Сюзън Донъл
Покахонтас (24)

Глава 23

Лондон, май 1614

Той я плесна леко по стегнатото дупе. Тя обърна глава върху възглавницата — очите й бяха свирепи, русата й коса — разрошена, и го ухапа по рамото. Джон Смит се засмя. Беше благодарен, че поне едно от момичетата на Рейнолдс не се беше омъжило.

— Мери, сутринта отивам да се срещна с баща ти. Той навярно ще се опита да ме ожени за теб. — Смит седна в леглото със закачливи очи.

— Нещастник! Не бих те взела за всичките богатства на Индия! — Смит хвана възглавницата, която тя хвърли към него. — Това му казах преди и ще му го повторя.

Смит се измъкна от леглото и пресече бързо студения под, за да вземе дрехите си. Погледна назад и видя, че Мери е дръпнала завивките до брадичката си и го наблюдава с опасен блясък в очите. От самото начало й беше казал, че никога няма да се ожени. Животът му на изследовател и авантюрист беше твърде рискован, за да помоли съпругата си да го сподели с него, но връзката им беше толкова лека, толкова приятна, че те често се дразнеха по този въпрос. Той не желаеше, разбира се, да добави, че веднъж беше искал да се ожени.

Настроението му изведнъж се промени, докато оправяше панталона и закопчаваше туниката си.

— Още един кораб е пристигнал от Джеймстаун — каза Смит. — Ето защо сър Едуин Сандис е свикал събрание на „Вирджиния Къмпани“ тази сутрин.

— Връщаш ли се в колонията?

— Да, след около година. Планирам да пътувам по крайбрежието от Джеймстаун до Нова Скотия.

— О, вземи ме със себе си! Ще бъде такова приключение!

Смит се усмихна. Мери беше една от най-разглезените жени в Лондон. Кракът й никога не беше докосвал мокър калдъръм.

— Твоята красота ще бъде твърде разрушителна за екипажа — каза той. — Експедицията ще бъде провалена, преди да излезем от териториалните води.

Успокоена, тя сви пръсти и му изпрати целувка. Той й се усмихна от прага.

Джон Смит си проправи път по улица „Бишъпсгейт“, покрай църквите „Вси светии“ и „Свети Петър“, надолу по улицата покрай Темза и до кея на „Паула“, където сър Едуин имаше канцелария. Там той беше свикал събрание на офицерите от „Вирджиния Къмпани“ и нейната дъщерна компания, „Сомърс“, за да консолидират дълговете на „Вирджиния Къмпани“. „Сомърс Къмпани“ беше сформирана да събира пари за предприятието и да го поддържа платежоспособно. Тя защитаваше интересите на новосъздадената класа в Лондон — търговците. Кралят имаше твърде много дългове, за да харчи пари за Новия свят. Смит пристигна последен и Сандис го запозна с новините.

— „Трежърър“ е пристигнал от колонията и аз получих писмо от Джон Ролф, нашия специалист по тютюна в Новия свят. Той смята, че най-после може да получи добра смес. Ще изпрати мостра по следващия кораб. Съпругата му много е помогнала в делото му. — Сандис направи знак на Смит да седне на близкостоящ стол.

— Мислех, че съпругата на Ролф умря в Бермуда. — Смит седна и кръстоса крака.

— Наистина. Той се ожени за принцеса Покахонтас. Техният брак накара Великия вожд накрая да коленичи. Най-после във Вирджиния настъпи мир.

Смит усети, че пребледнява. Как може Покахонтас да се омъжи? Тя вече имаше съпруг — поухатан. Смит поклати глава, като че ли да я избистри. Всичко се случи толкова отдавна. Беше заключил в сърцето си този период от живота си. От тази страна на Атлантика нямаше нищо около него, което да му напомня за страданието и загубата, която беше претърпял тогава. В началото, когато започна да копнее за нея, той отхвърли чувството с желязната дисциплина, която беше силата в живота му. Дългото пътуване към къщи постави началото на процеса на лечение и засили усещането му за голямото разстояние между него и Вирджиния. Развлеченията на Лондон и жадните ръце на Мери още повече притъпиха тъгата му, но тази новина беше като удар в сърцето му. Не беше ли подценил Покахонтас? Дали не му беше съобщена погрешна новина в онзи далечен ден на болничното му легло в Джеймстаун? За момент неговите зашеметени сетива извикаха толкова живо във въображението му Покахонтас, като че ли този ден тя беше слязла от „Трежърър“.

Сър Едуин Сандис продължи:

— Преди да дойдеш, Смит, обсъждахме възможността да гласуваме стипендия за принцесата. Тя поддържаше жива колонията по време на най-тъмните дни и сега осигури мира с баща си. Тя е героиня. — Сър Едуин постави пачето перо на дъбовата маса и огледа дузината мъже: — Ще гласуваме ли?

Вотът беше ентусиазиран и единодушен.

