Сюзън Донъл
Покахонтас (3)

Глава 2

Вирджиния, 30 април 1607

Земята беше затоплена от пролетното слънце. Тя обичаше да го чувства върху голата си кожа — беше по-приятно даже от кожите на катерица и лисица върху леглото й. Естествената твърдост на клонките и камъчетата, заедно с мекотата на мъха и гъделичкането на тревата, я караха да се чувства като едно цяло със земята и бога на земята. Тя прекара часове, като лежеше по гръб и се взираше отвъд високите борове към небето и облаците. Братята й я дразнеха, че е мечтателка, но как другояче би могла да открие какви послания имат боговете за нея, мислеше си тя, освен ако не се посъветва с бога на небето и бога на облаците?

Покахонтас се търкулна и украсената й с ресни пола от еленова кожа залепна на земята, нашарена с локви чиста вода, тъй като предната нощ бе валяло. Покахонтас се придвижи, за да погледне отражението си в една от локвите. Това, което видя, й хареса. Тя завъртя главата си от едната на другата страна, за да се види по-добре. Челюстта й беше здрава и закръглена, с остра брадичка. Носът й беше малко дълъг, но прав. Дългите й кафяви очи, раздалечени над високите гладки скули, светеха палаво. Понеже очите й много често проблясваха от мисли и идеи на преждевременно развит човек, наричаха я Покахонтас, което означава Малка палавница или Малко буйно дете. Тя не беше малка, а ръцете и краката й бяха дълги и добре оформени. Здравата й, фина кожа имаше цвета на пясъка под водата. Покахонтас виждаше в очите на другите, че я харесват, и това й придаваше самочувствие. Много хора казваха, че прилича на майка си, но Покахонтас никога не беше я виждала. Веднага след нейното раждане майка й е била дадена на един от вождовете на баща й по река Рапаханок. Такъв беше неговият обичай. Само баща й можеше да си позволи толкова съпруги, колкото желае.

В града баща й държеше няколко любими деца, за които се грижеха мили жени. Само Покахонтас имаше дойка, която се грижеше единствено за нея. Вовока беше толкова силна и грижовна към Покахонтас, колкото планинска котка към котенцето си, а грижата за бъдещата вероанскуа не беше лесна задача. Водеше непрекъсната битка в опитите си да превърне Покахонтас в правилно възпитана поухатанска девойка. Поради своята интелигентност и дух беше любимото дете на Великия вожд. Очакваше се да сключи подходящ брак със сина на съседен вожд.

Покахонтас се обърна отново по гръб и се втренчи в небето. Синьото ставаше по-тъмно и денят обещаваше да е горещ, когато слънцето се изкачи по-високо. Сега тя говореше на бога на слънцето. Той беше любимият й и най-успокояващ бог. Носеше й хармония.

Тази сутрин имаше нужда от хармония. Покахонтас почувства, че главата й ще се пръсне от любопитство и смут от новината, която дочу предната нощ. Само да беше слушала по-дълго, но пазачът на баща й я хвана, потупа я леко по рамото и я отпрати. „Как може да научи за какво си говореха, без баща й да разбере, че подслушва?“ — чудеше се тя. Трудно се виждаше през тясната пролука в стената, но тя беше влизала много пъти в къщата за провеждане на съвети, така че си представяше картината — слабата светлина, замъглена допълнително от облаците тютюнев дим, които кръжаха под тавана, стените, направени от листи от кора на дърво и плетени тръстикови рогозки, с окачени трофеи от многоцветни пера, светло боядисаната рогозка върху отъпканата земя на пода. Чуваше познатата дълбока интонация на гласа на чичо си Вовинчо. Какво правеше той тук? Неговото родно село беше на разстояние един ден път. Навярно е пристигнал тайно. Обикновено бързоходци идваха от града му, за да съобщят за пристигането на вожда, а Поухатан изпращаше делегация да го приветства. Нейното учудване и любопитство я отведоха направо до пролуката в стената. Баща й, Великият вожд, седеше на малък трон, покрит с кожи. Ако беше сам със съпругите си, тя би влязла вътре да му пожелае лека нощ, но тази вечер по-старшите му воини бяха насядали около него и говореха оживено. Тя долови вълните на напрежение през стените от кора. Не присъстваха боядисаните в черно жреци. Напрягайки се колкото може, тя успя да чуе откъси от това, което казваше чичо й:

— Дяволи, които издават странни звуци… Отново мръсните войни… Космати… Големи канута!

Покахонтас беше озадачена. За какво говореха? „Войни“ и „дяволи“, каза Вовинчо. Дали ново племе идва да се бие с тях?

