Сюзън Донъл
Покахонтас (17)

Глава 16

Утамусак, януари 1609

Смит и Пърси се притискаха един към друг под одеялото. Те избраха дълбоко дере, за да се скрият, преди да разузнаят за съкровищниците още четири мили навътре в сушата. Двамата мъже бяха казали на Нюпорт за плана си да нахълтат в съкровищницата на Великия вожд. Тримата се съгласиха тайната да остане между тях. Ако останалите от форта научеха за съкровището, щеше да настъпи паника.

— Не мога да си спомня колко мъже пазят всяка от къщите — каза Смит, — но не е важно. Като започнем да гърмим, всички ще се разпръснат. Тези пазачи никога не са чували изстрели от пушки и фойерверки и успехът на нашия план зависи от това.

Въпреки че по земята имаше слана, Смит едва чувстваше студа. Той знаеше, че го има, но не страдаше така, както преди две години. „Ставам издръжлив като туземците“ — помисли той. Въпреки това се чудеше как ли се чувства Пърси. Той беше верен приятел, какъвто човек трудно намира, но физически не беше силен.

Веднага щом се стъмни, щяха да пропълзят по-близо до Утамусак и да оставят барута и принадлежностите. Когато той избухне с трясък, туземците от Вирджиния ще избягат в паника към горите, убедени, че боговете си отмъщават и идва краят на света. Рискът на плана беше след колко време ще се върнат обратно. Дали Смит и Пърси ще имат време да преценят богатствата? Дали ще могат да отнесат част от тях?

— Имаме само една възможност за това — каза Пърси с нисък глас. — Барутът ще ги изплаши само първия път.

Хората в Джеймстаун мислеха, че Смит и Пърси отиват да търсят храна. „Господ знае, че се нуждаем от нея. Имахме най-лошия късмет. Прибрахме добри запаси, но плъховете изядоха всичко. Никой не беше предполагал, че плъховете ще преминат от корабите и ще се размножат толкова бързо“ — каза си Смит.

— Ако ни хванат, няма да има милост — промълви Смит. — След коронацията Поухатан стана дори по-арогантен, ако това изобщо е възможно. Никак не съм изненадан.

— Защо не унищожи селището ни? — Пърси леко потрепери. Усещаше студа и придърпваше жакета около себе си. Бяха оставили ризниците си. — Той може да събере войска от две-три хиляди души за една нощ.

— Нямам отговор, освен че той се е въздържал да ни атакува поради застъпничеството на дъщеря си. Виж, светлината намалява.

Двамата мъже се втренчиха през горите, които се разпростираха по хълмовете. Тъмнината беше започнала да замъглява очертанията на дърветата.

— Ще чакаме още няколко минути; после ще тръгнем — каза Смит. — Запомни, че разполагаме с кратко време, за да изтичаме до първата съкровищница, да я отворим, да нагребем толкова злато и скъпоценности, колкото можем да носим, и после да си проправим път до лодката. Няма смисъл да се опитваме да държим мускетите си заредени. Ще бъде много опасно, защото ръцете ни ще са заети. — Смит се изправи и се протегна. Мускулите му се бяха схванали.

Мъжете се движеха крадешком през гората. Смит беше усвоил индианския обичай да прикрива следите си и да се движи тихо. Пърси не беше толкова добър, но двамата се движеха бързо с торбите, пълни с барут и възпламеняващи материали.

Съвсем се беше стъмнило, когато достигнаха толкова близо до селището, колкото се осмелиха. Щеше да бъде тъмна нощ, по-тъмна отколкото Смит би желал, но вече нямаше връщане назад. В далечината той чу викове и крясъци на вълци, докато хорът затихна до тъжен плач. Сърцето в гърдите му започна да думка като барабан.

Докато пълзяха напред, мъжете чуваха високите гласове на туземците; някои си почиваха около огъня, а други пееха песни и разказваха истории. Смит си спомни думите на Покахонтас, че никой досега не се е осмелил да доближи съкровищниците. Страхопочитанието им към техния добър бог беше твърде силно. Във всеки случай смърт чрез продължително мъчение очакваше всеки, който бъде заловен.

Тихо и пъргаво Смит и Пърси изпразниха торбите си и натрупаха купчини принадлежности и барут върху място от двадесет и пет фута, като прикрепиха всичко на една линия, за да предизвикат серия експлозии. После се доближиха още по-близо до селото. С бърз поглед един към друг, като се прекръстиха и се притискаха със свободните си ръце, те запалиха фитила. И двамата се молеха, докато чакаха няколко секунди първата експлозия.

