Сюзън Донъл
Покахонтас (18)

Глава 17

Джеймстаун, юни 1609

Новата година и пролетта бяха напрегнати. Сега, когато Поухатан отказа да дава храна на колонизаторите, Смит трябваше да изпраща навън групи от около стотина мъже, за да ловят скариди и риба. Той ги караше да се установяват в лагери на групи от по двадесет или четиридесет и да стоят там, където е храната, докато им изпрати съобщение да се върнат. Едва тогава успяваше да нахрани останалите колонизатори, които бяха главно работници. Те бяха на намалени дажби, но все пак успяха да разширят форта и да изкопаят по-голям и по-дълбок кладенец за вода. Освен това Смит изпрати хора да почистят полетата и да сеят. Двама пленени поухатанци бяха накарани да обучат новите колонизатори как да засяват царевица, а по-късно — тикви и боб. Когато джентълмените, които пристигнаха през януари на кораб от Англия, се оплакаха от своите пришки след първата си среща с ръчния труд, Смит ги закали и прекрати оплакванията им, като накара войници да изливат студена вода върху китките им. Като президент на колонията, той караше всички да работят.

По време на реконструкцията на форта туземците бяха странно тихи. Смит очакваше Великият вожд да изпрати бойни групи, които да безпокоят колонизаторите, но времето беше наистина мирно. Не беше сигурен как да се доближи отново до Поухатан и реши, че най-добре е да остави нещата да улегнат известно време, въпреки че отчаяно искаше да види Покахонтас. Беше изпратил затворен за кражба туземец обратно във Веровокомоко със съобщение за нея, но не получи отговор. Той непрекъснато се безпокоеше, че е била заловена в нощта, когато те избягаха, и е била наказана, даже умъртвена! Всеки път, когато го спохождаше тази мисъл, той се успокояваше, че тя беше прекалено скъпа за баща си, за да загуби живота си. Но се нуждаеше от нея. Искаше да я види и да почувства стегнатото й тяло до своето. Как да се свърже с нея? Как да я срещне? Неговото отчаяние го караше да работи дори по-усърдно. Единственото му утешение през тези месеци беше, че Джеймстаун беше укрепен и готов да приеме голям брой нови колонизатори.

В нощта, когато капитан Самюел Аргъл пристигна от Лондон с екипажа си, наранен и съсипан от тежкото пресичане на океана върху „Елизабет Ан“, Смит се почувства щастлив, когато седна на капитанската маса да даде приличен отчет за напредъка на колонията.

— Аз също имам новини за теб, Смит — каза Аргъл. — В Лондон бе учредено ново дружество за твоята рискована работа. Управителният съвет се нарича Държавен ковчежник и компания за приключенци и плантатори от Лондон за първата колония във Вирджиния и той ще ръководи Вирджиния от Лондон. Така че старият съвет повече не съществува. Управителят на колонията ще заема поста до живот и като такъв беше назначен лорд Де ла Уар. Той пристига тук след няколко седмици заедно с Гейбриъл Арчър, Джон Ратклиф и девет кораби, пълни с колонизатори.

Споменаването на имената на Арчър и Ратклиф накара Смит да се намръщи. „Тези двама негодници направиха всичко, за да очернят името ми в Лондон, но без успех. Моят доклад доказа, че те грешат, благодаря на Бога за това.“

— Така че аз няма да съм вече президент на съвета — отвърна Смит.

— Страхувам се, че е така, независимо че сега всички признават добрата работа, която свърши.

„Добре, логично е — каза си Смит. — Аристократ с връзки, които са по-големи от моите, е очакван избор за управител на колонията сега, когато толкова се разшири.“

— Аргъл — каза той, — нямам желание да работя с Арчър и Ратклиф или с Де ла Уар, въпреки че съм сигурен, че той е подходящ. Но както знаеш, аз обичам да командвам по мой начин. Ще предам президентството веднага на Джордж Пърси, който е способен мъж.

Въпреки че Самюел Аргъл спори и протестира, Смит остана непоколебим. Той остави своя следа в колонията, беше я прекарал през най-тежките дни и сега беше време да отстъпи управлението, преди да започне борба за власт с Арчър и Радклиф.