Покахонтас долови проблясък върху лицето на баща си — безмилостен и заплашителен. Изглеждаше ядосан от това, което му казваше Вовинчо, но не почувства тревога. Но тя никога не беше виждала баща си загрижен. Той беше най-силният владетел на всички земи. Някои казваха, че е силен като самите богове. Думата на Поухатан беше абсолютна и неоспорима. Покахонтас беше свикнала с обожаващите го, но все пак страшни мъже, които трепереха и даже припадаха в негово присъствие.

Не беше страх това, което почувства сега, а лошо предчувствие. Този разговор беше много странен, различен от всичко, което беше чувала преди.

Облак, лек като паяжина, засенчи слънцето, но Покахонтас потрепери. Трябваше да чака, докато те сами проговорят. Знаеше, че няма да е лесно. Тя лежа будна през половината нощ. Опитваше се да начертае план, който бързо би задоволил любопитството й. За своите дванадесет години Покахонтас беше научила, че е трудно да се чака.

Навярно трябва да предложи жертвоприношение — птичка, катеричка, може би заек. Това ще смили боговете и няма да има неприятности с баща си заради подслушването.

Покахонтас лежа известно време на топлата земя и размишляваше върху задача си. Долепи ухо до земята. Беше рефлекс, толкова естествен, колкото дишането. Важно беше да се знае какво се движи наблизо. Тя не беше толкова опитна, колкото някои от старите хора при откриване на различни звуци по земята, но отгатваше разстоянието до животното толкова добре, ако не и по-добре от други на нейната възраст. Чу ли слабо глухо тупване? Не беше сигурна. Понякога откриваше, че си въобразява звуци. Напипа острия кремъчен нож на кръста си, неотдавнашен подарък от баща й. После отново долепи ухо до земята. Не чу звук, не почувства шум от движение на животно. Изтегляйки навътре краката си, тя се изправи с едно грациозно движение. За момент остана, загледана към гората, права, слаба фигура, присвила очи срещу блясъка на слънцето. Дългата й черна коса се спускаше между лопатките на гърба й. Тръгна към гората, към мястото, където залязва слънцето.

Гората започваше в края на ливадата и се простираше толкова далеко, докъдето воините от града някога бяха стигали.

Беше сезонът на цветята и кучешкият дрян беше напълно разцъфнал със своите бели и бледорозови цветове. Някои дървета имаха големи висулки от пурпурна глициния, осеяна с туфи от азалия, блестящи в тъмнорозово и червено. Гората беше хубава, а времето — ясно. Беше идеален ден за лов.

Когато достигна първите дървета, Покахонтас се заслуша отново. И отново, няколко крачки по-нататък. И отново. Този път тя го усети — долови мирис, загатване за тропот на копита, предадено по земята. Беше слабо и неясно, но знаеше, че е там, дълбоко в гората, далеч от града, към залеза на слънцето.

Тя продължи да се промъква от дърво на дърво. Босите й крака се движеха леко, проверявайки земята преди всяка стъпка, така че да не счупи клонче под краката си. Умът й беше остър като ножа в колана й, всяко сетиво беше фиксирано върху нейната плячка. Беше ловувала толкова често, че движенията й бяха инстинктивни — паузите, за да провери посоката на вятъра срещу кожата си: лекият полъх, който носеше със себе си уханието на бор, на цветовете от кучешки дрян, на елен. На елен…

Мирисът беше ясен. Тя се плъзна около дебелия ствол на стар бор и настръхна; тя беше там, млада и бледа кошута, на разстояние, на което може да бъде изстреляна една стрела, но нейното оръжие беше нож, а не стрела. Само да й бяха разрешили да носи лък! Това беше повод за непрекъсната караница с баща й.

„Не мога да мисля за това сега — реши тя. — Трябва да я убия с ножа си.“

Знаеше, че ще бъде най-трудното убийство, което някога е опитвала. Знаеше, че никой мъж не би се опитал, без да носи обичайната си мантия от еленова кожа и еленов рог, за да измами елена. Трябваше да чака, докато кошутата дойде по-близо, много по-близо, и тогава да я изненада. Да скочи от дърво, навярно ще е най-добре. Ще намери нисък клон и ще се качи на него.

Главата й не се помръдна, но очите й шареха, докато оглеждаше дърветата наоколо. Имаше клен на пет-шест крачки разстояние, с ниско висящ клон, който щеше да издържи теглото й. Внимателно се огледа, докато преодоляваше разстоянието. Очите й пробягваха от сърната до земята, до дървото. Сърната се обърна настрани и тя използва момента, за да пробяга последните две крачки, да се метне на клона и да се вдигне нагоре.