Със свистене първата купчина се възпламени и отекна силно в тихата гора. Гората стана светла като в летен ден. За секунда настана зловеща тишина. После демоните бяха пуснати. Шумът беше оглушителен. Всяко живо същество в гората се включи в грохота. Когато Смит и Пърси сграбчиха торбите и побягнаха към съкровищниците, те видяха как туземците се разпръскват на всички посоки. Мигновено селото опустя като град на мъртъвци.

Като стигнаха до първата голяма съкровищница, мъжете отвориха дървените капаци, които скриваха вратата, и се втурнаха в дългата сграда. Спряха изведнъж. Вътре, от двете страни на входа, се извисяваха дървени статуи: едната — на дива котка, другата — на гигантски гущер. Двете заплашителни стражи гледаха към тях. Факла мъждееше зад всяка статуя, придавайки й още по-зловещ вид.

— Боже мили — измърмори Пърси, докато се взираше в съществата, от които го побиваха тръпки.

— Побързай, трябва да намерим златото. — Смит дръпна Пърси за ръката.

Мъжете избързаха надолу по пътеките през купчини кожи от най-различен вид. Купчини върху купчини хиляди кожи, лъкове и стрели, стотици избродирани наметала, дузини и дузини медни предмети и ковчежета с перли. Но никакво злато или други скъпоценни камъни.

— По дяволите, къде държат златото си? Къде са рубините и диамантите? — Смит се втурна нетърпеливо към края на сградата.

Двамата мъже се повдигнаха леко нагоре, иззад купчините стоки при задния вход на храма. Отново имаше две високи дървени статуи: този път мъж и мечка ги гледаха намръщено.

— Още от боговете им — извика Смит. — Тук няма нищо, трябва да видим в другите храмове. Бързо!

Те излязоха от хранилището към изоставения град, изтичаха до следващия храм и блъснаха раменете си в дървената бариера при входа му. Сега не се изненадаха, като видяха точно на входа озъбени дървена дива котка и огромно влечуго. Те пробягаха по дължината на сградата от осемдесет фута; тази съкровищница беше препълнена с храна: зърно, сухо еленско месо, риба, орехи и други храни, планини от тях, взети насила като данъци от подчинените на Великия вожд.

— Съкровището трябва да е в третия храм, трябва! — извика Смит на Пърси, докато двамата мъже бягаха, като че ли дробовете им ще се пръснат, и достигнаха последната сграда. Изкъртиха вратата. Те ругаеха от бързина и нетърпение, докато тичаха по дължината на храма. Нищо ново. Не се виждаше самородно злато или смарагд.

Под зловещото око на дървена мечка с блестящи зъби мъжете се спряха с разочаровани лица.

— Нищо! Абсолютно нищо! — извика Пърси.

— Трябва да се връщаме в гората. Бързо! Бързо! Пазачите ще се върнат само след секунди — подтикваше Смит, докато излизаха отново от града.

Селото беше все още безлюдно, въпреки че набегът беше отнел повече време, отколкото очакваха. Двамата мъже тичаха към дърветата, като че ли всички богове бяха по петите им. Не спряха да тичат, докато не изминаха две мили извън града. Накрая рухнаха.

— Имахме късмет — каза Смит. — Излязохме навреме. Но, Пърси, изглежда невероятно, че Поухатан няма богатства.

— Всички тези стоки са богатства за него, Джон. В неговия свят, който сега е наш, той е извънредно богат.

— Ба!

— Една година ние можем да издържаме няколко градове, пълни с хора, с храната, която той има там.

— Вярно, но се надявах, че ще можем да изпратим обратно в Англия същия вид съкровища, каквито испанците откриха в Новия свят.

— Те срещнаха друга цивилизация на юг от нас. Имам чувството, че единственият начин да намерим злато и скъпоценни камъни е да ги плячкосаме от испанските кораби откъм сушата.

— В действителност вече изпратих писмо до Лондон, отчитайки тази възможност — отговори иронично Смит.

Изведнъж Смит сграбчи ръката на Пърси:

— Шшт. Чуваш ли птици?

— Да.

— Това е една от най-тъмните нощи. Не може да са птици!