Сър Едуин каза, че от лотария, проведена миналия месец в двора на „Свети Павел“, е събрана значителна сума пари за предприятието „Вирджиния“; била е толкова успешна, че от нея се родила идея да се съберат още пари за училище за религиозно обучение на английските и индианските деца в Джеймстаун.

— Моят приятел с богато въображение Уилям Шекспир направи предложение — каза графът на Саутхемптън. — Ще поканим красивата принцеса, лейди Ребека, да посети Лондон заедно със съпруга си. Приела християнството, тя би могла да помогне за увеличаване на средствата за училището.

— Отлична идея. — Ентусиазиран, сър Едуин удари по коляното си. — Тя би могла да съдейства и за училището, и за целия проект за Вирджиния!

Другите членове започнаха да правят предложения: на лейди Ребека трябва да й бъде нарисуван портрет; Бен Джонсън да напише поетична драма; вложители могат да развличат Покахонтас; тя би могла да разкаже за баща си в парламента; кралят и кралицата може да я приемат.

Досега членовете говореха едновременно в желанието си да планират посещението. Само Джон Смит не каза нищо. Чувства, които той смяташе погребани отдавна, стегнаха гърдите му. Беше се заклел да не казва за връзката си с Покахонтас, а последните събития — женитбата и покръстването, само засилиха това решение. Беше наложително да запази хладно и безпристрастно изражение, независимо колко уязвим се чувстваше.

— Нищо ли няма да кажеш по въпроса, Смит? — попита Саутхемптън.

Смит прочисти гърлото си:

— Съгласен съм с всички предложения.

Сандис сви устни.

— Мисля, че двама от нас трябва да помолят да бъдат приети от краля, за да го уведомят за последните новини и да искат одобрението му. Трябва да съобщим и в парламента. Смит, ще ме придружиш ли?

Смит кимна. Мъжете завършиха работата си, на която възлагаха големи надежди.

Сър Едуин Сандис и Джон Смит стояха тихо и почтително с група придворни в присъствието на крал Джеймс в двореца „Свети Джеймс“. Кралят заговори:

— Предател! Как може британец да се ожени за дъщерята на вражески цар?

Крал Джеймс умишлено не каза „англичанин“. Знаеше, че неговият личен съвет мрази думите „британец“ и „Великобритания“, термини, които той измисли, за да обозначи съюза на Шотландия, неговото родно място, с Англия. Той стоеше пред тях, слабите му крака висяха, подозрителните му очи се стрелкаха. Знаеше, че фигурата му на крал буди съжаление и че винаги го сравняваха, не в негова полза, с истинската величественост на старата кралица Елизабет. Той нямаше доверие в никого от мъжете, седящи пред него.

— Сър, нито принцеса Покахонтас, нито нейните наследници ще наследят във Вирджиния имение, принадлежащо на короната — каза графът на Девон.

— Как можем да бъде сигурни?

— Баща й, цар Поухатан, й даде огромни площи земя. Семейството Ролф имат своя къща, Варина и стопанство — отговори графът на Дорсет. — Във всеки случай ние изпратихме указ, забраняващ прехвърляне на кралски субсидии на лейди Ребека.

— Все още съм ядосан, че Ролф ще се жени за враг — каза кралят.

— Сър — каза един от придворните, — може ли да ви представя сър Едуин Сандис, който носи новини за колонията?

Сър Едуин се поклони. Обясни, че войната между индианците и англичаните е прекратена. Цар Поухатан се съгласил да прекрати нападенията след брака между дъщеря му и Джон Ролф.

— Правим ли нещо, за да заздравим този мир? И преди бяха прекратени битките — попита кралят.

Кралят се чувстваше неловко, когато се занимаваше с колонията. От една страна, той харесваше допълнителната мощ, която му осигуряваше позицията в Новия свят. От друга страна, испанците се сърдеха, че англичаните са развалили плановете им да доминират над целия район. Джеймс искаше да омъжи сина си Чарлс за инфантата на Испания и така се чувстваше непрекъснато раздвоен по отношение успехите на подчинените си във Вирджиния.

Сър Едуин продължи:

— Сигурни сме, че този мир е завинаги, Ваше Височество, но смятаме да прилъжем различните крале, които са подчинени на Поухатан. Сър Томас Дейл договаря отделни договори за мир с всеки от тях. Искаме да ги снабдим с червени мундири и лика на Ваше Височество върху мед, която те много ценят, с верижки, които да носят около вратовете си. После ще ги наречем благородници на крал Джеймс. — Сър Едуин наблюдаваше реакцията на своя владетел.

Кралят леко се усмихна. Смит се зачуди дали вече е изпил едно от многото си питиета за деня.

— Получих едно след друго папски послания, провъзгласяващи Вирджиния за испанска. — Гласът на краля беше ядосан.

Джон Смит заговори:

— Ако смея да кажа, Ваше Височество, сега ние сме сигурни, че Вирджиния е ваша.