После Аргъл попита за новини за Покахонтас. Той също се разтревожи, когато чу, че Поухатан е отговорен за смъртта на колонията на Ралей. Никой от мъжете не можеше да разбере защо не беше атакувал Джеймстаун по същия начин.

— Навярно красивата му дъщеря му е попречила. — В очите на Аргъл се появи блясък, докато говореше. — Признавам, че това, което чувам за нея, е наистина много привлекателно. Тя е направила неизмерими услуги на колонията.

Смит запази любезния си глас:

— Не съм я виждал, откак ме спаси за трети път. Бих искал да се свържа с нея, но досега не успях.

— Веднага щом Де ла Уар пристигне, той ще изпрати кораб и няколко мъже при Поухатан да види дали те биха преговаряли за още храна — каза Аргъл. — Сега ще имаме нужда от много повече провизии и ще му предложим сабите, които иска. Тогава ще изпратим по някакъв начин съобщение и на принцесата. Бих искал отново да я видя.

Нетърпението в гласа на Аргъл накара Смит да се почуди дали единствената причина, поради която искаше да се срещне с Покахонтас, беше за доброто на колонията, но той отхвърли тази ревност като типична за разстроен любовник. Само споменаването на името й караше тялото му да се изпълва с копнеж. Изправи се.

— Ще кажа веднага на Пърси за нашето решение. Сега, след като съм освободен от задълженията си, ще взема Намон и ще изследвам отново надолу по реката. Имам идея да си построя собствена къща върху земята на Починс.

Това беше не напълно оформила се мисъл, но при новото управление като че ли беше правилното решение за бъдещето му. Напоследък мисълта за връщане в Англия беше станала по-малко привлекателна. Да бъде независим и да търси собствено съкровище в Новия свят, вълнуваше Смит.

Смит и Намон избраха кану, за да изследват надолу по реката. Те спряха първо в Кекофтан и се насладиха на няколко нощи хубава храна и нежно внимание от страна на градските момичета. Вместо да притъпят желанието му към Покахонтас, нощите, прекарани в меките им ръце, само засилиха копнежа му към нея.

По време на пътуването Смит взе решение. Ще си построи къща, даже беше избрал име за нея, нямаща подобна на себе си, и щеше да се опита да уреди да се ожени за Покахонтас. Знаеше, че ще бъде изключително трудно начинание, защото Поухатан щеше да изложи всевъзможни пречки, но сега Смит нямаше реални проблеми. Доброто на колонията повече не зависеше от него. Ще си уреди собствен живот във Вирджиния с Покахонтас. Няма защо повече да мисли за непознатия живот, който тя трябва да води, ако отиде в Лондон.

Изведнъж се почувства щастлив и свободен. Всичките му притеснения щяха да се разрешат. Беше свършил добра работа за колонията и сега беше освободен от отговорност. Като че ли желанието Покахонтас да бъде негова съпруга не изглеждаше невъзможно. Но как да се добере до нея? Не беше сигурен, че открито доближаване чрез Де ла Уар и неговата експедиция ще бъде правилния начин. Трябва сам да си уреди среща. След като намери място, на което да си построи къща, Поухатан ще види, че той има дом за Покахонтас и намеренията му са сериозни. Ще се опита пак. Ще бъде търпелив. Не му беше лесно да чака; винаги решаваше проблемите чрез незабавно действие.

Двамата мъже гребяха надолу по широката река през ленивите, топли юнски дни, изпълнени с аромата на орлови нокти. Те спираха на различни места, докато търсеха място за бъдеща плантация. Той искаше земя, която беше високо над реката с много паша за животните, които скоро ще бъдат изпратени от Англия и полета, в които да сади тютюн и царевица. Смит беше убеден, че тези две култури могат изгодно да бъдат откарвани с кораби у дома. Плантацията щеше да бъде база за Смит. Той нямаше намерение да спира изследователските си експедиции. Все още искаше да намери водния път към Индия и Индокитай и всичкото злато, подправки и скъпоценни камъни, които означава той. Богатствата трябва да са навътре в сушата; трябваше да съществуват и каквото откриеше, щеше да бъде негово.