Смит продължи уморено напред, Пърси — по петите му. Всеки слаб шум, който причиняваха върху твърдата земя, се усилваше двадесет пъти във въображението им. Всяка форма изглеждаше заплашителна.

— Трябва да се опитаме веднага да стигнем до лодката. Не можем да почиваме — прошепна Смит.

Мъжете се движеха толкова тихо и бързо, колкото можеха. Те изминаха още около миля и половина. Изведнъж трела на птича песен прозвуча почти в ухото на Смит. „Те са над нас“ — помисли той и косата му настръхна. Извади мускета си и показа на Пърси да направи същото. „Гледай! А аз помислих, че сме избягали!“

Мъжете се движеха през мъртвата тиха гора. Чу се друга трела от птича песен и отговори от всички посоки около тях. „Играят си с нас — кипеше отвътре Смит. — Ако искат да ни убият, защо не свършват с това?“

Беше трудно да се види нещо в дълбоката тъмнина. Сега вече Смит знаеше, че само чудо би ги спасило и се почувства несигурен, че Бог пак би му помогнал.

Рамото му докосна дърво, а клонка закачи жакета му. Когато се обърна, за да се освободи, видя, че дървото има дебели ниски клони. Постави ръка зад себе си, за да хване Пърси, и прошепна в ухото му:

— Туземците са навсякъде около нас. Ако се качим на това дърво, навярно ще можем да ги застреляме един по един.

Смит се изтегли нагоре, Пърси го последва. Дървото имаше много клони и Смит се изкачваше лесно. Тъмнината на нощта сега беше още по-голяма и той трябваше опипом да намира пътя. Една последна стъпенка, но когато се набра нагоре, ръката му се хвана за човешки крак. В същия момент усети ръка да го сграбчва за косата.

В същия момент Пърси каза тихо:

— Те сграбчиха крака ми.

— Хванаха ме за косата — отговори високо Смит.

Изведнъж гората се изпълни с гласове. Пърси и Смит бяха блъснати от дървото. Беше очевидно, че трябваше да ги хванат живи и невредими и въпреки че туземците бяха груби, те не бяха брутални. „Искат ни живи за изтезанието“ — помисли Смит.

Докато туземците ги водеха през гората, Смит долови достатъчно от разговора им, за да разбере, че войниците знаят кой е той. Когато се пукна зората, групата от двадесет туземци спря да се изкъпе набързо в реката. После те хапнаха малко царевица и сушено еленско месо, преди да се качат на канутата за Веровокомоко. Смит разбра, че с Пърси ще бъдат заведени при самия Поухатан. Беше разделен от приятеля си, така че нямаше възможност да обсъди как да се държат на срещата с Великия вожд. Вярваше обаче, че Пърси ще го остави той да води разговора. Смит удари с юмрук по дланта си, обхванат от безсилие. До гуша му беше дошло да го влачат до Веровокомоко по една или друга причина, а този път не за награда. Толкова усилия и цяла година чакане и планиране, а в съкровищниците нямаше никакво самородно злато или поне един скъпоценен камък.

Укроти неприятните си чувства, когато ги събраха отново с Пърси пред Великия вожд. Поухатан обаче не скри своя яд и презрение. Той също беше раздразнен, че трябва отново да се срещне с червенокосия капитан.

Не си направи труда да започне с встъпителни шеги и за да бъде сигурен, че е добре разбран, отново помоли Томас Сейвидж да превежда, тъй като Покахонтас не се виждаше наоколо.

— Веднага след големия огън — каза Поухатан — мъжете ми откриха тока от обувката ти в село Утамусак.

— Да, търсихме село, което би разменяло за храна — отговори Смит.

Пърси остана безмълвен.

— А когато идвате да разменяте, обичай ли е да изпращате огнена магия, която прави нощта светла като ден?

— Магията ми излезе по погрешка. Имахме намерение да я пуснем в реката, за да убием риба за складовете ни.

Поухатан сви скептично устни.

— Не ти вярвам — каза Великият вожд. — Твоите хора не говорят истината. Когато хората ти дойдоха за пръв път до нашите брегове, ти каза, че е само за кратко време, че бягате от друго племе воини, испанците и че скоро ще напуснете. Това беше много отдавна. Вие сте все още тук и дори идват още от вашите хора. Вие се опитвате да завладеете страната ми за вас и вашия крал. Нито аз, нито жреците ми харесваме някого от вас. Аз се отървах от такива като вас преди много години, на юг и не ви искам тук сега. Лъжеш.