Движенията й бяха сигурни и опитни, но все пак издаде няколко слаби звука. Задържа дъха си. Сега не виждаше кошутата, не я чуваше, докато не успокои дишането си, даже не я усещаше по миризмата. Но това беше добре. Ако беше смутила животното, тя би чула трясъка и шума при оттеглянето му.

Чака дълго време. Левият й крак беше лошо сгънат, но тя не посмя да го раздвижи. Трябваше да издържи пронизващите болки в бедрото си. Би било облекчение да освободи крака си.

Възприятията й бяха съсредоточени върху кошутата. Тя се движеше непрекъснато, но не минаваше покрай клона й. Как въобще ще я хване, когато тя упорито отказва да премине под нейното дърво? Започна да мисли, че се е надценила. А ако я убие, как щеше да я отнесе обратно? Беше много тежка, за да я носи сама.

Покахонтас тъкмо реши да се откаже, когато кожата й настръхна. Звук, движение или просто някакво чувство й подсказа, че освен кошутата и някакво друго живо същество беше наблизо.

Кошутата също го усети. Чу се шумолене, после тупането на копита. Напълно объркано, животното бягаше далеч от нападателя, към Покахонтас и дървото й.

Покахонтас имаше само секунда, за да реагира. Имаше неясно движение отдолу и в същия момент тя скочи. Тялото й се блъсна, удряйки гърба на кошутата, но след малко тя дойде на себе си и сграбчи врата на животното. Несръчно, полувъзседнала го, с влачещ се по земята крак, тя успя да достигне врата на кошутата с ножа. Намери мястото в основата на врата и вкара ръката си нагоре и навън. Кошутата веднага падна, с Покахонтас върху нея. Трепване, и после животното се отпусна неподвижно в краката й.

Покахонтас издиша дълго и бавно. У нея се породиха първите слаби чувства на триумф, въпреки че тялото й беше изцедено. Беше обаче нащрек. Инстинктът я докара върху елена, инстинкт, създаден от поколения ловци. Но инстинктът й подсказа също, че не е сама в гората. Наблизо имаше човек. Друго животно не би уплашило елена по този особен начин. Наклони глава и се ослуша.

Ясно, над звуците на гората, достигна острата, отчетлива трела на яребица, допълнена с една нота: сигналът, чрез който нейните братя и сестри се разпознаваха. Вълна на облекчение премина през нея. Тя отговори с подобно изсвирване.

Той идваше бавно, защото за всички тях беше втора природа да се движат тихо в гората, да се крият колкото е възможно по-дълго. Но тя успя да го види, когато той беше отдалечен на около двадесет крачки, защото беше висок. Беше Памоуик.

Брат и сестра застанаха над убитото животно и се усмихнаха радостно един на друг. Въпреки че горите гъмжаха от дивеч, беше удоволствие да се осигури още ядене. Беше част от вечния ритуал. Тя беше противопоставила своята хитрост и умения срещу ловкостта на животинския свят и беше спечелила.

— Ще бъде добре за празника днес — каза Памоуик.

За празника? Но тя беше следила елена за жертвоприношение на бога на слънцето, за да изкупи подслушването си! Облегната на ствола на едно дърво, Покахонтас мислеше упорито, докато Памоуик завързваше кошутата.

Ще бъде опасно брат й да узнае, че се нуждае от такова голямо жертвоприношение. Ще трябва да му каже за подслушването.

Тя каза на Памоуик:

— Да, тази кошута ще е добре дошла.

Толкова усилия и тя все още нямаше жертва!

Двамата изнесоха товара си от гората през ливадата, през спретнатите парцели земя със зелената напъпила царевица, вретеновидните тютюневи растения, редовете пъпки и нови листи, които показваха къде през есента ще има тикви, домати, фъстъци. Двойка стари воини, слаби, но свирепи по дух, ревниво пазеха нивите, като отблъскваха малки животни, птици и деца с войнствени викове и размахани копия. Иначе земята беше пуста. Повечето хора бяха в града, за да се приготвят за празника.

От вътрешната нива те можеха да видят реката: голяма синя шир, толкова широка, че през нея не можеше да се прехвърли камък. И точно по протежението на брега се намираше град Веровокомоко, градът, от който великият Поухатан избра да управлява империята си.

Беше голямо селище, оградено с верига от дървета, с чисти редици къщи от двете страни на широкия прашен път. Къщите бяха дълги и сиви, достигащи от двадесет до шестдесет фута дължина. Бяха оформени като самуни хляб — със закръглени покриви, направени от кора на дърво и рогозки. Много от покривите бяха навити встрани, за да влиза вътре чистият пролетен въздух и за да посрещнат бога на слънцето.