Накрая той избра място на десет мили от Кекофтан. Реши, че има предимства да е до приятелски град; ще бъде приятно и за Покахонтас, която би могла да посещава приятелите и роднините си там.

Разкри пред Намон плановете си за ферма и дом и каза, че там вижда Покахонтас заедно със себе си. Намон замълча. Смит помисли, че това означава одобрение, и беше окуражен да го попита дали ще отнесе съобщение на Покахонтас да се срещнат на тайно място на територията на баща й. Искаше да обсъди с нея бъдещето. За радост на Смит, Намон се съгласи. Смит ликуваше от щастие. Тази нощ той спа върху зелената трева на собствената си земя, вдишвайки аромата на своите ливадни цветя, сигурен в чувството, че бъдещето му е наистина обещаващо.

Покахонтас се движеше като сомнамбул през първите дни, след като уби Раухант и спаси Смит и Пърси. Последното изненадано изражение на Раухант продължаваше да я преследва на най-неочаквани места. То много я безпокоеше. Появяваше се, докато се взираше в огъня или когато плуваше в ранна утрин, водата изведнъж отразяваше лицето му. Тя отлично знаеше, че ако се изправи отново срещу дилемата, ще действа по същия начин, но я смущаваше фактът, че беше извършила такова крайно и унищожително дело. Молеше се пламенно на Ахоне да не се сблъсква отново с такъв проблем, а пред хората беше със спокойно усмихнато лице. Не оставаше сама даже нощно време, когато Кокум изпитваше неутолим сексуален глад към нея.

Тя виждаше баща си само когато минаваше покрай него, но той беше добър и тя знаеше, че скоро напълно ще възстанови разположението си към нея. Разбираше реакциите му към нейните действия и копнежи, но потреперваше, като си мислеше какво щеше да направи, ако знаеше степента на нейната нелоялност. Тази способност да разглежда нещата от повече гледни точки беше начин на мислене, който беше усвоила от тасентасите. Не беше сигурна, че това беше сила. Тя въздъхна. „Само да мога всеотдайно да преследвам собствените си желания.“ Но това беше невъзможно. Нямаше никой от нейния свят, при когото можеше да избяга, и място да се скрие. Даже Починс може да не я защити от баща й. Нямаше никой, при когото да отиде във форта, без да донесе насилие върху главите на всички. На моменти изпитваше такова отчаяние, че мислеше да заплува в реката надолу към морето, докато се спусне под подводно течение.

Мехта, очевидно бременна, беше омъжена след три дни тържества и ритуали за млад, но смел боец, който беше доказвал себе си много пъти в опасни набези срещу монаканите. Веднъж преди й бяха предложили сина на вожд от северната част на Седемте царства, но тя беше непреклонна в желанието си да не напуска свитата на баща си.

След месец, при по-тиха церемония Покахонтас беше омъжена за Кокум. Точно преди ритуала Великият вожд извика настрани Кокум и според обичая му даде възможност да отхвърли Покахонтас, тъй като не беше бременна. Успокои се, когато разбра, че Кокум няма никакво желание да се отказва и беше доволен най-после да бъде приет в семейството на Великия вожд. Кокум каза, че е сигурен, че скоро ще имат много деца. Покахонтас беше нетърпелива да тръгне из царството да събира данъци — нещо, мислеше тя, което да я откъсне и да й ангажира времето, но баща й искаше да стои във Веровокомоко.

Великият вожд се усмихна на любимата си дъщеря и каза:

— Страхувам се, че много те използвах, като те изпращах напред-назад толкова често при мръсните хора. Това размъти мозъка ти и те преумори. Погледни сестра си. Тя си остана спокойно вкъщи и сега е бременна. Същото ще се случи и с теб.

Понякога Покахонтас мислеше, че от безсилие би си заскубала косата в средата на града. С течение на времето тя започна отново да ходи на лов. Търсенето, концентрирането върху жертвата й я разсейваха. Прекарваше дните си в преследване и се връщаше при залез-слънце изморена, но някак си спокойна. Що се отнася до нощите, тя се споразумя с Кокум. Каза му, че заради здравето си трябва да спи повече и че два пъти в началото на нощта му е достатъчно, за да забременее. Знаеше, че в молбата й има логика, тъй като баща й се тревожеше, че не забременява, но Покахонтас въздишаше с облекчение всеки път, когато тръгваше към стаята на жените.