Разговорът беше опасен. Смит се опита да го разнообрази с това, от което Поухатан се интересуваше най-много.

— Ние все още сме тук, защото страната ти е много красива. Бихме искали да останем на твоята земя. Искаме да разменим някои пушки и саби и някои от другите ни магии. Искаме да живеем в мир с вас.

Проблясък на интерес разчупи намръщеното лице на царя. Той все още не беше получил сабите си. Смит разпали любопитството му и навлезе във възможностите да разменя за храна. Докато двамата се пазаряха, Смит се почувства вътрешно облекчен, че е пренесъл разговора далеч от присъствието на колонизаторите върху земята на Вирджиния. Обаче беше смутен от признанието на Поухатан, че той е отговорен за смъртта на други англичани на юг. „Навярно говори за Ралей“ — помисли Смит. За пръв път царят открито заявяваше, че е против англичаните. Това беше сериозно.

След час разгорещен разговор Смит и Пърси бяха откарани в стаята за гости извън града. Беше вече тъмно, а царят постигна споразумение с тях за размяната на саби. Смит повярва, че Поухатан е изхвърлил от ума си тяхното нарушаване на границите. Поне изглеждаше, че това не го засяга много.

— Мисля, че лесно се измъкнахме — каза Пърси, когато вече бяха сами.

— Съгласен съм, но само за момента. Сега, след като царят открито заяви своята нетърпимост към англичаните, той ще действа. Навярно избликът дойде поради това, че не може да ме понася. Това, което ме безпокои, е, че може да съжали за казаното и ако е така, няма да сме толкова незаменими.

— А споразумението за сабите? — попита Пърси.

— Той може да преговаря за това с когото и да е от колонизаторите с помощта на Покахонтас. Учуден съм, че тя не беше там.

И двамата бяха уморени. Не бяха спали в продължение на двадесет и четири часа. Бързо изядоха месото и сиренето, оставени за тях, и потънаха в дълбок сън.

Смит почувства леко докосване по рамото. Скочи на крака с ръка върху кинжала.

— Тихо, моля те. — Мекият глас на Покахонтас идваше от тъмнината. — Не вдигай шум. Дойдох да ви помогна.

Смит потисна учудването в гласа си, когато я поздрави. Но докосна окуражително ръката й в тъмнината.

— Трябва да бягате — продължи гласът й. — Баща ми смята да ви убие. Скоро ще пристигне пратеник и ще ви помоли да отидете с него на друга среща с баща ми. Вместо това ще ви заведат при жреците да ви подготвят за мъчения.

Двамата мъже останаха тихи, докато гласът й, почти шепот, продължи:

— Докарах кану, скрито зад мястото за къпане на жените. Сега ще ви заведа там. Трябва да пътувате надолу по реката през нощта и да се скриете през деня, докато стигнете до брат ми Починс в Кекофтан. Оттам можете да се върнете обратно във форта.

Смит не беше учуден от новината й, а по-скоро от равната интонация на гласа й и студения делови начин, по който беше уредила бягството им, без да се страхува за себе си.

В дълбоката тъмнина на стаята тя се докосна до Смит, докато се приготвяха да тръгват. Той постави ръка върху гърдите й и те останаха неподвижни за няколко секунди. После тя се отстрани и каза:

— Сега е новолуние. Ще бъде много тъмно. Трябва да се движим, докосвайки се един друг, но тихо, моля ви. Всяка стъпка може да е опасна.

Нощта беше по-студена от предишната. Смит благодари на Бога, че още не беше паднала слана. Те се движеха бавно от дърво до дърво. Понякога чакаха малко и слушаха далечното бухане на бухал или песента на славей. Това разсейваше Смит, който се оказваше притиснат силно до Покахонтас под някое дърво. Тя го прегръщаше покровителствено. Смит се усмихна уморено. При това положение тя изцяло беше господар на положението.

Те се придвижиха на известно разстояние от къщата за гости, когато изведнъж Покахонтас спря с напрегнато тяло. Ослуша се. Този път за момент свободно се притисна до Смит, обърна се тихо, без звук, и погледна обратно към къщата. Смит се изнервяше от това, че индианците можеха да чуват и виждат толкова по-ясно от него. Понякога можеше да открие слаб шум в тихата нощ или заглъхващото бухане на бухал, но туземците много по-добре тълкуваха звуците. Знаеше, че са му необходими години, за да усвои техните познания за гората.