Вътре зад оградата братът и сестрата се разделиха, като Памоуик взе кошутата. Покахонтас вървеше бавно към къщата на баща си, най-голямата в града. Искаше да избегне, ако е възможно, Вовока, докато си смени мръсната пола, в противен случай щеше да има тирада за изчезването в празничен ден, когато имаше да се правят толкова много приготовления. Вовока не беше добре настроена към ловджийските експедиции дори в обикновен ден. Тя мислеше, че те са под достойнството на любимото дете на великия вожд Поухатан.

Последната работа на Покахонтас, строго наблюдавана от Вовока, беше да се научи да събира данъци. Защото, както каза Вовока, щом стане жена, ако не се омъжи през първите няколко месеца, баща й ще я изпрати извън империята си. Покахонтас хареса идеята. Щеше да пътува със свита, да представя мощта на баща си и да се развлича с празници и танци във всеки от градовете. Пътуването щеше да бъде поредица от празненства. В земите на баща й трябваше да се празнуват раждания, смърт, сватби, жертвоприношения, мъчения, пролетни, летни, зимни и есенни тържества, както и военни победи и изпращане на война. Покахонтас никога не беше чувала за претърпяно поражение в битка.

Когато стигна стаята, която делеше с неомъжените си сестри в къщата за спане на баща си, там бяха не само двете й сестри, но и последната годеница на баща й, Сача. Жените усилено се приготвяха за празника. Сача беше красиво, весело момиче, което приготвяше перо, за да начертае церемониалните си шарки за фестивала. Покахонтас се чудеше колко дълго тя ще бъде с Поухатан. Не желаеше да се сприятелява със съпругите и после да ги вижда как напускат и никога не се връщат. Случваше се често, но не беше възможно да не харесва Сача, така че на Покахонтас й оставаше само да се надява, че тя ще накара баща й да я остави в селището. Някои от съпругите му наистина останаха, омъжени за изтъкнати воини. Всяка бивша съпруга на Великия вожд се ползваше с висока почит.

Лицето на Сача беше усмихнато, докато тя ровеше в пера и мъниста. Двете сестри, Мехта и Куимка, се затрудняваха, защото Сача не стоеше мирно, така че да могат да проследят с пръсти и да закрепят перата — цялата тържествена шарка на тялото й. Всяка линия имаше своето място и значение: зелената — за празнуване на пролетта, червените линии надолу по ръцете — да покажат, че Сача е една от съпругите на Поухатан; черните венчета и кръгове, които следваха значението на името й, и синьото — да се наблегне на високото й положение.

Докато гледаше, Покахонтас си каза: „До следващата пролет аз също ще съм жена и ще нося шарка. Ще бъда красива, навярно най-красивата от всички. Собственото ми име е Малко снежно перо, тайната на моята шарка. Ще боядисам перата по ръцете и на гърдите си, ще поставя меки къдрави палмови клончета, които ще покриват извивките и ще танцуват по тялото ми. Ще помоля Памоуик да намери красивите бели пера от бяла чапла за огърлица и за косата ми“.

— Покахонтас, не чуваш. Два пъти ти викнах. Не чу ли? — Мехта обърна нетърпеливо лице към сестра си. Тя беше пълничка и закръглена и не много интелигентна, но внимателна и весела.

— Вчера воините ни хванали монакан близо до реката. Той бил с голяма група, но останалите избягали.

Заловен. Всеки воин по-скоро би умрял в битка, отколкото да се остави на врага да го плени. Монаканът сигурно е хванат неочаквано. Покахонтас седна отново на чистите папури, които бяха разпръсквани ежедневно из стаята. Значи по време на пролетния празник ще има жертвоприношение. През краткия си живот беше наблюдавала ритуала много пъти. Това беше изкупление за войник, допуснал грешката да бъде заловен жив. Възможност да покаже храброст, да умре с чест. Жертвоприношението беше интересно, защото показваше истинския характер на боеца. Покахонтас не си спомни някога да е виждала жена на кола.

Беше идеален ден за пролетния празник — топъл и сух. Мястото за празненството беше на близко разстояние от селището, голямо пространство, където се събираха воините и се извършваха жертвоприношения. По протежение на едната страна на сечището Покахонтас видя равномерно горящи огньове под цвъртящи елен, опосум и бобър. Диви гъски и други птици се печаха в изровена пещ. Миризмите от приготвяната храна се смесваха със сладкия остър аромат на орлови нокти.

Имаше купчини опушени раци в меки черупки, големи, изплетени от тръстика кошници, пълни със стриди от залива, опечен царевичен хляб. Редица от малки сребърни рибки, всяка една набодена на шиш, чакаше до огъня. Имаше лук, зеленчуци, тикви и дузина сорта плодове. Тютюневи листи от миналия сезон, изсушени от слънцето, лежаха в глинени пури, готови за пушене.