Когато слънцето започна да грее високо и палещо в небето, а нощите станаха кратки и пълни с цвъркане на жътвари, Намон се върна на гости. Той веднага отиде да поднесе почитанията си на Великия вожд и да му разкаже за тасентасите, но нямаше за разказване нищо ново, което Поухатан вече да не знае от шпионите си. Във всеки случай, след като беше живял с тасентасите толкова дълго време, Намон изпитваше симпатия към тях и се въздържаше да казва всичко, което знаеше. Беше му трудно, но направи каквото можа.

Покахонтас видя, че Намон понякога я наблюдава, и не беше изненадана, когато той й предложи да излезе с нея в полето, докато тя проверява реколтата от тютюн.

— Вождът на тасентасите, Смит, иска да те види — каза той.

Сърцето на Покахонтас затупка силно, докато тя се огледа наоколо. Наблизо нямаше никой — само едно плашило за птиците.

— Забранено ми е, с цената на живота ми, да го виждам, Намон. Не само че ще изгубя живота си, но знам, че баща ми ще насъска воините си срещу форта. Ще стане ужасно кръвопролитие.

— Но Смит вече не е с народа си — каза Намон. — Той сега се движи сам. Скоро във форта ще дойде нов велик вожд заедно с много други тасентаси.

Очите на Покахонтас се разшириха, когато погледна към Намон.

— Ако той е сам, няма защо да се страхувам за живота си, но къде мога да го видя?

— На тайно място близо до границата на земята на Починс. Безопасно е. Ще бъде там след три слънца. Аз ще ви пазя, докато сте заедно. — Намон набързо описа мястото и колко време е необходимо, за да стигне до него.

— Намон, ще се опитам, ще се опитам. — Лицето на Покахонтас сияеше от щастие, докато се отдалечаваше. Не се обърна да погледне към Намон, който я гледаше разтревожен.

През следващите два дни Покахонтас се мяташе между радост при мисълта, че ще види отново Джон Смит и отчаяние как ще му каже, че вече е омъжена и принадлежи на друг мъж. Тялото й отново почувства такова желание, че не можеше да контролира страстта през нощта и отвръщаше на атаките на Кокум по начин, който го учуди. Тя се удиви, че той предпочита обикновената й пасивност и отпуснатост пред страстта й.

На сутринта, когато щеше да се види със Смит, тя тръгна по обичайния си път, когато ходеше на лов. Остави хрътката Кинт с Мехта и си взе лъка и стрелите. Затича се покрай реката с бързи като на сърна крака. Сребърносиньото на водата танцуваше и искреше на слънчевата светлина, разплитаща се пред нея като чиле, в края на което ще намери любимия си. Помисли, че никога няма да стигне мястото, където ще я чака Намон, за да я заведе при Смит в скривалището му. Времето течеше толкова бавно, че тя се почуди в един момент, дали не е подминала мястото за среща, но опитното й око познаваше дърветата и променливия релеф на почвата и скоро разбра, че нетърпението й устройва шеги.

Изведнъж Намон застана пред нея със сериозно продълговато лице. Той й даде знак да го последва. Те пропълзяха близо до по-гъстите храсти на брега. Намон се движеше толкова бавно, че на Покахонтас й се стори, че времето е спряло. Те стигнаха до внезапна стръмнина в дълбоко дере и там, на входа на малка пещера, стоеше Смит. Тя се откъсна от Намон и побягна към него с разперени ръце. Не се интересуваше какво вижда Намон; в този момент не се интересуваше от нищо, освен от Смит. Всичко, което искаше, беше неговата прегръдка.

— Искам да дойдеш да живееш с мен. — Гласът на Смит беше дрезгав от чувства, когато собственически я притисна.

Когато тя се опита да отговори, устата му се впи в нейната и те паднаха в облак от желание и страст. Покахонтас нито чуваше, нито виждаше. Тялото й, хиляди чувствителни и жадни точки, се почувства като че ли ще премине през кожата му и ще се слее с неговото. Страстта им погълна възприятията им, докато Покахонтас започна да губи съзнание. Техният плътски екстаз съвпадна с отдаването им един на друг.