Сега постави устни до ухото му и с шепот каза, че ще се върне за малко в къщата за гости. Те трябваше да я чакат и да не се движат.

Тя се измъкна тихо. Страхуваше се да ги остави сами, но някой се движеше към къщата. Трябваше да разбере кой е и какво ще прави. Някой толкова близо до тях би причинил неприятности, а вдигането на тревога е въпрос само на минути. Тя докосна кинжала в колана си. Смит й го подари и тя се гордееше с него, защото беше много по-ефикасен от малкия й кремъчен нож.

„Сигурно е пратеникът — помисли тя, — дошъл да отведе мъжете.“ Сега тя се движеше леко, тихо, но бързо. Трябваше да открие мъжа. Да го намери, преди да си тръгне. Въздухът беше чист, но тя не усети мирис. Трудно виждаше, но земята беше толкова позната, че остави инстинктът да ръководи стъпките й — тук повдигнато място, там, до малка канавка — купчина листи. „А, ето го, леко смрадливият мирис на мъж. Наблизо е. Трябва да го убия. Нямам избор. Ами ако е някой, когото добре познавам?“ Почувства как сърцето й се сви от погнуса. Но в следващия момент прогони това чувство. „Не мога да мисля за това. Трябва да спася Джон Смит. Аз реших да се противопоставя на баща си заради него и трябва да поема риска.“

Тя пропълзя, лукава като котка, след плячката си, напълно концентрирана върху мисията си. Чу стъпка. Тя беше толкова слаба, че едва се усети, но беше на около двадесет и пет фута от нея. Мирисът му се изгуби, тъй като миризмите на гората се усилиха от лекия вятър — парлива орлова папрат, плесента на сухи листи, влажното богатство на кората. Само да имаше пълнолуние! Ослуша се. Чу се стъпка върху друга повърхност. Пазачът или пратеникът навярно влезе в къщата. Или е убиецът! „Да, баща ми е изпратил някого да ги убие, докато мисли, че са заспали дълбоко.“ Това обяснява колко лесно беше да се мине покрай обичайната група пазачи около къщата. Те навярно са отпратени.

Покахонтас премина тичешком последните ярдове до къщата. Трябваше да гадае дали неканеният гост е вътре. Всеки момент той можеше да се появи, узнал, че затворниците са избягали. Тя се притисна до стената на къщата и се насили да поеме кратък, дълбок дъх. Сега чу как мъжът се движи по-самоуверено. Мислеше, че е сам. Но после чу как стъпките му внезапно секват. Дали усети мириса й? Трудно би я усетил, докато е в стая, изпълнена с различни миризми. Но навярно я е чул. Умел мъж може дори да е чул вдишването й, независимо колко слабо беше то. Всичките й сетива бяха опънати като струна. Ушите й шумяха от напрежение. Къде е сега той? Не се чуваше звук; нощта беше мъртвешки тиха. Дори нормалният шум на нощните животни не достигаше до нея.

Длан сграбчи ръката й; тя се завъртя. Беше Раухант, довереният воин на баща й, един от старшите му съветници, мъж, когото познаваше откак се помни.

— Защо, Покахонтас? Защо си тук?

Само с едно сигурно движение Покахонтас заби кинжала си дълбоко в гърдите му, между ребрата. Беше моментално убит, а докато се свличаше на земята, на лицето му се появи питащ поглед.

С друго бързо движение Покахонтас се наведе, избърса ножа върху кожите си и го сложи на кръста. Сблъсъкът трая само няколко секунди.

Шмугвайки се от дърво на дърво толкова бързо, колкото се осмеляваше, тя се присъедини към двамата мъже. Шепнешком им каза, че е нямало нищо, после ги поведе внимателно към скалистото заливче и кануто.

Тя постави устни до ухото на Смит:

— На дъното на кануто има малко храна. Придържайте се към бреговата линия поне час. После преминете от другата страна и продължете към Кекофтан.

Тя стисна ръката му и прекара устни по лицето му. Едва го виждаше в тъмнината. После ги напусна.

На зазоряване Веровокомоко беше обърнат с главата надолу. Великият вожд беше заповядал бой с камшици за пазачите, които не са изпълнили дълга си и са позволили на мръсните тасентаси да избягат, а един от най-доверените му мъже, Раухант, да бъде убит. Нямаше значение, че на пазачите беше заповядано да се оттеглят. Беше им казано да са благодарни, че няма да ги изтезават до смърт.