От другата страна на сечището стояха воините, всеки сияещ в цветове за празника. Намазаните им с масло тела блестяха на слънцето. Краката им бяха боядисани в червено, синьо и зелено, а дългите плитки, които висяха от необръснатата половина на главите им, се смесваха с поставените на гърдите им пера и кожи. Лъковете им бяха преметнати през гърба, а отстрани висяха пълни колчани със стрели с пера на върха. Покахонтас видя Памоуик, толкова висок, че стърчеше над тълпата, а до него Секотин, друг неин брат.

Няколко от момчетата, които веднъж ходиха на лов в горите с Покахонтас, също бяха там. Оттогава те бяха посветени и се бяха присъединили към мъжете. Тя ги харесваше, но знаеше, че не може да се омъжи за някого от тях. Женитбата й ще бъде съюз със сина на друг вожд. Поухатан ще й избере такъв воин, който би му довел мощни съюзници, но също и когото тя намираше подходящ, за да легне с него. Вълнуващо беше да наблюдава воините, които бяха толкова подвижни, здрави и силни, и й беше приятно да мисли, че ги докосва или ляга с един или двама от тях. Тялото й се стопли от желание, но знаеше, че това не може да се случи.

От отсрещната страна мястото на Поухатан беше празно, очакващо пристигането на Великия вожд. Върху дългата широка рамка на пейката беше натрупана украса от кожи — възглавници от боядисана еленова кожа и купчини кожи от мека сива катерица, златистокафява видра, сива, черна и червена лисица, бялка, норка, миеща мечка със сребърни петна и блестяща черна къртица. Зад мястото на Великия вожд, срещу неясния екран от скупчените бели и розови цветове на кучешкия дрян, Покахонтас успя да види тъмните контури на трофеите му: поставени в редици почернени скалпове. Някои от съпругите на Поухатан вече бяха седнали там — младите, с които беше лягал, но които още не бяха му родили дете. Телата им бяха украсени с такова разнообразие от бои, пера, цветя и орнаменти от раковини и камъни, че нямаше две еднакви; техните гъвкави, закръглени тела, боядисани във всички оттенъци — от бледозлатисто до черничево, фактически бяха скрити под дивата екстравагантност на цветовете. Движеха се гъвкаво като котки, докато крадешком поглеждаха воините.

В долния край на мястото на вожда беше специалното място, запазено за Покахонтас. Мястото й винаги беше най-близо до неговото. Тя предполагаше, че беше поставена там, за да се учи от примера му. Когато беше по-малка, церемонията по жертвоприношението й се струваше странна и отегчителна. Сега спектакълът й беше интересен; нямаше време да се отегчи, защото баща й беше много по-милостив от повечето свои вождове. Някои обичаха да удължават церемониите по няколко дни, но Поухатан предпочиташе бързо жертвоприношение. Времето му беше ценно, заето от неотложните задачи на своя далеко захвърлен народ.

Покахонтас пресече сечището и седна на рогозката си. Само след момент настъпи тишина, която съобщи за появата на Поухатан. Всички очи се насочиха към фигурата на баща й, величествено проправяйки си път към мястото си. Зарадва се, че идва. Изглеждаше прекрасно. Раменете му бяха широки и изправени и имаше най-силното лице, което беше виждала, арогантно и с остър поглед. Прическата му като еленов рог беше високо вдигната и нанизи от перли и полирани камъни висяха около врата му. От раменете му падаше пелерина от най-мека еленова кожа, избродирана с перли, маргарит, пера и камъни; шлейфът се влачеше по земята след него, заемащ мястото на двама души. Носеше всичките си шарки — шарките за земите си, за Веровокомоко и останалите пет територии, които беше наследил; шарките на осемнадесетте земи, които беше завладял по петте реки, познати като Апоматокс, Чикахомини, Памунки, Матапони и Рапаханок; шарките на общоприетото и на тайното му собствено име. Всички шарки върху кожата му бяха украсени с извивки.

Поухатан се движеше величествено към мястото си и редицата от воини, които го придружаваха, се разкъса. Великият вожд повдигна ръка, за да говори:

— Народе мой — заяви той с дълбок, авторитетен глас, — днес празнуваме пролетта. Отдаваме почит на боговете на пролетта и боговете на войната. Днес принасяме специална жертва, за да ги почетем.

Той посочи към страната на сечището, най-близо до гората. Там стоеше група воини; осем от тях бяха боядисани в черно от глава до пети, с изключение на бузите, които бяха означени с ярки червени разрези. Двама от тях носеха голям вързоп. Пеейки песента за жертвоприношение, си проправиха път към полето.