Измина дълго време, преди да се разделят, изтощени от силата на чувствата си.

Смит отново зашепна настойчиво в ухото й, че тя трябва да дойде с него. Каза й, че е намерил място, на което да построи къща. Щеше да е щастлива там, защото щеше да бъде близо до Починс. Смит каза, че ще уреди някак нещата с баща й.

Настъпи моментът, от който се страхуваше Покахонтас, но той я обсипа с целувки, когато се подвоуми и отново се изгубиха в страстта.

Накрая, когато се отпуснаха, тя се обърна към него и каза с насълзени очи:

— Баща ми никога няма да ми позволи да живея с теб, а освен това…

В този момент Намон й извика отвън:

— Побързай, Покахонтас, приближава ловна група, може да са братята ти!

Смит леко я бутна:

— Ще се срещнем тук след седем слънца, любов моя. Тогава ще те отведа.

Покахонтас се изкатери обратно към пътеката точно навреме, за да види група ловци, включително братята си Памоуик и Секотин, идващи към нея. Дали техните предни скаути бяха видели нещо? Тя се надяваше да не са. Тези дни тя често ходеше сама на лов и братята й го знаеха. Няма да се усъмнят. Тя им махна и бързо се запъти към брега на реката. Трябваше да се гмурне във водата, преди мъжете да я настигнат, защото в противен случай веднага щяха да разберат, че е била с мъж, и при това с един от мръсните. Ядоса се, че не може да върви, задържайки върху тялото си аромата на любовника, докато стигне до покрайнините на Веровокомоко.

Какво да прави? Как да каже на баща си, че ще отиде да живее с вожда на тасентасите? Защото тя щеше да отиде да живее с него. Тя щеше да се срещне със Смит след седем дни, но ако кажеше за това на баща си, щеше да я затвори. Не можеше да рискува. Последната съпруга на Починс беше избягала от предишния си съпруг и не беше наказана. Но тя не беше предала собствения си народ. Не, Покахонтас трябваше просто да избяга. Смит беше всичко за нея. Тя ще напусне своя свят и ще прегърне неговия. Нищо не може да я задържи далеко от него, нищо.

Когато Смит се върна в земята си, сто и петдесетте акра, които купи от Починс за сто саби, той откри група посетители от Джеймстаун, връщащи се от лов. Поканиха го да се върне с тях във форта; заедно с Де ла Уар от Лондон бяха пристигнали материали, които щяха да са полезни за строежа на къщата му. Смит изчисли, че може да вземе провизиите си и да се върне след три-четири дни, достатъчно време, преди да се срещне с Покахонтас и да я отведе със себе си в „Нямаща подобна на себе си“.

На следващата сутрин, след вечер на въодушевено празненство, докато отбелязваха основите на новата къща, мъжете се приготвиха да тръгнат по вода за Джеймстаун. Смит се съгласи да превози барута на ловците в кануто си. Когато взе двете торби с барут, за да слезе по брега към лодката си, искра от лагерния огън прескочи до барута, той избухна и експлозията разцепи тишината. Изригна език от оранжева светлина, последван от силен трясък. Смит като че ли изчезна в облак от пушек. Мъжете неистово се втурнаха напред, опитвайки се да гледат през парливия облак, като кашляха и ломотеха. Те откриха Смит в безсъзнание, но все още дишащ. Беше лошо обгорен от дясната страна на тялото, където беше поел главния удар на експлозията. Когато се съвзеха от шока, мъжете разбраха, че той е полужив. Намон, най-силният гребец, избра най-силните англичани. Заедно те избутаха Смит с кануто до Джеймстаун, опъвайки до изтощение мускулите си.

Изминаха три дни, докато Смит дойде в съзнание. През тези дни в делириума си той викаше името на Покахонтас отново и отново. Новопристигнал от Лондон лекар, който се грижеше за него, не можа да разбере за какво говори и си помисли, че странното име, което повтаря, е на някого, когото е познавал при пътуванията си на Балканите. Намон често го посещаваше, за да види дали оздравява. Ужасен да вижда силния си приятел в полусъзнание и стенещ от болка, той се опита да го разхлади със студени компреси. Накрая, на четвъртия ден, Смит отвори очи и проговори. Намон едва го чуваше, но разбра, че казва нещо за Покахонтас. Дали иска тя да дойде тук?