На следващия ден Покахонтас се изкъпа сутринта както обикновено, след като видя, че Смит и Пърси отплуваха. Този път тя стоеше близо до другите жени. Ушите й бяха глухи за клюките. За нея беше огромно усилие да прави каквото и да е. След като двамата тасентаси тръгнаха, тя се върна в града и припадна до мястото, където държаха животните за жертвоприношения. Никога не беше убивала човек, а от спомена за учуденото лице на Раухант от предната нощ й се повдигаше. Едно нещо беше да убиеш животно или даже враг, но приятел, някого, който винаги е бил толкова мил с нея — съвсем друго нещо! Въпреки че трепереше от глава до пети, тя знаеше, че трябва да се върне в леглото си, да кротува, а после да посрещне утрото със спокойно лице. Беше благодарна, че Кокум няма да се върне от лов до обяд. Дали сестрите й ще я предадат? Не знаеше. Те бяха свикнали на нейните разходки през нощта и рано сутрин. Може би са спали, когато тя влезе.

Сутринта Великият вожд извика дъщеря си. Покахонтас се смрази. Тя знаеше, че срещата ще бъде ужасна, но не беше подготвена за яростта, с която баща й се нахвърли върху нея от новия си трон: английското легло, отрупано с кожи.

Баща й каза, че не е сигурен каква е била ролята й в изчезването на мръсните хора и е убеден, че тя няма нищо общо със смъртта на неговия верен Раухант, но никога повече не иска да види тасентас. Лицето му стана твърдо като камък, когато изрично й забрани, с угроза за живота й, да ги вижда отново. Въпреки че за всички беше съвсем ясно, че тя е все още плоска като девица, сватбата с Кокум ще се състои при следващото пълнолуние. Тя беше непокорна, неблагодарна дъщеря и за известно време той предпочита да не я вижда. Той повтори, така че да й стане ясно:

— Помни ми думата, ако отидеш при тасентасите или се срещнеш отново с тях, ще умреш.

Покахонтас знаеше, че баща й няма да прави повече изявления. Почувства се вкочанена. Толкова много неща се случиха през последните двадесет и четири часа. Беше се противопоставила на баща си. Любимият й беше загубен за нея. Беше убила приятел и беше осъдена да прекара остатъка от живота си с мъж, когото мразеше. Крилата на враната бучаха в ушите й. Тя едва се помръдна, крайниците й бяха толкова тежки.

Някак успя да изкара деня. Изтърка тялото си с пепел от скръб за Раухант. Наложи си да се присъедини към другите жени, оплакващи тялото му, докато собственото й сърце се разкъсваше заради двуличието й. Известно време се люлееше в унисон със сестрите си, с празна глава. Нейната вина, нейната загуба, нейните разкъсани чувства, безнадеждността на бъдещето препълниха мозъка й и незнайно колко време тя се движеше в полусъзнателен транс.

Накрая Мехта силно я мушна. Стъмваше се и оплакваните се разотиваха по къщите си. Тя погледна към Мехта, която изведнъж беше надебеляла. Покахонтас се учуди дали е бременна. От кого? Тя се надяваше да е от Кокум! Но не, това няма да промени нищо. Каквото и да е положението, баща й никога няма да отстъпи.

Тази нощ Кокум я отведе и тя го последва, „като обучено куче“, помисли тя горчиво. Сега нямаше съюзник. Не можеше да протестира пред гражданите и баща си. Когато я сложи върху кожите и постави ръката си върху гърдите й, умът й се върна към предната нощ, към ласката на Джон Смит. Изведнъж помисли: „Не трябва да се приспособявам към този мъж сега“. Когато лицето и тялото му я доближиха, тя се изплю с все сила в лицето му.

Той избърса слюнката и после заговори със загрижен глас:

— Скръбта ти за Раухант не трябва да те смазва. Моите ласки ще ти помогнат да забравиш.

Тя го погледна с ненавист. С всичка сила го блъсна и го ритна. Но той беше много силен, а тя беше изтощена. С утешителни думи той влезе в нея отново и отново през нощта. Накрая тя отговори на вече познатото усещане. Тя отговори! Ужасът от всичко това почти я накара да си загуби ума.