Тълпата наблюдаваше в тишина, наситена с особеното затишие на очакването, докато мъжете пресякоха празното пространство. Те спряха на няколко крачки от Великия вожд и изтърсиха вързопа си на земята. После приближиха до Поухатан и коленичиха пред него.

Един от воините се надигна и извади дебел церемониален прът, малко по-висок от човешки ръст, боядисан в нащърбени резки в зелено, червено и черно и увенчан с ухилена издялана глава. Постави го в дупка пред мястото, където седеше Поухатан. Започна да се чува думкане на барабан и хората от Веровокомоко станаха на крака.

— Ела — извика Мехта и повлече Покахонтас за ръката. — Трябва първи да танцуваме.

Покахонтас завъртя разсеяно глава.

— Днес няма да танцувам.

Още един барабан се включи, после още един. Звуците бяха дълбоки и ечащи, ритъмът — настоятелен. Хората около пръта уловиха ритъма и го изпратиха на импулси по земята, които минаваха през тялото на Покахонтас.

Жертвоприношение! Искаха барабаните. Шумните изпълнители се включиха, инструментите им лъщяха на слънчевата светлина. Те уловиха ритъма и го превърнаха във висока, извита мелодия. Жертвоприношение!

Музиката отекна по-високо и по-силно. Изглежда, всички танцуваха, с изключение на Покахонтас и Поухатан, който седеше безразличен зад нея. Земята трепереше и стенеше, и тъмният вързоп зад тропащите крака, изглежда, също потрепери. Настойчивото биене докосна дълбока струна в Покахонтас и тялото й отговори на нещо древно вътре в нея, някакъв ритъм, който беше минал през народа й за хилядолетие. Беше тъжно, но все пак весело.

Тогава изведнъж дойде знакът, рязко кимване от Великия вожд. Музиката спря по средата, танцуващите — секунда по-късно.

Всички паднаха на колене с протегнати напред ръце. Мекият звук от кратко издишване изпълни въздуха. Великият вожд махна с ръце и всички мъже, жени и деца безшумно заеха предишните си места покрай мястото за празника.

Бойците изтеглиха вързопа, спазвайки строга церемония, докато достигнаха на няколко крачки от мястото, на което седеше Поухатан. Покахонтас сега можа да види формата под черно-червеното одеяло. Тя наблюдаваше, докато главният жрец се протегна да хване единия край на одеялото и го издърпа.

Мъжът под одеялото първоначално не се помръдна, дори не засенчи очите си от слънчевата светлина. Жрецът го ритна отстрани. Той трепна и като че ли се разгъна, после се изправи с едно странно движение. Застана, изпънат като струна, пред Великия вожд. Беше висок и с горда стойка. Голотата му го правеше уязвим, в контраст с празничните бои и пера на тълпата. Имаше дълга рана отстрани, където кръвта беше засъхнала, но нямаше никакъв белег на друго място по слабото си тяло.

Някой въздъхна. Покахонтас се огледа. Въздишката от нея ли дойде, или от Мехта? Или всички реагираха на красотата и осанката на младия монакан? Нещо в решителната стойка на раменете му, в наклона на брадичката му, в суровата упорита линия на устата му обещаваше, че ще умре доблестно.

Не гледаше към Поухатан или към воините, които го носеха в одеялото. Очите му, изглежда, бяха фиксирани в далечината, върху точка над хоризонта. „Той се моли — помисли Покахонтас, а очите й се разшириха. — Той се моли така, както аз се моля на бога на слънцето.“

Поухатан повдигна леко ръката си. Две жени излязоха напред и хванаха монакана за горната част на ръцете. За момент погледът му се разколеба. Далечният му фокус се промени и очите му пробягаха наоколо, като избегнаха безразличния втренчен поглед на Поухатан и спряха на полуобърнатото лице на Покахонтас. Очите им се срещнаха. Беше само за момент, миг на пълно, чисто опознаване. Но на Покахонтас се стори вечност. Тя го опозна; разпозна нещо важно в него. И той я опозна.

Моментът беше прекъснат. Монаканът беше заведен към два стълба, завързани, за да образуват Т-форма, която стоеше постоянно в едната страна на мястото за тържества. Покахонтас се втренчи в него, когато жените започнаха да връзват ръцете му към хоризонталния стълб, но той не я погледна отново.

Боядисаните в черно воини, жреците, хората от селището — всички заедно още веднъж монотонно запяха молитва към боговете на войната. Великият вожд изглеждаше отегчен. Беше виждал това толкова много пъти и се дразнеше, че с монаканите не може да се сключи мир.