— Моля те, не се тревожи, капитане — молеше се Намон, разтревожен от ужасната слабост на своя добър приятел. — Ще се опитам да доведа Покахонтас, но не вярвам баща ни да я пусне да дойде в Джеймстаун.

Смит се опита да каже още нещо, но не можеше да контролира гласа си. Трябваше да каже на Намон да се срещне с Покахонтас в дерето и да й каже за годежа. Но болката го обзе с поглъщащи вълни, и го оставяше без дъх, стенещ при най-малко усилие.

На петия ден треска и инфекция обхванаха тялото му. Новият пристъп понякога докарваше Смит в безсъзнание, а друг път го оставяше силно да трепери. По-слаб мъж не би издържал. Намон толкова се разстрои от агонията на Смит, че взе нещата в ръцете си и изпрати поухатан, който ловуваше близо до форта, до Веровокомоко за специални билки, за да наложи раните му.

Първия човек, когото видя ловецът, когато влезе в града, беше Секотин. Той му каза, че не знае кой тасентас е обгорен, но че брат му Намон иска билки, за да го лекува. Секотин знаеше, че баща му няма да позволи нещо да бъде изпратено в лагера на тасентасите, така че реши да запази тайната и сам да вземе билките. Любопитството му беше възбудено.

Намон беше дълбоко благодарен, когато Секотин пристигна в Джеймстаун. Той стри билките и приготви паста, която веднага наложи върху тялото на Смит. После свари други билки и насили Смит да ги изпие. Колонизаторите бяха скептични по отношение на тези процедури, но видяха, че пускането на кръв преди два дни не помогна на Смит, така че Пърси ги накара да опитат с лекарството на туземците.

След два дни Смит започна да говори на пресекулки. И Намон, и Секотин го посещаваха и го налагаха с още билки, а Смит се мъчеше да ги разпознае. Със слаб глас запита за Покахонтас.

— Добре е, има съпруг — отговори Секотин, докато Намон побърза да сложи ръка на неговата, като че ли да го спре.

— Съпруг? — Гласът на Смит затрепери като на старец. Но той не можа да го овладее. Лицето му се сбръчка, като че ли нова експлозия беше разкъсала тялото му.

— Да, те се ожениха в началото на сезона на новите цветове.

Тази нощ Смит отново изпадна в полусъзнание и колонизаторите помислиха, че това е последната му нощ. Намон стоеше до него и ги караше да му помагат да загръща Смит в билки, които те смениха три пъти през нощта. До сутринта нямаше подобрение и Намон започна да се отчайва. Най-после вечерта треската премина и силното тяло на Смит започна да се съвзема. Но изминаха още две седмици, преди да стане от леглото и да направи няколко олюляващи се крачки.

Седемте слънца, през които Покахонтас трябваше да чака, преди да се срещне със Смит, отново й се сториха безкрайни. Помисли, че сърцето й ще се пръсне от щастие и непрекъснато се страхуваше, че ще издаде новото си настроение и ще възбуди подозрение. Не й се ходеше на лов, но тичаше надалеч с Кинт, бягайки пред нея, за да изразходи малко от енергията си. С облекчение разбра, че независимо от мъката, която все още изпитваше за Раухант, лицето му повече не й се привиждаше.

Единственият й проблем беше Кокум. Тя знаеше, че тасентасите отдаваха голямо значение да имат жена само за себе си, която не е била с друг мъж и горещо желаеше тасентасите да мислят като нейния народ, че известно време с друг мъж не е толкова важно. Разбира се, Кокум не беше случаен опит, но жените действително понякога изоставяха съпрузите си, а сигурно и при тях се случва, помисли тя. Със сърцето си усещаше, че единственото важно нещо е да бъде в обятията на Смит. После ще му обясни всичко.

В един от дните, през които чакаше, когато небето беше покрито с тежки и черни буреносни облаци, Мехта роди момиче. Имаше тържества и подаръци, а Кокум доказа, че е доведен брат за пример, интересувайки се от детето и водещ празничния танц в нейна чест. Той дори измисли красиво име за бебето, Левея, което Мехта и съпругът й харесаха.

