъка. Кой друг беше зад нея? Беше видяла само братята си, но, разбира се, през това време тя тичаше бързо. Опита да се успокои. „Сега трябва да се помоля на Ахоне и да й благодаря, че не бях ударена.“

След доста време преподобният господин Хант завърши молитвите си. Когато сложи ръце на главата на Покахонтас и каза бърза благословия, той мислеше за това, каква добра ученичка беше тя. После двамата се изправиха на крака, пречистени от молитвите и мислите си за Бога.