Но за Покахонтас тази церемония не беше само друго жертвоприношение. Не й беше безразлично какво ще се случи на монакана. Всичко беше толкова красиво, че тя изпита вътрешна болка — очертанията на тялото на монакана, разпънато на кръста, медният блясък на кожата му в следобедната светлина, ярките червени, зелени и жълти цветове на празничните шарки навсякъде около него. Можеше да си представи какво е видял: бога на небето, толкова син днес, невъзмутим към драмите на хората; буйната зеленина на храстите наоколо; стотиците лица около него, всяко боядисано с шарките на неговите врагове; всички очи, вперени в него, пълни с очакване.

„Той ще запази красотата — помисли си тя. — Той ще я запази ясна и хладна в себе си. Великолепието на пролетния ден ще му помогне да издържи, докато падне тъмнината.“

Един от бойците се отдели от групата и пристъпи към затворника. Потупа няколко пъти монакана по гърдите. Монотонното пеене продължи тихо и настоятелно. Давайки път на жрец, боецът се върна, като прокара магическата си пръчка по цялото тяло на монакана със сечива — ремък, направен от усукани ленти от одрана кожа, закрепени към медно шило и заострена черупка. Той използва черупката, за да разсече гърдите на затворника и да вкара шилото. После дръпна ремъка, за да се убеди, че е здрав. Като хвана двата му края, боецът се обърна с гръб към монакана и закрачи навън с премерени церемониални стъпки, докато ремъкът се опъна. Монотонното пеене беше в такт с крачките му. Стъпка по стъпка. Засили се, когато боядисаният в черно боец стегна тялото си и скочи високо нагоре.

Боецът сега закрепваше ремъка си, бавна работа, защото кръвта, бликаща от гърдите на затворника, му пречеше. Монотонното пеене се превърна в тиха погребална песен, бавна и настойчива. Лицето на монакана беше невъзмутимо. От устните му не излезе звук.

Воинът се обърна, закрачи, скочи. Трепването на късащите се мускул и кожа, изглежда, проряза тялото на Покахонтас. „Мисли в синьо — каза си тя, — трябва да мислиш в синьо. Трябва да видиш небето.“ Тя усети как Мехта и Куимка се олюляваха до нея.

Замести го друг воин, после друг. Те всички бяха избрани мъже, най-бързите и най-силните от племето. Монаканът стоеше изправен и тих. Главата му беше вдигната към небето. Сега гърдите му бяха една голяма червена рана. Кръвта се стичаше по краката му, образувайки локва в мръсотията под него.

Монотонното пеене беше силно, изпълващо въздуха. Воините излизаха отново и отново напред, за да намерят в кървавата маса място, където да закрепят шилото си.

Тълпата отговаряше. Барабаните биеха по-бързо и хората пееха все по-силно. Следваха жестокия настойчив ритъм на жертвоприношение и смърт.

Сега главният жрец излезе напред, а последният воин се оттегли. Пеенето и барабаните утихнаха до слаб шум. Ръката на жреца се движеше в ритъм с ударите на барабаните, издигнала високо нож. Отряза пръстите на едната ръка, после на другата. Всеки път, когато повдигнеше високо трофея, тълпата ревеше. Отряза едната ръка и се чу силен вик. Много удари бяха нужни, за да отсече краката. Чу се последен одобрителен вик, после тишина. Зад Покахонтас Поухатан беше вдигнал ръце.

Кръвта нахлу в главата на Покахонтас. В нея все още ечаха виковете, шумното биене на барабани. Нещото, закрепено към кръста, вече не беше човек. Започваха да се събират мухи.

— Добра смърт — прошепна Мехта в ухото й.

Покахонтас кимна, с очи, плоски като камъчета.

— Ела, този път трябва да танцуваш — каза сестра й.

Беше танцът на прослава. Танцът на жертвоприношението беше изигран и приет. Инструментите стенеха, тракането ечеше, барабаните издаваха различен вълнообразен ритъм. Всички хора бяха станали. Покахонтас последва Мехта; първоначално краката й бяха схванати и тежки, но постепенно познатият такт навлезе в изпънатото й тяло и с облекчение Покахонтас се хвърли в яростен танц. Баща й я видя и се усмихна.

Накрая тя се отскубна и навлезе в падащия мрак, далеч от търсещите очи на мъжете и момчетата. Около нея развеселени двойки, с разпалени от мрачния спектакъл страсти, навлизаха в горите. Тя искаше да е сама. Бързо намери хубаво място до реката и потъна в хладните пясъци на брега. Спусна си краката в успокояващата вода, натопи ръце и ги притисна към слепоочията си. Изведнъж изпита болка при дишане. Сълзи потекоха по лицето й. Във водата подскочи риба, сребърна дъга в здрача, отминала за миг. Измина доста време, преди да се върне на празненството.