Покахонтас продължи да чака с достигнало до краен предел търпение. Накрая настъпи денят, в който трябваше да се срещне със Смит. Тялото й трепереше от очакване и тя трябваше да се преструва пред Кокум, че се е преуморила от тържествата предния ден. Предната вечер пожела на баща си особено сърдечно лека нощ. Реши да вземе Кинт със себе си; преди много време баща й беше признал, че хрътката в действителност е нейното куче и наистина щеше да й липсва.

Огледа се наоколо в чистата сутрешна светлина и усети, че нищо от царството на баща й няма да й липсва. Никога повече нямаше истински да принадлежи на живота, който оставяше зад себе си, след всичко, което беше научила от колонизаторите. Беше отдала сърцето и ума си за нов живот. Не беше съвсем сигурна, че напълно ще принадлежи на света, който прегръща, но желаеше и се нуждаеше от предизвикателството. Във всички случаи ще последва Смит в челюстите на злия бог Океус, ако той иска това от нея.

Чувстваше, като че ли върви по облаци от щастие, докато следваше пътечката към дерето към пещерата на Смит. Дърветата изглеждаха по-зелени, цветята — по-ярки, а птичата песен отразяваше вика на сърцето й. Цялото страдание от изминалите месеци изчезна. Когато се смъкна радостно към дерето, а оттам в пещерата, тя разбра, че е подранила. Смит не беше пристигнал. Направи си сухо място с листи и клонки и седна да чака, притиснала колене до гърдите си, чудейки се щастливо какво планира Смит за бъдещия им живот. Кинт чакаше търпеливо в краката на господарката си.

Когато слънцето превали, тя се зачуди да не би Смит да се е изгубил, но това не беше възможно, защото сигурно Намон ще бъде с него. Тя наблюдаваше как птиците отлитат към гората по време на обедната жега, а над главата си чу морски чайки, които грачеха, летейки към реката. Слънцето безжалостно измина своя път по небето и Покахонтас започна много да се тревожи. Когато сенките се уголемиха, тя разбра, че е сгрешила деня. „Да, сигурно това е причината. Грешно съм преброила слънцата — дните, както ги наричат тасентасите.“ Ще се върне при хората си и ще дойде по същия път, когато пак се зазори.

Тя се прибра тъжно вкъщи, върна се на следващия ден и отново на третия и четвъртия. Беше обхваната от такава тъга, че едва си влачеше краката по пътя обратно към Веровокомоко. На петата сутрин, когато отиде да се къпе, я обхвана пълно отчаяние. Тя се молеше на богинята на реката Ахоне да й прости. После се приготви да плува до средата и да остави течението да свърши своето. Но когато влезе в студената вода, нослето на Кинт докосна ръката й. Кучето никога преди не беше влизало в реката, но през последните пет дни никога не я изоставяше. Като че ли усещаше отчаянието й. Сега, когато погледна към хубавата му глава, видя, че кафявите му очи се молят с нея. Тя се присегна и дръпна ушите му. Това я ободри. Навярно не трябва толкова бързо да се предава. Може би Смит ще дойде все пак. Беше чакала преди. Трябва да се опита и пак да чака.

В Джеймстаун Смит лекуваше раните си, но знаеше, че ще изминат много месеци, преди да може отново да води активен живот. Сигурно няма да може да си построи къща и сега, след като нямаше с кого да живее в нея, загуби всякакъв интерес. Опитваше се да не мисли за Покахонтас. Ако не брат й, а някой друг му беше казал новината, той нямаше да повярва. Женитбата й му причини рана, която дори не беше започнала да заздравява. За да оживее и да си възвърне силите, той заключи чувствата си и всяка мисъл за нея. Джордж Пърси го караше да си отиде вкъщи в Лондон. Нуждаеше се от добър лекар, който да го лекува правилно и винаги можеше да се върне във Вирджиния, след като се възстанови.

След дълго обмисляне Смит реши да се откаже от мечтата си да намери пътя за Индокитай и големите богатства. Ще се върне в Англия и ще вземе със себе си верния Намон. Двамата мъже отплуваха на „Сокол“, когато листата на дърветата започнаха да падат.