— Да, да, добре, така да бъде. — Кралят се извърна, силите му се изчерпаха. Смит и Сандис излязоха от стаята за срещи.

Докато излизаха към улица „Свети Джеймс“ през коридорите на двореца „Свети Джеймс“, сър Едуин каза:

— Виждаш защо трябва да работим много, за да поддържаме ентусиазма за авантюрата във Вирджиния. Кралят е раздвоен. Той е другата причина, поради която искам да видя индианската принцеса тук, в Лондон. Разбрах, че е така красива, както и чаровна. Може да е неоценима за напредъка на каузата ни с краля.

— Кога смяташ да поканиш семейство Ролф? — попита Смит.

— Не веднага. Те току-що се ожениха. Навярно трябва да чакам година. Ще дам на лейди Ребека време напълно да се образова. Чувам, че сега желае да учи латински, след като усвои английски език. Не я ли познаваш, Смит? Никога не си споменавал името й, но ако вярно си спомням, ти ми писа за нея през 1608 и 1609 година.

— Разбира се, че я познавах. — Гласът на Смит се сниши. Внезапно го обхвана тъга.

— Тъй като си един от малкото хора, които я познаваха в началото на нашата авантюра във Вирджиния, всички ние ще искаме да бъдеш в страната, когато Покахонтас пристигне. Важно е за всичките ни усилия, особено по отношение на Короната. — Сандис наблюдаваше Смит, докато говореше. — Кралят не е напълно убеден във верността на семейство Ролф — продължи Сандис. — От заговора в парламента преди около десет години той подозира конспирация под всяко легло. Мисля, че той се страхува от господството им в свое собствено царство и от привличането на много от нашите хора за тяхната кауза. Разбира се, за тях ще бъде изключително лесно да направят това.

Смит поклати глава.

— Чували са кралят да казва, че конституцията, която написах миналата година за „Вирджиния Къмпани“, е много демократична — каза Сандис. — Казаха ми, че според него, семейство Ролф ще я използват, за да се провъзгласят за крал и кралица на отделен щат във Вирджиния.

Смит се усмихна. Покахонтас би била красива кралица, но заговор? Той поклати глава.

Двамата мъже излязоха изпод галерията с колони на двореца и застанаха в калта, която беше новата улица „Свети Джеймс“. Докато чакаха да докарат конете им, група от дрипави хлапаци се скупчиха наоколо. Те подскачаха, викаха и просеха с протегнати мръсни ръце.

— Тези са бездомни деца като много други из целия град. Техните бащи фермери са изгонени от работа в околностите. Отчаяни, те продават децата за няколко пенса, а купувачите ги изоставят, защото не могат да ги изхранят. — Сър Едуин хвърли няколко пенита във въздуха и сред децата настана ужасна блъсканица.

— Трябва да подбереш най-добрите деца, да ги измиеш и да ги откараш в Новия свят. — Смит посегна към поводите на коня си.

— Смятаме точно това да направим. Ще се срещнем по-късно в двореца Уестминстър.

Стаята на съвета в Камарата на общините беше претъпкана. Всеки член се беше отбил за разговор за новата колония, а на няколко посетители беше позволено да присъстват на специалната сесия. Дебелите стени на Уестминстърския дворец бяха все още студени след зимата, което беше благодат в този топъл майски ден. Зад дълбоките каси на прозорците Темза течеше примамливо. Случайна лодка по реката, напълнена с продукти или пътници, плуваше по пътя си към село Челси или по-нататък, към Хемптън Корт.

Сър Едуин повтори на своите другари — членове на парламента новината за сватбата на Ролф и последвалия мир. По-нататък той ги запозна с плановете за посещението на принцесата в Лондон. Новините за отдалечената колония изглеждаха прекалено екзотични за тези мъже, които прекарваха деня си, като се занимаваха с огромния дълг, направен поради прахосване на пари за лекомислените постъпки, които кралят и неговата датска кралица Ана бяха извършили. Ушите им се наостриха при новината за мира.

— Означава ли това, че туземците няма да предизвикват повече войни? — запита някой.

— Защо не установим мир веднъж завинаги чрез изтребване на туземците? — предложи друг.

Няколко други членове изказаха съгласието си.

Един член на камарата запита защо англичаните ще се занимават да умиротворяват прост народ, който се намесва с планове за установяване на колония.

— Те убиваха и оставяха нашите хора да гладуват в продължение на почти десет години. Имаме нужда от земя, за да се разширим. Имаме нужда от наши хора там, за да разширим пазара си за нашите стоки.

Смит и Сандис спориха убедително за мир. Членовете на комитета се разделиха в мненията си, но накрая бяха убедени да дадат шанс на примирието. Докато напускаше камарата, Смит помисли: „Глупците нямат никаква представа колко е трудно да се води война срещу смелите и решителни поухатани“.