Напрежението на деня беше спаднало; всички се бяха отпуснали. Жените седяха над останалата храна и клюкарстваха. В ъгъла група млади бойци изпълняваха танци на войната в стегнат кръг, докато други ритаха топка. Нагоре-надолу по улиците на селището децата надаваха войнствени звуци, препускаха с кучетата си, играейки на своите игри. Поухатан се беше върнал в къщата, в която заседава съветът. Но мълвата се беше разпространила, Великият вожд ще говори довечера. Имал да им каже важни новини.

Покахонтас се върна на мястото до баща си, преди да се върнат другите, разтоварени от почивката след напрежението на жертвоприношението. Тя седеше сама и мислеше за изминалия ден. Беше празненство, приличащо много на другите, но тя почувства, че нещо се беше случило, и то я бе направило повече жена, отколкото беше при започването на деня. Тя бе убила елен, бе изтърпяла жертвоприношението и не допусна баща й да види, че е разстроена. Със сигурност богът на небето ще я награди за това. Но не тези неща я караха да се чувства различно. Беше моментът от жертвоприношението, тази секунда на пълно единение, когато очите й се срещнаха с очите на друг човек. Тя разбра, че е напуснала детството си завинаги.

Наблюдаваше завръщането на баща си със свитата. Нищо не можеше да прочете по лицето му; той умееше да скрива чувствата си. Останалата част от селището отново се беше събрала и търпеливо чакаше. Накрая Поухатан се обърна към тълпата и заговори:

— Народе от моето царство — започна той. — Народе от Петте реки. Отдавна чухме за странна нова заплаха за нашите брегове: големи канута, докарващи до тези земи хората, които наричаме тасентаси, мръсните хора.

Покахонтас седеше изправена, наострила уши да долови всеки нюанс.

— Тасентасите, странниците, дойдоха и принесохме жертва на нашите богове, и боговете ни чуха. Мръсните хора умряха, всички до един. Но моят брат Вовинчо идва тук вчера с история, донесена му от неговите бойци. Преди два дни тасентасите пристигнали на нашия бряг.

Чу се свистене от шумно поемане на въздух и гласът на Поухатан стана по-силен:

— Ние пропъдихме тези нашественици преди време. Призовахме злия бог Океус и с негова помощ ги победихме. Отново ще ги победим. Трябва да се подготвим за битката. Ако е необходимо, ще водим продължителна война. Трябва да се подготвим да принасяме жертви на боговете. Трябва да се избавим от тези нашественици. Те носят болести. Говорят на странни езици. Имат мръсни навици. Ограбват земята ни.

Покахонтас слушаше удивена. Тя бегло си спомни, че е чувала истории за странни хора по техните брегове. Не можа да си спомни дали бяха митове или мечти. Но сега те бяха реални, бяха тук. Тя беше завладяна от любопитство към тези странни мъже. Искаше да ги види. Всяка друга мисъл излезе от ума й. По някакъв начин трябваше да помогне на баща си в тази битка.

Жреците на Поухатан излязоха напред след завършване на речта му. Боядисаните им в черно тела изглеждаха арогантни от желание за власт. Великият жрец приближи до краката на трона на Поухатан и се посъветва с господаря си. Чакащата тълпа вече се беше надигнала и шепнеше възбудено.

Още веднъж Поухатан вдигна ръка и тълпата утихна.

— Моите жреци казват, че злият бог Океус трябва да бъде укротен. Имаме няколко луни, през които да изгоним тасентасите. Но ако не ги изгоним сега от нашите земи, трябва да направим допълнително жертвоприношение на наши синове.

Тълпата изрева, а няколко жени изхлипаха. „Това е най-лошото, което може да се случи“ — помисли си Покахонтас. Специалното жертвоприношение трябваше да се извърши, щом го искаха жреците. Обичайното годишно жертвоприношение беше вече невероятно болезнено. То беше необходимо, както знаеше всеки, за да се запази народът им от лоши болести, опустошена реколта и унищожителни бури. Но да се вземат още момчета, беше твърде много за тях, за да го понесат.

От всеки от многото градове можеше да бъде взето кое да е момче. Никой, от вожда на селището до най-обикновения стопанин, не е освободен от страха, че синът му ще е между тях. Жреците избираха жертвите; причините им бяха тайна и изборът им никога не можеше да бъде оспорен.

„Това не бива да се случи“ — помисли Покахонтас. Тя ще намери начин да помогне на баща си да се увери, че тасентасите ще напуснат, преди жреците да насрочат време за жертвоприношението.

Баща й вече напускаше площада и тълпата се разпръсна. Цялата радост от пролетния празник изчезна. Мрак, черен като нощното небе, се спусна в сърцето на Покахонтас. Утрото беше пълно с обещания, но сега тя почувства, че идването на тасентасите ще промени живота й, ще промени живота на всички.